Томас Пинчън
Гравитационна дъга (43)

□ □ □ □ □ □ □ □

Бяха поели на път с баржа по канала Шпрее-Одер, най-после в направление към Свинемюнде, където Слотроп искаше да разбере доколко нишката на Гели Трипинг ще го приближи до Черния Агрегат, а целта на Маргерита бе среща с яхта пълна с бежанци от Люблинския режим^[1], сред които би трябвало да бъде дъщеря й Бианка. Някои участъци от канала все още са блокирани — нощем ясно се чува как руските сапьори взривяват с тринитротолуол останките от разбити кораби — но Слотроп и Грета като мечтатели-фантазьори могат да призовават повърхностно течение достатъчно силно, за да отмие развалините захвърлени на пътя им от Войната. Вали на пресекулки. По пладне небето ще започне да се заоблачава и да придобива цвета на мокър цимент, ще задуха остър и студен вятър, след това дъжд, който почти преминава в мокър сняг ще блъска в лицата им нагоре по канала. Те се крият под брезента, сред бали и варели, миризма на катран, дърво и слама. Когато нощите са ясни, нощи на пискуни и жаби, очите на пътешествениците вибрират от падащите звезди и сенките по брега на канала. Върби очертават бреговете. В полунощ се надигат спирали от мъгла и забулват дори огънчето от лулата на шкипера, някъде високо напред или ниско на сънуващия керван. Тези нощи, благоуханни и зърнести като дим от лула, са тихи и даряват несмущаван сън. Берлинското безумие е останало назад, Грета изглежда по-малко уплашена, може би всичко, от което имат нужда, е да бъдат в движение…

Но един следобед докато се плъзгаха по дългия лек наклон на Одер към Балтийско море, те зърнаха червено-бяло курортно градче, по което метлата на Войната се бе разходила от край до край, и Грета стиска ръката на Слотроп.

— Била съм тук…

— Така ли?

— Точно преди нападението над Полша… бях тук със Зигмунд… на минералните бани…

На брега, зад кранове и стоманени релси се надигат фасадите на това, което някога е било ресторанти, малки фабрики, хотели, сега обгорели, без прозорци, поръсени със собственото им съдържание. Името на града е Бад Карма. Сутрешният дъжд е набраздил на ивици стените, островърхите купчини смет и грубо павираните улици. На брега стоят деца и старци, чакат да поемат въжетата и швартоват баржите. От комина на бял речен параход се надигат черни кнедли от дим. Корабни монтьори чукат по корпуса. Грета гледа втренчено натам. На шията й видимо пулсира жилка. Тя поклаща глава.

— Мислех, че е корабът на Бианка, обаче не е.

Хващат се за железните скоби на стълба закрепена за стария камък с ръждясали болтове, изцапали стената под тях в мокри охрени ветрила, и когато наближават кея, скачат на сушата. Розовата гардения на жакета на Маргерита е започнала да потрепва. Това не е от вятъра. Тя непрекъсната повтаря:

— Трябва да видя…

Опрени на перилата старци пушат лули, наблюдават Грета или гледат към реката. Облечени са в сиви дрехи, широки панталони, широкополи шапки със закръглени дъна. Пазарният площад е оживен и чист: блестят трамвайни релси, усеща се мирис на наскоро измито с маркуч. Люляци пускат своите краски сред развалините и техния изобилен живот се разпростира върху изпотрошените камъни и тухли.

Курортът общо взето е безлюден, освен няколко фигури в черно, излезли на слънце. Маргерита сега е разтревожена и уплашена, колкото беше в Берлин. А Слотроп се влачи в своята екипировка на Ракетчик, с усещането, че е обременен с тежък товар. Площадката около лечебния минерален извор граничи от едната страна със светло охрена аркада: пясъчни на цвят колони и кафяви сенки. Ивицата пред входа е засадена с кипариси. От масивни каменни чаши изригват 7-метрови фонтанни струи, чиито сенки върху гладката настилка на двора са плътни и нервни.

Но кой стои така скован и неподвижен до централния извор? И защо Маргерита се вцепени? Слънцето се е скрило, хората гледат, но сега дори гърбът и хълбоците на Слотроп настръхват, вълна след вълна неудържими тръпки се надпреварват по шията му и към челюстта… жената е с черно палто, черен шал покрива косата й, плътта на дебелите прасци прозира почти виолетова през черните чорапи, тя е леко приведена над водата като вкаменена и наблюдава как Грета и Слотроп опитват да я приближат… но усмивката… през десет метра преметен двор, усмивката е все по-уверена върху много бледото лице, цялата немощ на мъртвата и обречена Европа е сбрана в тези очи, черни като дрехите й, черни и угаснали. Тя ги познава. Грета се извръща и опитва да скрие лице зад рамото на Слотроп.

— До извора — тя ли шепне това? — на залез-слънце, тази жена в черно…

— Хайде. Всичко е наред. — Връща се към берлинския начин на изразяване. — Тя просто е пациентка тук. — Идиот, идиот, още преди да успее да я спре, Маргерита се е откъснала със застинал в гърлото тих ужасен вик, извърнала се и тича, с отчаяно почукване на високите токчета по камъните, към сенчестите арки на павилиона за лечебни води.

— Хей — обръща се Слотроп, напрегнат и разтревожен, към жената в черно — Какво си въобразявате, госпожо?

Но изражението й вече е променено, сега това е лицето на още една жена от развалините, която той би подминал, без да й обръща внимание. Тя се усмихва някак сковано и делово, което му е добре познато.

— Zigaretten, bitte?^[2] — Подава й генералски фас, който бе заделил за после, и тръгва да търси Маргерита.

Заварва аркадата празна. Всички врати на павилиона са заключени. Отгоре минава редица жълти покривни прозорци, повечето от тях с изпопадали стъкла. Нататък по коридора се поклащат неясни петна следобедно слънце, пълни с хоросанов прах. Слотроп се изкачва по осеяно с камъни разнебитено стълбище, което свършва в небето. От площадката най-горе курортът се простира надалеч в местността: високи красиви дървета, печални облаци, синя река. Грета я няма никаква. По-късно той ще разбере къде е избягала. Тогава те вече от доста време ще са на борда на „Анубис“ и от това Слотроп ще се почувства още по-безпомощен.

Той продължава да я търси до тъмно и пак се връща при реката. Сяда в едно открито кафене, окичено с жълти лампи, пие бира, яде шпецле^[3] и супа, чака. Появата на Грета наподобява редуването на срамежливо преминаващи един в друг образи, както вероятно Герхард фон Гьол неведнъж я е въвеждал в кадър, и движенията й едва ли могат да бъдат определени като самостоятелни, а усещането по-скоро е, че към вече устойчиво закрепения безмълвен едър план на лицето й връхлита камерата или погледът на Слотроп, който допива бирата и допушва цигарата. Тя не само избягва да говори за жената до централния извор, но изглежда споменът навярно вече е изтрит от съзнанието й.

— Изкачих се на наблюдателния пункт, за да огледам реката — най-после благоволява да обясни Маргерита. — Тя идва. Видях нейния кораб. Само на километър е от тук.

— Сега пък какво си видяла?

— Детето ми Бианка и приятелите ми. Мислех, че са отдавна са в Свинемюнде. Но сега вече никой не спазва разписанията…

И наистина след още две чаши горчиво жълъдово кафе и нова цигара, от горното течение на реката изниква весел букет от червени, зелени и бели светлини, долита приглушено хъхрене на акордеон, бумтеж на контрабас и женски смях. Слотроп и Грета слизат до кея и през започналата да се издига от реката лека мъгла различават океанска яхта, почти еднаква на цвят с мъглата, с позлатен крилат чакал под бушприта, а откритите палуби пълни с официално облечени дърдорещи богаташи. Няколко души са забелязали Маргерита. Тя маха с ръка, те сочат към нея или махат в отговор и викат името й. Това е нещо като подвижно село: цялото лято е плавало из тези низини тъй както викингските кораби са правили преди хиляда години, макар и пасивно, без мародерстване, в търсене на още неясно определено спасение.

Яхтата стига до кея, екипажът спуска трапа. Още не стигнали сушата, усмихнати пасажери вече протягат обсипани с пръстени ръце към Маргерита.

— Идваш ли?

— А… Ами, трябва ли?

Тя свива рамене, извръща се и внимателно прекрачва от пристана и на борда, полата й се опъва и за миг проблясва гланцово на жълтата светлина от кафенето. След известно колебание Слотроп тръгва да я последва, в последния момент някой шегаджия издърпва трапа, яхтата се отдалечава, Слотроп изкрещява, губи равновесие и пада в реката. С главата надолу: Ракетчикският шлем го тегли право към дъното. Той сваля шлема и изплува на повърхността с парещи синуси и замъглено зрение, бялата яхта се плъзга все по-далеч, въпреки че разпенващите винтове се движат към него и почват да засмукват плаща му, от който също е принуден да се избави. Отдалечава се плавайки по гръб и внимателно заобикаля кърмата изписана с черни букви: „АНУБИС Swinoujscie“^[4] опитвайки да стои по-далеч от тези винтове. Забелязва висящо от другия борд въже, успява да доплава дотам и да се хване за него. Оркестърът на палубата свири полка. Около спасителните въжета се мотаят три пияни дами с тиари и перлени огърлици, и наблюдават усилията на Слотроп да се изкачи.

— Хайде да го отрежем — вика едната — и да гледаме как ще цопне пак.

— Ами да, хайде! — съгласяват се другите.

Мили Боже! Една от тях е изнамерила отнякъде огромен сатър и го размахва енергично сред възторжен кикот и в този момент някой хваща глезена на Слотроп. Той свежда поглед и вижда, че от илюминатора под него стърчат две изящни китки нагиздени със сребро и сапфири, осветени като лед от вътрешността на каютата, а още по-долу струи мазната река.

— Тук — прозвучава женски глас.

Слотроп се приплъзва обратно надолу, а жената дърпа краката му, докато той най-после сяда в илюминатора. Отгоре долетява тежък удар, въжето пада съпроводено от истеричен смях. Обилно ръсещ вода, Слотроп се провира вътре и рухва на горното легло до момиче на около 18 години с дълга вечерна рокля с пайети, необикновено светлоруса, почти чисто бяла коса, и скули, които оказват върху него моментално куронадървящо въздействие — не помни в живота си да е виждал други тъй възбуждащи. Тук явно става нещо с мозъка му, да…

— Ммммм.

Двамата се споглеждат, докато Слотроп продължава да ръси вода навсякъде. Тя се казва Стефания Прокаловска. Мъжът й Антоний е собственик на този „Анубис“.

Съпруг значи. Добре.

— Гледайте, вир-вода съм — отбелязва Слотроп.

— Забелязах. Някой вечерен костюм сигурно ще ви стане. Изсушете се, а аз ще отида да видя с какво ще успея да помогна. Ако искате можете да използвате умивалнята, там има всичко необходимо.

Той сваля остатъците от Ракетчикската екипировка, взема душ използвайки сапун с лимонена върбинка, в който открива няколко платиненоруси срамни косъма от Стефания, и вече се бръсне, когато тя се връща със сухи дрехи за него.

— Значи вие сте с Маргерита.

— Не съм сигурен дали „с“ е точно казано. Тя намери ли детето си?

— О, и още как. Двамата с Карел вече действат усилено. Този месец той се прави на филмов продуцент. Знаете го Карел. И тя, разбира се, дава мило и драго, за да направи Бианка киноактриса.

— Аха…

— Маргерита иска тя да има легитимна кариера — енергично свива рамене Стефания и всяка отделна пайета по нея танцува. — Защото се чувства виновна. Тя винаги е смятала своята собствена кариера за поредица от мръснишки филми. Предполагам чули сте как е забременяла с Бианка.

— Макс Шлепциг или нещо такова.

— Правилно, или нещо такова. Ама не сте ли гледали „Кошмар“? В онази сцена, след като Великият Инквизитор приключва с нея, се появяват мъжете-чакали, за да изнасилят и разкъсат пленената баронеса. Фон Гьол оставил камерите да работят. Тези кадри били изрязани от прокатното копие, разбира се, но попаднали в личната колекция на Гьобелс^[5]. Гледала съм ги и те са ужасяващи. Всички мъже в сцената носят черни качулки или са с маски на зверове… преди, в Бидгошч се бе превърнало в забавна салонна игра да гадаем кой е всъщност е бащата на това дете. Нали все някак трябва да си прекарваме времето. Пускаха филма и задаваха въпроси на Бианка, а тя трябваше да отвръща само с да или не.

— Аха. — Слотроп плиска шепа бръснарски спирт на лицето си.

— О, Маргерита я бе покварила много преди тя да дойде при нас. Не бих се изненадала ако малката Бианка прекара тази нощ с Карел. Своего рода въвеждане в професията, нали? Разбира се, всичко трябва да бъде редовно, от край до край. Това е най-малкото, което може да направи една майка. Проблемът на Маргерита бе, че на нея винаги прекалено много й е харесвало да бъде окована, в онези салони за изтезания. По друг начин изобщо не й бе приятно. Ще видите. Тя и Танац. И каквото е донесъл Танац в куфара си.

— Танац?

— Аха, тя не ви е казала. — Смее се. — Миклош Танац, мъжът й. Периодично се разделят и събират от време на време. В края на войната бяха подготвили малко пътуващо представление за момчетата на фронта: двойка лесбийки, куче, сандък с кожени костюми и някои аксесоари, оркестърче. Забавляваха есесовските войски. Обикаляха концлагерите… турнета отвъд бодливата тел, нали разбирате. А после, из Холандия, по ракетните площадки. Сега са заедно за първи път от капитулацията насам, така че едва ли ще я виждаме много често…

— О, да. Е, не знаех това. — Ракетни площадки? Сред звездите се провира ръката на Провидението и показва среден пръст на Слотроп.

— Оставиха Бианка при нас в Бидгошч, докато отсъстваха. Тя си ги има нейните злобарски моменти, но е чаровно дете наистина. Аз никога не съм се правила на неин баща. Съмнява ме дали въобще е имала баща. Появила се е в резултат от партеногенеза^[6]. Тя е същинска, неподправена Маргерита, ако думата „неподправена“ е уместна в случая.

Вечерният костюм му стои отлично. Стефания извежда Слотроп по една стълба нагоре до палубата. Сега „Анубис“ плава през осветена от звездите местност, хоризонтът е начупен тук-там от силуети на купи сено, вятърни мелници, кочини с полукръгли покриви, възвишения с редици дървета за спиране на вятъра… Има кораби, които можем да пренесем насън през ужасно буйни речни бързеи, срещу теченията… и вятър и мотор е нашето въжделение…

— Антоний. — Тя е довела Слотроп до огромен човек с походна униформа на полски кавалерист и пълен набор от безброй маниакално изпъкнали зъби.

— Американец? — разтърсва ръката на Слотроп. — Браво. С вас почти изцяло попълваме комплекта. Сега сме кораб на всички нации. Даже и японец си имаме на борда. Бивш офицер за свръзка от Берлин, който не успял да се измъкне през Русия. На следващата палуба има бар. Всичко, което обикаля наоколо, с изключение на тази — притиска Стефания до себе си, — е разрешено за отстрелване.

Слотроп отдава чест, преценява, че те биха предпочели да останат сами, и намира стълбата към бара. А той е окичен с празнични гирлянди и лампички и препълнен с няколко дузини елегантно облечени гости, които, акомпанирани от оркестъра, току-що са подхванали следната игрива песничка:

ДОБРЕ ДОШЪЛ НА БОРДА!

Добре дошъл на борда,

Тук по аналогия, ти приятелю току-що

Попадна във вихъра на легендарна оргия

Не помним точно как започна тя

Но може да завърши само по един начин!

Маниерите са животински, съвсем не момински,

Но ти прекрасно ще се впишеш в компанията,

Ако захвърлиш всички тези проблеми

И го даваш истерично и вулгарно кресливо!

 

Тук има май-ки с любовни-ците си,

Що крадат пройдо-хите от дъще-рите си,

Има големи надървени курове

И всякакви перверзии невероятни

Тъй че кажи си правичката ’кво мислиш,

И ела на борда на „Титаник“

За да станеш на маниакалното посланик,

И щом се блъснем в проклетия айсберг

Гадно, с трясък и огньове многобройни,

Ето тъй ще свърши веселбата

И затова, добре дошъл на борда

Добре дошъл на борда приятелю (мой)!

Двойки пъшкат дружно в спасителните лодки, един пиян е заспал на задната палуба току над главата на Слотроп, двама дебелаци с бели ръкавици и закичени в косите с розови магнолии потъркват танцово гъзове един в друг и си шепнат нещо на вендски^[7]. Ръце бъркат и тършуват долу в атлазени рокли. Силно мургави и ваклооки сервитьори обикалят с подноси, на които са подредени всевъзможни наркотици и секс играчки. Оркестърът свири потпури от американски фокстроти. Барон де Малакастра ръси зловещ бял прах в уискито на мадам Щуп. Същата добре позната декадентска обстановка както на празненствата на Раул да ла Перлимпинпин и според Слотроп даже и празненството е същото. Съзира Маргерита и дъщеря й, но те са плътно заобиколени от оргиасти, които го държат на разстояние. Той съзнава, че е уязвим, повече от допустимото, от хубави момиченца, и си мисли, че в това няма нищо лошо, защото Бианка е просто неотразима: 11–12 годишна, леко мургава и прекрасна, с червена шифоненна рокля, копринени чорапи и чехли на високи токове, косата й е вдигната нагоре в безупречно сложна прическа с вплетен наниз перли разкриващ кристални обици, които с променливи отблясъци се поклащат от мъничките й петлета… помощ, помощ. Защо трябва непрекъснато да бъде дразнен и наказван по този начин? Той вече ясно си представя некролога в списание Тайм: „Починал, Ракетчик, наближаващ 30 години, в Зоната, от похот“.

Сега жената, която бе опитвала да среже със сатъра въжето на Слотроп, седи на един кнехт хванала половин литър някаква течност, която вече се е просмукала в гарниращата я орхидея и е почнала да я затъмнява. Тя разказва на всеослушание някаква история за Маргерита. Косата й е сресана или фризирана така, че прическата й наподобява парче месо. Напитката на Слотроп, официално обявена за ирландско уиски и вода, пристига и той се приближава, за да слуша.

— … нейният Нептун е поразен^[8]. А чий Нептун не е поразен? ще попитат някои. Ах. Но ще питат в качеството си на жители на нашата планета. А Грета повечето време е живяла на самия Нептун и нейното поражение е по-непосредствено, по-чисто, по-ясно отколкото известното ни поражение тук…

— Открила „Онейрин“ в деня, когато бил провален нейния аванпост в Англия, обичайната връзка за „Хлордин“^[9]. Край Темза, докато в небето плавали бавно като цветове на мушкато овални и едва различими проблясъци — светлина месинговожълта, светлина с оттенъци на загоряла кожа и зряла праскова, стилизирани цветове неспирно очертавани сред облаците, за да избледнеят тук, да се възродят там — когато се случило това с дневната светлина, той рухнал психически. Падение траещо с часове, не тъй екстравагантно като при Луцифер, но по същия начин част от предумишлена схема. Предопределено е било на Грета да намери „Онейрин“. Всеки заговор има своя характерна особеност. Някои са Божие дело, а други се представят за такива. Това е много умела фалшификация. Но все пак притежава същата злонамереност и тленност като при фалшив чек. Само че по-усложнена. Членовете имат имена, като Архангелите. Общо взето, доколкото е възможно, обикновени имена, чиято защита може да бъде пробита, и те да бъдат научени. Но тези имена не са вълшебни. Ето това е ключът, ето тук е разликата. Изречени на глас, дори и с възможно най-неподправени вълшебни намерения, те не действат…

— И съответно той изпаднал в немилост пред тях. И вече нямало „Хлордин“. И тъй, в Берлин тя изневиделица се натъкнала на човека за свръзка Вимпе, на улицата, под входната козирка на един театър, вероятно наблюдавани от накичилите я възприемчиви лампички, тези колоритни редици от статисти, свидетели на случайни срещи, исторически и мрачни. И така Маргерита стигнала до „Онейрина“ и фасадата на нейната поразена родна планета била пренаредена мигновено.

Онейрин Джамф Имиполекс А4…

— Тая шантава кучка всеки път го разказва все по-лошо — отбелязва глас до лакътя на Слотроп.

— Моля? — оглежда се Слотроп и открива Миклош Танац, гъста брада по цялото лице, веждите щръкнали разперени като проточващи се крайчета на ястребови криле, пие абсент от сувенирна каменинова халба, върху която с краски, подсилени от карнавалните лампички на палубата така, че да изглеждат още по-страховити, е изобразена костелива и ухилена Смъртта, готвеща се да изненада двама любовници в леглото. Изобщо не е проблем да бъде насочен към темата за Ракетата…

— Мисля за А4 като за невръстен Иисус, когото безчислени комитети от Иродовци опитват да унищожат още в ранно детство. Вижте например прусаците, някои от тях все още са дълбоко убедени, че артилерията е опасно нововъведение. Ако сте били там… още в първата минута би трябвало да сте видели, да засвидетелствате своето покорство под нейната… тя наистина притежава обаяние, харизма, както е описано от Макс Вебер^[10]… някаква жизнерадостна и дълбоко нелогична сила, която държавната бюрокрация изобщо не е в състояние да класифицира или вкара в релси, срещу която не би могла да вземе надмощие… те й дадоха отпор, но при това й позволиха да се осъществи. Невъзможно е да си представим, че някой ще избере подобна роля. Но с всяка година броят им така или иначе нараства.

Но Слотроп опърничаво иска — иска ли? — да понаучи за техните гастроли при ракетчиците на генерал Камлер.

— Е, аз бях в Нордхаузен, разбира се, и зърнах туй-онуй. Но изобщо не съм виждал напълно монтирана и сглобена А4. Сигурно наистина е нещо фантастично, а?

Танац протяга халбата за допълване. Сервитьорът с безизразна физиономия — докато междувременно Танац го гали по задника — капе върху една лъжичка над халбата вода, за да превърне абсента в млечно зелен и след това се отдръпва. Не става ясно дали Танац обмисля своя отговор.

— Да, заредена с гориво, жива, готова за изстрелване… висока четиринайсет метра, трепери… а после фантастичният, мъжествен, могъщ рев. Направо пука тъпанчетата. Жестоко, безмилостно, упорито се забива в девствено сините небесни одежди, приятелю мой. О толкова е фалическа. Не сте ли съгласен?

— А-а-а, м-м-м…

— Хммм, да, вие сигурно щяхте да си допаднете с момчетата там по батареите, те бяха такива уравновесени, като вас. По-прилежни от вашите пехотинци или танкисти, грижливи до фанатизъм. О, със забележителни изключения, разбира се. Човек живее за забележителните изключения… Имаше едно момче. — Пиянски спомени? Преструва ли се той? — Казваше се Готфрид. Божи мир и ми се ще да вярвам, че го е намерил. А за нас не храня никакви надежди. Ние сме претеглени на везните и сме намерени недостатъчни^[11], и Касапинът е натиснал едното блюдо на везните… сигурно мислите, че съм изтормозен и преситен. И аз смятах така, до онази ужасна седмица. Това бе време на разтление, ние отстъпвахме през долносаксонските нефтени полета. Тогава разбрах, че съм само един невинен простодушен младенец. Командирът на батареята се бе превърнал в крещящ маниак. Наричаше себе си „Блицеро“. Беше започнал да говори тъй както пее капитанът във „Воцек“^[12], с внезапно пресекващ се глас на по-високите регистри на истерията. Всичко се разпадаше, а той се връщаше към някакъв свой древен праотчески вариант, крещеше обърнат към небето, седеше с часове в неподвижен транс, въртеше насам-натам оцъклени очи. Подхващаше без предупреждение тази безбожна колоратура. Празни бели овали, очите на статуя, а зад тях ръси сив дъжд. Той бе изоставил 1945 година, бе свързал нервите си някъде далеч назад с предхристиянската земя, която ние пресичахме бежешком, с първичната материя на първобитния германец, най-клетата и най-уплашена Божия твар. С течение на времето, за много поколения, вие и аз навярно до такава степен сме били християнизирани, дотолкова изтощени от Обществото и от моралния дълг към неговия прославен фактически несъществуващ „Договор“^[13], че ние, дори ние се ужасяваме от подобни връщания към първобитното състояние. Но дълбоко, първичната материя се пробужда от нейното безмълвие и тържествува^[14]… и в последния ден… просто неприлично е… целият онзи ужасен ден аз бях с ерекция… не ме осъждайте… не можех да се владея… всичко беше извън контрол…

Приблизително тук биват прекъснати от Маргерита и Бианка, които играят ролите на сценична майка и инатливо дете. Шепот към диригента, развеселени купонджии нетърпеливо образуват кръг около едно освободено място, където вече стои Бианка, нацупена, червената й рокличка запретната до средата на нежните бедра, изпод нея наднича черна дантелена фуста, това сигурно ще бъде нещо изтънчено, гъзарско и порочно-хайлайфно, обаче какво прави тя почти опряла така пръст в една буза с трапчинка, в който момент идва оркестровото встъпление, и устата на Слотроп начева обилно да се пълни с предбълвочна слюнка, а мозъкът му — с ужасно съмнение дали и как ще успее да издържи следващите няколко минути.

Не стига, че изпълняваната от нея песен е „Кораб на име Близалка“^[15], но сега вече тя започва, без капчица срам дори, да я съпровожда с грухтене, в съвършена имитация на малката Шърли Темпъл всяка напрегната прасешка модулация, всяко разтръскване на къдриците, безпричинна усмивка и колебливо почукване на токовете в объркан такт… нежните й голи ръце са започнали да напълняват, а рокличката й да се скъсява — някой май прави номера с осветлението? Но полюшванията на безполовата детска пухкавост изобщо не са променили очите й: те остават каквито бяха, насмешливи, тъмни, нейните собствени…

Бурни аплодисменти и пиянски възгласи „браво“, когато изпълнението най-после завършва. Танац се въздържа, поклаща бащински глава, смръщил рошави вежди.

— Ако това продължава, тя никога няма да стане жена…

— А сега, миличка, хайде да чуем „Кикиритки-животинки в супата ми“^[16] — Маргерита с необичайна за нея и донякъде изкуствена усмивка.

— Супер животинки в кикиритката ми — крещи някакъв шегаджия от публиката.

— Не-е — охка детето.

— Бианка…

— Кучка такава — остро токче почуква звънливо по стоманената палуба. Определено театър. — Не ме ли унижаваше достатъчно?

— Явно не е било достатъчно — нахвърля се върху дъщеря си, сграбчва я за косата, разтърсва я. Момиченцето е паднало на колене, съпротивлява се, опитва да се измъкне.

— О, възхитително — вика дамата със сатъра. — Грета ще я наказва.

— Ах, как ми се ще собственоръчно аз да я накажа — мърка удивително красива млада мулатка в рокля с гол гръб, която се провира напред, за да наблюдава, и потупва Слотроп по бузата с нейното обсипано със скъпоценни камъни цигаре, докато атлазените й хълбоци шумолят върху бедрото му. Някой е подал на Маргерита стоманена линия и абаносов стол в стил Ампир. Тя издърпва Бианка на скута си, повдига роклята и фустата, смъква белите дантелени кюлотки. Грейват като луни възхитителни момичешки долни бузки. Нежната цепнатина се отпуска и стяга, жартиерите се усукват и опъват, когато краката на Бианка ритат насам-натам, копринени чорапи се търкат и шушкат, еротично и ясно доловимо, тъй като зрителите са замлъкнали и открили възможности за опипване, ръце се протягат към гърди и слабини, адамови ябълки играят учестено, езици ближат устни… къде е старата мазохистка и паметник, която Слотроп познаваше от Берлин? Сякаш в този момент Грета освобождава всичката натрупала се в нея през последните седмици болка върху голото дупе на дъщеря си, с толкова гладка кожа, че при всеки удар сантиметрови бели следи и цифри остават на фона на червените ивици мрежа от пресичащи се огледални отпечатъци, които изграждат асиметрична матрица на болката^[17] върху плътта на Бианка. По обърнатото надолу зачервено лице бликат примесени с грим сълзи, капят по майчините й обувки от светла гущерова кожа… разпуснатата й коса се разсипва по палубата, тъмна, прошарена с наниз бисерчета. Мулатката вече е опряла гръб в Слотроп и промушила назад ръка, за да гали ерекцията му, отделена от външния свят само от хлабавите басти на нечий панталон за смокинг. Всички са малко нещо възбудени, Танац седи на бара, един венд с бели ръкавици е притиснал уста до все още неизвадения му пенис. Двама от сервитьорите коленичат на палубата и лочат от сочните гениталии на блондинка с винено червена кадифена рокля, а тя междувременно ближе разпалено високите извити лъскави токове на възрастна дама в лимоненожълта рокля от копринена органза, която енергично пристяга подплатени с филц сребърни белезници на китките на своя придружник югославски артилерийски майор в парадна униформа, коленичил със забити нос и език между насинените бутове на дългокрака балерина от Париж, надигаща с покорни пръсти копринената си пола за негово улеснение, докато компаньонката й, висока разведена швейцарка в силно пристегнат кожен корсет и широки черни руски ботуши, разхлабва горнището на нейната рокля и започва майсторски да шиба оголените й гърди със стеблата на пет-шест рози, червени като капките кръв що изникват и скоро започват хвърчат от връхчетата на твърдите й зърна и да пръскат в нетърпеливата уста на друг венд, мастурбиран от седналия на палубата пенсиониран холандски банкер, на когото две възхитителни ученички, всъщност близначки с еднакви муселинени рокли на цветя току-що са изули обувките и чорапите и всеки негов палец вече е пъхнат в пухкава и мъхеста браздица като двете лежат изтегнати по продължение на краката му и целуват рунтавия му корем, а хубавичките им близнашки дупета са навирени, за да поемат в техните анални отвърстия куровете на двамата сервитьори, които до съвсем скоро, ако помните, ближеха оная засукана блондинка в оная кадифена рокля, дето отдавна и далеч там по Реката Одер…

Що се отнася до Слотроп, той завършва с изпразване между потръпващите топчести гърди на млада виенчанка притежаваща коса с цвета на лъвска грива, изумрудени очи и гъсти като козина мигли, еякулатът му се разлива в трапчинката на извитото й в дъга гърло и сред множеството вечно искрящи през полупрозрачната пелена на спермата му брилянти на огърлицата й — и като че ли всички се празнят едновременно, или поне усещането е такова, обаче как е възможно да стане това? Слотроп забелязва, че единственият необвързан от присъстващите, освен Антоний и Стефания, изглежда е японският офицер за свръзка, който седи съвсем сам на горната палуба и наблюдава. Не мастурбира или нещо такова, а просто наблюдава, гледа реката, нощта… е, всеизвестно е, че японците са загадъчни и непостижими.

След малко настъпва всеобщо изтегляне от отвърстията, дърдоренето, пиянстването и дрогирането подновяват и повечето от участниците започват да се разпръскват, за да подремнат. Тук-там остават малобройни групички. Един бас-саксофонист е напъхал камбанката на своя инструмент между широко разтворените бедра на красива матрона с тъмни очила, да, слънчеви очила посред нощ, Слотроп явно е попаднал на някаква изродена компания — саксофонистът свири „Влакът за Чатануга“^[18] и вибрациите направо я побъркват. Момиче с огромно стъклено дилдо^[19], в което в някаква декадентска бледолилава течност плават мънички пирани, се забавлява застанала между бутовете на дебел травестит с дантелени дълги чорапи и палто от боядисана самурова кожа. Двама осемдесетгодишни дядовци само по високи ботуши ебат едновременно, в пъпа и в оформената на кок фризура, черногорска графиня, и същевременно провеждат някаква тясно специализирана техническа дискусия на език, наподобяващ по звучене църковен латински.

До изгрева на слънцето отвъд безкрайната непроницаема руска степ остават още часове. Спуска се мъгла и машините забавят ход. Останки от корабокрушения се плъзгат настрана изпод кила на белия кораб. Пролетни трупове заплетени в отломките се извиват и влачат, когато над тях минава „Анубис“. Позлатеният чакал под бушприта, единственото същество на борда, което може да вижда през мъглата, гледа право напред по течението на реката, към Свинемюнде.