Томас Пинчън
Гравитационна дъга (67)

□ □ □ □ □ □ □

Изненадващо, местността е приятна, да, навлезеш ли веднъж в нея, даже много приятна. Въпреки че в нея има злодей, сериозен като смъртта. Това е типично американският собствен Баща на тийнейджър, който в епизод след епизод опитва да убие сина си. И момчето знае това. Представете си такова нещо. Засега момчето успява да избегне ежедневните бащини смъртоносни интрижки, обаче никой не е казал, че ще продължава да се изплъзва.

Той е весел и достатъчно смел юноша, и не се озлобява, нито вини особено баща си. Тоя дърт Бродерик е направо убийствено глупав, какъв ли номер ще измисли следващия път…

Това е огромна фабрика-държава, Град на Бъдещето, пълен с архитектурно заимствани от 1930^-те небостъргачи, със стремително връхлитащи зрителя фасади и балкони, източени и късокоси хромови кариатиди, всякакви модели елегантни дирижабли увиснали сред тътнежа и безмълвието на градските бездни, златисти красавици се припичат в покривни градини и се обръщат да ти помахат, когато прелиташ над тях. Това е Ракетенград.

Долу, по ветровитите дворове, улици и нагоре-надолу по стълбища тичат хиляди деца, на главите им кепета с пластмасови перки, които потракват на вятъра и очертават неясни кръгове, деца разнасят съобщения сред пластмасовата зеленина, сноват навътре-навън между различните пластмасови кантори… Ето ти го меморандума, Тайрън, хайде тръгвай да намериш Лъчезарния Час (Ще ме докарат до плач! Не знаех, че е бил изгубен! Май старият Татко пак крои някои от неговите номера!), съответно отново из претъпканите коридори, пълни с лудуващи кучета, велосипеди, красиви съвсем млади секретарки на ролкови кънки, сергии със закуски, скиорски шапки се въртят непрекъснато под лампите, на всеки ъгъл дуели с пистолети — водни и с капси, деца се крият зад искрящите фонтани, Я ЧАКАЙ това е истински пистолет, това е истински куршум зънннгг! добър опит, Татко, обаче днес не можеш да се мериш по точност с Момчето!

Напред да спасяваме Лъчезарния Час, който поради някакви зловещи съображения на Бащините му колеги е бил отделен от 24^-те часа на денонощието. Пътуването тук става сложно — комплекс от здания, които се движат под прав ъгъл в пролуките на уличната мрежа на Ракетенград. Можеш също да повдигаш или спускаш отделните сгради, десет етажа в секунда, на желаните височини или подземни нива, като командир на подводница с неговия перископ, въпреки че определени пътища са недостъпни за теб. За други са достъпни, а за теб не. Шахмат. Твоята цел не е Царя, — защото Цар няма, — а кратковременни мишени като Лъчезарния Час.

Бинннг, неочаквано влиза момче със скиорска шапка, завърта се като пумпал, връчва на Слотроп ново съобщение, завърта се отново и изчезва. „Лъчезарният Час е взет в плен, ако искаш да го видиш изложен на показ за всички заинтересовани клиенти, ела на този адрес в 11:30 часа сутринта“… в небето съвсем навреме проплава бял циферблат, хм-мм само половин час, за да събера моята спасителна команда. Тя ще включва Мъртъл Миракюлъс, която ще долети тук в кафява рокля с подплънки на рамената, несвалени ролки за къдрене в косата и заплашително намръщена, че са я измъкнали от Страната на Сънищата… после един негър с перленосив зуут-костюм и палто с къса пелерина, казва се Максимилиан, висока правоъгълна набрилянтинена глава и супертънки мустачки, притичал е тук от неговата „официална“ работа, приветлив управител на клуб „Уга-Буга“ където аристократите от „Бийкън Стрийт“^[1] общуват всяка нощ с пияници и наркомани от Роксбъри^[2], да, здрасти Тайрън, как е! Здраво, Мъ’тъл, скъпа, хия, хия, хия! ’Кво е т’ва бързане бе, човек? Пооправя карамфила на ревера, оглежда се, всички са тук вече, освен оня Мар-сел но слушай, познатата тема от мюзикбокса, ами да, това е музика от онзи старомоден благозвучен Стивън Фостър^[3] и наистина сега през балконския прозорец влиза Марсел, механически шахматист от времето на Втората Империя^[4], в действителност изработен преди век за великия илюзионист Робер-Уден^[5], много сериозно на вид французойче-бежанец, смешна подстрижка, ушите идеално очертани от косата, която изведнъж започва да расте блестящо черна като лакирана точно след едносантиметрова ивица гола пластмасова кожа, очила с рогови рамки, подчертано дистанциран маниер, за съжаление прекалено буквален с хората (представете си как мина първия път, когато Максимилиан застана на вратата, тананика хай-ди хо и върти пръст във въздуха, забеляза седналия млад ебонито-метало-пластмасов Марсел и подхвърли: „Хей, човече, дай ми малко кожа!“ а Марсел не само го поизмъчи за тая кожа, за кожата във всички възможни значения, о не това е само на повърхностно ниво, по-нататък ни е изнесена дълга лекция за понятието „давам“, която продължава доста време, после, после той се хваща за „човече“. Това вече наистина е изморително. Всъщност Марсел и досега още не е спрял да говори). Все пак неговата заложена в ХІХ век фина мозъчна дейност — помислете само какво човешко изкуство е било нужно за построяването му, което сега е безвъзвратно отмряло, изчезнало като птицата додо — се е оказала извънредно полезна за Флегматичната Четворка в много, много пререкания и сражения с Бащината Заплаха.

Но къде в тялото на Марсел е миниатюрният Велик Магистър, мъничкият Йохан Алгайер?^[6] къде е пантографът, къде са магнитите? Всъщност никъде. Марсел наистина е механичен шахматист. Вътре в него няма никаква фалшификация, която да му придава поне мъничко човечност. Всеки от ФЧ^[7] притежава някаква дарба и същевременно е увреден от своята дарба, превърнала го в неспособен за човешки живот. Мъртъл Миракюлъс е специализирана в правенето на чудеса. Изумителни постижения, невъзможни за осъществяване от човек. Тя е изгубила уважението към хората, те са несръчни, тромави, неудачници, тя наистина би искала да ги обича, но любовта е единственото недостъпно ней чудо. Любовта й е отказана навеки. Другите от нейната класа са или хомосексуалисти, фанатични привърженици на реда и законността, заминали на странни религиозни екскурзии, или демонстрират равна на нейната нетърпимост към провала, и въпреки че приятелки като Мери Марвъл и Жената Чудо^[8] непрекъснато я канят на разни увеселения, за да я запознаят с подходящи мъже, Мъртъл знае, че е безсмислено… Що се отнася до Максимилиан, той притежава вродено чувство за ритъм, което означава всякакви ритми, включително космическият. Значи, той никога няма да бъде там, където бездънната шахта чака, където сейфът пада от високия прозорец с вой като бомба, той е водач през най-кошмарните минни полета на земята, стига само да стоим близо до него колкото е възможно по-дълго, все пак съдбата на Максимилиан е никога да не навлиза в опасността по-дълбоко от нейната елегантна външност, от първия възбуждащ кожата допир с нея…

Отличен екип, подготвя се да тръгне да търси Лъчезарния… а между другото? каква е дарбата на Слотроп и какъв е неговият Фатален Недостатък? Е, хайде де, ами-и-и Лъчезарния Час, събират тяхното оборудване, Мъртъл снове напред-назад, донася това-онова:

Мостът Златна Порта („Какво ще кажеш за него?“ „А-а-а, хайде да видим другия, още веднъж? дето има, нали знаеш, малко така, а-а-а…“ „Бруклин ли?“ „… изглежда леко старомоден…“ „Кой, Бруклинският Мост ли?“ „Да, точно така, със заострените… не знам как им казват…“)

Бруклинският Мост („Виж сега, Мъртъл, за сцена с преследване трябва да съблюдаваме пропорциите…“ „Кажи как.“ „Сега, ако ще бъдем във високоскоростни автомобили, ами, разбира се, можем да използваме Златната Порта… но ако ще прехвърчим набързо по въздуха, ще ни трябва нещо по-старо, по-интимно, по-човешко…“).

Два свръхелегантни „ролс-ройса“ („Не се прави на ударена, Мъртъл, вече се разбрахме, нали? Никакви автомобили…“).

Едно мъничко бебешко пластмасово кормилце („Виж какво, знам, че не ме уважаваш като ръководител, но все пак не можем ли да подходим разумно…“).

Какво чудно, че е почти невъзможно да разчиташ и да имаш вяра на тези идиоти, когато те ежедневно се изправят срещу Гибелния Татко? Тук няма истинска посока, нито силови линии нито сътрудничество. Решения изобщо не се вземат, в най-добрия случай те успяват да изскочат от хаос от дрязги, прищевки, халюцинации и всеобща гаднярщина. Това не е боен колектив, а гнездо на скандалджии, хленчещи безсрамници, претенциозни глезльовци и злобари, и нито една рядка или митическа птица в групата. В края на краищата изглежда нейното оцеляване е само благодарение на сляпата съдба, която ровичка из богатите вълнообразни небесни шарки, по една Титанична Нощ наведнъж. Ето затова Слотроп наблюдава сега своята коалиция с еднакво високи надежди за успех и за провал (и не, това не обезсилва апатията, а предизвиква остро проникващо като нож в теб крещящо несъответствие). Дразни го това, че може да бъде толкова раздвоен, толкова абсолютно неспособен да наругае едната или другата страна. Знайте, Повелители: онези, що някогашните пуритански проповеди заклеймяват като „лицемерните прикрити непричастници на света“, ги очаква нелек път надолу, и ако не можете да видите нещо, това не означава, че то не е там! Вътрешната енергия е толкова реална, обвързваща и неизбежна, колкото и проявяващата се навън енергия. Кога за последен път сте се чувствали прекомерно равнодушни? а? Лицемерните прикрити непричастници са толкова човешки същества, колкото героите и злодеите. В много отношения им се налага да понасят най-тежки страдания, нали? Вие, граждани или селяни, където и да сте точно сега, в автобуса или сгушени под юрганите, защо просто не се обърнете към най-близкия до вас лицемерен прикрит непричастник или дори към собственото си отражение в огледалото, и… просто… да запеете:

Съседе как си, приятелю как си!

Не ти ли е самотно, кажи не ти ли е тежко,

Да отминаваш тъй мълчаливо, ден след ден,

Без усмивка даже, или приятелска дума?

О, ще ти кажа приятел, ще ти кажа друже,

Всичко се обърква тотално —

Може би трябва да се поддържаме поне малко

И един ден небесата ще просветлеят за нас!

Хайде сега всички заед…

Докато 4^-та се подготвят, гласовете продължават да пеят известно време, в зависимост от желанието на всеки поотделно. Мъртъл щедро излага на показ почти целите си елегантни крака, а Максимилиан похотливо гледа под полата на неспирно дърдорещата млада хубавица и предизвиква смутеното хихикане на юношата Марсел, който навярно е леко потиснат.

— А сега — Слотроп с глупашка, угодническа усмивка — е време за Освежителната Пауза!^[9] — И се мушва в хладилното помещение още преди ехото от „О, Господи“ на Мъртъл да е заглъхнало… светлината от мъничката студена крушка оцветява в наситено синьо лицето му, пренебрегваното, но по-добро дете на Бродерик и Налин, техният непризнат, техният чудовищен син, роден с хидравлични щипци за ръце, които знаят само да се протягат и сграбчват… и сърце, което гълголи като стомаха на смешен дебелак… но вижте колко недоумяващо, колко разкрепостено е, беше, лицето му в продължение на тези 1½ секунди на светлината в дружелюбния стар хладилник, който бръмтананика с келвинатор-бостънски^[10] диалект, „О, влез Та’рън, тука в стомаха ми е уютно и приветливо, имам ’ного хубави неща, и «моксита» и големи «бейби Рутчета»^[11]…“ Сега той върви между километрични от пода до небето рафтове и хранителни планини или хранителни градове на Хладилноландия (но внимавай, тук може да настъпи истински фашизъм, зад сладкишите в бонбонени разцветки се спотайва чиста проба термодинамична елитарност, електрическите крушки могат да бъдат заменени със свещи и радиоапаратите да замлъкнат, но главното предназначение на Електромрежата в тази Система е хладилно: да замразява отново непокорните кръговрати на деня, за да запази този малък безмирисен свят, този куб от неизменност), катери се по хълмове от целина откъдето гледа към надписани стъклени купички със сирене, които се извисяват лъскави недалеч, подхлъзва се на блюдото с масло, гризе резен диня чак до кората, чувства се жълт и развеселен, когато заобикаля бананите, втренчва се в синьо-зелените плесенни участъци по користата повърхност на една стара и вече неузнаваема тенджера… банани! к-к-кой е слагал банани:

В хла-дил-ни-ка!

О не-не-не-не-не!

Чикита Банана^[12] казва, че не трябва! Ще настъпи истински ужас! Кой е способен да го направи? Не може да е Мама, а Хоган просто е влюбен в Чикита Банана, Тайрън често пъти е влизал в стаята и заварвал брат си с бананово етикетче залепено на надървения му хуй, завинаги готова справка, унесен в мастурбационни фантазии да закове тази хубавичка, но по-възрастна от него латина, когато тя е с шапка, гигантска окичена с плодове шапка, направо плодова сергия, и широка жизнерадостна усмивка ¡Ай, ай, колко страстни сте вие янките!… а-а-а и не може да е бил Тате, не, Тате в никакъв случай, но ако (застудява ли тук?) не е бил никой от нас, тогава (какво става с плочата на Спайк Джоунс „Право в лицето на фюрера“^[13] дето е пусната в гостната, защо заглъхва?)… освен ако не съм го направил аз, неволно (огледай се, някакви панти скърцат) и това означава може би, че превъртам (защо крушката свети по-ярко, ’кво ста…) ТРЯС, лелей, който и да е този дето тъй безпричинно е пренебрегнал указанията на радиорекламите на Юнайтед Фрут също току-що бе заключил младия Тайрън в това хладилно помещение и сега той ще трябва да разчита на Мъртъл да го измъкне. Ужасна излагация.

— Добра идея, шефе.

— Уф-ф, М. М., не знам какво стана…

— А знаел ли си някога? Хвани се за пелерината ми.

Фюууут…

— Бре! Ами — обажда се Слотроп — ъмм, всичките ли сме…?

— Сега тоя Лъчезарен Час навярно е на светлинни години от нас — пояснява Мъртъл, — а от носа ти виси заледен сопол.

Марсел скача към уредите за управление на подвижното здание, натраква на Централното Управление искане на разрешение за максимална скорост във всички направления, което веднъж му бива дадено, друг път не, в зависимост от някакъв таен процес между даващите разрешението, и едно от текущите задания на 4-та е да открият какъв е този процес и да съобщят на света. Този път получават разрешение за Бавно Движение, Крайградски Отсечки, най-ниската степен на уличното движение в Ракетенград, определяна само веднъж в писаната история на града, срещу един индиец-хомосексуалист-детеубиец, който обичал след содомията да изтрива органа си в националния Флаг и тъй нататък…

— Ебати! — реве Максимилиан на Слотроп — Бавно Движение, Крайградски Отсечки! мой човек, к’во трябва да пра’им, да га еба, да плуваме или к’во?

— Ъмм, Мъртъл… — Слотроп пристъпва почтително към М.М., чиято коса е обхваната от златна мрежичка, — ъмм, ти как мислиш, ще можеш ли?…

Господи, тия хора едно си знаят и все това повтарят. Как й се иска на Мъртъл тоя Хленчещ Слотроп да престане със сантименталните глупости и поне веднъж да се държи като мъж. Тя пали цигара, оставя я да увисне от ъгълчето на устата, издава напред противоположното бедро и въздъхва: „Напречно“, изкарана из търпение от този нещастник.

И хайде, давай! чудото е станало, те вече се носят вихрено по улиците-коридори на Ракетенград, като някакво дългошиесто морско чудовище. Дребнички деца се изсипват като мравки по мрежестите арки на виадукти високо над градските сталактити като испански мъх вкаменен още преди да се разстели на земята, деца се прехвърлят през ефирните перила и скачат върху дружелюбния гръб на лъскавото кръстосващо града чудовище. Катерят се от прозорец на прозорец, прекалено грациозни са, за да паднат. Естествено, някои от тях са съгледвачи: ето например онази малка хубавица с медените къдрици със синя карирана престилка и сини три четвърти чорапи, там горе на прозореца под покривния водоливник-чудовище, подслушва Максимилиан, който бе започнал да се налива още щом сградата се раздвижи и сега е подхванал многословно изобличение на Марсел, прикрито под неубедителната научна мотивировка, че опитва да определи дали Галския Гений наистина има някаква „душа“. Момичето под водоливника стенографира всичко казано. Това са ценни данни за провежданата психологическа война.

Сега за първи път става явно, че 4-та и Бащиния заговор не запълват изцяло техния свят. Тяхното усилие не е единственото или даже решителното. И действително, не само има много други усилия, но има също и зрители, те гледат както подобава на зрители, стотици хиляди, насядали в този мръсно жълт амфитеатър, място след място следват надолу в ред след ред безкрайни километри, надолу към голямата арена, жълто-кафяви светлини, на по-високите каменни скатове е разпръсната храна, разчупени кифли, фъстъчени черупки, костици, полупълни бутилки с жълти или оранжеви сладки напитки, огънчета в малки кътчета на завет, разположени под ъгъл там, където седалките са били отрязани, плитки падинки в камъка и пласт черешови на цвят въглени, на които старици готвят печиво от събрани остатъци хляб, трохи и захвърлени хрущялести хранителни отпадъци, затоплят ги в тънки тигани с кипяща сива мазна вода, и наоколо се събират детски лица очакващи храна, а на вятъра мургавият младеж, неуловимият елегантен младеж очаква някоя прислужница край желязна врата всяка неделя, отвежда я в парка до автомобила на някакъв непознат и към разновидност на любовта, която никога не бихте предположили, че съществува, сега стои разчорлен на вятъра, главата му е извърната от огъня, усеща в слепоочията и под брадата студа, планинския студ… докато край другите огньове жените клюкарстват, една от тях се надвесва от време на време да погледне намиращата се на много километри надолу сцена, да види дали не е започнал поредния епизод… наоколо притичват тълпи студенти, черни като гарвани, с наметнати палта, отиват в онзи затъмнен сектор, където традиционно никой не влиза (защото е запазен за Предците), гласовете им заглъхват, но все още са много емоционални, драматични, напрегнати и опитват да звучат добре или поне приемливо. Жените продължават да играят на карти, да пушат, да ядат. Виж дали ще можеш да заемеш на Роуз ето там едно одеяло от огъня, довечера ще застудее. Хей… тъй и тъй ще отидеш, вземи и пакет войнишки цигари, и веднага се връщай, чуваш ли? Естествено, оказва се, че автоматът за цигари всъщност е Марсел, кой друг, в поредната своя остроумна механическа маскировка, а в определен пакет цигари има съобщение за един от зрителите. „Сигурен съм, че не би искал Те да узнаят за лятото на 1945-та. Ще се срещнем в мъжката тоалетна на травеститите, ниво L16/39C, пункт «Метатрон», квадрант «Огън», кабина «Малкут»^[14]. Ти знаеш кога. Обичайният час. Не закъснявай.“

Какво е това? Какво правят противниците тук, сред собствената си публика ли проникват? Ами, всъщност, не. В момента това е нечия друга публика и тези ежевечерни спектакли представляват осезателна част от тъмните часове на живота на Ракетната столица. Тук вероятностите за какъвто и да е парадокс наистина са много по-малко, отколкото мислите.

Максимилиан е най-отзад, в дъното на оркестровия трап, дава си вид на алт-саксофонист с неговата Книга на Прикрития Интелектуалец, Мъдростта на Великите Камикадзе-Пилоти, с илюстрации от Уолт Дисни — на всяка страница тичат крещящи, косматоноси, с бели двуръби предни зъби, косооки (издължени очертания със сложни завъртулки) японци с чипи като на куче топчести лакрично-черни носове! и всеки път, когато не свири на този саксофон, за случайния страничен наблюдател със сигурност ще изглежда, че Максимилиан е погълнат от тази многословна, но душевно обогатяваща литературна творба. Междувременно Мъртъл се е върнала в бонбонено-цветното командно помещение, бърника по контролния пулт и е готова във всеки момент да връхлети с пикиращ полет и да спаси останалите, които сигурно скоро много ще загазят (ако не за нещо друго, то поради собствената си глупост). А Слотроп се прокрадва в Травеститската Тоалетна, сред дима, тълпите, жужащите луминесцентни лампи, гореща като разтопено масло пикня, води си бележки за всички сключвани сделки сред кабините, тоалетните чинии и писоарите (задължително е да изглеждаш страховит, но не чак толкова бандит, и нищо метално не трябва да се вижда по жизненоважните места, защото тя ще отреже по десет точки за всяко метално нещо, което види, и единствените давани от нея награди са ясно посочени тук: за пусната кръв при първия опит са допълнително 20…) и недоумява дали съобщението в цигарената кутия е стигнало до адресата и дали те ще дойдат лично или Тате ще изпрати убиец, който да опита да направи нокаут в първия рунд.

Е, това е същината: монументалната жълта конструкция се извисява в нощта на бедните предградийни квартали, безсънното и винаги будно преминаване на живота и авантюристичното начинание през нейната черупка, Навън и Вътре се взаимопроникват прекалено бързо, размесват се в необикновено изящна плетеница и вече става невъзможно едната или другата категория да получи надмощие. Нескончаемото представление се разпростира извън своята сцена, последователно набъбва и оредява, изненадва и просълзява в безкраен кръговрат подобно на неспирно въртящо се зъбно колело:

Нискочестотният приемник

Германските подводници осъществяват връзка на дължина на вълната 28 000 метра, което се приравнява на около 10 килохерца. Полувълновата антена за тази цел би трябвало да бъде висока или дълга близо 15 километра и дори да бъде сгъната тук-там, размерите са повече от солидни. Тя е разположена в Магдебург. Както и управлението на германския филиал на „Свидетелите на Йехова“. А също, макар и временно, и Слотроп, който опитва да стигне до подводницата на аржентинските анархисти, намираща се в неизвестни води засега. А защо, това вече и на него самия не му е ясно. Или е бил навестен по някакъв начин от Скуалидоци или веднъж случайно се бе натъкнал на Скуалидоци, или опипвайки разсеяно мъхчетата в джобовете си, вехториите или спалния чувал, бе открил съобщението, предадено му много отдавна още в края на раззеленяващия се април в женевското кафене „Слънчево затъмнение“. Знае само, че точно сега намирането на Скуалидоци е от първостепенна важност за него.

Пазител на Антената е Рор, свидетел на Йехова. Току-що е дошъл от концлагера Равенсбрюк, където е бил затворен от ’36^-та (или ’37^-ма, не помни точно). След такъв дълъг лагерен стаж, той е бил сметнат от местния Г-5^[15] за достатъчно надежден политически, за да му бъде възложен нощния контрол на мрежата от най-дългите вълни в Зоната. Въпреки че това би могло да е случайно, най-вероятно напоследък тук е било задействано някакво ексцентрично правосъдие, което Слотроп ще трябва да изследва внимателно. Носи се слух, че в Нюрнберг заседава Трибунал за Военни Престъпления. Никой от разговарялите със Слотроп не е наясно кой кого съди и за какво, но все пак да не забравяме, че става дума предимно за мозъци, опустошени от противообществени и безсмислени развлечения.

Но единствените хора, ако изобщо са останали такива, способни понастоящем да осъществяват връзка на 28 000 метра (разстоянието от Изпитателен Стенд VІІ в Пенемюнде до „Хафенщрасе“ в Грайфсвалд, където в началото на август Слотроп ще може да види една особена снимка във вестник), освен шантавите аржентински анархисти, са неденацифицираните нацисти, които продължават да обикалят с подводници по неизвестни маршрути и да провеждат техни тайни подводни трибунали против враговете на Райха. Излиза, че най-близкото до ранните християни същество в Зоната, е назначено да слуша новини за несанкционирани произволни разпъвания на кръст.

— Оная вечер някой умираше — казва му Рор. — Не знам дали беше вътре в Зоната или в морето. Той умоляваше за свещеник. Трябваше ли да вляза във връзка и да разкажа за свещениците? Щеше ли да получи някаква утеха от това? Понякога е толкова мъчително. Ние наистина опитваме да бъдем християни…

— Моите родители бяха конгрегационалисти^[16] — обяснява Слотроп, — поне тъй мисля. — Става му все по-трудно да си ги припомни, тъй като Бродерик се изражда в Гибелен Татко, а Налин в шшшееекккнн… (в какво? Каква беше тая дума? Каквато и да е, колкото по-старателно я търси, толкова по-бързо му убягва тя).

Писмо на мама Слотроп до посланик Кенеди

Здрасти Джо, как си. Слушай Джоузефчо, ние отново се тревожим за най-малкото ни момче. Не можеш ли още веднъж да обезпокоиш някои от твойте стари добри лондонски връзки? (Обещаваш ли?) То, макар че ще бъдат ланшни вести, ние с Тате ще им се зарадваме. Все така помня какво каза ти, когато съобщиха ужасната вест за торпедния катер, а ти още не знаеше как е Джак. Никога няма да забравя твойте думи тогава. Това е мечта на всеки родител, Джо, точно така.

И още нещо Хосей (оппаа, не ми обръщай внимание, писалката просто ми се приплъзна както виждаш! Невъзпитаната Налин е на третото мартини, ако още не си загрял досега!) Ние с Татенцето слушахме прекрасната ти реч в завода на „Дженерал Илектрик“ в Питсфилд миналата седмица. Отлично го даваш, господин К.! Колко вярно! Ние трябва да модернизираме Масачузетс или щата просто ще върви надолу и надолу. Тука следващата седмица се канят да гласуват дали да обявяват или не стачка. НСРТК^[17] не беше ли създаден, за да предотвратява точно такива неща? Нали не започва да се разпада, а, Джо? Понякога, нали ги знаеш тези прекрасни Бостънски недели, когато небето над Хълма се натрошава на облаци, тъй както белият хляб се появява изпод коричката, която държиш и разчупваш… Знаеш как, нали? Златисти облаци? Понякога мисля, ах, Джо, мисля, че това са падащи частици от Новия Йерусалим. Извинявай, не исках да излезе внезапно толкова мрачно, а просто… но то не започва да се разпада, нали, мой стари харвардски родителю-събрат? Само дето понякога нещата не са много ясни. Изглеждат тъй, сякаш са против нас и въпреки че накрая всичко излиза добре и винаги можем да погледнем назад и да кажем о, разбира се, точно така трябваше да стане, защото иначе нямаше да се случи това и това — и все пак, докато се случва, ужасен страх наляга душата ми, тази празна къща, и в такива часове ми е много трудно да повярвам в някакъв План, с очертания по-големи отколкото мога да схвана…

О, както и да е. Махайте се далеч от мен, кисели старчешки мисли! Къш! Идва мартини номер четири!

Джак е прекрасно момче. Аз наистина обичам Джак колкото Хоган и Тайрън, съвсем като син, като мой син. Даже го обичам тъй както не обичам моите синове, ха-ха! (грачи тя), но пък нали знаеш, че съм кокетна стара палавница. За такива като мен надежда няма…

Относно израза „С гъза назад“

— Едно нещо изобщо не мога да разбера за вашия език, свински янки.

Вече цял ден „Киселината“ го наричаше „свински янки“, весела шега, която го бе обсебила напълно и той често не можеше да стигне по-нататък от „свин…“, защото го сковаваше някакъв отвратително дрънчащ туберкулозно хъхрещ смях и изкашляше обезпокоително провлачени белодробни храчки във всевъзможни оттенъци и пъстроцветни мраморни жилки — например зелени, като позеленели от времето статуи в обрасъл злачен сумрак.

— Разбира се — отвръща Слотроп — ако ти иска да знаш англиски, аз учи на теб англиски. Питай ’квото щеш, киселозелковец такъв.

— Защо вие ако искате да обясните, че нещо се е объркало, например някоя машина е било неправилно свързана, защо казвате, че е „с гъза назад“? Не го разбирам. Нали обикновено гъзът е отзад? Трябва да казвате „с гъза напред“, ако имате предвид „назад“.

— Ъ-ъ-ъ — мучи Слотроп.

— Това е само една от безбройните Американски Загадки, която много бих искал някой да ми разясни — въздиша „Киселината“. — Но ти явно няма да можеш.

„Киселината“ критикуваше особено злобно чуждите езикови характерности. Една вечер, още по времето, когато се подвизаваше като второетажник^[18], бе извадил невероятния късмет да проникне в заможния дом на Мине Хлеч, астроложка от Хамбургската школа, която изглежда по рождение била неспособна да произнася, и дори да възприема, прегласи над гласните букви. Тази нощ тя тъкмо била в началната фаза на, както впоследствие щяло да се докаже, свръхдозиране с „йеропон“, когато „Киселината“, по онова време къдрокосо красиво момче, я изненадал в спалнята, сложил ръка на един шахматен офицер от слонова кост със саркастична усмивка на лицето и натъпкан с отличен перуански суров кокаин, все още пълен със соковете от майката Земя… „Не викай за помощ“, съветва я „Киселината“ и показва шишенце пълно с фалшива киселина, „или това хубаво лице ще изтече от костите като ванилов крем“. Мине обаче не се хваща на тоя номер, закрещява и призовава на помощ всички жени на нейната възраст в сградата, за които е типична същата майчинска двойственост относно млади второетажници: помощ-помощ-но-първо-се-уверете-че-той-ще-има-време-да-ме-изнасили. Искала е да извика „Hübsch Räuber! Hübsch Räuber!“, което означава „Хубавичък обирджия! Хубавичък обирджия!“ Обаче тя не можела да произнася тези прегласи. И съответно при нея излиза „Hubschrauber! Hubschrauber!“, което означава „Хеликоптер! Хеликоптер!“ да, но това става в 1920 и някоя година, и никой наоколо в пределите на чуваемостта не знае какво означава тази дума, Перкоповдигач, ’кво е това?… никой освен един онихофагичен^[19] параноик, студент по аеродинамика, живеещ в далечен двор с полуразрушени домове, който чул вика в късната берлинска вечер, през дрънченето на трамваи, пушечни изстрели в съседен квартал, през напъните на някакъв начинаещ устен хармонист, който в последните четири часа опитвал да изсвири „Deutschland, Deutschland Über Alles“^[20] отново и отново, пропускал ноти, обърквал такта, дишането ü… berall… es… indie… ie… после дълга-предълга пауза, хайде бе, загубеняк, можеш да я намериш — Welt грешно ach^[21], веднага се поправя… през и над всичко това до него долита викът Hubschrauber, перкоповдигач, ярко пада спирален винт през тапа въздух над Земното вино, да, сега вече знае точно, а може ли този вик да се окаже пророчество? предупреждение (те са запълнили цялото небе, сива полиция в люковете с лъчеви пистолети полюшват се като хуйове в чорапчета под всеки завъртян винт ние те виждаме отгоре няма къде да бягаш това е последната ти улица, последното ти скривалище) да стои вътре и да не се намесва? Той седи вътре и не се намесва. И по-нататък става този „Шпьори“, когото Хорст Ахтфаден издава на Черната Команда. Обаче онази вечер той не отива да види защо вика Мине. Тя щяла да се свръхдозира, ако не било нейното гадже Вимпе, енергичен и предприемчив търговски представител на СИ Фарбен за Източната Територия, довтасал в града след като неочаквано бил шитнал на безценица всичките си мостри „онейрин“ на компания американски туристи търсещи нови тръпки в планинска Трансилвания — ето ме скъпа моя, дори аз не очаквах да се върна толкова… — но в този момент видял проснатото атлазено същество, разтълкувал размера на зениците и цвета на кожата, веднага отишъл до коженото си куфарче за стимулант и спринцовка. Те, заедно с леда във ваната, я върнали към живота.

— „Гъз“ е усилваща речева частица — пояснява моряка Бодайн — както в „подъл задник“ или „подъл гъз“, „глупав задник“ или „глупав гъз“. Та когато нещо върви много наопаки, по аналогия казваш „обратен гъз“.

— Но „обратен гъз“ е обратното на „с гъза назад“ — възразява „Киселината“.

— Което обаче не го превръща в „напред“ — примигва Бодайн с искрено пресеклив глас, сякаш някой замахва да го удари, а в действителност изпитаният морски вълк скришом приема положението за донякъде забавно, за имитация на Уилям Бендикс. Другите нека се представят за Кагни или Кари Грант, обаче Бодайн се специализира за поддържащи роли, способен е идеално да копира Артър Кенеди в-ролята-на-малкия-брат-на-Кагни, ’кво ще кажете за това, а? Или-или Сам Джафе преданият индийски водоносец на Кари Грант^[22]. Бодайн е положителен герой във военния флот на живота и тази роля включва и гласовите отпечатъци от фалшивия киноживот на непознати хора.

Междувременно „Киселината“ проявява интерес към нещо подобно с различни солисти-инструменталисти, или опитва, самообучава се по метода проба-грешка, напоследък скрипти цигу-мигу, имитира някакъв предполагаем Йоахим^[23], изпълняващ своя собствена каденца^[24] към дълго пазения в тайна концерт на Росини за цигулка (op. posth.^[25]), и подлудява всички наоколо. Една сутрин Труди просто излиза трополейки и попада сред масовите парашутни скокове на 82-ра Въздушнодесантна дивизия над завладяния град, милион пухкави куполи в небето, спускат се бавно, тъй както се сляга бялата пепел след силуета на нейното прощално тропване. „Той направо ме побърква.“ „Здрасти Труди, накъде си тръгнала?“ „Нали ти казах… побърква ме!“ и не мислете, че този жалък дърт похотлив наркоман не я обича, защото той наистина я обича, и не мислете, че той не отправя молитви, че не записва старателно своите желания на цигарени хартийки, и после не свива в тях своя най-добър светопричастен канабис и ги пуши до пришки на устните, което е наркоманският вариант да си пожелаеш нещо, когато видиш падаща звезда, и че не се надява от все сърце тя само да е захлопнала вратата за пореден път, моля те нека да е само вратата и всичко да свърши още същия ден само още веднъж, пише той на всяка цигара с марихуана за лека нощ, това е всичко, повече няма да те моля, ще опитам да не те моля, ти ме знаеш, не ме съди прекалено строго, моля те… но колко още такива затръшвания може да има? Едно ще бъде последното. Въпреки това „Киселината“ продължава да скрибуца Росини, излъчва своето жалко презряно и рисковано улично дългоденствие, не, изглежда не може да спре, това е старчески навик, презира се, но тази втора природа не го оставя на мира, и независимо колко внимание отделя на проблема, не може да спре примамването обратно към изкушителната каденца… Морякът Бодайн проявява разбиране и опитва да помогне. С цел въвеждането на полезна намеса, той е съчинил своя контра-каденца, в духа на онези други популярни мелодии с класически заглавия прочути около 1945 година („Моята прелюдия към една целувка“, „Квартирна симфония“^[26]). Бодайн използва всяка възможност да я тананика на ежеседмичните новодошли, Лали току-що пристигнала от Любек, Сандра, която е избягала от „Клайнбюргерщрасе“^[27], ето го противният Бодайн с китарата пристъпва бавно по коридора, върти и поклаща таз след всяка палава дезертьорка, след всяка първокачествена въплътена сексуалнопрестъпна фантазийка, дърпа струните и пее трогателна интерпретация на:

                                        МОЯТА НАРКОМАНСКА КАДЕНЦА

                                        Ако чуеш китара, тъй благозвучно звънка,

                                        Да свири мелодийки с жив и весел ритъм,

                                        Това е МОЯТА НАРКОМАНСКА КАДЕНЦА-А-А-А!

 

                                Мелодии, що те затрогват силно,

                                Откъде се вземат? Не знам!

                                (х-ха) Това е МОЯТА НАРКОМАНСКА КАДЕНЦА-А-А-А!

 

Знам, че не е тъй пламенно, както при стария Росини,

[Тук пускаме откъс от „Крадливата сврака“]

Нито толкоз внушително, както Бах, Бетовен или Брамс

(бубубубууууу [изпято в началото на 5^-та на Бетовен, заедно с целия оркестър])

Но бих се отказал от всяка слава, дори тази на Варшава

        … чакай, слава? дори тази на Варшава?…

        Ъ-ъ-ъ… слава? Хммм… Каква Варшава?…

 

                                С тая песенчица ще те спечеля, ще те прегърна!

 

                                        Дум-ди-дум, ди-дум-ди-дум, ди-дии

                                        О, това е по-добро от симфони…

                                        Това е МОЯТА НАРКОМАНСКА КАДЕНЦА за тееееб!

Тези дни микрокварталът е известен като Мястото и е запълнен почти докрай, до последния централен двор, с приятели на „Киселината“. Промяната е неочаквана — като че ли сега в кварталната мръсотия расте много повече зеленина, хитроумна система от регулируеми денем импровизирани светлопроводи и огледала препраща за първи път слънчева светлина надолу в тези задни дворове и разкрива невиждани досега цветове… освен това има дъждоотводна конструкция насочваща дъждовната вода сред улеи, фунии, капкоотражатели, водни колела, струйници и преливници, образуващи система от рекички и водопадчета за игра през лятото… единствените стаи, които могат да бъдат заключвани отвътре, са запазени за отшелници, фетишисти, объркали пътя изгубени бегълци от окупацията, нуждаещи се от усамотение тъй както наркоманите имат нужда от дрога… като говорим за това, сега навред из комплекса можете да намерите запаси от всички видове армейски опиати, от мазетата до таваните подовете са осеяни с телени примки, и пластмасови ½ гранови^[28] тубички-спринцовки от морфинов тартрат изстискани докрай като туби от паста за зъби, строшени кутийки от амилнитрит свалени от противогазови комплекти, зелено-охрени тенекиени кутии от бензедрин… продължава работата по изкопаването на противополицейски ров около целия квартал: за да не привлича излишно внимание този ров е първият в световната история, който бива изкопаван отвътре навън, пространството под „Якобищрасе“ бавно и параноично се издълбава, оформя, старателно се укрепва с подпори под тънкия слой земя и улична настилка така, че старият трамвай да не пропадне извън разписанието, впрочем имало е такива случаи обикновено посред нощ, когато вътрешното осветление на трамвая е топло на цвят като прозрачен бульон, по периферийните линии през дългите отсечки от неосветения парк или покрай звънтящите огради на складови бази съвсем внезапно, подобно на хлътнала уста изговаряща КМ^[29], асфалтът се изкорубва, после зейва и още преди да се усетиш, тупваш долу в някакъв подгизнал параноичен ров, нощната смяна ококорена срещу тебе с огромни очи на подземни човеци, застанали не толкова срещу теб, а по-скоро сблъскващи се с мъчителния проблем на избора, това действително ли е истински електробус, или „пътниците“ са дегизирани полицейски агенти, деликатен момент, много деликатен.

Някъде в Мястото сега, рано сутринта, нечие двугодишно дете, бебе дебело като прасе-сукалче, току-що е научило думата „Sonnenschein“^[30].

— Слънце — казва бебето и сочи. — Слънце — и тича в съседната стая.

— Слънце — изграчва някакъв утринно дрезгав възрастен глас.

— Слънце! — крещи бебето и се отдалечава с поклащане.

— Слънце — глас на усмихнато момиче, вероятно майка му.

— Слънце! — бебето стои до прозореца и показва на майка си, показва на всеки, който ще иска да погледне натам, съвършено вярно.

Лайно и лустро

— А сега — интересува се „Киселината“ — разясни ми американския израз „Лайно от Лустро“.

— ’Кво е т’ва, — крещи морякът Бодайн, — сега и задачи ли ми се възлагат? Т’ва да не е Безкрайно Проучване на американския жаргон или нек’ва друга тъпотия? Кажи ми, глупав дъртофелнико, — сграбчва Зойре за гърлото и ревера и го разтърсва асиметрично, — и ти си един от Тях, нали? Хайде, казвай! — старецът е като парцалена кукла в ръцете му, тук имаме една лоша сутрин, изпълнена с подозрения от страна на обикновено добродушния Бодайн.

— Стига, стига — хленчи смаяният „Киселина“, тоест изумлението му отстъпва пред сърцераздирателната убеденост, че рунтавият американски моряк съвсем е изперкал…

И така. Чували сте израза „Лайно от Лустро“. Както е в: „О, той не може да различи Лайно от Лустро!“. Или: „Десантчик — ти не отличаваш Лайно от Лустро!“ И те изпращат в камбуза да белиш лук или на някое още по-неприятно място. Първият извод е, че Лайното и Лустрото са в безумно несъпоставими категории. Изобщо не ти идва наум — навярно защото миришат различно — как биха могли Лайното и Лустрото да съществуват съвместно. Просто е невъзможно. Човек, който не владее добре английски език, някой германски наркоман като „Киселината“, незапознат със значенията на тези две думи, може да приеме „Лайно“ като комично междуметие, каквото някой адвокат с бомбе докато събира документите и ги пъха в светлокафява чанта може с усмивка да подхвърли „Schitt, Herr Bummer“^[31], и излиза от твоята килия, лукавият мазник, завинаги… или Scchhit!^[32] стоварва се гилотината в черно/бялата карикатура изобразяваща политик, чиято глава се търкулва надолу, с чертички са означени мънички забавни сферични завихряния, и мислиш „това много ми харесва, да-а, отрежете я, един паразит по-малко, дяволите го взели!“ Що се отнася до Лустрото, тук преминаваме към високообразованите Франц Пьоклер, Курт Мондауген, Берт Фибел, Хорст Ахтфаден и подобните им, тяхната Сияйна Аудитория представлява блещукащ алабастров открит стадион в стила на Алберт Шпеер, с гигантски циментови хищни птици на всеки ъгъл, със свити напред крила, и под сянката на всяко крило има закачулено немско лице… гледана отвън и отстрани аудиторията е златна, белозлатна съвсем като листенце на момина сълза осветено от слънцето в 4 часа следобед, безметежна, на върха на невисок, изкуствено подравнен хълм. Тази сияйна аудитория притежава таланта да излага своите привлекателни профили на фона на благородни облаци и да внушава постоянство със завръщането на пролетта, надеждата за любов, топенето на ледовете и снеговете, академични неделни спокойни тишини, аромати на току-що смачкана или окосена трева или превръщаща се по-късно в сено… но отвътре резиденцията е изцяло синя и студена като небето отгоре, синя като хелиографно копие или планетариум. Никой вътре не знае накъде да гледа. Отвисоко над нас ли ще започне? Или ето там долу? Зад нас? От въздуха пред нас ли? И скоро ли?…

Всъщност, на едно място Лайното и Лустрото се срещат наистина и това е мъжката тоалетна на танцувалната зала „Роузланд“, откъдето Слотроп се бе отправил на пътешествие надолу в глъбините на тоалетната чиния, както бе открито в Архива на „Света Вероника“ (запазен, мистериозно, от голямото всесъжение на тази болница). Трябва да поясним, че цветът на Лайното предизвиква страх у белите хора. Лайното олицетворява присъствието на смъртта, не някакъв си там абстрактно-художествен персонаж с коса, а вкочанения и разлагащ се труп в самата топла и собственолична гъзя дупка на белия човек, и тук вече навлизаме в една доволно интимна сфера. В това е предназначението на бялата тоалетна. Да сте виждали много кафяви тоалетни? Не, тоалетната е в цвета на надгробните плочи, на класическите мавзолейни колони, този бял порцелан е съвършеният символ на Обезмирисената и Официална Смърт. Боята за обувки „Лустро“ съвсем случайно е с цвета на Лайно. В тоалетната ваксаджийчето шляпа „Лустро“ върху обувките, отработва наложената му от белия човек епитимия за своя грях, че се е родил с цвета на Лайно с Лустро. Приятна е мисълта, че някоя съботна вечер, една разтърсвана от танци вечер в балната зала „Роузланд“, Малкълм вдига глава от обувките на някой харвардски младеж и среща поглед с Джак Кенеди (синът на посланика), тогава още студент в горните курсове. Приятна е мисълта, че тогава над главата на младия Джак е продължавала да свети една от онези Безсмъртни Електролампи — и спря ли Рижия да размахва четките и лъскащото кадифенце, забави ли движението на ръцете само с четвърт такт, остави ли достатъчно отворен прорез в моарето, даващ възможност на белия Джак да погледне през него, не просто през, а да проникне и прозре изцяло и напълно през лъскавината на обувките на своя съученик Тайрън Слотроп? Не са ли подредени тримата по следния начин: седнал, клекнал, минаващ покрай? Впоследствие и Джак и Малкълм бяха убити^[33]. Съдбата на Слотроп не е толкова ясна. Може да се окаже, че Те замислят нещо друго за Слотроп.

Произшествие в травеститската тоалетна

Малка маймуна или орангутан държи нещо зад гърба си и пристъпва боязливо и незабелязано сред крака в мрежести чорапи, къси бели чорапи навити на примка до под глезените, момичешки шапки „токчета“ затъкнати на талиите в аквамариново зелени вискозни колани. Най-после той доближава Слотроп, който е с руса перука и същия модел дълга свободно падаща вечерна рокля с кръстосани ширити, която Фей Рей носи в сцената с Робърт Армстронг за пробните снимки на кораба^[34] (отчитайки своята преживелица в тоалетната на „Роузланд“, вероятно Слотроп е избрал този тоалет не само от потискано желание да бъде содомизиран, нещо невъобразимо, от гигантска черна маймуна, но също заради известна атлетична наивност спрямо Фей Рей, за която той никога не бе говорил, освен да я посочва скритом и да шепне „О, гледай…“ — от някаква честност, решителност, чистота по отношение на самата рокля, нейните невъобразимо широки ръкави, тъй че откъдето и да минеш става видно къде си бил…).

В онзи първи миг, много преди бягството ни:

Проломи, тиранозавър (летящи кобили

И разкачени потракващи челюсти), съскащият змей

Що те връхлетя в собственото ти каменно жилище,

Да Загина или да се предам на птеродактила, не — просто…

Отначало докато висях там, гора и нощ слети в едно,

Висях и чаках, а факлите горяха по стените…

И чаках да дойде единственият вечерен Призрак,

Молех се тогава, не за Джак, що все още се шляе

Глупашки по най-горната палуба. Не. Аз мислех

За Денам, само за него, с пистолет и камера

Остроумен в неговия откачен бохемски стил

През Тъмната Земя, превръща илюзиите в реалност

Заснема ги по един или друг начин —

Карл Денам, моят режисьор,

моето безсмъртие, Карл…

Ах, покажи ми главния прожектор, подскажи ми реплика…

Виждали сме ги под хиляди имена… „Грета Ердман“ е само едно от тях, на жените, чието занимание е при контакт с Ужаса винаги да се свиват… е, а когато се върнат у дома от работа, те заспиват точно като нас и сънуват политически убийства, заговори против добри и свестни хора…

Маймуната протяга лапа, потупва Слотроп по задника, подава му това, което е донесла яяааггххх чугунена кръгла черна анархистка бомба, точно така, при това със запален фитил… Маймуната се отдалечава с подскоци. Слотроп просто стои там, сред остъклените влажни стаи, гримът му започва да протича, в очите му ужасено смайване чисто като стъклени топчета, устните стиснати като ужилени е-а-с’а-’кво-да-пра’я-по-дя’олите с’а? Не може да каже нищо, свръзката му още не е дошла и гласът му ще издаде, че е дегизиран… Фитилът гори по-къс и по-къс. Слотроп се оглежда. Всичките легени и писоари са заети. Дали просто да не пъхне фитила пред нечий кур, точно в струята пикня… а, обаче това няма ли да изглежда все едно че им предлагам или нещо подобно? Уф, понякога ми се ще да не съм толкова нерешителен… м-м-може би ако избера някой по-слаб от мен… от друга страна обаче да не забравяме, че дребните имат по-бързи рефлекси…

Спасява го от колебливостта един много висок и дебел травестит с леко азиатски вид, чийто идеал, екранен и личен, изглежда е малката Маргарет О’Брайън^[35]. Този азиатец някак успява да изглежда с плитка и замислен, даже когато грабва от Слотроп пращящата бомба, изтичва до една незаета тоалетна чиния запраща бомбата в нея, пуска водата и се обръща към Слотроп и другите с доволен вид на човек изпълнил много добре гражданския си дълг, когато внезапно…

КРУППАЛЛУУММАА изтрещява чудовищна експлозия: от всички до една тоалетни чинии с черни капаци изригва вода в изненадани синьо-зелени езици (да сте виждали някога тоалетна да крещи „Яаййй“?), тръбите се откъртват и вият, стените и подът се разтърсват, мазилка почва да пада на полумесеци и прашни слоеве, а чуруликащите травестити млъкват едновременно и се притискат до онези, които са по-близо, като жест на подготовка за Гласа от Високоговорителя, който съобщава:

— Това беше натриева бомба. Натрият експлодира при контакт с вода. — Значи фитилът беше фалшив, ах ти, мръсен плъх… — Вие видяхте кой я хвърли в тоалетната чиния. Той е опасен маниак. Задръжте го и ще получите голяма награда. И в сравнение с вашия гардероб, дрешникът на Норма Шиърър ще изглежда като кошче за боклук в мазето на „Гимбълс“.^[36]

И съответно всички се нахвърлят върху горкия протестиращ поклонник на Маргарет О’Брайън, а Слотроп, комуто в действителност е било предназначено унижението и (по-късно, тъй като пристигането на полицията се бави все повече и повече) сексуалното посегателство и мъченията (Браво, Тате!) в това време се измъква и докато излиза навън разхлабва връзките на атлазената си рокля, и неохотно сваля от намазаната с брилянтин глава сияйната перука на невинността…

Развлекателен момент със забавните камикадзета Ичизо и Такеши

Такеши е висок и дебел (но не сплита косата си като онзи Маргарет О’Брайън), Ичизо е нисък и кльощав. Такеши лети на „нула“, а Ичизо управлява „охка“, което всъщност е дълга бомба с кабина за Ичизо, скъсени крила, ракетен двигател и няколко контролни повърхности на опашката. Такеши е трябвало да ходи в школата за камикадзета на Формоза само две седмици, докато Ичизо е бил принуден шест месеца да посещава школата на „охка“ в Токио. Тези двамата са много различни един от друг, както фъстъченото масло и желето. Не е честно да бъдат подпитвани кой кой е.

Те са единствените камикадзета тук в тази много отдалечена авиобаза, на остров, за който общо взето вече никой не го е грижа. Военните действия продължават на остров Лейте… после на Иво Джима, приближават Окинава, но винаги прекалено далеч, за да бъдат достигнати с полет оттук. Но двамата имат заповеди и своето заточение. Няма други забавления, освен да обикалят из плажовете и да търсят умрели кипридини (Cypridinae). Това са триоки раковидни с формата на картоф с контактни власинки в единия край. Изсушени и смлени кипридините са и прекрасен източник на светлина. За да свети този прах е нужно само да му се добави вода. Светлината е синкава, преливаща неземно синя, с леки зеленикави и индигови оттенъци, удивително хладно и нощно синьо. В безлунни и облачни нощи, Ичизо и Такеши се събличат голи и се плискат един друг с кипридинова светлина, тичат и се кискат под палмите.

Всяка сутрин, а понякога и вечер, Вятърничавите Самоубийци ходят до покритата с палмови листа радарна колиба, за да разберат дали някъде в пределите на техния полетен обхват има американски цели, заслужаващи смъртоносното пикиране и взривяване. Но всеки път едно и също. Щом се появят младежите, умопобърканият радарен оператор старият Кеношо — който непрекъснато вари саке в отсека с радиопредавателя, в дестилатор съединен с тръбата на магнетрона по някакъв невъобразимо пъклен японски начин, опровергаващ цялата западна наука — този впиянчен дърт окаяник започва да кряка: „Няма умилачка днеска! Няма умилачка днеска! Ах колко склъбно!“ и сочи към празните ИКО^[37], където зелените радиуси безмълвно се въртят кръг след кръг, влачейки след себе си прозрачни паяжини от зелен шампоан, нищо друго освен засветка от повърхността на толкова много километри далеч отвъд пределите на летателния обсег и на съдбоносната мандала, от която сърцата и на двамата ще затуптят още по-силно, зеленият импулс от самолетоносача отразен осемкратно в трасирания около него кръг от чертичките на разрушителите, нищо… не, всяка сутрин едно и също… само тук-там зайчета на вълните и стария истерик Кеношо, който се гърчи на пода и дави в слюнка и езика си, поредният негов Припадък, нетърпеливо очаквана част от програмата на ежедневните посещения, всеки епилептичен пристъп опитва да надмине предишния или поне да добави нова изчанченост: ще направи салто във въздуха, ще загризе синьо-жълтите лачени обувки на Такеши или ще изрече импровизирано хайку:

Любимият скача във вулкана!

Що дълбок е три метра,

И не е действащ —

докато двамата пилоти гримасничат, кискат се и подскачат в опит да избегнат конвулсиите на сивокосия стар радарен оператор — какво? Не ви хареса хайкуто. Недостатъчно ефирно ли беше? Съвсем не звучи по японски, а? Всъщност прозвучало като холивудска безвкусица? Е, капитане, да, вие, капитан от морската пехота Есбърг от Пасадина, вие току-що получихте Тайнствено Озарение! (ахкания и взрив от предварителни аплодисменти) и затова вие… сте нашият Параноик… За Деня! (оркестърът гръмва в „Закопчай си палтото“, или която и да е подходяща за случая параноично бърза и бодра мелодия, а шашардисаният състезател е издърпан на крака и буквално завлечен в прохода от конферансието с искрящо лице и играещи бучки по челюстите). Да, това е на кино! Още една ситуационна комедия за ІІ Световна война и вашата възможност да разберете какво е всъщност това, защото вие… спечелихте (барабанен дроб, още ахкания, още аплодисменти и подсвирквания) еднопосочно пътуване с изцяло заплатени разноски за един човек, до действителното място, където се развива действието във филма, екзотичния остров Бълвочи-Драйфи (оркестровата секция от хавайски китари подхваща сега звънко повторение на мелодията „Добре дошъл бели човече“, която за последен път слушахме в Лондон посветена на Геза Розавьолги) с един огромен „Констълейшън“ на ТУЕ^[38]! Ще прекарвате нощите си като пропъждате вампирясали комари от собственото си гърло! Ще блуждаете слепешком под проливни тропически дъждове! Ще изгребвате миши лайна от варела с вода за редниците и сержантите! Обаче, няма да се радвате само на нощни замайвания и вълнения, капитане, защото денем, ставането е точно в пет сутринта, и след това отивате веднага да се запознавате с „нулата“ за камикадзета, на който ще летите! ще ви препитват по всички уреди за контрол и управление, за да се уверят, че знаете къде точно е бомбеният люк! И-и-и, разбира се, да стоите по-далеч от онези двама Гламави Японци, Ичизо и Такеши! когато се впускат в техните шумни ежеседмични приключения, привидно не забелязвайки вашето присъствие и откровено заплашителните изводи, налагащи се от вашата обичайна ежедневна работа…

Улици

Изолационни ленти висят в утринната мъгла, след една нощ, в която луната е изсветлявала и потъмнявала като че от само себе си, защото бавно стелещата се мъгла бе тъй плавна и неразличима, тъй трудно забележима. Сега, когато духа вятър, черните вехти захабени проводници потракват като гърмящи змии и пръскат жълти искри на фона на сивото като шапка небе. Настъпва ден и зелените стъклени изолатори избледняват и помътняват. Дървените стълбове се накланят и миришат на старо: трийсетгодишна дървесина. От височината бръмчат катранено черни трансформатори. Сякаш наистина се очертава напрегнат ден. Недалеч в мъглата едва-едва прозират тополи.

Това може да е била „Семловер щрасе“ в Щралзунд. Прозорците имат същия разнебитен вид: вътрешностите на стаите изглежда са били изтърбушени до черно. Вероятно има някаква нова бомба, която може да унищожава само интериорите на сградите… не… това беше в Грайфсвалд. Отвъд мокрите жп релси се издигаха пристанищни кранове, корабни надстройки, такелаж, усещаше се вонята от канала… „Хафенщрасе“ в Грайфсвалд, върху гърба му падаше студената сянка на огромна църква. Но това не е ли „Свети Петрови Порти“? тази масивна ниска тухлена кула с арка, разкрачена над уличката отпред… или може да е „Шлютерщрасе“ в старата част на Рощок… или „Вандферберщрасе“ в Люнебург, с макари високо върху тухлените фронтони, ажурни ветропоказатели на самите върхове… и защо гледа нагоре той? Нагоре, една сутрин в мъглата, от някоя от множеството северни улици. Колкото по на север, толкова по-неприветливи стават нещата. По средата на улицата има надлъжна канавка, в която се стича дъждовната вода. Паветата са наредени равно, фасове се срещат по-рядко. В гарнизонните църкви отеква чуруликането на скорци. Пристигането в град от северната Зона е като навлизане от морето в непознато пристанище в мъглив ден.

Но на всяка от тези улици трябва да остане някаква следа от човечеството, от Земята. Няма значение какво му е било сторено, или по какъв начин е било използвано…

Имало хора наречени „военни капелани“. Те проповядвали в някои от тези сгради. Имало е даже войници, сега вече мъртви, които са ги слушали, прави или седнали. Хващали се за каквото могат. После излизали и някои от тях загивали още преди да се върнат отново в гарнизонната църква. Наети от армията свещеници се изправяли в цял ръст и говорели на отиващите на смърт мъже за Бог, смърт, небитие, изкупление на греховете, избавление. Така е било наистина. Било е нещо напълно обичайно.

Даже на улица използвана с такава цел, все пак ще настъпи час, някой обагрен следобед (катраненосиво, невъзможно оранжево-кафяво, съвършено прозрачно) или дъждовен ден и проясняване привечер, а в двора една ружа се върти на вятъра, освежена от дъждовните капки, толкова едри, че могат направо да бъдат дъвкани… едно лице до дълга стена от пясъчник и боричкането на всичките обречени коне от другата страна, когато тя завърта глава, част от косата й попада под сините сенки, посред нощ преминава автобус пълен с лица и на притихналия площад няма будни с изключение на шофьора, кварталният полицай в някаква кафява официална на вид униформа с преметната през рамо стара „маузерка“, сън не го лови и, замечтан не за врага навън в блатото или в сянката, а за дома и леглото, се разхожда с един освободен от наряд цивилен приятел под натежалите от нощта и уличната прах дървета, през силуетите им върху тротоара и свири на устна хармоника… покрай колоната от лица в автобуса, зелени като на удавници, измъчвани от безсъние, зажаднели за цигара, уплашени, не за утрешния ден, още не, а от това спиране на техния нощен преход, от мисълта колко лесно могат да загубят всичко и колко много ще ги боли…

Поне един момент от прехода, такъв, от чиято загуба много ще ни боли, трябва да бъде намерен за всяка улица, сега равнодушно посивяла от търговия, война, угнетение… когато го открием и се научим да ценим това, което сме изгубили, няма ли да можем да намерим някакъв път назад?

На една такава улица в утринната мъгла върху две хлъзгави павета е залепнало парче от вестникарско заглавие с фотография: от бял пубисен храсталак в небето виси право надолу гигантски бял хуй. Буквите

 

  ОМ   БО     УС    

Н    РОШИМ ^[39]

 

заедно с логотипа на някакъв окупационен вестник, усмихнато ефектно очарователно момиче възседнало танково оръдие, стоманен пенис с цепната змийска глава, емблемата с танкови вериги в триъгълника на 3-та Бронетанкова дивизия се кипри на пуловера силно опънат над циците й. Бялото изображение притежава същата логична яснота, самодоволното „хей-погледни-ме“, както и Светия Кръст. Не само внезапна бяла генитална атака в небето — това също е, може би, Дърво…

Слотроп седи на бордюра, гледа снимката и буквите и момичето възседнало стоманения хуй, което маха, привет момчета, а мъглата избледнява в утро и фигури с талиги или с кучета или с велосипеди се нижат край него в сиво-кафяви силуети, хриптят, поздравяват набързо със спаднали от мъглата гласове и отминават. Той не помни, че е седял толкова дълго на тротоара, загледан в снимката. Но точно тъй беше.

В мига, когато това се случи, на изток изгряваше бледата Дева, глава, рамене, гърди, 17° 36′ към нейното целомъдрие на хоризонта. Неколцина обречени японци я смятаха за някакво западно божество. Тя се издигаше със застрашителни размери в източното небе, втренчена надолу в предопределения за жертвоприношение град. Слънцето бе спряло в съзвездие Лъв. Огнената експлозия избухна гръмовна и пълновластна… *

Заслушани в тоалетната чиния

Основната идея е, че Те ще дойдат и първо ще затворят водата. Обитаващите около водомера буболечки ще бъдат парализирани от лумналия отгоре мощен поток светлина… и ще се разпръснат панически в търсене на по-ниско, по-тъмно, по-влажно. Спирането на водата ще блокира тоалетната: само с едно пълно казанче на разположение, не можеш да се отървеш от кой знае какво, нито от наркотици, нито от лайна, нито от документи, защото Те са спрели притока и оттока и си хванат в капана на Техния кадър, твоите отходни отпадъци се трупат, гъзът ти е увиснал точно над визьора на Тяхната „мувиола“^[40] и чака да бъде посечен от Тяхната монтажна гилотина. Прекалено късно са ти напомнили колко зависим си от Тях, ако не от доброжелателното Им отношение, то поне от небрежността Им: Тяхното пренебрежение означава свобода за теб. Но когато Те идват наистина, то е все едно че Аполоновци се появяват на светски концерт за хайлайфа и започват да подрънкват с лирите си.

ЗОННГГГ

Всички замират. Мелодичният прекалено сантиментален акорд увисва във въздуха… и няма начин да го възприемеш спокойно. Ако опиташ маневрата „Приключихте ли, г-н надзорник?“, той ще отговори „Всъщност, не… не, противно лигаво апашче, изобщо не съм приключил, и още по-малко с теб…“

Значи добре е клапанът на тоалетната чиния винаги да бъде леко пукнат, за да се поддържа някакъв приток през тоалетната чиния, така че когато той спре, ще разполагаш с резерв от една-две минути. Което не е обичайната параноя с очакването на почукване или телефонен звън: не, за да седнеш тука е нужно някое специфично психическо заболяване. Обаче…

Представи си следната много сложна научна лъжа: звукът не можел да се разпространява в космическото пространство. Добре, но хайде да предположим, че може. Да предположим Те не искат ние да знаем, че в космоса има среда, в миналото наричана „ефир“, която може да пренася звука до всяка точка на Земята. Звуковият Ефир. Слънцето бучи и реве от милиони години, гигантски пещен 150-милионкилометров тътен, толкова идеално равномерен, че поколения хора се раждали и умирали сред него, без изобщо да го чуват. Ако той остава непроменен, как може някой да го чуе?

Само че от време на време нощем в някоя част на тъмното полукълбо, вследствие на завихрянията в Звуковия Ефир, се образува много плитко гнездо от беззвучие. Почти всяка нощ на определено място някъде по Света, идващият отвън поток от звукова енергия бива изключен за няколко секунди. Ревът на слънцето спира. През своя кратък живот гнездото на звукова сянка може да се установи на триста метра над пустинята, между етажите на празна административна сграда, или около някой човек седнал в евтин ресторант, където всяка сутрин в 3 часа мият с маркуч… цялото заведение е облицовано с бели керамични плочки, столовете и масите са здраво завинтени за пода, храната е покрита с прозрачно пластмасово фолио… и скоро иззад вратата, рррннн! потракване, тътрене, скърцане на отварящ се клапан, о да, ах да, Това Са Хората С Маркучите И Сега Ще Облеят Целия Ресторант…

В този момент, без предупреждение, възбуждащият връх на перцето те е докоснал и те обгръща със слънчева тишина продължаваща, да кажем от 2:36:18 до 2:36:24 по Централно Военно Време, освен ако, естествено, местонахождението ти не е в Дънганън щата Вирджиния, Бристол щата Тенеси, Ашвил или Франклин щата Северна Каролина, Апалачикола щата Флорида, или вероятно в Мърдо Макензи щата Южна Дакота, или Филипсбърг щата Канзас, или Стоктън, Плейнвил или Елис щата Канзас — прилича на Списък на Загинали за Родината, нали, който четат някъде сред прерията, по небето на дълги бразди се стичат цветове като в леярна, червени и морави, притъмняло множество граждани, прави, почти допиращи се подобно на житни стръкове, а старецът на микрофона е в черно и изброява градовете на загиналите във войната, Дънганън… Бристол… Мърдо Макензи… вятърът изваял твоите алабастрови градове издухва назад бялата му коса и я превръща в лъвска грива, старото му лице с разширени пори и нашарено с пигментни петна е изгладено от природните стихии и оцветено в жълтеникавочервено от светлината, сериозните външни ъгълчета на клепачите му се прегъват все по-надолу, докато имената на градовете на смъртта изскачат едно след друго и отекват над прерийната наковалня и ей сега непременно ще прозвучи Блайхероде или Блицеро…

Е, тук грешиш, поборнико — това случайно са градове разположени на границите на Часовите Пояси, ясно ли е? Ха, ха! Хванах те, бръкнал надълбоко в панталоните да си драпаш ташаците! Хайде, давай, покажи на всички какво правеше или се пръждосвай, такива като теб не ни трябват. Няма нищо по-гнусно от сантиментален сюрреалист.

— И тъй, изброените от нас източни градове живеят в Източно Военно Време. Всички други градове по разделителната линия живеят в Централно Военно Време. Току-що посочените западни градове са по Централно Военно Време, а останалите градове покрай тази разделителна линия са по Планинско Военно Време…

Това е всичко, което успява да чуе нашият Сантиментален Сюрреалист, докато напуска района. Още по-добре! Той е по-силно заинтересуван, или „болезнено завладян“, ако така предпочитате, от момента на слънчева тишина сред белите плочки на долнопробното ресторантче. То изглежда като място, където вече е бил (Киноша, щата Уисконсин?), макар и да не помни във връзка с какво. Бяха го нарекли „Момчето от Киноша“, обаче това може и да е недостоверно. Досега единственото друго помещение, в което помни да е бил, е двуцветна стая, нищо друго освен два точно определени цвята, всички лампи, мебели, завеси, стени, таван, килим, радио, даже обложките на книгите по рафтовете, всичко беше или (1) Тъмно ЕвтинопарфюмноАквамариново, или (2) Сметаново Шоколадено Кафяво Тип Обувки На ФБР Агент. Може да е било в Киноша, а може да не е било. Ако опита, след минута ще си припомни как е попаднал в облицовано с бели плочки помещение половин час преди времето за миене с маркуча. Той седи с наполовина пълна чаша кафе, с прекалено много захар и сметана, трохи от ананасов сладкиш под чинийката, където пръстите му не могат да стигнат. Рано или късно ще трябва да премести чинийката, за да ги събере. Той просто отлага. Обаче няма да има рано нито късно, защото

звуковата сянка го захлупва,

настанява се около неговата маса, заедно с невидимите дълги завихрени повърхности, които са я донесли тук връхлитащи като спираловидни ароматни завъртулки Въздушен Ананасов Сладкиш, доловими само благодарение на случайни парченца звукови остатъци, които може неволно да се оплетат в завихрянията, гласове далеч навътре в морето нашето местоположение е двайсет и седем градуса и двайсет и шест минути северно, жена плаче на някакъв пронизителен език, океански вълни в бурни ветрове, глас декламиращ на японски,

        Хи ва Ри ни катадзу,

                Ри ва Хо ни катадзу,

                        Хо ва Кен ни катадзу,

                                Кен ва Тен ни катадзу,

което е девизът на едно поделение камикадзе, звено „охка“ и означава:

Неправдата не може да победи Принципа,

Принципът не може да победи Закона,

Законът не може да победи Властта,

Властта не може да победи Рая.

Ломотейки на японски, Хи, Ри, Хо, Кен и Тен отпрашват на продължителното слънчево завихряне и оставят Момчето от Киноша на завинтената за пода маса, където е спрял ревът на слънцето. Той чува за първи път могъщата река на своята кръв, барабана на сърцето си.

Ела под светлината на лампата и седни при него, при непознатия на малката обща маса. Почти е дошло време за измиване на заведението с маркуча. Виж дали ще можеш и незабелязано да се промъкнеш под сянката. Дори и частично затъмнение е по-добро отколкото изобщо да не разбереш, по-благоприятно нежели да се свиваш, както са те учили, до края на живота си под големия небесен Вакуум и под едно слънце, чиято тишина никога няма да чуеш.

Ами ако Вакуум не съществува? Или ако има, ами ако Те го използват против тебе? Ами ако на Тях им е удобно да проповядват за остров на живота заобиколен от празно пространство? Не просто Земята сред космоса, а твоят личен живот във времето? Ами ако е в Техен интерес ти да повярваш на това?

— Известно време той няма да ни безпокои — казват Те един на друг. — Аз току-що го включих към Мрачния Сън. — Те пият заедно, инжектират си много, много синтетични наркотици подкожно или венозно, пускат Си в черепите, директно в мозъчния ствол, невъобразими електронновълнови импулси, закачливо Си пляскат игриви взаимни бекхенди, хилят се, широко раззинали усти, Ти знаеш как стоят нещата, нали? чете се в Техните неостаряващи очи… Говорят за това как ще вземат еди-кой си и „ще го включат към Съня“. Използват същата фраза и помежду си, със стерилна нежност, когато споделят лоши вести на ежегодните Събори на Издевателствата и Глумите, когато в безкрайните манипулативни мисловни игри изненадват някой колега неподготвен: „Ех, братле, включихме го към Съня от раз.“ Ти знаеш как стоят нещата, нали?

Остроумен отговор

Ичизо излиза от колибата и вижда Такеши, който се къпе във варел под палмовите листа и доста успешно носово гъгне някаква мелодия за кото „Ду-ду-ду, ду-ду“. Ичизо надава крясък връща се тичешком вътре, изскача с японска картечница „хочкис-модел 92“ и започва да я подготвя за стрелба с много сумтене и блещене в стил джиу-джицу. Почти е нагласил лентата с патроните, вече е готов да направи на решето разположения във варела Такеши, и

ТАКЕШИ: — Я чакай, чакай! Каква е цялата тая работа?

ИЧИЗО: — О, това ти ли си! Аз пък си помислих, че това е генерал Макартър в… неговата гребна лодка!

Интересно оръжие е тази „хочкис“. Използвана е от много националности и етнически се вписва навсякъде, където попадне. Оръжията покосили невъоръжените индианци при Ундед Ний са били американски „хочкиси“. Погледнато от по-забавната страна, когато колоритните 8-милиметрови френски „хочкиси“ стрелят, те издават жизнерадостно и носово хо-хо-хо-хо, съвсем като кино звезда. Що се отнася да нашия братовчед Джон Бул, след І Световна война много британски тежки „хочкиси“ били препродадени тайно или нарязани и претопени. Тези стопени картечници ще се появяват периодически на най-странни места. В 1936 година по време на забежката със Скорпия Мосмун, Пирата Прентис бе видял една от тях в Челси в дома на Джеймс Джело, тогавашният крал на бохемските клоуни, всъщност незначително кралче от фамилна линия, предразположена към отвратителни вродени болести: наследствен идиотизъм, сексуални странности проявявани пред обществото във възможно най-неподходящи моменти (гол пенис висящ от контейнер за боклук една необикновено ясна и измита от дъжда сутрин, на уличка в промишлената зона, която след малко ще бъде изпълнена с тълпа гневни работници с торбести каскети, понесли еднометрови винтови ключове, лостове, вериги, а ето го гологъзестия Престолонаследник Порфирио с гигантски ореол къдрави алуминиеви стружки на главата, устни очертани в контур от черна грес, меките му нежни кълки настръхнали от допира на полепналите по тях възхитително боцкащи студени отпадъци, очите блестят жарко и черно като устните му, но о Божичко какво е това, о колко неловко, ето ги задават се иззад ъгъла, той подушва простолюдната сган от тук, въпреки че те не са напълно уверени относно Порфирио, леко объркване спира марша и тези крайно нескопосани революционери подхващат спор дали съзряното от тях привидение е отвличащо вниманието нарушение на обществения ред организирано тук от Управлението или той е автентичен Декадентстващ Аристократ и трябва да бъде задържан като заложник срещу истински откуп и ако е тъй, колко да поискат… а междувременно по покривите и във входовете започват да се появяват кафявоуниформени войници екипирани с британски „хочкиси“, които не са били нарязани и претопени, а били изкупени от оръжейни търговци и продадени на множество незначителни правителства из целия свят). Навярно в памет на Престолонаследника Порфирио и онзи ден на масов разстрел, Джеймс Джело пазеше в своя апартамент една полуразтопена „хочкис“, или това може да е било само поредна демонстрация на комично уродлива ексцентричност от страна на миличкия Джеймс, нали го знаете, толкова е загубен…

Откровено, по мъжки

— Синко, чудех се за това, а-а, „завинтване“ дето го правите, момчета. Дето си пускате електричество в главите, ха-ха?

— Вълни, тате. Не просто обикновено електричество. То е за мухльовците!

— Да, а-а, вълни. „Изчукване на вълни по Морза“, нали? ха-ха. А-а, кажи ми сине, що за чудо е това? Нали знаеш, аз цял живот съм се друсал по малко, и-и-и…

— О, стига бе, тате. Това изобщо не е като наркотик!

— Е, ние се измъквахме на някои доста добри „ваканции“, както им казвахме тогава, и те ни отвеждаха на някои доволно „странни“ места наистина…

— Но ти винаги се връщаше, нали?

— Какво?

— Но винаги се е подразбирало, че това ще бъде все още тук, когато се върнеш, съвсем същото, абсолютно същото, нали?

— Е, ха-ха, предполагам затова ги наричахме ваканции, сине! Защото винаги се връщаш в старата Действителностландия, нали.

— Ти винаги се връщаше.

— Слушай, Тайрън, ти не съзнаваш колко опасно е това. Представи си, че някой ден просто се включваш и заминаваш, и повече не се връщаш? А?

— Хо, хо! Ще ми се и още как! Според теб за какво мечтае всеки електрооткаченяк? Толкова си изостанал и старомоден! А пък и кой е казал, че това е мечта, а? М-м-може би то съществува. Навярно има такава машина и тя ще ни вземе, ще ни вземе напълно, през електродите в черепите ще ни засмуче вътре в Машината и ще останем да живеем там завинаги, ние и другите събрани в нея души. Тя сама ще решава кого и кога да засмуче. А на тебе наркотикът никога не ти е давал безсмъртие. Трябвало е да се връщаш в едно умиращо парче смрадливо месо! Обаче Ние можем да живеем вечно в един изряден, почтен, очистен Електросвят…

— Дяволите да го вземат, ето какво получавам, затова че имам двойна Дева за син…

Някои отличителни свойства на Имиполекс Г

Имиполекс Г е първата пластмаса, която наистина е способна да стои права. При наличие на подходящи дразнители, веригите образуват напречни връзки, които втвърдяват и подсилват молекулата, повишават междумолекулярното привличане и в резултат този Чудноват Полимер излиза далеч извън рамките на известните фазови диаграми, от мека еластична аморфност до удивително съвършена мозаичност, твърдост, идеална прозрачност, висока устойчивост на температура, атмосферни влияния, вакуум и всякакви удари (лениво блещука в Празнотата. Сребриста и черна. Закръглено деформирани отражения на звезди преминават по цялата дължина, обикалят и обикалят по меридиани, прецизни като меридианите на акупунктура. Какво представляват звездите, ако не точки по тялото Господне, където ние пъхаме целителните игли на нашия ужас и копнеж? Сенките от костите и каналите на Божието творение — пробити, изранени, облъчени до бяло — се смесват с Неговата собствена сянка. То е преплетено с костите и каналите, формата му се определя от това как ще бъде извършено Изправянето на Пластмасата: къде ще е бързо и къде бавно, къде болезнено и къде с хладно приплъзване… дали отделни участъци ще обменят свойствата твърдост и яркост, допустимо ли е някои участъци да излизат на повърхността, за да се получи нежен преход, къде да бъдат организирани внезапни прекъсвания — удари, изкривявания — между тези по-нежни моменти).

Очевидно дразнителят е трябвало да бъде електронен. Другите възможности за изпращане на сигнал до повърхността на пластмасата са били ограничени до:

(а) тънка проводникова матрица, образуваща доста затворена координатна система над Имиполексната Повърхност, посредством която изправящите и другите команди могат да бъдат изпратени до напълно конкретен участък, да речем от порядъка на ½ см²;

(б) система — една или няколко — със сканиращ лъч, аналогична на добре познатата система с електронен видеопоток, чиято честота е понижена с модулиращи решетки и отклоняващи плочки, разположени в нужния ред по Повърхността (или даже по външния слой от Имиполекс, на границата с Това, което лежи точно под него: с Това, което е било пъхнато или Което действително си е образувало ципеста обвивка от Имиполекс Г, в зависимост към коя ерес се присъединявате. Тук няма да се спираме на Главния Проблем, а именно, че всичко разположено под пластмасовия слой в края на краищата се намира в Зоната на Неопределеността, освен да подчертаем специално за начинаещите изследователи, които може да имат склонност към мечтателност и екзалтация, че извън чисто теоретичното разглеждане и обсъждане, термините отнасящи се за Подимиполексичност, като „Ядро“ или „Център на Вътрешна Енергия“ не са по-реални отколкото някои термини като „Свръхзвукова зона“ или „Център на Тежестта“ в други области на Науката),

(в) или проекцията върху Повърхността на сходното на кинофилм електронно „изображение“. За целта ще бъдат нужни минимум три проектора, а може би и повече. Точният им брой е забулен в неопределеност от друг порядък: тъй нареченото Съотношение на Отиюмбу^[41] за Неопределеността („Вероятното функционално разстройство _γR произтичащо от физическото видоизменение _{__φR__} (x, y, z) е право пропорционално на по-високата мощност р на под-имиполексичното разстройство _γB, където р не е непременно цяло число и се определя по опитен път“), в което долният индекс _R означава Ракета, а индексът _B означава Блицеро.