Томас Пинчън
Гравитационна дъга (4)

□ □ □ □ □ □ □

Вятърът духа на югозапад и барометърът пада. Още е ранен следобед, но под струпаните дъждовни облаци притъмнява като вечер. Тайрън Слотроп също ще бъде застигнат от дъжда. Денят бе преминал в продължителна идиотска гонитба чак до нулевата географска дължина^[1] и както обикновено нямаше нищо за гледане. Предполагаше се, че това е поредната преждевременна експлозия във въздуха, отломките от горящата ракета разпръснати на много километри наоколо, повечето от тях паднали в реката, само едно парче с що-годе запазена форма, но когато Слотроп пристигна, то вече бе изцяло заобиколено от плътен кордон, какъвто не бе виждал досега, и плюс това крайно несговорчив. Меки избелели барети на фона на тъмносивите облаци, автомати Марк ІІІ Стен нагласени за стрелба на откос, широки мустаци покриващи от край до край грамадни горни устни, напълно отсъстващо чувство за хумор — абсолютно никаква възможност за който и да е американски лейтенант да хвърли само един поглед, не и днес.

Във всеки случай ПОЧИТ е беден родственик на съюзническото разузнаване. Поне този път Слотроп не е сам и за него остава слабата утеха да види как колегата му от Британското техническо разузнаване, а след това даже и неговия началник-отдел, с кола „Улзли Уосп“ модел ’37 година, пристигат разтревожени на мястото и също биват отпратени. Ха! И двамата оставят без отговор любезното кимане на Слотроп. Кофти работа, приятелчета. Но отраканият Слотроп се навърта наоколо, раздава цигари „лъки страйк“ достатъчно дълго време, за да разбере най-после каква е причината за това Неудачно Попадение^[2].

И ето каква е: графитен цилиндър с диаметър пет и дължина петнайсет сантиметра, почти изцяло овъглен, с изключение на няколко люспи армейска зелена боя. Единственото оцеляло от взрива парче. Навярно такъв е бил замисълът. Като че ли има някакви листа вътре в него. Когато го вземаше старшината изгори ръката си и го чуха да крещи ах, мамка му, което предизвика смеха на по-ниско заплатените чинове. Всички очакваха капитан Прентис от АСО^[3] (тези докачливи копелета никога не бързат), който пристига след малко. Слотроп го зърва — обветрено лице, едър, злобен и неотзивчив на вид. Прентис взема цилиндъра, заминава и това е всичко.

В такъв случай, мисли Слотроп, ПОЧИТ могат, леко отегчени, да изпратят петдесетмилионното междуведомствено искане до това АСО с молба да им бъде представен някакъв протокол, описващ съдържанието на цилиндъра и, както обикновено, то да бъде оставено без внимание. Какво пък, Слотроп не се чувства обиден. АСО пренебрегва всички наред, и всички пренебрегват ПОЧИТ. Всъщност, има ли някакво значение? Това е последната му ракета за известно време. Евентуално и завинаги.

Тази сутрин в неговата кошничка за „Входящи“ имаше заповед, с която го командироваха в еди-коя си болница в Ист Енд. Никакви пояснения, освен машинописно копие от уведомителното писмо до ПОЧИТ, изискващо прехвърлянето му като „участник в изпитателната програма на А.П.П.^[4]“. Изпитания? А.П.П. означава Агенция за политическа пропаганда, Слотроп провери това. Без съмнение поредната Минесотска Многопрофилна изгъзица^[5]. Но поне ще донесе някакво разнообразие от отегчителното търсене на ракети, което взема да му досажда малко.

А някога на Слотроп това му бе приятно. Наистина. Поне така му се струваше. Сега много от случките преди 1944 година вече са му леко замъглени. Той помни първия Блиц^[6] само като един продължителен късметлийски период. Нищо пуснато от Луфтвафе^[7] не падаше близо до него. Обаче това лято немците предприеха обстрел с техните бръмчащи бомби. Вървиш по улицата или дремеш в леглото и изведнъж над покривите се разнася този пърдящ звук — ако само продължава, усилва се до предела и затихва, хубаво, значи някой друг да му мисли… но ако двигателят изключи, внимавай в картинката — бомбата начева да пада, да разпръсква гориво отзад, но не от дюзата, и разполагаш с 10 секунди да се скриеш някъде. Всъщност не е чак толкова кофти. Скоро обръгваш и даже от време на време се обзалагаш на дребно, по един-два шилинга, със съседа по бюро Галопа Мъкър-Мафик, къде ще удари следващата пърдилка…

Но после през септември захванаха да долитат ракетите. Шибаните ракети. Към тези копелета няма приспособяване. Невъзможно е. За първи път той с изненада установи, че наистина е уплашен. Започна да пие повече, да спи по-малко и да пуши непрекъснато, с неясното усещане, че го нарочили за мухльо. Господи, не трябваше да продължава така…

— Слотроп, вече имаш една цигара в устата…

— Това е от нерви. — Все пак Слотроп запалва още една.

— Добре, обаче не вземай от моите — умолява го Галопа.

— Едновременно две, скиваш ли? — насочва ги надолу, като кучешки зъби от комикс.

Лейтенантите се гледат през бирените сенки, а навън зад високите студени прозорци на „Механик и канджа“ денят отива към заник и Галопа е готов да се разсмее или да изпръхти о Господи през дървения Атлантик на тяхната маса.

През изминалите три години бе имало изобилие от Атлантици, често значително по-бурни от този, който един Уилям, първият трансатлантически Слотроп, е пресякъл преди много поколения. Грубо облекло и реч, отклонения в поведението — една кошмарна вечер бяха изхвърлили и двамата от клуб „Джуниър Атиниъм“ защото пияният Слотроп, гост на Галопа, бе приклещил Де Ковърли Покс върху билярдната маса с намерението да пробие с клюна на някакъв препариран бухал югуларната му вена, а последният опитваше да натика билярдна топка в гърлото на нападателя. Подобни изстъпления се случват с тревожна периодичност: и все пак благоразположението е достатъчно здрав кораб за такива океани, а Галопа винаги е наоколо, изчервен или усмихнат и Слотроп е удивен: когато наистина има нужда от помощ, Галопа винаги се е отзовавал.

Слотроп знае, че може да говори откровено. Това не е кой знае колко свързано с днешния любовен отчет за Норма (пухкави тийнейджърски крака на момиче от Сидър Рапидс, Айова), Марджъри (висока, изящна, тяло като от кордебалета на вариететния „Уиндмил Тиътър“) и за странните преживелици в съботната вечер в клуб „Фрик Фрак“ в квартал Сохо, долнопробно свърталище с лоша слава, оборудвано с подвижни прожектори във всевъзможни пастелни оттенъци, табелки ВХОД ЗАБРАНЕН и ДЖАЗОВИ ТАНЦИ НЕ СА РАЗРЕШЕНИ за успокоение на разните му там полицаи, военни и цивилни, каквото и да означава „цивилен“ в наше време, отбиващи се понякога там и където напук на всякакви вероятности, в резултат от неизвестно какъв отвратителен таен сговор, Слотроп, който има среща с едната от тях, влиза и вижда кого? — и двете наредени в една линия, ракурсът е нарочно подбран специално за него, над синьото вълнено рамо на един машинист 3-ти клас, под голата мишница на момиче предизвикателно застинало във вихъра на танца джитърбъг, докато подвижните светлини нашарват кожата й с лавандулови петна и ето, внезапно нахлува параноята, двете лица започват да се обръщат към него…

По случайност върху картата на Слотроп младите дами са обозначени със сребърни звезди. Изглежда се е чувствал сребрист и двата пъти — блестящ, звънтящ. Оцветяването на налепените от него звезди по картата съответства единствено на възприятията му в онзи ден, от синьо до златисто. Изобщо не ги е класифицирал поотделно — а и как би могъл? С изключение на Галопа никой не вижда картата, пък и Бог му е свидетел, те всички са хубавици… Слотроп ги открива във всеки лист или цвете из този зимуващ град, в чайните, по опашките, увити със забрадки или сгушени в палтата, въздишащи, кихащи, краката им в дълги дебели памучни чорапи стъпили на бордюрите, спират коли на автостоп, печатат на машина или подреждат документи в папки, със стърчащи от бухналите им прически „помпадур“ жълти моливи — зрели дами, сексапилни достъпни жени, острогърди момичета с плътно прилепнали пуловери — да, може би това е донякъде маниашко, но… „Зная, безумна любов и наслада има достатъчно на света, — проповядвал е Томас Хукър^[8], — тъй както биват дивата мащерка и билки други. Ние обаче ще обработваме градината на любовта и градината на насладата, засадени от самия Господ Бог.“^[9] Как расте градината на Слотроп. Народила е много повет, незабравки, седефчета — и навсякъде изобилие от жълто-виолетови, като смучки, теменуги.

Той обича да им разправя за светулките. Английските момичета не знаят нищо за светулките и това общо взето е всичко, което Слотроп знае със сигурност за английските момичета.

Картата озадачава Галопа. Тя не може да бъде приписана на типично американската креслива педерастия, освен като студентски рефлекс във вакуум, невъзможен за възпиране от Слотроп рефлекс да лае всеки път, когато влиза в празна лаборатория или в многобройни разклонени кънтящи коридори, след като нуждата е отпаднала много отдавна, а братята са заминали на ІІ Световна война и към техните шансове за смърт. Слотроп всъщност не обича да споделя за неговите момичета: дори сега Галопа трябва дипломатично да го подръчква. Отначало Слотроп от старомодно джентълменство, изобщо не говореше на тази тема, докато не установи колко срамежлив е Галопа. Тогава му стана ясно, че Галопа се надява да бъде уреден с жена. Горе-долу по същото време Галопа започна да схваща мащабите на Слотроповата изолация. Освен момичетата, с които много рядко се виждаше отново, Слотроп нямаше близък човек в Лондон, с когото да размени две приказки за каквото и да е.

Въпреки това Слотроп глупашки добросъвестно продължава ежедневно да обновява картата. В най-добрия случай тя е прослава на някакъв поток, мимолетност, от който — измежду падащите от небето внезапни разрушения и тайнствени заповеди пристигащи от мрачната суетня на нощите, според него отредени единствено за сън — той може да запази един момент тук-там, дните отново захладняват, утринен скреж, да погали гърдите на Дженифър под студената вълна на пуловера, облечен, за да я сгрее малко в окадения от въглищата коридор, чието дневно униние той никога няма да изпита… чаша говежди бульон в предкипящо състояние попарва голото му коляно и Айрин, гола като него, очертана в квадрата на застъклената слънчева светлина, издърпва и оглежда скъпоценните найлонови чорапи един след друг, за да подбере от тях чифт без бримки, и всеки отделен чорап искри и лъщи на проникващите през зимната външна решетка на прозореца слънчеви лъчи… в стаята на Алисън се дочуваха актуално-модни носови американски женски гласове идващи от каналите на някаква грамофонна плоча и преминали през игличката от кактусов бодил на маминия радиограмофон… сгушени един в друг, за да запазят топлината, всички прозорци със затъмняващи завеси, никакъв проблясък, с изключение на огънчето от последната им цигара, английска светулка, подскача ръкописно и оставя леко провлачена следа, неразчетими думи…

— И какво стана?

Слотроп мълчи.

— Твоите две есески^[10]… когато те видяха?… — После забелязва, че вместо да продължи историята, Слотроп е започнал да трепери. Всъщност от известно време трепери. Тук е студено, ала не чак толкова. — Слотроп…

— Не зная. Господи! — Обаче усещането е интересно. Много, много особено. Той не може да спре. Вдига яката на куртката си, пъха ръце в ръкавите и известно време остава така. — Те не се чуват, когато долитат — отбелязва най-после той след продължителна пауза и вече извадена цигара.

Галопа знае кои са „те“ и извръща очи. Кратко мълчание.

— Естествено, че не можеш да ги чуеш. Те летят със свръхзвукова скорост.

— Да, обаче… не е там работата — изстрелва думите в кратките интервали между треперливите пристъпи — онези другите, Фау-1, ги чуваш, нали? И сигурно имаш възможност да отбиеш от пътя, да се скриеш някъде. Но тези неща първо експлодират и-и-и едва след това ги чуваш как пристигат. Освен ако вече не си мъртъв, тогава не ги чуваш.

— Същото е и в пехотата. Ти знаеш. Никога не чуваш този, който те улучва.

— М-м-м да, но…

— Слотроп, представи си го като един много голям куршум. Със стабилизатори.

— Мамка му — през потракващи зъби, — утеши ме, няма що.

Приведен тревожно през аромата на хмел и мрачното униние, вече по-обезпокоен от треперенето на Слотроп, отколкото от който и да е лично свой призрак, Галопа разполага само със случайно известни му доказани средства, за да опита да го прогони.

— Да видим ще можем ли да ти издействаме да те пратят там, където са ударили някои…

— И защо? Хайде стига Галоп, те са напълно унищожени. Нали?

— Не знам. Даже ме съмнява дали и немците знаят. Но по-добра възможност да натрием носовете на ония от Техническото разузнаване няма да ни се удаде. Така е.

По този начин Слотроп бе включен в разследването на „инцидентите“ с Фау-бомбата. Последствия. Всяка сутрин — в началото — някой от Гражданската Отбрана препращаше на ПОЧИТ списък с вчерашните попадения. Слотроп получаваше последен списъка, откъсваше изподрасканата с молив съпроводителна бележка, изкарваше от гаража все същия раздрънкан „хъмбър“ и правеше своите инспекционни обиколки, един Свети Георги със закъсняла реакция след събитието, ходеше да рови за изпражнения на Змея, за несъществуващи отломки от немско оръжие и вписваше празни заключения в бележника си, с една дума трудотерапия. Тъй като списъците с попаденията вече стигаха по-бързо в ПОЧИТ, често Слотроп се появяваше навреме, за да помогне на спасителните екипи: втурваше се подир кучета на кралските ВВС с нервно играещи мускули сред миризмата на хоросан, изтичащ газ, дълги наклонени разцепени летви и провиснали мрежи, проснати безноси кариатиди, нападнати от ръжда открити резби и гвоздеи, прашна следа от ръката на Нищото пресичащата диагонално тапетите с пауни отдавна разперили опашки сред гъсти ливади пред къщи от XVІІІ век, пред надеждни горички зелен дъб… сред призивите за тишина приближаваха там, където ги очакваше някаква стърчаща ръка или светлееща кожа, оцелял или жертва. Отначало, когато не можеше да помогне, той се отдръпваше настрана и отправяше традиционни молитви към Бога, за първи път от онзи Блиц, за да победи животът. Но прекалено много хора умираха и скоро той установи, че няма смисъл и престана.

Вчера се случи добър ден. Откриха едно дете, живо, момиченце, полузадушено под стоманена маса. Докато изчакваха носилката Слотроп държеше посинялата му от студа ръчичка. На улицата лаеха кучета. Когато момиченцето отвори очи и го видя, първите му думи бяха: „Имаш ли дъвка, приятел?“ Затрупана от два дни, без дъвка — а той успя да намери само пастили Хлъзгав бряст. Почувства се като идиот. Преди да я отнесат, тя все пак придърпа ръката му и я целуна, бузата и устните й, осветени от нафтовите лампи, бяха студени като скреж, градът около тях моментално се превърна в непредлагащ никакви изненади повече вмирисан на мухъл голям опустошен хладилник. В този момент момиченцето се усмихна, съвсем слабо и Слотроп разбра, че точно това е очаквал, еха-а, усмивка а ла Шърли Темпъл^[11], сякаш именно заличаваща изцяло опустошението, сред което я бяха намерили. Просто безумие някакво. Той е клюмнал на дъното на своя кръвен поток, изразяващо се в 300 години недодялана дървенящина, и най-многото, което може да бъде постигнато, е някакво изнервено примирие със собственото провидение. Отслабване на напрежението. Всяка от ежедневно навестяваните от него руини се явява проповед за суетата. Седмиците минават бавно едвам-едвам и фактът, че не може да открие дори едничка частица от каквато и да е ракета, говори най-убедително колко неделим е актът на смъртта… Пътят на поклонника Слотроп: светският град Лондон му повелява, че ако завие на който и да е ъгъл, той може да се окаже попаднал в притча.

Мира не му дава мисълта за ракета с неговото име — ако те наистина са решили да го пречукат („Те“ включва много, много по-обширни вероятности от Нацистка Германия), това е най-сигурният начин, нищо няма да им струва да напишат името му на всяка ракета, нали?

— Ами да, това може да бъде полезно — някак странно го поглежда Галопа. — Особено по време на битка, нали разбираш, да симулираш подобна реакция. Мно-о-о-го полезно. Наречи го „оперативна параноя“ или нещо в такъв смисъл. Но…

— Кой симулира? — пали цигара и разтърсва перчем през дима. — Божичко, Галоп, слушай, не искам да те разстройвам, но… моята просрочка е повече от четири години, точно така, и това може да се случи всеки момент, следващата секунда, нали, ей така ненадейно… мамка му… Просто нула, просто нищо… и…

Това не е нещо, което можеш да видиш или да пипнеш — внезапно изтичане на газ, експлозия във въздуха, никаква следа изобщо… едно Слово, произнесено без предупреждение в ухото ти, а после тишина навеки. Освен невидимостта й, освен удара на чука и страшният съд, ето това е истинският ужас от нея, дразнещ, обещаващ му смърт с типично германска и абсолютна увереност, с презрителен смях омаловажава и принизява всички кротки достойнства на Галопа… не, приятелю, това не е куршум със стабилизатори… не е Словото, не е единственото Слово, раздиращо на парцали деня…

Една петъчна вечер миналия септември току-що бе излязъл от работа и вървеше към метростанцията на „Бонд Стрийт“, замислен за предстоящия уикенд и двете есески, Норма и Марджъри, които не трябваше да узнават една за друга, и тъкмо когато бе протегнал пръст да си бръкне в носа, внезапно в небето, на четири-пет километра зад него и нагоре по реката, едно напомняне за смъртта, остър трясък и веднага след него мощна експлозия, почти като гръмотевица. Но не съвсем. Десетина секунди по-късно същото се повтори, този път някъде пред него: ясно и тежко, над целия град. Лондон бе хванат във вилка. Не беше „бръмчилка“, не беше от Луфтвафе.

— И гръмотевица не е — гласно отбеляза той, озадачен.

— Някакъв газопровод е гръмнал — жена с кутия за обед, с подпухнали очи към края на деня, забива лакът в гърба му, минавайки край него.

— Не, това са германците — приятелката й, с бухнал рус бретон под карираната забрадка, изобразява някакъв страховит ритуал, повдига ръце към Слотроп, „ето, идват да го пречукат, те просто обожават дебели пухкави американци“, още малко и ще се пресегне да щипне бузата му и да я раздърпа насам-натам.

— Здравей, чаровнице — подхвърли Слотроп.

Синтия. Той успя да вземе телефонния й номер преди да бе махнала „чао“ и потънала в гъстата час-пикова тълпа.

Беше поредният чугунено-сив лондонски следобед: жълтото слънце разнищено от хиляди пъхтящи, безсрамно щръкнали нагоре комини. Този пушек не е просто диханието на деня, не е просто някаква тъмна сила — това е върховно присъствие, то живее и се движи. Хората пресичат улиците и площадите, вървят във всички посоки. Стотици автобуси бръмчат по дългите бетонни виадукти, напластени, в резултат от години безмилостна експлоатация и неудоволствие, в мъгляво-сиво, мазно-черно, оловно-червено и бледо-алуминиево, между купчини скрап и отпадъци високи колкото жилищен блок, по остри завои преминаващи в шосета задръстени от военни конвои, други високи автобуси и камиони с покрити с брезент каросерии, велосипеди и автомобили, всеки с различно местоназначение и изходна точка, всички се точат, спират от време на време, а над цялата тази картина огромната газова развалина на слънцето сред заводските комини, преградните балони, електропроводите и димоходите, кафяви като дълго време престояло на закрито дърво, все по-тъмно кафяво и след миг преминаващо почти в чернота — вероятно истинската цел на залеза — която е за теб вино и разтуха.

Моментът бе 6:43:16 британско двойно лятно време: небето ударено като тъпан на Смъртта все още кънти, а курът на Слотроп — какво става тука? — я виж как във войнишките му гащета коварният надървен хуй се раздвижва, готов за скок — о, велики Боже, това пък откъде се взе?

В неговата история и вероятно, Бог да му е на помощ, в неговото досие, е регистрирана една странна чувствителност към това, което е разкрито в небето. (Обаче надървяне?)

У дома, в Мингебъра, Масачузетс, в двора на независимата църква, на старата шистова надгробна плоча е изобразена подаваща се от облак Божията ръка, контурите тук-там ерозирали от 200 години работа на сезонни ледени и огнени длета, а надписът гласи:

В памет на Констант Слотроп,

починал на 4^-ти март 1766 година

на 29-годишна възраст.

 

Със смърт заплащаме дълга си към природата.

Аз го платих, а сега е и твой ред.

Констант е виждал, и не само със сърцето си, тази щръкнала от мирските облаци каменна десница с очертани от непоносима светлина контури, извисена над шепота на неговата река и скатовете на неговите дълги сини бъркшърски хълмове, да сочи право към него, както е щял да я вижда и синът му Вариабъл Слотроп, а след това и всички от Слотроповия род, девет-десет търкулнати назад и вътрешно разклонени поколения: с изключение на Уилям най-първият, що лежи под окапали листа, джоджен и върболист плакун, студени брястови и върбови сенки затулили гробището опряло в тресавище в дълга последователност на гниене, прецеждане и сливане с почвата, оглеждал е надгробните камъни с изобразени кръглолики ангели и по кучешки издължени носове, озъбени черепи с дълбоко зейнали очни кухини, масонски символи, урни с цветя, изправени и прекършени перести върби, часовници с изтекъл пясък, слънца пред изгрев или залез надничащи като Килрой^[12] иззад техния хоризонт, и епитафии, от прямодушни и честносърдечни като тази за Констант Слотроп, през високопарни стихове от „Звездното знаме“ за госпожа Елизабет, съпругата на лейтенант Айзая Слотроп († 1812):

Сбогом приятели скъпи, в гроб лежа аз сега

До който ме доведе жътвата на Смърт Ненаситна

И тъй както ме е учило Светото Писание.

Ще чакам Христос да възкръсне и избави вси Свои чада.

Чуй моя плач читателю! Помисъл отправи към небето.

И докато големия Божи стан там горе тъче в мрак,

А изпитанията ни тук долу само нишки са от Любовта Му,

Насред сполуката знай, че смъртен си ти.

До Фредерик († 1933), дядото на настоящия Слотроп, който с типично коварство и сарказъм е задигнал своята епитафия от Емили Дикинсън, без да посочи нейното авторство:

Понеже не успях за смъртта да спра,

Тя с милостиво усърдие изчака ме.

Всеки поред е плащал своя дълг към природата, а излишъците завещавал на следващата брънка в семейната верига. Започнали като прекупвачи на кожи, обущари, осолвачи и опушвачи на бекон, преминали към стъкларство, ставали членове на градски управи, строители на щавилни за кожи, собственици на кариери за мрамор. Мраморен прах, посивявал на километри всичко наоколо, прах, който бил диханието и призраците на хилядите псевдоатински паметници издигани другаде из цялата Република. Все другаде, но не и тук. Парите изтичали навън чрез портфейли от акции по-заплетени от каквато и да е генеалогия: запазилите се у дома в Бъркшир остатъци били влагани в горски участъци, чиито намаляващи с акри зелени простори бивали мигновено преобразувани в хартия — тоалетна, за банкноти, печатарска — средство или основа за лайна, пари или Слова. Те не били аристократи, нито един Слотроп не е бил член на Съмърсет Клуб нито е бил включен в Светския Регистър. Управлявали своето предприятие мълчаливо, в катадневния живот се сливали с окръжаваща ги тъй цялостно динамика, както посмъртно щели да се слеят с гробищната земя. Лайна, Пари и Слово, трите американски истини, задействащи и контролиращи американския напредък, обсебили Слотропови и ги приковали навеки към участта на страната.

Но те не преуспявали… а само упорствали и въпреки че всичко започвало да пропада горе-долу по времето, когато Емили Дикинсън, винаги някъде наблизо, пишела:

Опустошението е труд рутинен за

Дявола, последователен и бавен;

Крахът не става просто тъй, в миг,

Провалът неизменно търпелив е.

те все пак продължавали. За другите хора традицията била пределно ясна, всички знаели: добивай, разработвай, взимай всичко каквото можеш, докато го изчерпиш, след това продължавай на запад, там има още много. Но поради някаква логична инерция, своенравните и опърничави Слотропови спрели и заседнали на изток от Бъркшър — близо до наводнените каменоломни и обезлесените склонове, оставени от тях като подписани признания из цялата тази сламено-кафява, ерозирала земя на вещици. Доходите намалявали, семейството непрекъснато се увеличавало. Както през всяко второ или трето поколение, лихвите от разнообразните безтитулярни доверителни фондове бивали обръщани с трайно постепенно намаляващо темпо от бостънските семейни банки в някой нов фонд, в безкрайна едва осезаема поредица, година след година, пресъхващи… но никога не стигащи чак до нулата.

Настъпването на Депресията само потвърди това, което бе започнало. Слотроп израсна сред планинско опустошение на банкрутиращи предприятия, оградите около именията на безмерно заможните полумитични нюйоркски виладжии се връщаха към предишната буйно обрасла зелена занемара или сламена гибел, кристалните прозорци изпотрошени до един, Хариманови и Уитни заминали, ливадите прорастваха до сено, и есените вече не бяха време за фокстроти в далечината, лимузини и ярки светлини, а отново само за обичайните щурци, за ябълките, за ранни слани прогонващи колибрита, източен вятър, октомврийски дъждове: определено зимни явления.

В 1931^-ва, годината на Големия пожар в хотел „Еспинуол“, младият Тайрън гостуваше на своите леля и чичо в Ленъкс. Беше април, но за секунда-две, пробуждайки се в непозната стая от тропота на големи и малки братовчеди по стълбите, той мислеше за зимата, защото толкова често баща му или Хоган го бяха будили по същия начин и по същото време и все още примигващ през избледняващия сън, го бяха издърпвали навън на студа да гледа Северното сияние.

Те го бяха уплашили до посиране. Щяха ли след миг да се разтворят сияещите завеси? Какво щяха да искат да му покажат духовете на Севера, натъкмени в техните премени?

Но тогава беше пролетна нощ, а небето пламтеше в топло-оранжево и червено, сирените виеха в долините около Питсфилд, Ленъкс и Лий, съседите бяха наизлезли в техните веранди, гледаха нагоре към искрящия порой, засипващ планинския склон… „Като звезден дъжд, — подхвърляха те. — Като пепел от Четвърти юли…“ Беше 1931-ва и такива бяха сравненията. Жаравата падаше неспирно цели пет часа, децата придрямваха, а възрастните отиваха да пият кафе и да си разправят истории за пожари от предишни години.

Но какво беше това Сияние? Кои фантоми го управляваха? Да допуснем, че в следващия момент всичко това, цялата нощ ще излезе от контрол, завесите ще се развеят и ще ни покажат една зима, каквато никой от нас не е предполагал…

6:43:16 БДЛВ^[13] — точно сега и тук в небето настъпва същото разгръщане, то е готово да пробие облаците, светлината очертава още по-ясно лицето му, сега всичко ще избяга в миг и той ще се загуби, ще се обърка, както хората от неговия край бяха предричали от самото начало… Стройни тънки църковни камбанарии накацали тук-там по всички есенни хълмове, след малко ще пламнат бели ракети, още само няколко секунди обратно броене, кръглите църковни прозорци поемат неделната светлина и тя възвисява и пречиства лицата над амвоните, които обясняват що е това Божие благоволение и тържествено обявяват: ето тъй се случва то — да, ослепителната исполинска длан се протяга от облаците…