Томас Пинчън
Гравитационна дъга (22)

□ □ □ □ □ □ □

Тази сутрин улиците вече кънтят, близо и далеч, от дървените подметки на цивилни крака. Високо в небето сред вятъра лешоядни чайки се плъзгат, леко, свободно, една до друга, с неподвижно разперени крила, от време на време ги свиват едва доловимо, само за да наберат височина за това сплитане и разплитане на невидими палци като провлачено бяло разбъркване на карти за игра на фараон… Вчера докато той идваше по крайбрежната улица, пейзажът на пръв поглед беше мрачен: морето в сиви оттенъци под сиви облаци, казино „Херман Гьоринг“ монотонно бяло и палмите в назъбено черно, едва-едва помръдваха… Но тази сутрин огрените от слънцето дървета отново са зелени. Далеч вляво покрай Носа^[2], стърчат охреножълтите разпадащи се очертания на древния акведукт, къщите и вилите обгорени до топло ръждиво, деликатни корозии обхващат напълно земните цветове, от бледо недопечено до излъскано тъмно.

Слънцето, още не много високо, ще улови някоя птица за краищата на крилата и ще превърне перата в къдрици настърган лед. Застанал на своя миниатюрен балкон Слотроп трака със зъби по множеството птици във висините, а от дъното на стаята топлината от електронагревателя едва достига отзад до краката му. Бяха го настанили нависоко в самостоятелна предна стая на бялата фасада с изглед към морето. Галопа Мъкър-Мафик и приятелят му Теди Блоут споделят стая в дъното на коридора. Слотроп напъхва обратно китки в рипсените маншети на анцуга, кръстосва ръце, наблюдава удивителното чуждестранно утро и как фантомите на диханието му проникват в него, усеща първата слънчева топлина, иска му се да запали първата цигара, и перверзно очаква денят му да започне с внезапен шум, първа ракета. Непрекъснато съзнава, че се намира в дирята на една голяма преместена на север война и че единствените експлозии тук ще бъдат от тапите на шампанско, моторите на лъскави „испано-суизи“^[3], и от време на време по някое друго любовно шляпване, да се надяваме… И никакъв Ландон? Никакъв Блиц? Ще може ли да свикне? Разбира се и тогава вече ще е станало време за връщане.

— Ето го, буден е. — Блоут в униформа пристъпва боязливо в стаята, захапал димяща лула, следван от Галопа в тъмносин костюм на тънко бяло райе. — На крак още с пукването на зората, несъмнено оглежда плажа за необвързани мадмоазели…

— Не можах да спя — Слотроп се прозява навътре към стаята, а зад него хвърчат осветени от слънцето птици.

— И ние също — от Галопа. — Сигурно ще минат години, докато се приспособим.

— Господи! — Тази сутрин Блоут наистина прекалява с фалшивия ентусиазъм, посочва театрално огромното легло, рухва върху него и започва да подскача енергично. — Изглежда са ги предупредили за теб, а Слотроп! Разкош! А нас шкартираха в някакво отдавна необитаемо стайче.

— Хей, какви си му ги разправял? — Слотроп шари наоколо за цигари. — Да не би да съм ви някакъв Ван Джонсън^[4], а?

— Само дето относно… — Галопа хвърля от балкона към него зеления пакет цигари „Крейвън“, — момичетата, разбираш нали…

— Англичаните са доста сдържани — обяснява Блоут, подскачайки на леглото за по-голяма нагледност.

— Що за откачени маниаци сте! — мърмори Слотроп и тръгва към персоналната тоалетна. — Нападнала ме е банда негодни за военна служба, ясно е… — Стои доволен, пикае, без да използва ръцете си, запалва цигара, ала нещо за Блоут го човърка. Не е ли той стар приятел на Галопа? Хвърля кибритената клечка в тоалетната, последва бързо съскане: все пак има нещо в начина, по който Блоут разговаря със Слотроп, снизходително? или може би нервно…

— Май очаквате да ви намирам момичета? — крещи той надвиквайки грохота на пуснатата вода. — Аз пък мислех, че още в минутата, когато прекосите Ламанша и стъпите на френска земя, всички вие ще се превърнете във Валентиновци^[5].

— Чувах за някаква предвоенна традиция в тази област — Галопа клюма жаловито на вратата, — обаче ние с Блоут сме от Новото Поколение и трябва да разчитаме на опита на янките…

При което Блоут скача от леглото и опитва да просвети Слотроп с песен:

СРАМЕЖЛИВИЯТ АНГЛИЧАНИН (фокстрот)

(Блоут):

Англичанинът е много срамежлив

И не може да сваля жените

Като Ка-за-но-ва,

Тук американците са първенци:

 

(Галопа):

На англичаните май им липсва

Тази трансатлантическа дързост,

Според жените тъй романтична,

Макар и, честно казано,

Съвсем не разбирам защо…

 

(Блоут):

Развратникът многоженец янки

Хвърля в ужас невиждан

Британските женкари и гуляйджии,

 

(Галопа):

Но тайно се пре-кла-нят те пред него

Като пред някакъв еро-ти-чен Клаузевиц…^[6]

 

(Заедно):

Да можеше само да обе-ди-ним

Американското умение в спалнята

С британската красота, о тогава как ще

Въздишат и примират тези хубавици,

Макар да знаем всички,

Че англичанинът е много срамежлив.

— Е, със сигурност сте дошли на точното място — кима Слотроп, убеден. — Но не очаквайте от мен аз да го пъхам вместо вас.

— Само началния подход — казва Блоут.

— Moi — Галопа междувременно крещи от балкона. — Moi^[7] Галоп, разбирате ли. Галоп.

— Галоп — отвръща неясен женски хор отвън и отдолу.

— J’ai deux amis, aussi, по някакво странно съвпадение. Par un bizarre coincidence, или нещо такова, oui?^[8]

Слотроп, който в този момент се бръсне, излиза с пенестата четка от косми на язовец в ръка, за да види какво става и се сблъсква с Блоут, хукнал да надникне през левия пагон на своя сънародник към обърнатите нагоре и окръжени от сламени ореоли на огромни широкополи панами лица на три хубави момичета, сияйните им усмивки и очи загадъчни като морето зад тях.

— Слушайте, où — пита Блоут, — où, нали разбирате, déjeuner^[9]?

— Радвам се да ти помогна — промърморва Слотроп и мацва със сапунена пяна между плешките на Галопа.

— Елате с нас — надвикват вълните момичетата, две от тях повдигат огромна ракитена кошница, от която изпод бяла покривка стърчат леко наклонени лъскави тъмнозелени винени бутилки, а хлябове с груба на вид кора и изпускат полюшващи се тънки лентички пара от кафяви глазури и белезникави ивици на пукнатините — хайде елате, sur la plage^[10]…

— Аз само… — Блоут вече е на вратата, — ще им правя компания, докато вие…

— Sur la plage — Галопа примигва мечтателно от слънцето и се усмихва отгоре на сбъднатите утринни желания — о, това ми прозвуча като картина. От импресионист. Или фовист. Изпълнена със светлина…

Слотроп започва да почиства от ръцете си стипчивата отвара от вещерски орех. За момент миризмата в стаята извиква спомени за съботи в Бъркшър, шишенца със сливови и кехлибарени тоници, разлюлявани от тавански вентилатор нацвъкани от мухи хартиени мухоловки, остра болка от тъпи ножици… Докато опитва с горяща цигара в устата да се изхлузи от анцуга, отворът за главата бълва дим като вулкан.

— Хей, какво ще кажеш да те изкрънкам за една…

— Ами че ти си имаш цял пакет — вика Галопа. — Господи Боже мой, това пък какво е?

— Кое какво е? — подпитва Слотроп с невинна физиономия докато се напъхва във и закопчава въпросното произведение на шивашкото изкуство.

— Поднасяш ме, разбира се. Младите дами чакат. Слотроп, облечи нещо цивилизовано като нормален човек…

— Готов съм — на път към огледалото Слотроп вчесва косата си в обичайния за него ефектен алаброс а ла Бинг Кросби.

— Не можеш да очакваш да те видят облечен в…

— Изпрати го брат ми Хоган, чак от Тихия океан — осведомява го Слотроп, — за рождения ми ден. Виж гърба? под момчетата с катамарана, вляво от цветовете хибискус, там пише СПОМЕН ОТ ХОНОЛУЛУ? Това е автентична изработка, Мъкър-Мафик, а не някаква евтина имитация.

— Мили Боже! — пъшка Галопа, последвайки го унило извън стаята, със закрити очи, за да не гледа ризата, която слабо лъщи в коридорния полумрак. — Поне я загащи и покрий с нещо. Ето, даже съм склонен да ти заема това спортно сако… — Определено голяма жертва: сакото е от шивашко ателие на „Савил Роу“, чиито пробни наистина са окичени с портрети на всичките многоуважаеми древни овце, някои благородно позиращи върху скали, други застинали в тъжно замислени крупни планове, от които е била остригана автентичната мъгливо-сребриста вълна.

— Сигурно е изтъкано от бодлива тел — е мнението на Слотроп. — Кое момиче ще иска да стои близо до нещо подобно?

— Да, обаче коя здравомислеща жена ще дръзне да се приближи на по-малко от петнайсет километра от тази отвратителна риза, а?

— Чакай! — Незнайно откъде Слотроп издърпва крещящо ярка носна кърпа на жълти, зелени, оранжеви шарки и, въпреки стенанията от ужас на Галопа, я напъхва в джоба на заетото от приятеля сако така, че да стърчат три върха. — Готово! — сияещ, — ето това се казва истински шик!

Двамата излизат на слънце. Чайки надават вопли, облеклото на Слотроп сияе със собствен блестящ живот. Галопа стиска здраво очи. Когато ги отваря, всички момичета са наобиколили Слотроп, галят ризата, погризват върховете на яката, чуруликат на френски.

— Ами да — Галопа вдига кошницата. — Точно така.

Момичетата са танцьорки. Още с пристигането на освободителите, управителят на казино „Херман Гьоринг“, някой си Сезар Флеботомо, довел целия кордебалет, въпреки че все още не бил намерил време да промени окупационното име на заведението. Там като че ли на никой не му пука за това, приятна мозайка от мидички с идеална форма, хиляди запечатани в гипс мидички, виолетови, розови и кафяви, подменят огромна част от покрива (старите керемиди все още са нахвърляни на куп до казиното), сътворен преди две години под формата на възстановителна терапия от пилотите на ескадрила „Месершмити“ в отпуск, с готически шрифт достатъчно големи, за да бъде ясно различима от въздуха, както и е била замислена от тях. Сега слънцето все още е твърде ниско, едва докосва думите и те почти се сливат с основата и затова висят унило, вече без връзка с техните създатели, болката в ръцете им, пришките, които почерняват на слънцето от възпаления и кръв, — смаляват се едва сега, когато те минават покрай чаршафи и калъфи на възглавници проснати да съхнат на извисения полегат бряг, тънички поръбени със синьо гънки, които ще се поизгладят с издигането на слънцето, шест чифта крака разбъркват отдавна неразчистваните отломки, почти обезцветен от слънцето стар игрален чип, прозрачни кости на чайки, маслиненозелен германски войнишки потник, раздран и изпоцапан с грес…

Те вървят по брега, изумителната риза на Слотроп, кърпичката на Галопа, роклите на момичетата, зелените бутилки подскачат, всички говорят едновременно, смесен език от разменени между двата пола италиански, испански, английски и френски думи, момичетата отправят коси погледи към техните кавалери и активно споделят една с друга впечатленията си. Моментът би следвало да е подходящ за малко, ха, ха, ха, ранна параноя, почти като насърчение за справяне с някакво събитие, което със сигурност ще настъпи по-късно през деня. Обаче не е. Утрото е прекалено хубаво за това. Прииждат вълнички, разбиват се като коричка на пирог в извивката на тъмния чакъл и продължават разпенени между стърчащите черни скали край Носа. Навътре в морето трептят две тесни платна, придърпвани към Антиб от слънцето и разстоянието, и лодката променя курса постепенно, крехка черупка сред ниските вълни, чието блъскане и яростно съскане край ребрата й усеща Слотроп в това утро, напомнящо за предвоенните „комети“ и „хемптъни“^[11] които той гледаше от брега на Кейп Код, сред земни аромати, съхнещи водорасли, миналогодишно олио, триенето на пясъка по загорялата от слънцето кожа, бодливата остра трева на дюните под босите му крака… Край брега бавно минава водно колело натоварено с войници и момичета, провесени, плацикащи се излегнати в шезлонги на зелени и бели райета на кърмата. Досами водата дечица се гонят с писъци и пресипнал кикот, безпомощно се смеят гъделичкани деца. По-нагоре на крайбрежната улица двойка възрастни седят на пейка на сини и бели черти, кремав чадър, утринна привичка, закотвени за цял ден…

Стигат до първите скали, намират там заливче отчасти уединено от останалия плаж и от извисяващото се казино.

Закуската е вино, хляб, усмивки, слънчеви лъчи, пречупени във фините решетки на косите на танцьорките, люлеят, въртят, играят неспирно, заслепителен калейдоскоп от виолетово, червеникавокафяво, оранжево, изумрудено зелено… За момент можеш да се абстрахираш от света, плътните форми се раздробяват, топла хлебна мекота очаква върховете на пръстите ти, дълга струя вино с аромат на цветя облива корена на езика ти…

— Хей, Слотроп, и онова момиче ли е твоя приятелка също? — намесва се Блоут.

Хммм? Какво става… коя, къде, какво? До него се е разположил самодоволният Блоут и сочи към скалите и близкото приливно завихряне…

— Хвърлила ти е око, старче.

Да… сигурно е излязла от морето. На това разстояние, около двайсетина метра, тя е само неясна фигура с черна вълнена рокля до колената, дълги прави крака без чорапи, скъсена качулка от светло руса коса засенчва лицето й, отделни къдрици докосват бузите. И гледа право в Слотроп, точно така. Той се усмихва, даже прави опит да махне с ръка. Тя продължава да стои, а бризът люлее ръкавите й. Той се обръща, за да извади тапата от бутилка вино и нейния пукот прозвучава като музикален орнамент, предшестващ вика на една от танцьорките. Галопа вече е почти станал на крака, Блоут се е опулил към момичето, танцьорките са застинали като на моментална снимка илюстрираща отбранителни рефлекси: изправени коси, усукани поли, разголени бедра…

’Баси майката, движи се… октопод, а? Да, с изключение на животните в някои филми, това е най-големият шибан октопод, който Слотроп изобщо е виждал и той тъкмо е излязъл от водата и почти изпълзял на една от черните скали. Ето го, поглежда злобно към непознатата, протяга се, пред очите на всички обвива едно дълго и обсипано със смукала пипало около шията й друго около талията и започва да тегли съпротивляващото се момиче обратно под водата.

Слотроп скача с бутилка в ръка, тича покрай Галопа, който прави колебливи танцови стъпки и потупва джобовете на сакото за оръжие, каквото там няма, а октоподът излиза изцяло на показ колкото повече се приближава, уха-а-а, колко е голям, егати — спира рязко нагазил с единия крак във водата и започва да удря главата на октопода с винената бутилка. Около крака му се хлъзгат агонизиращи раци-отшелници. Момичето, полузавлечено във водата, опитва да извика, но студено се гъне пипалото, стиска трахеята й, не й позволява да диша. Тя протяга ръка, с детски пухкави пръсти и стоманена мъжка опознавателна гривна на китката, докопва хавайската риза на Слотроп, стиска я здраво и кой би могъл да предположи, че сред последното видяно от нея ще бъдат щампованите с ярки комиксови цветове хула-хуп танцьорки с вулгарни физиономии, хавайски китари и сърфисти… о Господи, Господи умолявам Те, бутилката отново и отново блъска влажно по животинската плът, ала изобщо не успява да я нарани, октоподът се е втренчил тържествуващо в Слотроп, докато той, пред лицето на неминуема смърт, не може да откъсне поглед от нейната ръка, тъканта на ризата намачкана от ужас там, където нейните пръсти са я хванали, копчето едва се държи на единствен последен конец — той вижда името на гривната, надраскани сребристи букви всяка поотделно ясна обаче без никакъв смисъл за него, преди хлъзгавият сив задушаващ захват да се пристегне, мокър, по-силен от тях двамата заедно, да завладее в своите жестоки мускулни спазми нещастната ръка да я отдалечи от земята…

— Слотроп, дръж! — На десетина крачки разстояние Блоут протяга към него един голям рак.

— Какво, мамка му… — Може би ако разбие бутилката в скалата и да забие между очите на гадното копеле…

— Той е гладен и ще клъвне на рака. Не го убивай, Слотроп. Дръж, за Бога… — и ето ракът лети въртейки се във въздуха с центробежно разперени крака: обърканият Слотроп пуска бутилката миг преди ракът да шляпне в другата му длан. Добро улавяне. И през нейните пръсти и своята риза веднага усеща хранителния рефлекс.

— Добре — треперещият Слотроп размахва рака пред октопода. — Време е за кльопане, приятелче. — Раздвижва се още едно пипало и набръчканата лигавина докосва китката му. Слотроп запраща рака на няколко метра по брега и, не може да бъде, октоподът се хвърля към плячката: завлачва момичето и олюляващия се Слотроп, след това я пуска. Слотроп бързо хваща отново рака, размахва го така, че да привлече вниманието на октопода и започва да подскача и да отдалечава животното по брега, чийто клюн точи лиги, а очите му са приковани в рака.

За времето на краткото им познанство Слотроп остава с впечатлението, че този октопод не е в цветущо душевно здраве, обаче в сравнение с кого? Но както става с падащи от масата предмети, когато сме с повишена чувствителност към шума и собствената ни непохватност и не желаем те да падат, нещо като трас! ха-ха чу ли това? ето отново, ТРАС! неудържим порив на осезания прозира във всяко движение на главоногото, от което Слотроп с удоволствие се отдалечава, същевременно запращайки с все сила рака като диск в морето, а октоподът с нетърпелив плясък и бълбукане се впуска в ожесточено преследване и след миг изчезва във водата.

Крехкото момиче лежи на брега, поемайки дълбоко дъх, вече заобиколено от другите. Една от танцьорките я е прегърнала и говори, „р“^-та и носовите все така типично френски, на език, който Слотроп задълбавайки в пределите на собствената чуваемост, не може напълно да разпознае.

Галопа се усмихва и отдава леко чест.

— Отлично се представи! — аплодира Теди Блоут. — Не бих искал да съм на твоето място!

— Защо не? Нали ракът беше у теб. Абе, ти откъде го взе тоя рак?

— Намерих го — отвръща Блоут с безизразно лице. Слотроп се вторачва в този хитрец, обаче не може да улови погледа му. Какво става тук, мамицата му?

— Защо да не му дръпна малко от това вино — отбелязва Слотроп и отпива от бутилката. Несиметрични мехурчета въздух се издигат бурно нагоре в зеленото стъкло. Момичето го наблюдава. Той спира, за да поеме дъх, и се усмихва.

— Благодаря ви, лейтенант. — В гласа й не се долавя треперене, акцентът е тевтонски. Сега той вижда лицето й, нежен като на кошута нос, очите зад русите мигли блестят отровнозелени. Типични континентално европейски тънки устни. — Почти бях спряла да дишам.

— Ъ-ъ-ъ, немкиня ли сте?

— Холандка — категорично поклаща глава.

— И отдавна ли сте…

Тя отклонява взор, пресяга се и взема бутилката от ръката му. Гледа към морето, след октопода.

— Зрението им е превъзходно, нали. Това не ми бе известно. Той ме видя. Мен. А не приличам на рак.

— Според мен, не. Вие сте чудесно изглеждаща млада дама. — На заден план Блоут побутва с лакът Галопа. Традиционно презатлантическо безразсъдство. Слотроп хваща китката й, вече съвсем спокойно прочита надписа на опознавателната гривна, който гласи КАТЬЕ БОРГЕЗИУС. Ясно долавя блъскането на пулса й. Странно, не го ли познава тя от някъде другаде? На лицето й е изписана смесица от разпознаване и внезапно прозрение…

И там, на плажа заедно с непознати, гласовете започват да придобиват металически оттенъци, всяка дума остър режещ звън, а светлината, макар и по-ярка от преди, някак не успява да освети… това е всепроникващият пуритански рефлекс да търсим друг порядък отвъд видимия, известен също като параноя. Белезникави силови линии бръмчат в морския въздух… натрапват договори клетвено заявени в стаи отдавна приведени в състояние на хоризонтални проекции от бомбардировките и то не съвсем в резултат от някакъв каприз на войната. О, това не беше „неволно попаднал“ рак, приятелю, нито случайно появил се октопод или момиче, не-е-е. Самата организация и подробностите ще бъдат изяснени по-късно, но в този момент дълбоко в себе си той мигновено усеща окръжаващото го мълчаливо съучастничество срещу него.

Известно време всички остават на плажа, довършват закуската. Но истинският обикновен ден, птичките и слънцето, момичетата и виното, вече тихомълком са изоставили Слотроп. С изпразването на бутилката, Галопа постепенно се напива и отпуска все повече, става по-забавен. Забърсва не само първоначално набелязаното момиче, но също и това, което Слотроп несъмнено щеше да сваля сега, ако не се бе появил онзи октопод. Той е пратеник от невинното предоктоподно минало на Слотроп. А от друга страна Блоут седи напълно трезвен, с пригладени мустаци и уставна униформа, внимателно наблюдава Слотроп. Неговата компаньонка Гислен, дребна и стройна, с крака на манекенка от корица на списание, дълга коса причесана зад ушите и падаща ниско на гърба, върти закръглено дупе в пясъка и добавя коментари към текста на Блоут. Слотроп, които е убеден, че жените, подобно на марсианците, имат антени, с каквито мъжете не разполагат, я надзирава неотклонно. Тя го поглежда само веднъж и очите й се разтварят широко и загадъчно. Слотроп е готов да се закълне, че момичето знае нещо. На връщане към казиното с празните бутилки и кошницата, пълна с отпадъците от сутринта, той успява да поговори с нея.

— Готин пикник, nessay-pah?^[12]

— Знаеше ли предварително за октопода? — На бузите й се появяват трапчинки. — Помислих си го, защото толкова много ми заприлича на танц, всички вие.

— Не. Честна дума изобщо нямах представа. Значи си решила, че е било „номер“ или нещо от тоя сорт?

— Малки ми Тайрън — внезапно прошепва тя, хващайки ръката му с широка фалшива усмивка за околните. Малък ли? Ами че той е два пъти колкото нея — Внимавай, много внимавай… — Това е всичко. С другата ръка Слотроп държи Катье, две немирници, пълни противоположности от двете му страни. Плажът вече е празен с изключение на петдесетина сиви чайки, които стоят неподвижно и гледат водата. Над морето се трупат раздути като херувими кълбести бели облаци, с твърда на вид повърхност, листата на палмите потрепват по цялата крайбрежна улица. Гислен изостава назад, обратно на плажа, за да изчака превземащия се Блоут. Катье стиска ръката на Слотроп и му казва точно това, което той иска да чуе сега:

— Може би все пак ни е било писано да се срещнем…