Томас Пинчън
Гравитационна дъга (53)

□ □ □ □ □ □ □

Мила Мамо, днес изпратих двама души в Ада…

— Фрагмент предположително от Евангелие от Тома

(Номерът на оксиринхския папирус е засекретен)^[1]

Кой би могъл да предположи, че тук ще има толкова много хора? Непрекъснато се появяват из цялото това обезпокоително здание, събрани на групи, разхождат се индивидуално потънали в мисли, или изучават картините, книгите, експонатите. Сградата прилича на някакъв извънредно просторен музей, на много нива, и с нови крила възпроизвеждащи се като жива тъкан — макар че ако всичко това се развива до определена завършена форма, намиращите се вътре хора не могат да го видят. В някои зали входът е на собствен риск, за което отчетливо предупреждават стоящите на всички подстъпи дежурни отговорници. Движението по тези коридори и пасажи е безконфликтно и без триене, повърхностно и бързо, често неудържимо, като на идеални ролкови кънки. Дългите галерии са отчасти открити към морето. Има кафенета, където човек може да поседи и до погледа залеза на слънцето, или изгрева, в зависимост от графика на смените и симпозиумите. Отвън преминават фантастични талиги-сладкарници, големи колкото мебелни фургони: трябва да влезеш вътре, да тършуваш из безбройните рафтове и всеки нов ще ти разкрива по-лепкави и по-сладки лакомства от предишния… наблизо стоят готвачи с готови за действие лопатки за сладолед и чакат само една дума от захаровманиачения клиент, за да моделират набързо „Печена Аляска“ с всякакъв размер, вкус и аромат и да я засилят в пещта… има подноси с баклава с пълнеж от баварска сметана, поръсена с къдрици натурален шоколад, трошени бадеми, череши колкото пинг-понг топчета, и пуканки в топено масло с бели ружи, и хиляди различни видове фондан от лакрица до нуга, направо го шляпват на гладките каменни маси, и го разтеглят на ръка и понякога той се проточва през ъглите, излиза през прозорците и завива по друг коридор, о, извинете, сър, бихте ли подържали това за момент? благодаря ви, шегобиецът е изчезнал и оставил Пирата Прентис тук, новопристигнал и все още объркан от цялостната обстановка, хванал единия край на фонданеното кълбо, чийто друг край може да е където си ще… е, защо да не го последва… той обикаля с доволно кисела физиономия, навива с метри карамел, от време на време лапва по малко, м-м-м, фъстъчено масло и меласа, и тъй, оказва се, че заплетената пътека, — подобно на Шосе Едно там, където минава през сърцето на град Провидънс — е била прокарана съзнателно така, че да предоставя на чужденеца възможност за обиколка на града. Изглежда този номер с карамел-фондана е стандартен ориентировъчен способ тук, защото от време на време Пирата пресича пътя на някой друг новак… често ще им се налага да отделят доста време за разплитането на карамелените въжета, което също е било запланувано като един добър спонтанен начин за запознаване на новопристегналите един с друг. Сега екскурзията отвежда Пирата до открит двор, там група хора е наобиколила един делегат от Бърлогата на Мравоядите водещ ожесточен спор с някакъв рекламен бос за какво, ако не за Ересния Въпрос, вече камъче в обувката на този Конгрес, с перспектива да се превърне в скала, в която той ще се разбие. Край него минават улични артисти: самоуки акробати, които правят удивителни предни кълба на изглеждащия опасно твърд и хлъзгав паваж, хор от казу изпълнява потпури от Гилбърт & Съливан, момче и момиче танцуват не по протежение на улицата, а нагоре-надолу по нея, обикновено по някои големи стълбища, когато им се налага да чакат на опашка…

Продължавайки да навива карамел-фондана на кълбо, което вече доста натежава, Пирата минава покрай Талашитената Редица, както я наричат тук, включваща канцелариите на всички Комисии, над чиито врати са написани техните названия: А4… СИ ФАРБЕН… НЕФТОДОБИВНИ ФИРМИ… ЛОБОТОМИЯ… САМООТБРАНА… ЕРЕС…

— Вие, естествено, виждате всичко това с очите на войник — тя е съвсем млада, безгрижна, с глупава тийнейджърска шапчица от съответния период, добре оформено, чисто и достатъчно сериозно лице за предпочитаните напоследък от всички тях външен вид с широки подпълнени рамене, подчертано висока талия и отсъстваща шия. Тя върви до него с дълги грациозни крачки, размахва ръце и поклаща леко глава, пресяга се, за да подхване малко от натоварващия го фондан-карамел, като при това докосва ръката му.

— За вас всичко това е една градина — предполага той.

— Да. Може би вие не сте чак такъв сухар, все пак.

Ах, наистина не го оставят на мира тези свободни жени-тийнейджърки, настроенията им са тъй заразителни,

Туй, казвам ти, е просто въз-му-ти-тел-но,

Настроението е тъй зара-зи-тел-но,

Възрастта им е не-уста-но-ве-на…

Минавам през медоносни пче-ли,

И пилея много, много па-ри,

Развеселяват ме толкова смешни не-ща,

(И) Настроението ми идва за теб!

 

Няма значение какво чуваш от колата си.

Погледни ги само, виж колко са навити.

Няма значение какво показва календарът ти.

Днес всички са на девет месеца!

Пажове прелистват страници,

Никой не си седи в клетката,

Настроението е тъй зара-зи-тел-но,

Ти само остави настроението

Да се движи за теб!

На Талашитената Редица единствената канцелария, която няма физически допирни точки с другите, е умишлено отделена барака от гофрирана ламарина със стърчащ от покрива й кюнец на печка, из двора се търкалят напълно ръждясали автомобилни части, купища дървен материал под износен и обезцветен от дъждовете брезент, къщичка-фургон с изпуснати гуми и едно липсващо колело, унило килната и с външни стени сериозно очукани от яростните студени дъждове… на фирмената табела пише АДВОКАТ НА ДЯВОЛА, да, и вътре един йезуит се подвизава в качеството си на такъв, тук е, за да проповядва, подобно на своя колега Тейар дьо Шарден, против завръщането^[2]. Тук е, за да каже, че критичната маса не може да бъде пренебрегвана. Щом техническите средства за контрол достигнат определен размер, определена степен на свързаност помежду си, изгледите за свобода стават завинаги нулеви. Словото губи напълно своето значение. В случая Отец Рапир дава много убедителен пример, нелишен от възвишени проблясъци на красноречие, в моментите, когато наистина е затрогнат… няма нужда човек да бъде там в канцеларията, защото навсякъде в конгресната сграда посетителите могат да слушат неговите страстни изявления, които често идват посред празнуването на това, което готините хумористи вече наричат „Критична Маса“^[3] (чат ли си? в 1945 г. само единици загряваха за какво става дума, а Космическата Бомба беше на етап ранно вибриране, все още не бе оповестена на Народа и това понятие можеше да бъде чуто само при разговор на суперготините пичове с готините такива).

— Мисля, че сега е налице една ужасна възможност в Света. Не бива да я отхвърляме, длъжни сме да я разгледаме. Съществува вероятността Те да не умират. Сегашното ниво на Техните умения ще им позволява да живеят вечно, въпреки че ние, разбира се, ще предаваме Богу дух все така както винаги сме го правили. Смъртта е източникът на тяхната Власт. Не беше трудно да го разберем. Ако сме тук веднъж, само веднъж, значи явно сме тук, за да вземем това, което можем и докато можем. Ако Те са взели много повече и са взели не само от Земята, но и от нас, какво пък, защо да Им завиждаме, след като и те са толкова обречени на смърт, колкото и ние? Всички сме в една лодка, всички под една сянка… да… да. Но това наистина ли е вярно? Или е най-добрата и най-внимателно разпространявана от всички Техни лъжи, известни и неизвестни?

— Длъжни сме да продължаваме напред, предвид вероятността ние да умираме само защото Те искат това от нас: защото за Тяхното оцеляване Им е нужен нашия ужас. Ние сме техните резултати…

— Това трябва да промени радикално естеството на нашата вяра. Да искат от нас да бъдем предани на тленността Им, да вярваме, че Те също плачат, страхуват се и чувстват болка, да вярваме на преструвката Им, че Смъртта е Техен слуга, да вярваме, че Смъртта е повелител на всички нас, това значи да искат непосилно за моите човешки възможности мъжество, въпреки че за другите не бих могъл да кажа… Но вместо да извършваме такъв скок на вярата, ние вероятно ще предпочетем да се обърнем към тях, да се борим: настоятелно да изискваме собственото ни безсмъртие от онези, за които умираме. Не е нужно непременно Те да умират в леглата си, ала навярно Те все още могат да бъдат застигнати от насилствена смърт. Ако това се окаже неосъществимо, ние поне можем да се научим да не Им показваме нашия страх от Смъртта. На всеки вампир полагащия му се кръст. И поне физическите неща, които Те са взели от Земята и от нас, могат да бъдат разглобени и унищожени, тоест да бъдат върнати там откъдето са произлезли.

— Да вярваме, че всеки от Тях собственолично непременно ще умре, означава също и да вярваме, че Тяхната система ще умре, че в Историята продължава да действа някаква възможност за възраждане, някаква диалектика. Да потвърдим Тяхната тленност, значи да потвърдим Завръщането. Аз съм изтъквал някои препятствия по пътя за потвърждаване на Завръщането…

Прилича на отказ от права и свещеникът май е уплашен. Пирата и момичето са го слушали, докато чакат пред залата, в която Пирата ще влезе. Не е ясно дали тя ще го придружи. Не, мисли той, сигурно няма. Залата е точно такава, каквато Пирата се боеше, че ще бъде. Грубо замазани с гипс нащърбени дупки по стените, откъдето очевидно са изтръгвали приборите. Другите, които изглежда го очакват, прекарват времето с игри, в които болката е всеизвестната стока, като например „светофар“, „изтегли сламката“, „камък-ножица-хартия“. От съседната врата долита шум от разплисквана вода и изцяло мъжки смях, който отеква леко от стенните керамични плочки.

— А сега — прозвучава гладкият плавен глас на говорителя — е време за? Изпусни… Сапуна! — Аплодисменти и буен смях, които продължават неприятно дълго.

— „Изпусни Сапуна“ ли? — Сами Хилбърт-Спаес пристъпва бавно към тънката разделителна стена и подава нос през края, за да погледа.

— Шумни съседи — отбелязва немският кинорежисьор Герхард фон Гьол. — Спира ли изобщо някога тази дандания?

— Здрасти, Прентис — кима негър, когато Пирата не може да разпознае — ние май сме учили в същия престижен колеж. — Какво става тук, кои са всички тези… — Името му е Сен-Жуст Гросаут^[4]. — Фирмата през по-голямата част от Времетраенето опитваше да ме вмъкне в Черната Команда. Други желаещи да се внедрят изобщо не съм виждал. Може да ти прозвучи леко параноично, но мисля, че аз бях единственият… — Това откровено нарушение на правилата за безопасност, ако действително е такова, донякъде озадачава Пирата.

— Мислиш ли, че би могъл… ами, да ми дадеш някакво комюнике за всичко това?

— О, Джефри. О, Божичко — Това е Сами Хилбърт-Спаес, който се е върнал от съзерцанието на лудориите в банята, клати глава, опулените му левантински очи продължават да гледат право надолу край носа му — Джефри, докато получиш някаква сводка, цялата работа вече ще е напълно променена. Ние можем да ги съкратим по твое желание, но така ще изгубиш толкова много детайли и компоненти, че просто няма да си заслужава усилието, вярвай ми. А сега се огледай, Джефри. Огледай се внимателно и виж кой е тук.

Пирата с удивление открива, че сър Стивън Додсън-Трък явно е в отлична форма и по-стегнат на вид от когато и да е. Човекът е в състояние на активен покой, като добър самурай, и всеки път, когато влиза в битка с Тях, най-искрено очаква да загине, без предчувствия, страхове или угризения на съвестта. Промяната е удивителна. Пирата започва да се надява на нещо по-добро и за себе си.

— Кога се поправихте и променихте — Той знае, че сър Стивън няма да се обиди от въпроса. — Как стана това?

— О, не, нима ще позволиш на този човек да те изиграе? — Кой, за Бога, е този тип, с мазен перчем сресан високо колкото лицето му, през което прозира изкованата очукана душа на боец що не само е приклякал и правел ловки ескиважи, за да избягва ударите, но и мъчително е размишлявал през целия процес на снижаване. Това е Джеремая („Милосърдния“) Еванс, известен професионален политически доносник от Пемброук. — Не-е-е, нашият Стиви не е готов за светец, все още не е напълно готов, нали, скъпи ми друже? — Шляпа го, закачливо, приятелски пошляпвания по бузата. — А? А? А?

— Не и след като са ме събрали с хора като вас — троснато отвръща рицарят. Обаче не е лесно да бъде определено кой кого провокира действително, защото сега Милосърдния Еванс подхваща песен, а той е ужасен певец, същински позор за своя народ, наистина…

Кажи молитва за редовия доносчик,

Той излязъл е от путка, също като теб,

И се кискай по-тихо, нали,

Защото шпионите са толкова смъртни

Колкото и всеки друг, от Килкени до Кю^[5]…

И следващия път, когато въздъхнеш облекчено,

Запитай се как е той днес…

По-лошо ли ще е, ако те продадат,

За няколко шепи злато,

Отколкото да пропилееш

С въздишка истинския си живот?

Не знам дали ще ми хареса тук — Пирата се оглежда нервно, обхванат от неприятно подозрение.

Срамът е най-лошата част — казва му сър Стивън. — Справянето със срама. После следващата ти крачка. Е, аз говоря тъй, все едно че съм многоопитен специалист, но в действителност съм стигнал само дотук благодарение на срама. Понастоящем съм включен в обучителен курс „Същност на Свободата“, и ми е любопитно действително ли някои мои действия са наистина мои, или аз винаги правя това, които Те искат от мен да правя… без значение в какво вярвам, нали разбираш… беше ми възложено да размишлявам по старата задача „Радиоуправление имплантирано по рождение в главата“, един вид коан^[6], предполагам. Задачата просто ме довежда до клинична лудост. Склонен съм да мисля, че именно това е целта. А кой знае какво ще последва? Мили Боже! Разбира се, няма да мога да го изясня, преди да съм се справил с тази… Не бих искал да те обезкуражавам още в началото…

Не, не, любопитно ми беше нещо друго… цялата ваша компания, сега моя Група ли става или нещо такова? Тук ли съм назначен?

Да. Започваш ли да проумяваш защо?

Боя се, че да. — Освен всичко друго, в края на краищата това са хора, които се убиват един друг и Пирата винаги е бил един от тях. — Разчитах на… глупаво е, обаче хранех надеждата за мъничко снизхождение… но аз бях в денонощното кино на ъгъла от Голахо Мюз, пресечката с другата улица, дето невинаги се забелязва, защото върви под такъв странен ъгъл… трябваше да мина един лош период, отровно, металическо време… вонеше толкова на кисело, като прегорена марихуана… исках само да намеря място, където да поседя малко и не ги интересува кой си в действителност, какво ядеш или колко дълго или с кого спиш… с кого се срещаш…

Нищо страшно, Прентис, не се тормози — това е Сен-Жуст Гросаут, наричан от другите „Сам-Жулил“, когато искат да го надвикат, защото тук често избухват разправии, за чието умиротворяване помага единствено дребното хулиганство.

Аз… просто не мога… имам предвид ако това е вярно, значи — от глъбините на трахеята му извира болезнен смях — значи напразно съм избягал, нали? Искам да кажа, ако в действителност изобщо не съм избягал…

Думата бе стигнала до него по време на прожекцията на правителствен кинопреглед. ОТ ПЛАЩ И КИНЖАЛ ДО ПЛАЧ И ТО ЖАЛЕН, лъскавото заглавие примигваше към всички възстановяващи се души, събрани за още една дълга нощ в киното без определено разписание: кадър показващ улична тълпа зазяпана в една прашна витрина някъде толкова навътре в Ийст Енд, че никой освен местните жители не е чувал за нея… на заден план силно наклонен под на разрушена от пряко попадение бална зала се издига нагоре като планинска ливада, обаче се клатушка, все едно че ходиш по трамплин, извитите като раковини гипсови колони наклонени навътре, а отгоре е клюмнала месинговата клетка на асансьор. На челно място, зад строшените останки на стъклената витрина, се гърчеше полуголо, бъкащо от паразити, ужасно бледо, космато, отблъскващо почти човешко същество и с почернели от мръсотия нокти дращеше, чоплеше и раздираше до кръв язвите по лицето и корема си. „Всеки ден на Смитфилдския пазар Луцифер Амп прави спектакъл от себе си. Това не е особено изненадващо. Като средство за поддръжка на живота, много демобилизирани войници и моряци са започнали работа на държавна служба, за да не умрат от глад. Но в този случай необичайното е, че предишната служба на г-н Амп е била в Агенция Специални Операции…“

„— Наистина много е забавно, — докато камерата напредва за близък план на този индивид, — само за една седмица успях да му хвана цаката…“

„— Чувствате ли се приобщен сега, в сравнение с началото, когато дойдохте за първи път, или… все още не са ви приели тук?“

„— Те… о, хората, хората бяха просто чудесни. Просто великолепни. Не, изобщо никакви проблеми не съм имал.“

В който момент от стола диагонално зад Пирата полъхва алкохолен мирис и топъл дъх, и потупване по рамото.

— Чухте ли? „Предишната служба.“ Много забавно. Откакто съществува Фирмата, за цялата нейна история, никой не я е напускал жив… и в обозримото бъдеще никой няма да успее да го направи. — Акцентът и речевият маниер са аристократични, светски, към каквито Пирата може да се е стремил някога в своята безразборна младост. Докато реши да погледне назад, обаче, неговият гост е изчезнал.

— Приеми го като затруднение или препятствие, Прентис. Както всяко друго, например да ти отрежат някой крайник или да прихванеш малария… животът не свършва с това… привикваш да го заобикаляш, приспособяваш се, става част от ежедневието ти…

— Какво? Да бъдеш дво…

— Напълно нормално. Да бъдеш какво…?

— Да бъдеш двоен агент? „Да заобикаляш, да се приспособяваш?“ — Той оглежда другите, изчислява. Тук изглежда всеки без изключение е най-малкото двоен агент.

— Да… ти си тук долу сега, тук долу с нас — шепне Сами. — Зарежи срама и подсмърчането, младежо, защото ние нямаме навика да толерираме прекалено дълго такова поведение.

— Но това е сянка, — вика Пирата. — Това е работа в сянка, завинаги.

— Все пак защо не помислиш за сво-бо-да-та? — подхвърля Милосърдния Еванс. — Аз дори на себе си нямам доверие, нали? Колко по-свободен от това може да бъде човек? Щом като ще бъде продаден от всеки? Даже от самия себе си, разбираш ли?

— Аз не искам това…

— Нямаш право на избор — отвръща Додсън-Трък. — На Фирмата й е известно, че си дошъл тук. Сега Те ще очакват подробен доклад от теб. Или доброволно или по някакъв друг начин.

— Но аз не бих… Никога не бих им казал… — Усмивките им, отправени сега към него са обмислено жестоки, за да му помогнат донякъде да се справи. — Вие не… всъщност вие изобщо ли не ми вярвате?

— Разбира се, че не — заявява Сами — Ти всъщност би ли вярвал на когото и да е от нас?

— О, не — прошепва Пирата. Ставащото е лично негово преживяване. На никой друг. Но все пак това е епизод, който Те могат да присвоят тъй лесно, както на който и да е клиент. Напълно неочаквано Пирата изглежда се е разплакал. Странно. Никога преди не е плакал така пред хора. Но сега осъзнава къде се намира. В края на краищата ще бъде възможно да умре в забвение, без да е помогнал на нито една душа: без любов, презрян, подозиран, вечно неоправдан, да стои на дъното сред прокълнатите изоставени от Бога души, и горкичката му чест загубена, и е невъзможно е да бъде намерена или спасена.

Той плаче за оставени след себе си хора, места и вещи: за Скорпия Мосмун, която живее в Сейнт-Джонс-Уд^[7] сред нотни листове, нови рецепти, малобройна сюрия ваймарски птичари^[8], за опазването на чиято расова чистота тя е готова на всичко, и съпруг Клайв, който се появява от време на време, Скорпия е само на няколко минути с метрото, но сега тя е завинаги изгубена за Пирата, няма изгледи за нова промяна за нито един от двамата… за хората, които се е налагало да предава по линия на работата си за Фирмата, англичани и чужденци, за толкова наивния Йон, за Гонгилакис, за Маймунката и римските сутеньори, за изгорелия Брус… за нощите горе на партизанските планини, когато се чувстваше като едно цяло с аромата на живите дървета, безумно влюбен в безспорната най-после красота на нощта… за едно момиче от миналото в централните английски графства, казваше се Вирджиния, и за тяхното неслучило се дете… за покойната си майка и умиращия баща, за невинните и за глупаците, които ще му се доверяват, обречени бедни лица като кучетата дето ни наблюдаваха тъй дружелюбно иззад телените огради в градските кучешки приюти… плаче за обозримото бъдеще, защото то поражда в него безмерно отчаяние и студенина. Той ще бъде воден от едно върховно изживяване към следващото, ще присъства на заседанията на Избраниците, ще стане свидетел на изпитването на новата Космическа Бомба… „И така — мъдро старо лице, връчва му очила с черни стъкла, — ето я вашата Бомба…“ после ще се обърне, за да види нейната гъста жълтевина експлодираща на плажа, през много десетки километри тихоокеански вълни… ще докосва знаменитите политически убийци, да, наистина ще докосва техните човешки ръце и лица… за да разбере някой ден колко отдавна, още в началото на играта, договорът за неговия собствен живот вече е бил сключен. Никой не знае кога точно ще бъде нанесен ударът — всяка сутрин, още преди отварянето на пазарите, преди идването на млекаря, Те актуализират плана и решават какво ще бъде подходящо за деня. Всяка сутрин името на Пирата ще бъде включвано в списъка, и една сутрин то ще се окаже близо до началото. Той опитва да запази присъствие на духа и да прояви смелост, обаче положението го изпълва с толкова истински леден ужас щото в продължение на минута е сигурен, че ще изгуби съзнание. По-късно, след като се е поокопитил донякъде и посъбрал кураж за следващата акция, ще му се струва, че е приключил със срама, точно както му бе казал сър Стивън, да, отхвърлил е стария срам и сега вече е уплашен, обхванат от силна тревога изключително за собствения си задник, за своя скъпоценен, обречен персонален задник…

— Тук има ли място за мъртвите? — Той чува въпроса, преди да види как тя го задава. Не е сигурен как е влязла в стаята. Сега от всички останали извира впечатлението за мъжка ревност, за грубовата неприветливост от вида жена-на-борда-носи-беда и отчуждение. И ето, Пирата е оставен насаме с нея и въпроса й. Той протяга към нея кълбото карамел-фондан, глупашки като Прасенцето Грухчо, което подава тиктакащата бомба на анархиста^[9]. Но любезности не се предвиждат. Двамата са тук, за да обменят болка и няколко истини, но всичко това в безумния стил на епохата:

— Хайде стига, — в що за идиотска неприятност си въобразява тя, че е попаднала сега? — ти не си мъртва. Бас държа, че дори и метафорично не си.

— Това, което подразбирах бе, дали ще ми бъде разрешено да внеса моите покойници — обяснява Катье. — Все пак те представляват моите препоръки.

— Аз много харесвах Франс ван дер Гроов. Твоят прапрародител. Любителя на дронтове.

Тя имаше предвид нещо по-различно.

— Всъщност става дума за онези, които дължат смъртта си на мен лично. Освен това, ако Франс можеше някога да влезе тук, всички вие щяхте само да се струпате около него, за да се уверите, че той осъзнава колко е виновен. Светът на горкия човечец е разполагал с неизчерпаем запас от дронтове. Има ли смисъл да го просвещавате за геноцида?

— Ти би могла да му поразкажеш нещо за геноцида, нали, момичето ми? — подсмихва се загубилият всякаква връзка с действителността валийски агент-провокатор Еванс.

Пирата пристъпва срещу Еванс, изпънал юмруци напред като кръчмарски побойник, но се намесва сър Стивън:

— Подобни разговори ще се водят непрекъснато, Прентис. Ние тук сме безчувствена и несъстрадателна компания. Добре ще е да попривикваш да извличаш полза от това. Не се знае колко дълго ще теглим тук, нали? Струва ми се, че младата дама е култивирала самостоятелно всичката необходима й защита. Тя не желае да се биеш за нея.

Прав е. Тя слага топла длан върху ръката на Пирата, разтърсва двукратно глава и се засмива тихо, объркано.

— Все пак, радвам се да те видя, капитан Прентис.

— Ти си единствената. Помисли добре.

Тя само повдига вежди. Това беше гадно от негова страна. В кръвта му като наркотик нахлува угризение на съвестта или някакво закъсняло желание да бъде неопетнен.

— Но… — удивен той усеща, че започва да се разпада като пирамида от пушки около краката й, уловен от нейното притегляне, разстоянията са премахнати, формите на вълните неизмерими, — Катье… ако можех никога да не те предавам…

Това бе неговото падение: тя бе изгубила своя външен блясък. Катье го гледа изумено.

— Дори ако цената за това е… да предам другите, да причинявам болка… или да убивам другите, тогава е без значение кого или колко, не, не и ако бих могъл да бъда твоята защита, Катье, твоят съвършен…

— Но това, това са грехове, които може изобщо да не се случат. — Ето пазарят се като сутеньори. Имат ли представа какво говорят? — Лесно можеш да обещаеш това, нищо не ти струва.

— Тогава даже извършените от мен грехове — възразява той, — да, бих ги извършил отново…

— Но ти и това не можеш да направиш… значи ще се отървеш много евтино. Хмм?

— Мога да повтарям схеми — изрича го по-мрачно отколкото тя наистина желае той да бъде.

— О, помисли си… — пръстите й докосват косата му леко, — помисли за нещата, които си извършил. Помисли за всички твои „препоръки“ и за всички мои…

— Но това е единственото средство, с което разполагаме сега, — вика той — способността ни да мамим и предаваме. Ще трябва да изграждаме всичко с това наше умение… да го раздаваме, тъй както прокурорите дават свободата.

— Философ — усмихва се Катье. — Ти никога не си бил такъв.

— Навярно се дължи на непрекъснато ми движение. Такава неподвижност никога не съм усещал…

Сега те се докосват, бавно търпеливо, и двамата все още не са преодолели удивлението…

— Малкият ми брат (Пирата разбира връзката, която тя е направила) напусна дома ни осемнайсетгодишен. Обичах нощем да го наблюдавам като спи. Дългите му ресници… тъй невинни… гледах го с часове… Той стигна до Антверпен. И скоро вече се шляеше около общинските църкви с останалите. Разбираш какво имам предвид, нали? Млади католици, мъжки проститутки. Много от тях зависими от алкохола, още от ранна възраст. Избират някой определен свещеник и стават негови верни кучета, чакат буквално цяла нощ на прага му, за да поговорят с него още докато е свеж от леглото и чаршафите, интимните му миризми още не са изветрели от гънките на одеждите му… безумни ревности, ежедневни блъсканици за място, за благоразположението и ласките на този или онзи свети отец. Луис започна да посещава събранията на „рексистите“^[10]. Веднъж отишъл на един стадион и чул Дегрел да говори на тълпата, че те трябва да се отпуснат и да бъдат отнесени от потопа, трябва да действат, да действат, а останалото ще се оправи само. Скоро брат ми вече бе на улицата с неговата метла, заедно с другите престъпни саркастични младежи с техните метли в ръце… и след това влезе в Рекс, „царството на абсолютните души“, и последно чух, че живее с някой си Филип, по-възрастен от него. Изгубих му дирите. Някога бяхме много близки. Хората ни вземаха за близнаци. Когато започнаха масираните ракетни удари по Антверпен, аз разбрах, че това не е случайност…

Да, а самият Пират е член на сектантската неангликанска църква.

— Обаче аз се питах за солидарността в твоята църква… коленичиш, а тя се грижи за теб… когато действаш политически, всички вие да бъдете обхванати от един общ порив, който да ви възнесе…

— И това също не си го изживявал, нали? — Тя гледа право в него. — Никое от чудесните оправдания. Ние всичко правехме сами.

Не, в края на краищата не можеш да се отървеш от срама, не и тук. Трябва да го преглъщаш такъв какъвто е, уродлив и нащърбен, и да живееш с болката всеки ден.

Без да се замисля, той е в прегръдките й. Не за утеха. Но ако ще продължава да се катери по зъбите на храповото колело един по един, той има нужда да поспира за малко и да получава човешко докосване.

— На какво ти приличаше там, Катье? Според мен това беше организирано събрание. Някои други го възприеха като градина… — Но той знае какъв ще бъде нейния отговор.

— Там няма нищо. Гола пустош. Почти цял ден търсих някакви признаци на живот. И тогава най-после чух всички вас тук. — Стигнали са до балкон, елегантен парапет, никой не може да ги види отвътре или отвън: а на улиците под тях, улици, които и двамата вече бяха изгубили, са Хората. За Пирата и Катье преминава кратък откъс от една много по-дълга хроника, анонимната Как заобичах Хората. „Казваше се Бренда, лицето й беше птицата под закрилническото озъбване на колата в дъжда онази сутрин, тя коленичи и ми направи минет и аз се изпразних върху гърдите й. Името й бе Лили, миналият август беше на 67 години, тя чете плавно на глас етикетите на бирените бутилки, съвъкупихме се в стандартната английска поза, и тя ме потупа по гърба и прошепна «Добро приятелче». Той се казваше Франк и косата му се виеше къдрава встрани от лицето му, с доста остър поглед, но приятни очи, крадеше от американските армейски складове, наеба ме и когато свърши в гъза ми, аз също се изпразних. Името й бе Франджибела, негърка, с пъпчасало лице, искаше пари за дрога, откровеността й се виеше като пепелянка в сърцето ми, излизах й путката. Казваше се Алан, със загорели бутове, попитах го, къде го намери това слънце, той отвърна, слънцето е-хей там зад ъгъла, натиснах го върху възглавницата и му го нафърфорих и той плачеше от любов, докато зловонно смазаното ми бутало най-после експлодира. Името й бе Нанси, шестгодишна, отидохме зад една стена близо до пълен с останки кратер от бомба, тя се триеше ли триеше в мен, млечнобелите й бедърца се притискаха и отдръпваха от моите, очите й бяха затворени, нежните й красиви ноздрички се раздуваха и отпускаха непрекъснато, купчината развалини се срути отвесно, точно до нас, отново и отново се поклащахме до самата й периферия, безкрайно. Тя се казваше…“ — м-м-да-а, всички тези откъси и още много повече се нижат пред нашата млада двойка тук, достатъчно на брой, за да ги накарат да разберат, че намеренията на похотливия Анонимен са чисто и просто един мегаломански генерален план за сексуална любов с всеки отделен човек от Хората на Света, и че когато най-после всеки бъде донякъде по чудо регистриран, това ще представлява грубо определение на „любов към Хората“.

— Да пукнете дано, вие там, мошеници по Филиалите — Пирата иска репликата му да прозвучи шеговито, ала не се получава. Сега той е прегърнал Катье сякаш след малко музиката ще засвири и двамата ще танцуват.

— Но Хората никога няма да те заобичат — шепне тя, — нито мен. Независимо колко добре или зле се подреди живота им, ние винаги ще бъдем лошите. Сега разбираш ли в каква категория ни поставя това?

Пирата се усмихва накриво, като човек, който за първи път реагира неестествено. Знаейки, че това е ход, от който връщане няма, от същата безвъзвратна категория като да протегнеш ръка към пистолета, той отмята лице назад и гледа през множеството бледо редуващи се нива̀ горе, окръжението на всевъзможни престъпни личности, на всякакви неприятни търговски цветове от аквамарин до бежов, нерадостни като слънчева светлина в ден, когато предпочиташ дъжд, разнообразните звънтящи начинания и оживлението на всички тези нива̀, простиращи се по-далеч отколкото Пирата или Катье могат да видят в дадения момент, той повдига своето издължено, виновно, трайно запленено лице към илюзията за небе, към действителността на натиск и тежест отгоре, към нейната безмилостност и неограничена жестокост, а Катье притиска лице в спокойната низина между рамото и гръдния му мускул, с омиротворено изражение, на разведряване дошло след ужаса и, докато продължава залезът от този вид, който променя фасадите на сградите до светло сиво за известно време, до сламено-пепелява мекота на светлината, шепнеща върху техните повърхностни извивки, в удивителния като от огнище блясък на запад, тревогата на пешеходците гледащи през мъничката витрина към неясно очертания златар зад огъня, а той е зает със своята работа и не им обръща внимание, уплашени, защото този път светлината като че ли ще се скрие завинаги, и още по-уплашени, защото изчезването на светлината не е частно дело, всички други на улицата също са го видели… и докато небето притъмнява, оркестърът в тази зала наистина подхваща мелодия, строга и студена… и големите свещници все пак биват запалени… тази вечер във фурните зрее телешко по флорентински, има напитки за сметка на заведението, и пияни по хамаците,

И целият свят се оживява таз привечер!

Известно ли е някому какви ранни

(Утринни) улици обущата ни са познали?

Разбира ли някой, колко много

Приятели сме изоставили да плачат сами?

Ние имаме няколко мига заедно,

И ще тананикаме тази мелодия цял ден…

Всички танцуват тази привечер,

И с танци се отърсват от страшните сънища…

И двамата наистина танцуват: въпреки че Пирата никога преди не е бил особено добър в това отношение… чувстват отличната връзка с околните докато се движат, и ако изобщо няма да постигнат истинско успокоение, все пак тяхното вече не е „парадно свободно, но в строя“… и сега те се разтварят в течението и тълпата на това танцуващо множество от прокълнати и отхвърлени, и лицата им, милите комични лица, които са си наложили специално за този бал, посърват, тъй както повяхва невинността, мрачно закачлива и кокетираща в стремежа си да бъде приветлива…