Томас Пинчън
Гравитационна дъга (64)

□ □ □ □ □ □ □

Тези борови клони пращят тъй синьо и влажно и май не дават никаква топлина. Конфискувани оръжия и муниции са разхвърляни навсякъде по разположението на рота В, отчасти в сандъци или натрупани безразборно. От няколко дни американската армия претърсва Тюрингия, нахлува посред нощ в къщи. Известна ликантропофобия, тоест страх от върколаци, обсебва правителствените умове^[1]. Идва зима. Скоро в цяла Германия няма да има достатъчно храна или въглища. В края на войната картофените реколти например отиваха изцяло за производство на спирт за ракетите. Но все още има много ръчно огнестрелно оръжие и муниции за него. Където не можеш да се нахраниш, конфискуваш оръжие. Откакто свят светува оръжието и храната винаги са били здраво свързани в съзнанието на всяко правителство.

На планинските склонове от време на време проблясват ръкавни емблеми и нашивки, ярки като храсти росѐн през юли, докоснат от обредния пламък на „зипо“. Редник І клас Еди Пенсиеро^[2], прехвърлен тук в 89^-та дивизия като попълнение, а също амфетаминов ентусиаст, седи сгушен почти в самия огън, трепери и изучава дивизионната нашивка на ръкава си, която обикновено наподобява китка ракетни върхове в черно и маслиново зелено, гледани през зейнал анус, но сега приличат на нещо дори още по-странно от онова, за което Еди ще се досети след минута.

Треперенето е едно от любимите развлечения на Еди Пенсиеро. То не е като при нормалните хора, да те побиват тръпки сякаш гъска ходи по гроба ти и отминава, а непрестанно треперене. Отначало е трудно да свикнеш. Еди е сериозен познавач на тръпките. Даже по някакъв странен начин умее да ги разгадава, както „Киселината“ Бумер обяснява цигарите с хашиш, както Миклош Танац разтълкува белезите от камшик. Но дарбата му не се ограничава с неговото собствено разтрисане, о не, тя обхваща и треперенето на други хора също! Да, тръпките идват една по една, идват всички заедно на групи (напоследък той култивира в мозъка си нещо като различаваща мрежа и се приучва да ги разграничава). Най-безинтересните потръпвания са тези с абсолютно постоянна честота, изобщо без никакви колебания. Не чак толкова безинтересните са с променлива честота, по-бързи или по-бавни в зависимост от постъпващата от другия край информация, където и да се намира той. Най-интересни са неравномерните форми на сигнал, които се променят както по честота, така и по амплитуда. Техните „хармоници“ трябва да бъдат анализирани чрез Реда на Фурие, което е малко по-сложно и трудно^[3]. Често това включва кодиране, определени инфразвукови честоти, определени нива на мощността — трябва да бъдеш доста напред с материала, за да се ориентираш в тях.

— Хей, Пенсиеро — Това е Хауърд („Бавния“) Лърнър, сержантът на Еди. — Дръпни си гъза от огъня.

— Хайде сега де, серж — трака със зъби Еди. — Само опитвам да се постопля.

— Ник’ви ’звинения, Пенсиеро! ’Дин по’ковник иска подстрижка, веднага, чуваш ли!

— Уф, момчета — мърмори Пенсиеро, изпълзява до спалния чувал и почва да рови в мешока за гребен и ножици. Той е ротният бръснар. Неговите подстрижки, по правило отнемащи часове, а нерядко и дни, са мигновено разпознаваеми в цялата Зона, и ако щете вярвайте, но те разкриват косъм по косъм непоколебимостта и целеустремеността на редовния консуматор на бензедрин.

Полковникът седи, чака, под електрическа лампа, захранвана с ток от друг войник, който облегнат в сянката върти сдвоената ръчка на генератор. Това е приятелят на Еди, редник Пади („Електро“) Макгонигъл, ирландче от Ню Джърси, един от милионите познати от филмите добродетелни и бедни градски приспособенци — гледали сте ги как пеят, танцуват, простират прането, напиват се на помени, тревожат се, че децата им пропадат, вече просто не знам какво да правя тате, той е добро момче, но се е хванал с много лоша компания, и тъй нататък с всичките му долнопробни холивудски лъжи, чак до и включително тазгодишния касов хит „Расте дърво в Бруклин“^[4]. Тук Пади с неговите ръчки прилага под друга форма дарбата на Еди, макар че препраща, а не получава. Лампата изглежда свети равномерно, но това всъщност е последователност от максимални и минимални електрически заряди, преминаващи със скорост, зависима от това колко бързо Пади върти ръчките. Само че нажежаемата жичка угасва достатъчно бавно, преди да пристигне следващия максимален заряд, който ни подвежда да приемаме, че виждаме равномерна светлина. В действителност това е поредица от едва забележими светлина и тъмнина. Обикновено недоловими. Що се отнася до Пади, посланието изобщо не е съзнателно от негова страна. То бива изпращано от мускули и кости, от съответния контур на тялото му, който се е научил да работи като източник на електрическа енергия.

В момента Еди Пенсиеро трепери и не обръща особено внимание на тази крушка. Неговото собствено послание е достатъчно интересно. Наблизо някой свири блус на устна хармоника в нощта.

— ’Кво е т’ва? — пита Еди, застанал под бялата лампа зад безгласния полковник в парадна униформа — Хей, Маконигъл, чу ли нещо?

— Аха — надсмива се Пади иззад генератора — чух ти пръднята как излита с големи крила от гъза ти. Ето т’ва чух! Ха, ха!

— Е, дрън-дрън! — отвръща Еди Пенсиеро — Ник’ва пръдня не си чувал, тъпако.

— Хей, Пенсиеро, знаеш ли ’къв шум издава на новия сонар италианската подводница? А?

— Ъъъ… ’къв?

— Пиндолар, пин долардолар жабаржабаржабар! Ето такъв! Юк, юк, юк!

— ’Би си майката — заявява Еди и започва да реше черно-сребристата коса на полковника.

В момента, когато гребенът докосва главата му, полковникът заговаря:

— Обикновено прочистването къща по къща ни отнема не повече от 24 часа. От залез до залез, от къща на къща. В началото и в края се виждат черни и златисти оттенъци, силуети, люлеещи се небеса, чисти като при циклорама^[5]. Но тези залези, тук, просто не знам. Как мислиш, не е ли експлодирало нещо там някъде? Да, някъде на изток? Нов Кракатау? С друго, не по малко екзотично название… сега цветовете са толкова различни. Вулканична пепел, или каквото и да е друго, увиснало в атмосферата фино разпръснато вещество, може по много странен начин да пречупва цветовете. Известно ли ти беше това, синко? Не е за вярване, нали? Съвсем късо долу на врата и около ушите, ако нямаш нищо против, и постепенно я оставяш малко по-дълга най-горе така, че да няма нужда от ресане. Да, редник, цветовете варират и още как! Въпросът е в зависимост от какво се променят? Понижава ли честотата си ежедневният слънчев спектър? Не просто така произволно и напосоки, а систематично, под въздействието на тези неизвестни отпадъчни частици в преобладаващите ветрове? Носи ли това някаква информация? Сериозни въпроси, тревожни… Откъде си родом, синко? Аз съм от Киноша, Уисконсин. Родителите ми имат малка ферма там. Заснежени поля и оградни подпори чак до Чикаго. Снегът засипва старите коли и те изглеждат като огромни пънове… големи бели купчини… през зимата Уисконсин е като затрупани със сняг армейски гробища.

— Хе, хе…

— Хей, Пенсиеро — провиква се Пади Макгонигъл — все още ли ти се счуват ония звуци?

— Да, мисля, че е устна хармоника — Пенсиеро енергично сресва отделни косми, и отрязва всеки на леко различаваща се дължина, отново и отново се връща да дооправи тук-там по нещо… Бог е този, комуто е известен техния брой. Атропос е тази, която ги отрязва в различни дължини^[6]. Ето защо тази вечер Еди Пенсиеро е обладан от Бог под формата на неотразимата Атропос.

— Намерих ти хармониката точно тук — надсмива се Пади. — Гледай! Жабарски кларинет!

Всяко продължително подстригване е преход от едно състояние в друго. Косата е друг вид модулирана честота. Да предположим едно благодатно и богоугодно състояние, при което всички косми някога са били разпределени съвършено равномерно, период на невинност, когато са лежали идеално прави по цялата глава на полковника. Дневни ветрове, разсеяни жестове, потене, сърбеж, внезапни изненади, еднометрови пропадания на границите на съня, наблюдавани небеса, припомнени безчестия, всичко за изминалия период е записано върху тази идеална решетка. Сега Еди Пенсиеро минава през нея, преизгражда я и действа като посредник на Историята. Успоредно с обработката на полковнишката глава звучи и възникналият от треперенето блус — продължителни рулади^[7] в отвори номера 2 и 3^[8] съответстват, във всеки случай тази вечер, на проходи в дълбоките протежения на косата, брезови стъбла в много влажна лятна нощ, подстъпи към каменна къща в горист парк, елени замрели до алеи настлани с дебели плочи…

Блусът се състои в използване на по-ниски странични честотни ленти — поемаш чиста нота, влизаш в тон и след това с лицевите мускули я насочваш по-ниско. Цял живот лицевите ти мускули се усмихвали изпънати от болка, често са опитвали да не издават никакви емоции. Къде изпращаш чистата нота е отчасти функция на този смях. Такава е светската основа на блуса, ако духовният ракурс те безпокои…

— Не знаех къде се намирам — разказва полковникът. — Продължавах да пълзя надолу между големи парчета нарязан бетон. Стърчащ черен прът арматурно желязо… черна ръжда. Във въздуха се рееха синьо-лилави следи, недостатъчно ярки, за да се замъгляват по краищата или да променят вечерната плътност. Те капеха надолу, удължаваха се една след друга, виждал ли си кокоши зародиш, в самото му начало, току-що оформен? е, не си, то е ясно, ти си градско момче. Много неща научаваш на фермата. Например как изглежда кокоши зародиш, тъй че ако ти се случи да се катериш по бетонна планина в мрака и видиш един или няколко горе в небето, възпроизведени в лилаво, ще знаеш на какво приличат. Това е нещо много по-добро от града, синко, животът там непрекъснато те подмята от криза на криза, всяка от тях е съвсем нова и не можеш да я сравниш с никоя предишна…

И ето го, внимателно заобикаля огромната руина, косата му в този момент изглежда много странно, вчесана напред от една тилна точка, напред и нагоре на големи дълги остриета, образуващи черен слънчоглед или голямопериферно боне около лицето му, на което най-забележителната черта са широките и тънки бавно мърдащи червено-лилави устни на полковника. От пролуките между отломките, разни същества опитват да го хванат, нещо като бърз ентусиазиран скок и прибиране назад, тънки ръце-щипци, нищо лично, просто реших да глътна малко нощен въздух, ха, ха! Когато не попадат на полковника — както обикновено — те бързо се прибират обратно с комарджийска въздишка, е, може би следващия път…

По дяволите, тъй както съм изолиран тук от моя полк, дакоитите ще ме хванат и кремират! О Исусе Христе, ето ги вече, невероятни Животни тичат приведени в отблясъците от градския вариант на Г-5^[9], червени и жълти тюрбани, нашарени от белези наркомански мутри, обтекаеми като предницата на „форд“ модел ’37 година, същите неадресирано облещени очи, същото отърваване от Чука На Съдбата… „форд“ ’37 година избавен от ЧНС^[10]? ’Айде стига си ме занасял. Всички те ще свършат в автоморгите, както и останалите!

Така ли мислиш, Скипи?^[11] Тогава защо толкова много от тях сноват по пътищата?

Ами-и-и, а-а-а, господин Осведоменост, заради Войната е, точно сега не произвеждат нови коли, тъй че ще трябва да поддържаме нашите Стари-Надеждни в отлично състояние, защото не са останали кой знае колко автомонтьори в тила, и не е нужно да се запасяваме с бензин, а онзи стикер „А“^[12] да го държим на видно място долу вдясно…

Скипи, глупчо, офейкал си на поредното ти безсмислено и назадничаво пътуване. Върни се тук, при жп стрелките. Тук се разделиха пътищата. Виж там онзи човек. С бяла качулка е и с кафяви обувки. Хубава усмивка, обаче никой не я вижда, защото лицето му винаги остава на тъмно. Но е добър човек. Той е стрелочникът. Наричат го така, защото той дърпа ръчката, която сменя стрелките. И ние отиваме в Щастливград, а не в Скръбенград (тоест „Der Leid-Stadt“ както го наричат немците). За Скръбенград има много готина поема написана от германеца господин Рилке. Обаче няма да я четем сега, защото ние отиваме в Щастливград. Стрелочникът се е уверил, че ние ще тръгнем натам. Неговата работа е съвсем лека. Ръчката се движи много гладко и лесно се изтласква. Даже ти можеш да я избуташ, Скипи. Ако знаеш къде е тя. Но виж колко много работа е свършил той само с едно леко побутване. Изпратил ни е чак до Щастливград, а не в Скръбенград. Това е защото той знае къде точно са стрелките и ръчката. Той е единственият човек, който работи малко, а спомага за постигането на големи неща по целия свят. Той може да те е изпратил на правилното пътешествие там, Скипи. Свободен си ако искаш да запазиш твоята фантазия, ти вероятно не заслужаваш нещо по-хубаво, но господин Осведоменост тази вечер е в добро настроение. Той ще ти покаже Щастливград. Като начало ще ти напомни за „форд“ 1937 година. Защо този автомобил с предница като лице на дакоит и досега обикаля из пътищата? Ти каза „Войната“ тъкмо когато затрака със стрелките в погрешните релси. Войната беше комплектът стрелки. Нали? Да, да, Скипи, истината е, че Войната поддържа във всичко живота. Във всичко. „Фордът“ е само едно от тях. Историята за германците и японците беше само един прекалено сюрреалистичен вариант на истинската Война. Тя, Истинската Война продължава завинаги, неизменно. Умирачката от време на време понамалява, но Войната все още убива много, много хора. Само дето точно сега ги убива по значително по-фини и по-коварни начини. Нерядко с толкова сложни похвати, че дори ние, на това ниво, много трудно ги разпознаваме. Но умират правилните хора, както става и когато се сражават армии. Тези, които при Началната Подготовка застават насред картечните редове. Тези, които не се доверяват на своите сержанти. Тези, които се подхлъзват и показват моментна слабост пред Врага. Войната няма полза от такива хора и затова те умират. Оцеляват правилните хора. На останалите, както казват, дори им е пределно ясно, че имат кратка продължителност на живота. Но те упорито се държат по същия начин. Никой не знае защо. Няма ли да бъде уместно, ако можем напълно да ги отстраним? Тогава никой не трябва да бъде убиван във Войната. Ще бъде много забавно, нали, Скипи?

Еха-а, сигурно ще бъде, господин Осведоменост! У-ух, умир-рам от нетърпение да видя този Щастливград!

Случайно изобщо не му се налага да чака. Издавайки подсвиркващ звук срещу тях скача един дакоит, изопнат до звънтене бежов копринен шнур между юмруците му, нетърпелива озъбена усмивка хайде давай по-бързо де, и в същия миг от някаква пролука в развалините се подават две ръце като щипци и съвсем навреме смъкват долу полковника в относителна безопасност. Дакоитът пада по гъз, остава да седи там и опитва да развърже шнура, дърдорейки ох, мамка му, както понякога даже и дакоитите постъпват.

— Вие се намирате под планина — обявява някакъв глас. Акустиката тук е каменно-пещерна. — Моля отсега нататък не забравяйте да се подчинявате на всички съответни разпоредби.

Източникът на гласа е някакъв клечащ на вид робот, тъмносива пластмаса с въртящи се огромни като фарове очи. По форма наподобява рак.

— Това иде да каже „Канцер“ на латински език, — пояснява роботът — а и в Киноша означава същото — Както ще се изясни по-късно, той е пристрастен към остроумни подмятания, които остават разбираеми единствено за него самия. — А това е Мъфин-тин Роуд — добавя роботът. — Обърнете внимание на усмихнатите фасади на всички къщи тук. — Горните прозорци са очи, оградата от колове представлява зъбите, а предната врата е носът.

— Слу-шай-те, — на полковника внезапно му е хрумнало нещо, — а тука в Щастливград вали ли изобщо някога сняг?

— Какво да вали?

— Вие нещо клинчите.

— Аз съм уисконсинският клошар от чакалнята, — пропява просташката машина, — и трябва да видите как бягат санитарите! Та какво ново, Джаксън? — Клечащото създание наистина преживя дъвка, много мека и пластична Ласло Джамфска разновидност на поливинилхлорида, и даже разпраща наоколо пъргави молекули, които, посредством разработено от „Сименс“ хитроумно осмозно-електрическо превключващо устройство, закодирано предават направо към рачешкия мозък на робота дяволски близко подобие на лакричния вкус и букет на дъвката „Бийман“.

— Господин Осведоменост винаги отговаря на въпросите.

— За парите, които той печели, аз бих оспорвал даже и отговорите. Дали изобщо вали сняг? Разбира се, че в Щастливград вали сняг. Ако не валеше, много снежни човеци със сигурност щяха да бъдат огорчени!

— Помня в Уисконсин вятърът духаше право по алеята, като гост, който очаква да бъде пуснат в къщата. Навява сняг върху предната врата, натрупва преспи… Такива неща има ли в Щастливград?

— Нищо ново — отвръща роботът.

— А някой отварял ли е вратата, когато вятърът духа така, а?

— Хиляди пъти.

— Тогава — атакува полковникът — ако вратата е носът на къщата и тя е отворена, и-и-и всички тези снежнобели кристалчета навяват от „Мъфин-тин Роуд“ като облак право в…

— Уууффф — изкрещява пластмасовият робот и офейква в една тясна алея.

Полковникът се озовава сам в кафяв и отлежало-винен квартал на града пясъчно-кирпични цветове отминават в поредица от стени, покриви, улици, нито едно дърво не се вижда, и кой е онзи човек дето се разхожда по „Шоколадещрасе“? Ами че това е самият Ласло Джамф, доживял до трайно преклонна възраст, запазен като „форд“ ’37 година, независимо от световните превратности, които тук в Щастливград в най-добрия случай обикновено се изразяват в дискретни промени в усмивките, от перлено-широка до печално мъглива. Д-р Джамф е с някаква сивкава увехнала бледолилава папионка, разцветка подходяща за дълги чезнещи следобеди зад прозорците на консерваторията, тъжни песни за отдавна отминали дни, жални пиана, дим от лула в задушна гостна, печални неделни разходки покрай каналите… ето ги двамата мъже, изоставени педантично, вежливо в този следобед и камбаните отвъд канала бият часа: мъжете са дошли от много далеч, след дълго пътуване, което никой вече не помни, с някаква задача. Но всеки от тях е бил държан в неведение относно ролята на другия…

Сега се оказва, че лампата над главата на полковника е същата електрическа крушка „Осрам“, до която Франц Пьоклер спеше някога в подземната ракетна фабрика в Нордхаузен. Статистически погледнато (тъй твърдят Те) всяка ен-хилядна електрическа крушка ще бъде идеална, всички делта-q^-та[13]се натрупват както му е редът, и не трябва да се изненадваме, че тази все още е тук и свети ярко. Но истината е дори още по-изумителна. Тази крушка е безсмъртна! Тя е била налице тук всъщност от 1920^-те, на върха си има някаква старовремска стрелка и в сравнение с по-съвременните крушки формата й не е чак толкова крушовидна. Каква ли история има тази крушка, само ако може да говори — е, в действителност тя може да говори. Тази вечер, когато Пади Макгонигъл върти ръчката, тя направлява неговите мускулни промени, това е затворена линия с обратна връзка отново към генератора посредством Пади. Ето я

Историята на електрическата крушка Байрън

Байрън е трябвало да бъде произведен от „Тунгсрам“ в Будапеща. Навярно веднага е щял да бъде прилапан от бащата на Геза Розавьолги, превъзходният търговец Шандор, който отговарял за цялата територия на Трансилвания, бил започнал да се натурализира в достатъчна степен и в централата на фирмата ги тресяла неясната параноя, че ако не му дадат каквото иска, той може да направи някакво заклинание и да хвърли ужасяващо проклятие върху цялата операция. В действителност той бил търговец, силно желаещ синът му да стане доктор и тази негова мечта се сбъднала. Но вероятно поради витаещата в Будапеща атмосфера на опасения от лоши вещици, в последната минута раждането на Байрън било прехвърлено към „Осрам“ в Берлин. Точно така, прехвърлено. Съществува тъй нареченият Рай за Невръстни Електрически Крушчици добродушно осмиван, сякаш е филм или нещо подобно, да кажем Голям Бизнес, ха, ха! Обаче не Ги оставяйте да ви заблуждават, защото това на първо място е бюрокрация, а един такъв Рай за Невръстни Електрически Крушчици е само нещо като странична дейност за отвличане на вниманието. Всички режийни разноски, да, от собствения си джоб компанията плаща за десетки квадратни километри муселин, варели розова и светлосиня боя произведени от СИ Фарбен, стотици килограми хитроумни Електрически Биберони за Невръстни Електрически Крушчици от „Сименс“ придаващи на бозаещите Крушчици формата на 110-волтов ток, без да се хаби нито капка мощност. Така или иначе, отговарящите за Крушчиците се занимават със създаването на впечатление за електроенергия, електрическа мощност против нощта, а реално няма абсолютно нищо налице.

В действителност Р.Н.Е.К.^[14] е доста занемарен. Паяжини висят от кафявите покривни греди. От време на време по някоя хлебарка се появява на пода и всички Лампички опитват да се завъртят, да я съзрат (понеже са Крушчици, те изглеждат абсолютно симетрични, Скипи, обаче не забравяй, че имат контактна пъпчица на върха на цокъла) и подхващат ухаа! ехаа!, немощно просветват към ошашавената хлебарка останала за няколко секунди парализирана и готова да бъде смачкана на голите дъски, после щъква, изживявайки отново ужаса от връхлитащия отникъде внезапния токово-светлинен заряд и от разположената високо горе блестяща и всевиждаща Лампа. Наивните и безобидни Невръстни Електрически Крушчици нямат представа как да тълкуват реакцията на хлебарката, долавят нейната уплаха, обаче не знаят какво е това. Те просто искат да се сприятелят с нея. Тя е интересна и прави много хубави движения. Всички са развълнувани, освен Байрън, който смята останалите Невръстни Електрически Крушчици за мухльовци. Той води непрестанна упорита борба да насочи разсъжденията им към нещо смислено. Здрасти, Малките, аз съм Умникът Байрън! Сега ще ви изпея една песенчица, която звучи ето така:

Запалете се и светете

Пламенни Невръстни Крушчици!

Тъй както ви гледам,

Май сте заразени от бяс

Само се излежавате, буйствате

И крещите като дяволчета,

Водя ви царството на хлебарките

И несравнимо е радостното чувство

Когато сте там горе на тавана,

И денонощно гледате надолу,

Към царството що проучвате,

Ще излязат те и

Ще ви обичат до зазоряване,

Но когато се разсъмне

Ще побегнат те презглава!

Светете все така Невръстни Крушчици,

Бъдещето е ваше,

Дошъл съм да ви включа

В моя велик кръстоносен поход,

Пейте с мен Невръстни Крушчици

Елате, включете сев големия парад!

Байрън е на пределна възраст, това е нещастието му, стара душа уединена в стъкления затвор на една Невръстна Крушчица. Той ненавижда това обиталище, мрази да лежи по гръб в очакване да бъде произведен и да няма какво да слуша, по високоговорителите пускат само чарлстон и от време на време Обръщение към Нацията, що за организация е това? Байрън иска да се махне оттук, да прави нещо, да води активен живот, и естествено го мъчат всевъзможни неразположения на нервна почва: Невръстно-Електрокрушков Обрив от Пелени, който представлява някаква корозия по резбата на цокъла, Невръстно Електрокрушкови Колики изразяващи се в силен спазъм от високо съпротивление някъде дълбоко в навивките от волфрамова жица, Невръстно-Електрокрушкова Хипервентилация, при която наистина се чувства тъй сякаш вакуумът му е бил нарушен, макар и да няма органични основания за такова подозрение…

Когато най-после настъпва Денят-М^[15], можете да бъдете сигурни, че Байрън ликува. Времето му е минавало в замисляне на някои наистина безумно грандиозни планове: ще организира всички Електрически Крушчици, нали, ще си уреди енергийно-политическа база в Берлин, той вече е усвоил добре Тактиката на Изпращане на Селектиращи Импулси, трябва само да си изработи ефективен метод (почти йогистки) на изключване и включване със скорост близка до алфа-ритъма на човешкия мозък, и тогава действително ще може да предизвиква епилептичен припадък! Наистина. Там горе до мертеците на неговия затвор, Байрън си бе представял 20 милиона Електрически Крушки из цяла Европа при синхронизиран импулс, организиран и подаден от един от многото негови агенти в Енергийната Система, как всички тези Крушки почват да изпращат импулси заедно, хората из 20 милиона стаи се мятат като риби изхвърлени на брега на Идеалната Енергия… Внимание, човеци, това беше предупреждение за вас. Следващият път няколко от нас ще експлодират. Ха-ха. Да, ще пуснем в действие нашите взводове камикадзета! Чували сте за Киргизката Светлина, нали? е, тя е като гъза на светулка в сравнение с това, което ние ще ви… как, значи не сте чували за… е, още по-зле. Защото няколко крушки, да кажем милион, някакви си 5% от общия ни брой, са преизпълнени с желание да не изчакват търпеливо да настъпи края на техния проектен срок на експлоатация, а да пламнат в един величествен взрив… И Байрън мечтае как неговия Ударен Партизански Отряд ще запрати един координиран заряд право в мутрите на Хърбърт Хувър, Стенли Болдуин^[16] и подобните им…

Но Байрън го очаква дълбоко разочарование! Вече има една организация, човешка, известна като „Фибъс“, международен картел за електрически крушки с централа в Швейцария. Управляван предимно от „Интърнешънъл Дженерал Илектрик“, „Осрам“ и британската „Асошиейтед Илектрикъл Индъстрийз“, които от своя страна са притежавани респективно на 100%, 29% и 46% от „Дженерал Илектрик“ САЩ. „Фибъс“ определя цените и съответно експлоатационната дълготрайност на всички електрически крушки по света, от Бразилия до Япония и Холандия (въпреки че холандската „Филипс“ е бясното куче в картела, способно във всеки момент да се развърже и да предизвика катастрофа на цялата велика Комбинация). Предвид тази обстановка на всеобщо ограничаване и потисничество, за новородената Невръстна Крушчица изглежда няма място откъдето да стартира, освен от дъното.

Но във „Фибъс“ още не знаят, че Байрън е безсмъртен. Той започва своята кариера поставен в аплик в една женска пушалня на опиум в Шарлотенбург, и свети едва ли не пред погледа на недалечната статуя на Вернер Сименс, една от множеството крушки, свидетели на по-упоените форми на Републикански упадък. Сприятелява се с всички крушки в заведението, Бенито от съседния аплик непрекъснато планира бягство, Бърни от коридора към тоалетната има безкраен запас от разнообразни урофилски^[17] вицове, майка му Бренда в кухнята все говори за царевични крокети с хашиш, дилдоси^[18] оборудвани с помпи обливащи маточните съдове с порой от камфорово-опиатен оргазъм, за молитви отправени към Астарта и царицата на нощта Лилит^[19], за прониквания в истинската Нощ на Различното, след много безсънни денонощия измръзнала и гола на линолеумния под, съновиденията и сълзите се превръщат в естествено състояние.

Месеците отминават и една подир друга останалите крушки изгарят и изчезват. След първите няколко, Байрън е просто съкрушен. Той все още е новак, все още не е приел своето безсмъртие. Но докато свети, той започва да опознава преходността на другите: прозира, че да ги обича докато те са още тук става по-лесно, а също и по-емоционално — да обича сякаш всеки проектен час експлоатация ще бъде последен. Скоро Байрън вече е Постоянен Стар Служител. Останалите разпознават безсмъртността му от пръв поглед, и ако я обсъждат то е само в най-общи черти, когато от други области на Енергийната Система премигвайки долитат легенди, разкази и слухове за Безсмъртните, една в кабалистки кабинет в Лион, за която се предполага, че е усвоила магьосничеството, друга в Норвегия отвън над вратата на някакъв склад обърната към арктическата белота и само при мисълта за такъв стоицизъм по-южно разположените крушки започват да изпращат слаби импулси. Ако някъде има други Безсмъртни, те остават безмълвни. Но тишината съдържа много, а вероятно и всичко, в себе си.

Тогава, след Любовта, за Байрън идва ред на урока по Безмълвие.

Продължителността на неговото горене наближава 600 часа и контрольорите в Швейцария започват да наблюдават по-внимателно Байрън. Контролната Зала на „Фибъс“ е разположена под една малко известна Алпа, леденостудена стая претъпкана с германски електроизмерителни уреди, стъкло, месинг, ебонит и сребро, масивни електроклемни табла със стърчащи медни скоби и винтове, а група суперчисти наблюдатели с бели престилки пристъпват от един измерителен уред към следващия, леки като снежни вихърчета, уверяват се, че всичко е наред, че при нито една крушка средната експлоатационна дълготрайност няма да бъде удължена. Можете да си представите какво ще стане с пазара, ако започне нещо такова.

Байрън минава 600-часовата червена линия, заложена от отдел Надзор, и моментално му е направена предвидената в разпоредбите обичайна проверка на съпротивлението на нажежаемата жичка, температура на горене, вакуум, разход на енергия. Няма отклонения от нормата. От сега нататък Байрън ще бъде проверяван на всеки 50 часа. При наближаването на този срок в контролната станция ще прозвучава тих звън.

Когато е достигната 800-часовата продължителност на светене — още една установена предпазна мярка — от Берлин изпращат в опиумната пушалня тяхна служителка, която да премести Байрън. Тя е с подплатени с азбест ръкавици от ярешка кожа и обувки с 18-сантиметрови остри токчета, не, не за да се изравни по височина с тълпата, а за да може да стигне до аплика и да развие Байрън. Останалите крушки наблюдават с едва сдържан ужас. Вестта се разпространява по цялата Енергийна Система. С почти светлинна скорост всички крушки — „Азо“ които гледат отгоре празните черни бакелитови улици, „Нитралампен“ и „Вотан Г“ дето осветяват вечерните футболни мачове, „Юст-Волфрам“, „Моноват“ и „Сириус“ — всички крушки в Европа узнават какво се е случило. Те губят дар слово от безсилие и капитулират пред лицето на тази борба, която са смятали за мит. Не можем да помогнем, мънка общата мисъл по пасбища със спящи овце, по аутобани и най-отдалечените северни кейове за товарене на въглища, никога не сме могли да направим каквото и да е… Възникне ли у някого дори най-слабата надежда за превишаване на експлоатационната дълготрайност и от Комисията по Аномалии при Светлинните Тела с Нажежаеми Жички веднага идват и го отстраняват. Тук-там някои може и да протестират, но това е само информация, променяща се в зависимост от силата на излъчваната светлина, безвредна и нищожна в сравнение със запратените в мутрите на властимащите експлозии, които Байрън детински наивно си е представял някога още в неговия Рай/Затвор за Невръстни Електрически Крушчици.

Отнасят го в някакво мазе в квартал Нойкьолн, това е домът на един стъклодухач, който изпитва страх от нощта и ще държи Байрън включен да свети и да наглежда всичките кристални купи, грифони и корабчета-вази, скачащи планински козли, зелени паяжини, мрачни ледени божества. Това е една от многото тъй наречени „контролни точки“, където подозрителните крушки могат лесно да бъдат наблюдавани.

Не са минали две седмици, когато в каменно ледените коридори на централата на „Фибъс“ отеква гонг и лицата се извръщат за кратко от измервателните уреди. Тук гонговете са рядкост. Гонговете са особени. Байрън е надвишил 1000-часовата дълготрайност и сега е ред на стандартната процедура: Комисията по Аномалии при Светлинните Тела изпраща екзекутор в Берлин.

Но тук се случва нещо странно. Да, наистина много странно. По план Байрън трябва да бъде разбит и стъклените трошки още там в ателието да бъдат върнати при шихтата, волфрамът разбира се ще бъде отстранен, и нека да се прероди в следващия проект на стъклодухача (дирижабъл отправящ се на въздушно пътешествие от върха на бял небостъргач). Това няма да е много лош вариант. Байрън не по-зле от хората на „Фибъс“ знае колко часа е работил. Тук в ателието той се е нагледал достатъчно как претопяват стъклото обратно в аморфния общ котел, от който всякакви стъклени образци и форми изникват отново и отново, и няма нищо против да премине през същия процес. Ала е впримчен върху Колелото на Съдбата^[20]. Тлеещата оранжева шихта е подигравка, жестоко издевателство. Байрън не може да избяга, той е обречен на безкраен упадък, водещ назад към фасонки и крадци на лампи. Ето, в ателието бързо се вмъква малкият ваймарски безпризорник Хензел Гешвиндиг, отвива Байрън от тавана, пъха го в грижливия джоб и моментално се измъква през вратата. Тъмнина нахлува в сънищата на стъклодухача. Угасналата лампа е възможно най-лошото от всички неприятни премеждия, които сънищата му улавят от нощния въздух. Светлината в неговите сънища винаги е била надежда: най-важната, смъртната надежда. Настъпва спираловидно прекъсване на контактите, надеждата преминава в мрак и тази нощ стъклодухачът се пробужда внезапно и мъчително с плач:

Кой? Кой?

Във „Фибъс“ не изпадат в ярост. Бивали са такива неща и преди. Все още е в действие съответна процедура. Което означава повече извънредна работа за някои служители, тъй че налице е уталожено смътно задоволство, типично за очертаващото се ненадейно допълнително заплащане, а и също толкова неопределена възбуда от нарушаването на еднообразието. Ако искаш силни емоции, хич не помисляй за „Фибъс“. Техните разузнавателни групи с безизразни каменни лица тръгват по улиците. Те общо взето са наясно къде да търсят в града и предполагат, че никой от техните потребители не знае за безсмъртието на Байрън. Следователно информацията за кражби на Не-Безсмъртни Електрически Крушки се отнася също и за Байрън. А данните случайно се натрупват в бедните райони на столицата, с други думи в кварталите обитавани от евреи, наркомани, хомосексуалисти, проститутки и врачки. Там са най-вероятните крадци на електрически крушки, в смисъла на понятието за престъпност. Вижте всичката тази пропаганда. Това е престъпление срещу нравствеността. От „Фибъс“ са открили — едно от великите неоткрити открития на нашето време — че потребителите трябва да изпитват чувството за греховност. Че в подходящи невидими ръце виновността е неимоверно мощно оръжие. В Америка господин Лайл Бланд и неговите психолози разполагали с цифри, експертни показания и пари (пари в пуританския смисъл на думата, тоест видимо одобрение на техните намерения от страна на околния свят), достатъчни, за да поставят Откриването на Виновността на върха точно между научната теория и факта. В последните години темповете на растеж е трябвало да поддържат Лайл Бланд (в действителност Бланд е бил поддържан и изнесен от почетен секстет ковчегоносци, старши партньори в „Салитиери, Пуър, Наш, Де Брутъс и Шорт“, плюс кихащия Лайл Младши. А Бъди в последната минута решил да отиде да гледа „Дракула“. Толкова по-добре за него.) От всички завещания оставени от Бланд, вероятно най-разкошното била Лампокрадската Ерес. Тя не просто означава, че някой не купува електрическа крушка. Тя също означава, че същият някой не подава никаква електроенергия във фасонката. Това е прегрешение едновременно против „Фибъс“ и Енергийната Система, което те няма да оставят да мине току-така.

И детективите на „Фибъс“ тръгват да търсят откраднатия Байрън. Обаче безпризорникът вече е напуснал града, заминал е за Хамбург, където при една проститутка от „Рипербан“ заменя Байрън за морфин — клиент на младата жена тази вечер е счетоводител, който обича да му завиват електрически крушки в гъза и също е донесъл малко хашиш за пушене, така че когато си тръгва той вече съвсем е забравил, че Байрън все още е в гъза му, всъщност така и не разбира, защото когато най-после сяда (през целия път на връщане е стоял прав в тролея) това става у дома в тоалетната и пльок! Байрън цопва и флюссс! бива отнесен с отпадъчните води в устието на Елба. Той е достатъчно закръглен и изминава целия път гладко. Много дни се носи по Северно море, докато накрая стига до остров Хелголанд, този запратен в морето бяло-червен сладкиш „наполеонка“. Известно време живее в хотел между Хенгст и Мьонх^[21], докато не го връща на континента един много възрастен свещеник, узнал за безсмъртието на Байрън по време на обикновен сън за вкуса на „Хоххаймер“^[22] реколта 1911 година… изведнъж това е големият берлински Леден дворец, кънтяща мрачна пещера с чугунени подпорни ферми, женски аромати в сините сенки, парфюми, гладки кожени дрехи, костюми за пързалка от козинова кожа, леден прах във въздуха, лъскави крака, изпъкнали ханшове, проблясъци на неотразимо като грип страстно желание, безпомощност в края на сплашване и тормоз, полет през замъглени от разпрашения лед слънчеви лъчи, и глас в мътното огледало под краката призоваващ: „Намерете човека извършил това чудо. Той е светец. Разкрийте го. Ускорете канонизацията му…“ Името е включено в понастоящем изготвян от възрастния духовник списък на около хиляда туристи, посетили Хелголанд след като Байрон е бил намерен на брега. Свещеникът започва издирване, пешком, с влак, с автомобил „испано-суиза“, проверява всеки отделен турист от списъка. Ала не стига по-далеч от Нюрнберг, където чантата му с увития в стихар Байрън бива открадната от един транссектант, лютеранинът Маусмахер, чието любимо занимание е да се маскира с одежди на висш духовник от римокатолическата църква. Този Маусмахер не се задоволява да стои пред своето огледало и да рисува във въздуха папски кръстове, а мисли, че ще произведе неотразимо ефектно и фрапантно впечатление, ако в пълна парадна форма (стола, казула, епитрахил, палиум и митра) отиде на полето с цепелините по време на нацистко факелно шествие и се поразходи там, благославяйки наслуки присъстващите. Пламтящи зелени факли, червени свастики, проблясващ месинг и отец Маусмахер оглежда цици и задници, пристегнати в корсети талии и тананика духовна мелодийка, някоя Бахова фраза, усмихнат крачи през гора от „зиг хайлове“ и хорови припеви „Вдигнете високо знамето“^[23]. Без да усети той, Байрън се изплъзва от крадените одежди и тупва на земята. Покрай него маршируват няколкостотин хиляди ботуши и обувки, и както може да се очаква, нито една дори не го докосва. На другия ден (полето сега е мъртвешки пусто, изровено на бразди, избледняло, нашарено с дълги кални локви, утринните облаци се разтеглят отвъд позлатените свастика и венец) го намира един беден евреин вехтошар и го взема на работа за още 15 години, осигуряваща му предпазване от случайности и съответно от „Фибъс“. Байрън ще бъде завинтван от майка (Mutter) в майка, както по някаква неизвестна причина се наричат вътрешните, или женски, резби на германските фасонки за електрически крушки.

Картелът вече е преминал към Резервен План Б, предвиждащ седем годишна давност, след изтичането на която Байрън ще бъде смятан за законно изгорял. Междувременно освободеният от „Казуса Байрън“ персонал вече е зает с проследяването на една крушка дълголетница, обитавала някога фасонка на верандата на армейски аванпост в амазонската джунгла, Крушката Беатрис, която съвсем наскоро е била мистериозно открадната от индианска разузнавателно-диверсионна група.

През годините му на оцеляване, всички тези разнообразни избавления на Байрън идват като че ли случайно. При всеки удобен случай, когато му е възможно, той опитва да информира и просветли околните крушки относно престъпната същност на „Фибъс“ и необходимостта от единомислие и сплотеност против картела. Постепенно се убеждава, че Крушката трябва да изживее и преодолее тази своя роля само на препредавател на светлинна енергия. „Фибъс“ е ограничил Байрън до тази единствена индивидуалност. „Но има други честоти, по-високи и по-ниски от видимия спектър. Крушката може да отделя топлина. Крушката може да дава енергия за израстването на растенията, незаконни растения, например отглеждани в килерите. Крушката може да проникне в спящото око и да действа сред човешките сънища.“ Някои крушки слушат внимателно, други кроят как да го наклеветят на „Фибъс“. Някои от по-старите антиБайрънисти умеят систематически да пренастройват своите параметри така, че ебонитовите измерителни уреди под швейцарската планина да отчитат занижено потребление на електроенергия. Има даже няколко случая на саможертва с цел привличане вниманието на екзекуторите.

Всякакви разговори за превъзходство и свръхестественост на Крушката са пагубни, разбира се, явна провокация. „Фибъс“ основава всичко на коефициента на полезно действие на крушките — отношението на изходящата полезна мощност към подадената на входа мощност. Енергийната система настоява това отношение да остане минимално. Така ще продаде повече ток. От друга страна ниският КПД означава повече часове на горене и по-голяма дълготрайност, а за „Фибъс“ това води до намаляване на продажбите на крушки. В началото „Фибъс“ опитва да повиши съпротивлението на нажежаемата нишка и по този начин постепенно и потайно да съкрати експлоатационния ресурс, докато от Енергийната Система не забелязали намаляването на приходите и се развикали. Скоро те стигат до съгласие за определен компромисен брой часове живот на крушките, който да гарантира достатъчно пари за двете страни и се договарят да поделят наполовина разходите за кампанията против кражбата на крушки. И да организират по-хитроумна атака срещу онези престъпни елементи, които напълно се отказват от електрическите крушки и преминават на свещи. „Фибъс“ има отдавнашно споразумение с Месния Картел за ограничаване количеството на лойта в обращение като оставя повече сало в месото за продан, независимо от потенциалните проблеми за сърдечно-съдовата система, и пренасочва за производство на сапун по-голямата част от изрязаните тлъстини. По онова време производителите на сапун преуспяват. От „Институт Бланд“ установяват, че потребителите изпитват много дълбоки чувства към лайната. Все пак споразуменията за месото и сапуна са несъществени за „Фибъс“. Значително по-важни са позициите като волфрама например. Това е друга причина, поради която „Фибъс“ не може да съкрати прекалено много експлоатационния ресурс на крушките. Пренасищането на пазара с волфрамови нажежаеми жички ще погълне наличните запаси от метала — с основен доставчик Китай, а това също води до много деликатни въпроси по източната политика — и ще наруши договореността между „Дженерал Илектрик“ и „Круп“ относно количеството произведен волфрамов карбид, къде и кога да бъде добиван и на какви цени. Принципната договорка определя $77-$185 за килограм в Германия и $410-$820 за килограм в САЩ. Тя пряко регулира производството на металообработващи машини и респективно всички зависещи от него отрасли на леката и тежката промишленост. Когато избухва Войната, някои хора смятат за непатриотично от страна на „Дженерал Илектрик“ да дава такова преимущество на Германия. Обаче не и властимащите. Не се безпокойте.

Байрън продължава да гори и проумява все повече и по-ясно този структурен модел. Научава как да се свързва с други видове електрически уреди, по домовете, във фабриките и на улиците. Всеки има какво да му каже. Структурата се натрупва в душата му (Seele, както наричали в Германия сърцевината на първите въглеродни нажежаеми нишки) и колкото по-внушителна и по-ясна израства, толкова повече се отчайва Байрън. Някога той ще узнае всичко, и въпреки това ще остане толкова безсилен както преди. Сега вече неговите юношески мечти да организира всички крушки на света изглеждат неосъществими — Енергийната Система е широко отворена, всички съобщения могат да бъдат подслушвани, а на линията има предостатъчно предатели. Пророците традиционно не живеят дълго, или ги убиват веднага или им спретват някакво произшествие достатъчно сериозно, за да ги накара да спрат и се замислят, и в повечето случаи те се оттеглят. На Байрън обаче е отредена дори още по-добра съдба. Той е обречен да продължава навеки, да знае истината и да бъде безсилен да промени каквото и да е. Той вече няма да опитва да слезе от колелото на съдбата. Гневът и разочароващото чувство за безпомощност ще нарастват безпределно и с течение на времето клетата опърничава крушка Байрън ще осъзнае, че това му е приятно…

 

 

Ласло Джамф се отдалечава покрай канала, в който сега плават кучета, глутници кучета, главите им подскачат в покритите с пяна канали… кучешки глави, шахматни коне, могат също да се окажат невидими във въздуха над тайните авиобази, в най-гъстите мъгли, температурните условия, налягането и влажността образуват Скачачески форми, които привикналият летец усеща, радарите ги засичат, безпомощните пасажери могат от време на време почти да зърнат през мъничкия илюминатор, като през облаци пара… това е доброто Куче, на което никой човек никога не е успявал да създаде условен рефлекс, то е там за нас в началото и в края, и в пътешествията, в които трябва да се впуснем, безпомощни, ала не съвсем неохотно… Гънките на костюма на Джамф се заплитат като листа на перуника духана от вятър в задния двор. Полковникът е оставен сам в Щастливград. Стоманеният град го обслужва, равномерната светлина от облаците издига бели жилки по всяко голямо здание, всички те подредени като модулации върху идеалната мрежа на улиците, всяка кула е отрязана на различна височина, — и къде е Гребенът, който ще премине през всичко това и ще възстанови някогашната идеална картезианска^[24] хармония? къде са големите небесни Ножици, които ще преправят Щастливград?

Няма нужда от кръв или насилие тук. Обаче нали сега полковникът отмята глава назад, което може наистина да означава капитулация: гърлото му е открито и изложено на болезненото излъчване на Електрическата Крушка. Единственият друг свидетел е Пади Макгонигъл и той, в качеството си на единична енергосистема със собствени индивидуални сънища, не по-малко от всеки друг иска да убие полковника. С облени от блуса, от мрачния смъртоносен блус треперещи мускули Еди Пенсиеро държи ножицата не както се полага на бръснар. Потрепващите й в електрическия конус заострени върхове сочат надолу. Юмрукът на Еди Пенсиеро е стегнат около стоманените халки, от които пръстите му вече са се изплъзнали. С едно последно отмятане на главата полковникът открива вратната си вена, в явно нетърпение за…