Томас Пинчън
Гравитационна дъга (54)

□ □ □ □ □ □ □

Мъглата се сгъстява в гърлата на тесните алеи. Във въздуха се носи мирис на солена вода. Павираните улици са мокри от снощния дъжд. Слотроп се пробужда в изгоряла ключарска работилница, под окачалки с прашни ключове, чиито брави са до една изгубени. Препъвайки се той излиза навън, намира водна помпа в двор между тухлени стени и многокрили прозорци, от които никой не гледа, пъха глава под чучура, натиска ръчката няколко пъти и я облива толкова дълго, колкото смята за необходимо. Мяукаща за закуска рижа котка го преследва от врата на врата. „Съжалявам, дружке“. И за двамата няма изгледи за закуска.

Слотроп подръпва нагоре чичериновите панталони и се отправя извън града, оставя заоблените кули, плаващите в мъглата корозирали до зелено медни куполи, високите фронтони и червените керемиди, и една жена с празна каруца го качва. Пясъчно жълтия перчем на коня подскача и се развява, а отзад мъглата се сляга.

Утрото наподобява това, което викингите сигурно са виждали, когато плавали по тази огромна залята от вода ливада на юг, чак до Византия, и цялата Източна Европа е била за тях открито море: обработваема земя се стеле на сиви и зелени вълни… без ясно разграничение между блата и езера… при вида на други хора на фона на това океанско небе, дори и военни, се радваш, сякаш си съзрял платно в морето след дълги дни на самотно плаване…

Народностите са в движение. Тук преминава безграничен непрекъснат поток от хора. Фолксдойч^[1] отвъд Одер, изселени от поляците отиват към лагера в Рощок, поляци избягали от люблинския режим, други се връщат по домовете, при среща на двете групи очите им са скрити зад скулите, очи много по-стари от онова, което им е наложило преселението, латвийци, естонци и литванци пътуват отново на север, цялата им зимна вълна в тъмни вързопи, изпокъсани обувки, прекалено трудно им е да пеят, безсмислено е да разговарят, Судетски немци и източни прусаци сноват между Берлин и разселническите лагери в Мекленбург, чехи и словаци, хървати и сърби, тоски и геги^[2], македонци, унгарци, власи, черкези, шпаньоли^[3] и българи, размесени и преливащи през ръба на Имперския котел, сблъскват се, отъркват се с километри наред, раздалечават се с приплъзване, вцепенени, безразлични към всякакви импулси с изключение на най-дълбоките, неустойчивостта е заседнала прекалено дълбоко под смъдящите стъпала, за да й бъде придадена някаква форма, от раираните им затворнически униформи стърчат невероятно изтънели бели китки и глезени, стъпките им по тази континентална прах са леки като на водни птици, цигански кервани, оси или чивии се трошат, конете умират, семейства изоставят каруците край пътя, за да могат други да прекарат нощта или деня в тях върху нажежените аутобани, докато над главите им с грохот преминават влакове дотолкова препълнени, че пътниците буквално висят от вагоните, и отбиват встрани, за да направят път на военните ешелони, озлобени от болка белоруси вървят на запад, бивши казахски военнопленници отиват на изток, ветерани от вермахта^[4] от други краища на старата Германия, чувстващи се като чужденци в Прусия, все едно че са цигани, увити в армейски одеяла, които са успели да запазят, носят своите стари раници, а в определен сумрачен час на гърдите на всяка войнишка рубашка като пламъка на свещ в религиозна процесия подскача и се поклаща бледозелен триъгълник на земеделски работник, трябвало е днес да тръгне за Хановер и да изравя картофи по пътя, те вече цял месец преследват тези несъществуващи картофени ниви…

— Преорани и разграбени, — някогашен тръбач куцука с дълга летва от траверса за бастун, а инструментът му, неправдоподобно гладък и лъскав се поклаща на рамото, — опустошени от есесовците, братко, да, всяка проклета картофена нива, и за какво, питам аз? За да произвеждат спирт. Не за пиене, не, спирт за ракетите. Тези картофи можехме да ги ядем, спирта можехме да го пием. Просто невероятно.

— Кое, ракетите ли?

— Не! Това, че есесовците събират картофи! — оглежда се в очакване на смях от околните.

Обаче тук няма хора, които да следват звънливите и нагли фанфари на несериозната му душа. Те са били пехотинци и знаят как да подремват между крачките, а по някое време рано сутрин ще излязат от строя край пътя, в миг ще рухнат тежко встрани от шосейната хемургия^[5] на тези натоварени нощи, докато покрай тях продължава невидимия кипеж, бавните разпръснати вихрушки — тъмни раирани официални костюми с нарисуван кръст на гърба, парцаливи армейски и флотски униформи, бели тюрбани, различни на цвят чорапи или въобще никакви, карирани рокли, дебели плетени шалове с бебета вътре, жени с раздрани на коленете войнишки панталони, глутници изпохапани от бълхи лаещи кучета, камари маломерни мебели с изподраскан фурнир натоварени в детски колички, ръчно сглобени чекмеджета, които никъде не пасват, крадени живи и умрели кокошки, валдхорни и цигулки в очукани черни калъфи, покривки за легла, хармониуми, подови часовници, сандъчета с дърводелски, часовникарски, кожарски, хирургически инструменти, картини с маслени бои на любящи розовобузести дъщери в бели рокли, кървящи светци, оранжево-прасковени и виолетови залези над морето, вързопи натъпкани с яки от лисичи кожи с оцъклени лъскави очички, кукли с неистово червени смеещи се устни, 3-сантиметрови алгейерови войничета^[6] до едно боядисани в кремаво, златисто и синьо, стогодишни ахати натопявани с шепи в мед за услаждане езиците на отдавна превърнали се прах прапрадядовци, а след това в сярна киселина, за да обгори захарта на ивици от кафяви до черни през средата на камъка, безсмъртни концерти за пиано перфорирани върху нотни ролки за Форзетцер^[7], черно дамско бельо с ленти, сребърни съдове увенчани с гравирани цветя и гроздове, фасетирани гарафи от оловно стъкло, чаени чаши във формата на лале със съответните им държачи в стил германски сецесион, кехлибарени броеници… и тъй населенията куцукат, маршируват, влачат крака, биват носени на ръце и теглени, за да прекосят тази открита ливада, през отломките от един ред, европейски и буржоазен ред, за който все още не съзнават, че е разрушен навеки.

Когато Слотроп има цигари той е лесна мишена, когато някой друг разполага с храна, споделят я, туба водка ако наблизо има армейско съсредоточение, от войнишките столови могат да бъдат крадени всякакви полезни продукти, картофени обелки, динени кори, парченца от десертни блокчета за захарта, не се знае какво слагат разселниците в тези дестилационни апарати, а накрая ще жулиш годната само за изхвърляне фракция от някоя окупационна власт. Слотроп се присъединява към и напуска десетки от тези кротки, гладни, тътрещи се миграции и неизменно всеки път лицата им го хвърлят в силен бензедринов уплах^[8] — проблемът е, че не може да пренебрегне нито едно, всички те са прекалено силно въздействащи, като лица от публиката на конни надбягвания, и всяко го увещава, Не, аз… виж ме, трогни се, извади фотоапарата, оръжието, кура си… Той е откъснал от униформата на Чичерин всички отличителни знаци, в опит да стане по-незабележим, но почти никой не се интересува от отличителни знаци…

Повечето време е сам. Вмъква се в някоя изоставена през нощта ферма, спи в сеното или ако има дюшек (рядко), на легло. Разбужда го слънцето, чийто блясък се отразява от някакво езерце окръжено от зеленина, разредена тук-там с цветове на мащерка или синап, засаден с марули склон завършва с обвити в мъгла борове. В дворовете лилави напръстничета и рамки за млади домати, огромни гнезда под стрехите на сламените покриви, сутрин птичи хорове, и скоро, един ден, когато лятото започва тромаво да се настанява в небето, потракване на клюновете на летящи щъркели.

Много на юг от Рощок в една къща сред речна долина, Слотроп се скрива от обедния дъжд, заспива в стол-люлка на верандата и сънува някогашния си приятел Галопа Мъкър-Мафик. Все пак той се е върнал, независимо от всичко. Действието се развива някъде на село, английската провинция, обвита в юргана на потъмняло зелено и удивително ярко сламено жълто, с десетки стари менхири по височините, с вековни удостоверения за платени данъци и смъртни актове за предварителна уговорка със смъртта и данъците, с млади селянки излизащи нощем да стоят голи на скалистия хълм и да пеят. Дошла е родата на Галопа и много приятели, всички в настроение за спокойно отпразнуване завръщането на Галопа. Всички са наясно, че това е само гостуване: че той ще бъде „тук“ само условно. В определен момент ще последва разпадане, защото мислят прекалено много за това. На една поляна е разчистено място за танци, за селския оркестър и повечето от жените са облечени в бяло. След кратка неразбория около дневния ред на събитията, срещата започва, като че ли се провежда в подземие, не гробница или крипта, нищо зловещо, препълнено с роднини и приятели около Галопа, който изглежда тъй истински, тъй недокоснат от времето, много колоритен и ясен…

— Хей, Слотроп.

— О, къде се губиш бе, суингър?

— „Тук.“

— „Тук“ ли?

— Да, точно така, правилно си разбрал, един-два пъти ме отстраняваха по този начин, но аз вървях по същите улици като теб, четях същите новини, бях ограничаван до същия цветови спектър…

— Значи ти не…

— Аз нищо не съм правил. Настъпи промяна.

Багрите тук — каменна облицовка, цветя закичили гостите, чудновати потири по масите — носят шепота на пролята и почерняла кръв, на кротка въглефикация в светлите части на градовете в неделя четири часа следобед… и придават по-голяма яснота на очертанията на костюма на Галопа, типичен костюм на жиголо, с неописуемо чуждестранна кройка, със сигурност той никога не би помислил да носи такова нещо…

— Предполагам, че нямаме много време… знам, че е отвратително от моя страна и направо егоистично, сега обаче съм толкова самотен, и… чух, че веднага след като се случи това, понякога, тъй да се каже навърташ се наоколо, все едно че наглеждаш, че се грижиш за приятел, който е „тук“…

— Понякога — Галопа се усмихва: обаче неговата безметежност и сдържаност представляват само удължаване на безсилен вик, който Слотроп не е в състояние да разбере.

— За мен ли се грижиш?

— Не, Слотроп. Не за теб…

Слотроп седи в стария изтъркан стол-люлка, втренчен в плавната линия на хълмовете и в току-що прогледнало иззад последния дъждовен облак слънце, което позлатява мокрото поле и купите сено. Кой мина край него и видя как той спи с побеляло и разтревожено лице, клюмнало върху гърдите на окаляната униформа?

Когато продължава по своя път, Слотроп установява, че тези ферми са обитавани от духове, но дружелюбни. Нощем дъбовите им подове и стени поскърцват, честно и дървено. Неиздоени крави реват жалостиво в далечни ливади, други идват и се опияняват от ферментирал силаж, блъскат се в оградите и купите сено, където Слотроп сънува, и мучат с пиянски модулации. По покривите черните и бели щъркели с дълги извити към небето шии, главите надолу и гледащи назад, потракват с клюнове за поздрав и обяснение в любов. Нощем притичват зайци да гризат каквото е останало за ядене в дворовете. Дървета, нека бъде ясно, че най-после Слотроп е станал особено бдителен с тях. Когато се окаже сред дървета, той ги опипва продължително, изучава ги, седи безмълвно до тях и осъзнава, че всяко дърво е същество, водещо свой индивидуален собствен живот, усеща какво става около него, и не е просто някакво дърво за сеч. Семейството на Слотроп всъщност бе печелило пари от унищожаването на дървета, ампутирало ги е от корените им, нарязвало ги е на дребно, смилало ги е на каша, избелвало я в хартия и е било възнаграждавано с още хартия.

Това е истинско безумие — клати глава Слотроп. — Лудост се е вселила в моето семейство. — Поглежда нагоре. Дърветата са неподвижни. И знаят, че Слотроп е тук. Вероятно знаят също и какво мисли. — Простете ми — казва им той. — Нищо не мога да направя с тези хора, всички те са недостъпни за мен. Какво мога да направя?

Следващият път, когато се натъкнеш на сеч тук, открий някой неохраняван техен трактор, и му измъкни масления филтър — накланяйки връх предлага близкия не много висок бор. — Ето това можеш да направиш.

 

 

Непълен списък на желания за текущия период, отправени към вечерните звезди:

 

Нека да намеря курника, за който ми каза старата жена.

Нека Галопа наистина да е жив.

Нека да ми мине тая шибана пъпка на гърба.

Нека да отида в Холивуд, когато това приключи, за да ме види Рита Хейуърт и да се влюби в мен.

Нека спокойствието на този ден да бъде тук и утре, когато се събудя.

Нека демобилизацията да ме чака в Куксхафен.

Нека Бианка да бъде добре, и-и-и…

Нека да успея да се изсера скоро.

Нека онова в небето да бъде само падащ метеор.

Нека тези ботуши да изтраят поне до Любек.

Нека този Лудвиг да намери своя леминг, да бъде доволен и да ме остави на мира.

 

 

Ех този Лудвиг, голяма скица е. Една сутрин Слотроп го открива на брега на някакво безименно синьо езеро, изненадващо дебело осем-девет годишно хлапе, втренчено във водата, разплакано, цялото треперещо на безспирни вълнички от тлъстина. Неговият леминг се казва Урсула и тя е избягала от дома. Лудвиг я преследва още от Прицвалк, чак до тук на север. Напълно убеден е, че Урсула е тръгнала към Балтийско море, но се бои, че тя ще помисли някое от тези езера за морето и ще скочи в него…

— Само един леминг ли, малчуган?

— Имам я от две години — хлипа момчето — и тя беше много добра, никога не е опитвала… не знам. Просто нещо я прихвана.

— Стига си ме занасял. Лемингите никога не правят нещо сами. Те са групови животни. Това при тях е като зараза. Разбираш ли, Лудвиг, те се размножават много бързо, това върви циклично и когато станат прекалено много на брой, те изпадат в паника и офейкват да търсят храна. Това съм го учил в колежа, тъй че знам за какво говоря. Харвард. Може би тази Урсула е тръгнала да си търси гадже или нещо такова.

— Тя щеше да ми каже.

— Съжалявам.

— Руснаците не съжаляват за нищо.

— Аз не съм руснак.

— Затова ли се свалил всички отличителни знаци?

Двамата се споглеждат.

— Е, добре, имаш ли нужда от помощ, за да намериш леминга?

Май Не е Съвсем Наред с Главата този Лудвиг. Готов е посред нощ да издърпа Слотроп от леглото, като при това събуди половината разселнически лагер, разлае кучетата и уплаши бебетата, с твърдението, че Урсула е ето там, зад кръга светлина от огъня, и го гледа, вижда го, ала не тъй както е било преди. Той води Слотроп насред съветските танкови части, помежду купища развалини с високи върхове като морски вълни, които се срутват около тях и ако им дадеш възможност и върху тях, веднага щом стъпиш там, а също и в засмукващи блата, където тръстиките се късат, когато опиташ да ги хванеш и където мирише силно на белтъчно нещастие. Това е или маниакална вяра или нещо малко по-двусмислено: най-после на Слотроп му става ясно, че ако в случая някой клони към самоубийство, това не е Урсула, а Лудвиг — ами че напълно е възможно този леминг дори да не съществува!

И все пак… не е ли забелязвал Слотроп веднъж-дваж нещо? Да тича напред по сиви тесни улички с насадени от двете страни символични фиданки в един или друг пруски гарнизонен град, места, чиято единствена промишленост и смисъл е военното дело, а сега техните казарми и каменни стени са изоставени, или-или притаено до самия бряг на някое езерце, да наблюдава облаците и белите платна на шхуни на фона на отсрещния бряг, тъй зелен, мъглив и отдалечен, да слуша тайни указания от водата, чиито движения в лемингово време са океански, завладяващи и достатъчно забавени, достатъчно непрекъснати и плътни, че по тях може най-малкото да върви спокойно и без опасения…

— Това е имал предвид Иисус, — шепне призракът на Уилям, първият американски предтеча на Слотроп, — когато е дръзнал да стъпи на Галилейското море. Той го е видял от гледната точка на леминга. Без милионите, които се потопили и издавили, не би могло да има чудо. Успешният единак е бил само другата част от това: последното парченце от пъзела, чиято форма вече е била създадена от Прокълнатите и Изоставени от Бога Души, също както последното празно място на масата.

— Я чакай малко. По твое време не е имало пъзели.

— О, проклятие!

Странна птица е бил Уилям Слотроп. През 1634-та или -5-та година, отегчен и уморен от организационния апарат на губернатора Уинтроп, той напуска Бостън и тръгва на запад в истински императорски стил, убеден, че би могъл да проповядва толкова добре колкото и всеки друг в йерархията, въпреки че не е официално ръкоположен. По онова време бастионите на Бъркшър възпират всички други, но не и Уилям. Той просто започва да се катери. И става един най-първите европейци, проникнали вътре. След като се установяват в Бъркшър, той и синът му Джон захващат търговия със свине — прекарват прасета надолу през стръмните стени и обратно по дългия път към Бостън, карат ги както това се прави с овце или крави. Докато стигнат до пазара свинете толкова отслабват, че усилието не си струва, но Уилям всъщност се занимава с това не толкова заради парите, а просто за самото пътешествие. Приятно му е да върви, самото движение и ежедневните случайни срещи с индианци, трапери, проститутки, планинци, но най-приятно му е общуването с тези свине. Те са добра компания. Въпреки устното народно творчество и предписанията на собствената му библия, Уилям обиква тяхното благородство и лична независимост, умението им в горещи дни да намират разтуха в калта: тези пътуващи прасета в задружната им общност, са всичко, което Бостън не е, и можете да си представите какво трябва да е изпитвал Уилям след края на пътуването, претеглянето, коленето и мъчителното безпрасешко завръщане горе на хълмовете. Той разбира се възприема всичко това като притча, знае, че квичащият кървав ужас в края на странстването идеално уравновесява доволното им грухтене, спокойните им розови клепки и добродушни очи, усмивките им, грацията им при преодоляване на пресечени местности. Още било рано за Исак Нютон, но настроенията за действие и противодействие витаели във въздуха. Уилям сигурно е очаквал единственото прасе, което няма да умре и ще утвърди всички онези, които е трябвало да загинат, всички негови гадаренски свине^[9], които се били хвърлили към унищожението като леминги, обладани не от бесове, а от доверчивост към хората, която те непрекъснато предавали… обладани от невинност, която не могат да изгубят… от вяра в Уилям като друга свинска разновидност, в съгласие със Земята, споделящ с тях същата жизнеспособност…

По-късно той написал дълъг трактат на тази тема, озаглавен Относително Изоставянето от Бога. Наложило се да бъде публикуван в Англия и това е една от първите книги не само забранени, но и официално изгорени в Бостън. Нямало желаещи да слушат за всичките му там Изоставени, за множеството пренебрегвани от Бога, когато Той избира малцина заслужаващи спасение според Него. Уилям привеждал доводи за светостта на тези „неподлежащи на спасение души“, без които не би имало избраници. Със сигурност Избраниците били вбесени от неговите аргументи. А и по-лошото тепърва следвало. Уилям смятал, че каквото е Иисус за Избраниците, същото е и Юда Искариотски за Изоставените. Всяко нещо в Мирозданието има своето равностойно и противоположно съответствие. От къде на къде Иисус ще бъде изключение? и как можем да изпитваме към него нещо друго, освен ужас пред лицето на противоестественото, на нечовешкото? Е, ако той е син человечески и ако това, което изпитваме не е ужас, а любов, значи трябва да обичаме и Юда също. Нали? Незнайно остава как Уилям е избегнал изгарянето на кладата за ерес. Изглежда е имал връзки. Накрая бил изгонен от Колонията на Масачузетския залив — известно време мислел да отиде на Роуд Айланд, но по-късно решил, че и антиномистите^[10] не му харесват. Затова най-после отплавал обратно в Старата Англия, не толкова защото бил изпаднал в немилост, а просто бил завладян от униние, и там починал сред спомените за сините хълмове и зелените царевични полета, за срещите и разговорите с индианците на тютюн и хашиш, за младите жени със запретнати престилки в стаите на горния етаж с техните красиви лица и разпилени коси на подовите дъски, докато долу в обора конете хвърлят къчове и пияниците крещят, за тръгването в ранна утрин, когато гърбовете на неговото стадо блещукат като перли, за дългия, каменист и удивителен път към Бостън, за дъжда над река Кънектикът, за сумтящите пожелания за лека нощ от стотици приготвящи се за сън прасета сред изгряващите на небето звезди и високата още топла от слънцето трева…

Могъл ли е Уилям да бъде това разклонение на пътя, по което Америка така и не е тръгнала, единствената отправна точка, от която тя е скочила в грешната посока? Да предположим, че Слотропианската ерес е разполагала с време, за да укрепне и процъфти? По-малко на брой престъпления са щели да бъдат извършени в името на Иисус, щяло ли е да има повече милосърдие в името на Юда Искариотски? На Тайрън Слотроп му се струва, че може да има път назад — вероятно онзи анархист, който бе срещнал в Цюрих е бил прав, навярно за определен период докато всички огради са повалени, всички пътища са еднакво добри, цялото пространство на Зоната е разчистено, противоположностите са неутрализирани, и някъде дълбоко в нейната пустош има една-единствена координатна система, от която да изхождаме, без избраници и без изоставени, дори без националност, която да я провали… Такива мислени пейзажи се разкриват в главата на Слотроп, докато върви по следите на Лудвиг. Без посока ли се носи или го водят? Точно сега единственият управляващ лост в картинката е проклетата лемингка. Ако изобщо съществува. Момчето показва на Слотроп снимките, които държи в портфейла си: Урсула, блестящи срамежливи очички, наднича изпод купчина зелеви листа… Урсула в клетка украсена с огромна лента и печат със свастика, първа награда на организиран от Хитлерюгенд^[11] конкурс за домашни любимци… Урсула и семейната котка, на подовите плочки, внимателно се наблюдават… Урсула, с увиснали надолу предни лапи и сънени очички, се подава от джоба на хитлерюгендската униформа на Лудвиг. На снимките все някоя част от нея е разфокусирана, прекалено бърза е била за блендата на фотоапарата. Макар да е бил наясно, още когато тя е била бебе, как неизбежно свършват лемингите, Лудвиг все пак винаги я е обичал. Навярно е мислел, че любовта може да спре изпълнението на предначертаното.

Слотроп така и няма да разбере. Той изгубва дебелия невръстен откаченяк в едно крайморско село. Момичета с широки поли и забрадки на цветя събират гъби в гората и по брега притичват рижи катерици. Улиците се вият и преминават в град, скъсяват се прекалена бързо — това е широкоъгълно пространство на малък град. Гроздове лампи на стълбовете. Улиците са застлани с едър, пясъчен на цвят калдъръм. Товарни коне стоят на слънцето и размахват опашки.

В една пресечка близо до църквата „Свети Михаел“ срещу тях изниква клатушкащо се момиченце затрупано от огромен куп контрабандни кожени палта, изпод които се виждат само загорелите му крачета. Лудвиг надава вой и посочва най-горното палто. Към яката му е пришито нещо малко и сиво. Нездраво блестят изкуствени жълти очички. Лудвиг се втурва с викове „Урсула, Урсула“ и посяга към палтото. Момиченцето отвръща с порой от ругатни.

— Ти си убила моята лемингка!

— Пусни ме, идиот такъв. — Следва ожесточено дърпане сред неясно очертаните редуващи се сенчести и слънчеви петна в уличката. — Това не е леминг, а сива лисица.

Лудвиг прекратява воплите достатъчно дълго, да се вгледа.

— Тя е права — изтъква Слотроп.

— Извинявам се — хленчи Лудвиг. — Малко съм разстроен.

— Ще ми помогнете ли да ги занеса до църквата?

— Разбира се.

Двамата вземат по наръч кожи и я последват по неравните улички на града, през една странична врата и по няколко стъпала надолу до мазето на църквата „Свети Михаел“. И там първото осветено от лампите лице зърнато от Слотроп, е на майор Дуейн Марви, който приведен над огън от кутия „Стърно“^[12] разбърква къкрещо котле.