Томас Пинчън
Гравитационна дъга (47)

□ □ □ □ □ □ □

Там горе на мостика на „Анубис“ бурята яростно блъска стъклото, огромни мокри ветрила се стоварват напосоки от вечерните небесни бездни пляс! живото човешко очертание е видимо само за дъгобагрената звукова периферия — трябва да си определен тип маниак, полски кавалерийски офицер като минимум, за да стоиш в такава поза зад тъй крехка и тънка преграда и да гледаш втренчено всеки мускулесто тежък удар. Зад Прокаловски балансьорът на клинометъра^[1] се люлее напред-назад едновременно с клатенето на кораба: замечтано махало. Синкавото луминесцентно сияние на бурята е превърнало гънките на лицето му в черни криволици, черни като очите му, черни като плетената скиорска шапка силно нахлупена и солено накривена над бръчките на челото му. Върху предния панел на радиостанцията се събира светлина, ярка и плътна… разперва се ветрилообразно от скалата на пелоруса^[2]… излива се от илюминаторите върху бялата река. Следобедът необяснимо продължава повече отколкото трябва. Дневната светлина намалява необичайно бавно. Сред такелажа вече започват да искрят огньовете на Свети Елм^[3]. Бурята размята въжета и кабели, облачната вечер с гигантски спазми побелява и грубо зашумява. Прокаловски пуши пура и разглежда карти на залива Одер Хаф.

Колко много светлина! Държат ли ги под око руските наблюдателни постове на брега, чакат ли ги в дъжда? Нанесен ли е с восъчен молив този участък от прехода, със старателно изписани X^-ове през някое руско пластмасово поле, вътре, където паяжини белосват германските прозорци, пред които не трябва да стои никой, където подхранвана с фосфор трева се полюшва над радарните екрани, а закачливата хлабина усетена през манивелата в невидимите зъбци всъщност представлява разликата между попадението и пропуска… Вацлав, онзи импулс дето го виждаш, това кораб ли е въобще? Напоследък в Зоната тече непрестанна симулация: изправени вълни във водата, големи безпилотни птици, толкова широко известни, че операторите им измислят прякори, капризни аеростати, плавеи от други театри на военни действия (нефтени варели от Бразилия, дървени кашони от уиски адресирани с шаблон до Форт-Лами), наблюдатели от други галактики, димни епизоди, моменти на висока отражателна способност — истинските цели са трудно откриваеми. Прекалено голямо е объркването тук за повечето попълнения и закъснелите новобранци. Само по-възрастните оператори на радари могат все още да запазват чувството за логичност: по време на вахтите изпълнени с треперлива електриковозелена Продължителност на това, което първоначално им се е струвало вечно, те са започнали да проумяват разпределението… усвоили са визуалното милосърдие. Каква е вероятността да стигнат тази вечер устието на реката? В съответствие с настоящата мода, „Анубис“ неизбежно изостава от разписанието: още преди няколко седмици трябваше да е минал покрай Свинемюнде, обаче съветското командване бе забранило на белия кораб да навлиза в река Вистула. Руснаците дори бяха поставили стража на кораба за известно време, докато дамите от „Анубис“ с флиртове и закачки отвличаха вниманието на войниците достатъчно дълго, за да могат да бъдат развързани задържащите го въжета — и тъй бе започнало последното продължително повторно плаване през полската родина, през тези северни водни ливади, като след тях летяха радиосъобщения, един ден с открит текст, а на следващия със закодиран, създаващи неустановено изходно положение колебаещо се между безмълвието на палача и Звездният Час. Понастоящем има международни причини „За“ Аферата „Анубис“, а също и причини „Против“ и споровете продължават, твърде отдалечени, за да бъдат разбрани, и заповедите се променят от час на час.

Устремен на север, „Анубис“ яростно се клати надлъжно и напречно. Светкавици пробягват по целия хоризонт и гръм напомня на военните на борда за барабанен огън предизвестяващ битки, от които в момента те нямат увереност дали са оцелели или все още ги сънуват и все още могат да се пробудят в самия им разгар и да умрат… Откритите палуби лъщят, оголени и хлъзгави. Отводнителните решетки са задръстени с отпадъци от празненството. От страничния отвор на камбуза се процежда вкиснат пушек от мазнина. В салона всичко е подготвено за игра на бакара, а в котелното отделение прожектират порнофилми. Втората нощна вахта ще започне след малко. Белият кораб се подготвя за своето вечерно разписание, като душата на току-що запалена газена лампа.

Гуляйджии, във вечерни дрехи нацвъкани със звездообразни петна от бълвоч, се олюляват напред-назад. Дами се излежават на открито под дъжда, щръкналите зърна на гърдите им се надигат под мократа коприна. По палубите се плъзгат стюарди вдигнали подноси с „драмамин“^[4] и сода бикарбонат. Върху бордовите въжета клюмат повръщащи аристократи. Ето го Слотроп, иде, спуска се към главната палуба и непрекъснато отскача, блъскан от люлеещите се странични стълбищни въжета, лишен от всякакъв ентусиазъм. Загубил е Бианка. Няколко пъти е претършувал изнервен целия кораб, от край до край, не я е открил, а и не може да си обясни защо я е изоставил тази сутрин.

Това е важно, обаче доколко? В този момент, след като иззад безструнната лира и през мъчителна пропаст на една корабна тоалетна, Маргерита му е изплакала терзанията си от последните й дни с Блицеро, той вече е наясно, както и подобава, че в края на краищата е преследван от Черния Агрегат, от него и от бледата пластмасова вездесъщност на Ласло Джамф. Че ако е бил търсач и търсен, е какво пък, той е примамван и примамка същевременно. Въпросът за „Имиполекс“ му е бил пробутан от някой още в казино „Херман Гьоринг“ с предположението, че ще разцъфти в пълна Имиполектика със своя собствена ефикасност в Зоната — но Те са знаели, че Слотроп ще клъвне. Изглежда на Тях (ала не и на Слотроп), са Им известни някои подсъзнателни Слотропови потребности: това очевидно е унизително, обаче сега възниква още по-досадния въпрос, Какво ми е чак толкова нужно?

Даже преди месец, ако го бяха оставили на мира за ден-два, той сигурно щеше да може да се върне към септемврийския следобед, към надървения хуй в панталоните му, подскочил моментално като чаталеста пръчка на лозоход^[5], която се стреми да посочи на всички онова що виси горе в небето. Откриването на Ракети е дарба и той я притежаваше, страдаше от нея, опитваше да изпълни тялото си чак до порите и фоликулите със звънтяща похотливост… да проникне, да бъде запълнен… да тръгне на лов за… да му покажат… да закрещи… да разтвори анус крака ноздри очи ръце уста без надежда за снизхождение към нейното намерение, застинало в очакване на небето, по-бледо от посърнал шарлатанстващ Иисус…

Но понастоящем зад Слотроп се е разгърнало някакво пространство, срещу което той не може да се обърне, мостове, които са можели да водят обратно, в последно време са рухнали безвъзвратно. И той вече започва да не се тревожи особено за това, че предава онези, които му се доверяват. Не усеща тъй непосредствено задълженията. Всъщност, налице е всеобща загуба на емоции, вцепенение, което би трябвало да го тревожи, обаче не успява…

Не може…

От корабната радиостанция долитат пращенията на руски предавания, а радиосмущенията блъскат като дъждовни пелени. На брега започват да се появяват светлини. Прокаловски изключва главния прекъсвач и гаси всички лампи на „Анубис“. От време на време по заострени краища и челни повърхнини ще избликват огньове на Свети Елм, ще потрепват белезникаво като предупредителни сигнали за антени и щаги^[6].

Замаскиран от бурята, белият кораб ще се промъкне безшумно край грамадната развалина Шчечин^[7]. Дъждът откъм левия борд ще утихне за минута и ще се появят последните няколко изпотрошени пристанищни мачтови кранове и овъглени складове, тъй мокри и блестящи, че почти можеш да ги подушиш, и началото на смрадливите блата, където никой не живее. След това брегът отново ще стане невидим, сякаш са в открито море. Заливът Одер-Хаф ще се разшири около „Анубис“. Довечера няма да сноват патрулни катери. От тъмнината с грохот ще връхлитат разпенени вълни, ще се разбиват високо над носа на кораба и от пастта на златния чакал^[8] ще шурти солена вода… Граф Вафна ще залита из кърмата само по бяла папионка, ръце пълни с червени, бели и сини чипове, които се разсипват и тракат по палубата и ще останат завинаги неосребрени… до полубака графиня Бибеску сънува Букурещ отпреди четири години, (януарския терор, по радиото Желязната Гвардия крещи Да живей смъртта, а телата на евреи и левичари висят по куките на градските кланици^[9] и от тях капе на дъските, вмирисани на месо и животински кожи), докато момче на 6–7 години с кадифено костюмче а ла Фаунтлерой смучи гърдите й, мокрите им коси се сливат заедно до пълна неразличимост, както и стоновете им и те ще изчезнат във внезапната белота експлодираща над носа на кораба… и бримки ще тръгнат по чорапите и копринени рокли върху вискозни комбинезони ще създават множество цветни ивици с вълнообразен ефект… надървени курове ще омекват без предупреждение, костени копчета ще се тресат от ужас… пак ще бъдат включени лампите и палубата ще се превърне в заслепяващо огледало… и минута подир това на Слотроп ще му се стори, че я вижда, ще помисли, че отново е намерил Бианка, плътно слепени тъмни ресници и облято от дъжд лице, ще види как тя ще стъпи накриво на хлъзгавата палуба, тъкмо когато „Анубис“ завива рязко наляво, и даже на този етап от случващото се, дори на такова разстояние, той ще затича към нея, без да се замисля, ще се подхлъзне също, докато тя изчезва под тебеширенобелите спасителни въжета и пропада, ще залитне опитвайки да възвърне равновесие, но веднага ще бъде ударен по бъбреците и блъснат много лесно извън борда и адиос на „Анубис“ и на целия му товар от кряскащи фашисти, и няма вече кораб, няма даже черно небе, докато бързи дъждовни иглички ще бият по неговите падащи очи и той ще удари водата, без да извика за помощ, а само плачливо и смирено ще прошепне егати, но сълзите нищо няма да добавят към разпененото бяло опустошение, което тази вечер ще бъде считано за залива Одер-Хаф…