Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gravity’s Rainbow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Корекция и форматиране
NomaD (2020 г.)
Форматиране
cattiva2511 (2020 г.)

Издание:

Автор: Томас Пинчън

Заглавие: Гравитационна дъга

Преводач: Красимир Желязков

Година на превод: 2020

Език, от който е преведено: английски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2020

Тип: роман

Коректор: NomaD

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13338

История

  1. — Добавяне

□ □ □ □ □ □ □

„Киселината“ снове напред-назад, раздразнен с кървясали очи, понесъл изпускащ пара чайник. Слотроп е сам в леглото. Костюмът на Ракетчика чака проснат върху масата до матрос Бодайновата карта на съкровищата, уха-а-а. Егати. Наистина ли Слотроп ще трябва да мине през всичко това?

Навън птичетата подсвиркват арпеджии нагоре по стъпалата, към утрото. Камиони и джипове пърпорят в далечината. Слотроп седи, пие чай и опитва да изстърже засъхнала сперма от панталоните си, докато „Киселината“ разяснява плана на операцията. Пакетът е скрит под декоративния храст пред една вила на Кайзерщрасе №2 в Нойбабелсберг[1], старата филмова столица на Германия. Това е точно срещу Потсдам през реката Хафел. Изглежда най-благоразумно е да избягва аутобана „Авус“.

— Опитай да се промъкнеш край КПП-то веднага след Целендорф. А до Нойбабелсберг можеш да стигнеш по канала.

— Защо?

— Не е разрешено на цивилни да използват пътя за важните клечки. Ето по този, дето води през реката право в Потсдам.

— Хайде стига бе! Тогава ще ми трябва лодка.

— Ха! И ти очакваш от един германец да импровизира? Не-е-е, няма да го бъде. Това е, това е проблем на Ракетчика! Ха-ха!

— Аха. — Вилата като че ли гледа към Грибниц Зее. — А защо да не опитам от тази страна?

— Тогава ще се наложи да минаваш под два моста. Строго охранявани. Обстрел от тъп ъгъл с крута траектория. Най-вероятно и миномети. Там срещу Потсдам реката много се стеснява. Никакъв шанс няма да имаш. — О, прекрасно е да започваш утрото с германски хумор. „Киселината“ връчва на Слотроп издадено от ГАС[2] командировъчно, билет и пропуск отпечатан на английски и руски език. — Човекът, който е фалшифицирал всички тези документи, е влизал и излизал с тях от Потсдам повече от десет пъти откакто е започнала Конференцията. Това показва колко много им вярва. Двуезичният пропуск е целеви, издаден специално за Конференцията. Обаче не трябва да се размотаваш и заплесваш като турист и да досаждаш на знаменитостите за автографи…

— Слушай, Емил, щом като разполагаш със същите документи и те са толкова добри, защо не отидеш ти?

— Това не е по моята специалност. Аз се занимавам изключително със сделки. Само от време на време по някое шишенце с киселина и то просто така само си давам вид, колкото за пред хората. Пиратстването е за Ракетчиците.

— Бодайн тогава.

— Той вече е на път, връща се в Куксхафен. Представа нямаш колко ще бъде огорчен, когато се върне следващата седмица и разбере, че не кой да е, а именно Ракетчикът е проявил такова малодушие.

— Ох. — Неприятно. Известно време Слотроп гледа втренчено картата, после опитва да я запомни. Стенейки нахлузва ботушите. Увива шлема в плаща и двамата, мошеник и измамен, тръгват през американския сектор.

Перести облаци с формата на конски опашки изпълват от край до край цялото синьо небе, но тук долу берлинският въздух е утихнал и неподвижен, с аромата на смърт неизбежна. Хиляди трупове паднали още през пролетта и досега лежат под тези планини от отломки, жълти планини, червени и жълти и белезникави.

Къде е градът, който Слотроп преди често бе виждал в кинопрегледите и в списание „Нешънъл Джиографик“. Забежките на Новата Германска Архитектура клонят не само към параболите, защото съществуват още и пространствата, без които губи смисъл некрополизмът на безизразния бял алабастър под немигащото слънце, чието предназначение е да запълва незабележимо потрепващата човешка жетва. Ако има такова нещо като Свещен Град На Тайнствата[3] ориентиран навън и видим признак на вътрешния и духовен недъг или здраве, значи дори тук под ужасяващата майска повърхност вероятно е съществувала известна приемственост на тайнството. Пустотата на Берлин тази сутрин представлява негативно изображение, картографиране с обратен знак на бялата и геометрично планирана столица преди разрушението: незасяти ниви състоящи се от широко разпръснати отломки с тегло почти еднакво с това на твърде неизразителния бетон… обаче тук всичко е било обърнато наопаки. Булевардите, някога прави като начертани с линия и построени, за да бъдат пригодни за маршируване, вече са криволичещи пътеки през купищата боклуци сега с органична форма, съответстваща, подобно на козите пътеки, на законите за най-малко затруднение. Цивилните са навън, а униформите — вътре. Загладените стени на сградите са отстъпили място на натрошените на буци вътрешности на взривен бетон, цялото безкрайно чакълено рококо останало току зад дъските на кофража. Интериорът вече е екстериор. Стаи без тавани са отворени към небето, стаи без стени увиснали в стърчащи части от сгради над морето от развалини като корабни носове или брегови наблюдателници… Старци с празни консервени кутии търсят угарки по земята, понесли върху гърдите своите бели дробове. Обяви за квартири под наем, дрехи, загубени/конфискувани вещи, някога разпределяни в отделни рубрики, сгънати типично по еснафски във вестниците, за да бъдат прочетени на спокойствие в елегантните лакирани приемни, сега са облепени с жълти, оранжеви и сини пощенски марки с лика на Хитлер, извадени на показ навън и трептят на вятъра, залепени върху стеблата на дървета, по касите на вратите, по дъсчените облицовки, върху останки от стени — бели и обезцветени изрезки, разкривен зацапан треперлив почерк, хиляди незабелязани, хиляди непрочетени или издухани от вятъра. На неделните обеди в „Зимна помощ“[4] състоящи се от едно блюдо, седиш отвън до дългите маси под зимните дървета обвити в драпировка от свастики, но навън е било внесено вътре и тези недели продължават по цяла седмица. Отново идва зима. Цял Берлин пропилява виделината в опити да си даде вид, че не е така. Покрити със заздравели белези дървета отново се разлистват, наскоро излюпените птичета се учат да летят, но зимата е тук, спотаена зад облика на лятото — Земята се е преобърнала насън и тропиците са разместени…

Сякаш стените на бар „Чикаго“ са изнесени навън, цялата „Фридрихщрасе“ е облепена с гигантски фотографии на лица по-високи от човешки ръст. Слотроп лесно разпознава Чърчил и Сталин, ала не е сигурен за третия.

— Емил, кой е онзи очилатият?

— Президентът на САЩ, господин Труман.

— Не ме занасяй. Труман е вицепрезидент. А Рузвелт е президентът.

— Рузвелт умря още през пролетта — вдига вежди Зойре. — Точно преди капитулацията.

Двамата се заплитат в опашка за хляб. Жени с изтъркани плюшени жакети, дечица се държат за оръфаните пешове, мъже с каскети и тъмни двуреди костюми, небръснати стари лица, чела бели като крака на медицинска сестра… Някой опитва да отмъкне плаща на Слотроп и последва кратко енергично състезание по дърпане.

— Извинявам се — изрича „Киселината“, когато отново остават сами и свободни.

— Защо никой не ме е осведомил? — Когато започваше първият мандат на ФДР[5] в Белия дом, Слотроп беше в гимназията. Бродерик Слотроп люто мразеше този човек, но младият Тайрън го смяташе за храбрец, с неговия полиомиелит и тъй нататък. Харесваше гласа му по радиото. Веднъж в Питсфилд почти го бе видял на живо, но точно пред него се бе изпречил Лойд Нипъл, най-дебелото момче в Минджбъро, и Слотроп успя да зърне само две колела и част от краката на някакви хора на стъпалото на автомобила. За Хувър бе чувал смътно, нещо свързано със строителството на бараки за бедните или за прахосмукачките, но Рузвелт бе неговият президент, единственият известен му. Изглеждаше, че Рузвелт ще бъде преизбиран отново и отново, за вечни времена. Обаче някой бе решил да промени това. Ето защо го бяха приспали, президента на Слотроп, тихо и мирно, докато хлапето, което веднъж си бе представило неговия образ върху лопатките на опънатата тениска на Лойд, се бе забавлявал с танци на Ривиерата или някъде в Швейцария, само отчасти съзнавайки, че той самият е бил угасен…

— Казват, че било инфаркт — продължава „Киселината“. Гласът му пристига от някаква твърде странна посока, да кажем право отдолу, а разгърнатият нашироко некропол вече започва да се свива, стеснява и удължава в Коридор, познат на Слотроп, макар и не по име, изкривяване на притаеното в живота му пространство, скрито като наследствена болест. Група доктори с бели маски покриващи цялото лице с изключение на мрачните и състарени очи, вървят в крак надолу по прохода към мястото, където лежи Рузвелт. Носят черни лъскави чанти. Метал подрънква в черната кожа, звънтенето му, все едно че говори, сякаш вентрилоквист изпълнява номер, помогнете-ми-да-се-измъкна-от-тук… Който и да бе позирал с черната наметка там в Ялта с другите вождове, той бе предал възхитително усещането за крилата на Смъртта, меки, разкошни и черни като зимната пелерина, и бе подготвил една нация на зяпачи за кончината на Рузвелт, същество, което Те бяха сглобили, същество, което Те щяха да демонтират…

Някой тук хитро въвежда корекция за паралакс, мащабира, всички сенки са ориентирани в правилната посока и се удължават с превалянето на деня — обаче не, изключено е „Киселината“ да бъде истински, както и тези статисти в тъмни дрехи, чакащи на опашки за някакъв предполагаем трамвай, някакви си два резена наденица (ами да, разбира се), и дузината полуголи хлапета, които щъкат напред-назад из тази обгоряла паянтова къща, тъй удивително точно възпроизведени с най-малки подробности — положително Те разполагат с предоволно голям бюджет. Вижте това опустошение, отначало всичко изцяло построено, после разбито на парчета, с размери вариращи от човешки ръст до прашинка (моля поръчките ви да отговарят на съответния номер на калибъра), докато една отпусната ръка, голяма колкото полегнал в някоя глуха уличка изнемощял кон, помпа с нейния гигантски пулверизатор екстракт от човешкото разлагане, припомнян с умиление като аромата „Пладне в Берлин“, и го раздухва из снимачната площадка…

(Според чернопазарния часовник на „Киселината“ наближава пладне. Сутрин от 11 до 12 е Злокобният Час, когато бялата жена с връзка ключове на халка излиза от нейната планина и евентуално ще ти се яви. Тогава трябва да внимаваш. Ако не можеш да я освободиш от заклинанието, което тя никога не назовава точно, ще бъдеш наказан. Тя е прекрасната девица предлагаща Чудотворното Цвете, а също и грозната старица с дълги зъби, която те е намерила в онзи сън и е замълчала. Това е нейният Час.)[6]

Черни изтребители P-38 с остро бръмчене порят в ажурен строй бледото небе. Слотроп и „Киселината“ откриват едно кафене на тротоара, пият разводнено розе, ядат хляб и сирене. Лукавият стар наркоман изважда „клечка чай“[7] и двамата седят на слънце, предават си я един на друг, предлагат на келнера да си дръпне, кой знае? по онова време така се пушат и войнишките цигари. Край тях се движи непрекъснат поток от джипове, бронетранспортьори и велосипеди. Момичета в свежи летни рокли, оранжеви и червени като плодови сладоледи, се отбиват да поседнат на масите и усмихнати, усмихнати, постоянно се оглеждат наоколо за ранни клиенти.

„Киселината“ съумява някак да предразположи Слотроп към разговор за Ракетата. Темата изобщо не е по неговата специалност, разбира се, въпреки че си е отварял ушите и е дочувал по нещо. Ако нещо се търси, значи има цена.

— Изобщо не го разбирам тоя възторг. По радиото непрекъснато говорят за нея. По нашата „Програма Капитан Полунощ“[8]. Но се разочаровахме. Искахме да вярваме, но това, което виждахме не ни вдъхваше кой знае каква вяра. А към края все по-малко и по-малко. Само едно ми е ясно приятелю: тя донесе гибел на кокаиновия пазар.

— Как така?

— Нещо в тази ракета имаше нужда от калиев перманганат, нали?

— Турбопомпата[9].

— Е, трябва да знаеш, че без това Purpurstoff[10]не можеш да въртиш почтена търговия с кокаин. Каква ти почтеност, просто нямаше изобщо никаква реалност. Мой човек, невъзможно бе миналата зима да намериш и един кубически сантиметър перманганат в целия шибан Райх. О, да беше видял само що канабис бе изпушен. Приятели, нали разбираш. Но това приятел ли е, ако не му се е приискало, според вашата американска терминология, да ти блъсне тортата в лицето, а?

— Благодаря. — Чакай малко, той за нас ли говори? Да не би да се готви да…

— И така — продължава, — над Берлин пропълзя един гигантски филм с Лаурел и Харди, ням, ням… поради дефицита на перманганат. Нямам представа на кои други икономики е повлияла така А4. Това не беше просто замеряне с торти, не беше просто анархия на пазара, не, това беше направо химическа безотговорност! Глина, талк, цимент и дори, можеш ли да си представиш до какви извращения бяха стигнали, брашно! Сухо мляко, извадено от стомасите на животинки-сукалчета! Заместители, които струваха дори повече от кокаина, обаче идеята беше някой да си натъпче ноздрите с мляко, хахахахаха! — прави кратка пауза — и това си струваше загубите! Без перманганата нямаше начин да разпознаеш истинската стока. Малко новокаин за обезчувствяване на езика, нещо горчиво за вкуса и можеш да смъкнеш огромни печалби от натриевия бикарбонат. Перманганатът е пробният камък, критерият. Под микроскоп капваш малко перманганат върху въпросното изследвано вещество, което се разтваря и после гледаш как то се появява от разтвора, как се рекристализира: отначало по краищата възниква кокаинът, после растителната част, прокаинът, лактозата на други известни места, тъмнолилава мишена, чийто външен пръстен е най-скъпият, а центърът не струва нищо. Антимишена. Хей, Ракетчик, това явно не е представата на А4 за мишена. Не би могло да се каже, че тази ваша машинария е била приятел на наркоманите. За какво ти трябва? Вашата страна ще я използва ли против Русия?

— Не ми е притрябвала. Какво имаш предвид с това „моята страна“?

— Извинявай. Имах предвид само, че както изглежда на руснаците страшно им се иска да я прилапат. Много мои свръзки из целия град бяха задържани. Разпитвани. Осведомени са за ракетите толкова колкото и аз. Но Чичерин мисли, че знаем нещо повече.

— Егати! Пак ли той?

— Да, точно сега той е в Потсдам. Тоест, би трябвало да е. Установил е щабквартира в едно от старите филмови студиа.

— Чудесна новина, Емил. С моя късмет…

— Не ми изглеждаш много добре, Ракетчико.

— Мислиш, че е ужасно? Я пробвай това! — и Слотроп започва да разпитва дали „Киселината“ е чувал нещо за Черния Агрегат.

„Киселината“, разбира се, не писка „Айайайай!“ и не хуква по улицата, нищо подобно, обаче явно някакъв клапан се отваря с леко изскърцване и нещо бива отправено в друга посока.

— Слушай — кима „Киселината“ и се върти на стола — защо не поговориш с der Springer[11]? Да, вие с него ще се погодите много добре. Моя милост е просто един пенсиониран крадец, който се надява да прекара последните десетилетия от живота си като Грандиозния Росини: спокойно и комфортно[12]. Само не споменавай името ми, нали, Джо?

— Е, кой е този Скачач и къде мога да го намеря, а Емил?

— Той е рицарят-ездач, който непрекъснато скача…

— Уха-а-а.

— … по шахматната дъска на Зоната, ето това е той. Също както Ракетчикът ще прелети над препятствията днес. — Смее се злобно. — Чудесна двойка. Как да разбера къде е той? Може да бъде където си поиска. Той е навсякъде.

— Зоро? Зеленият Стършел?[13]

— Последното, което разбрах, е, че преди една-две седмици той е бил на север по Ханзейското направление. Ще се срещнете. Нямай грижа. — „Киселината“ се изправя рязко, ръкува се и подава на Слотроп един рифър, за после, или за късмет. — Трябва да видя медиците. Щастието на хиляди клиенти зависи от теб, младежо. Ще се срещнем у нас. Късмет.

И така Злокобният Час пускаше в действие своите магии. Погрешните думи бяха Черен Агрегат. Сега планината още веднъж се е затворила с гръм и трясък зад Слотроп, като едва не му бе смачкала петите и сигурно ще минат векове преди Бялата Жена[14] да се появи. Кофти работа.

Специалният пропуск е издаден на името на „Макс Шлепциг“. Изпитвайки прилив на енергия, Слотроп решава да се представя за вариететен изпълнител. Илюзионист. При Катье бе преминал добра школа, с нейната покривка от дамаска, вълшебното й тяло, легло изпълняващо ролята на вариететна зала, и стотици фантастични вечери…

Късно следобед, напъхан в костюма на Ракетчик, той минава през Целендорф и е готов да прекоси реката. Под боядисана в червено дървена арка чакат руските часовои с големи автомати „Дегтярьов“ и „Суоми“ с дискови пълнители. С приглушено трополене се появява също и танк „Сталин“, а войник с шлемофон и наушници стърчи в кулата със 76-милиметровото оръдие и крещи нещо в радиостанцията… а, ами… От другата страна на арката е спрял руски джип с двама офицери, единият говори разгорещено в микрофона на своята радиостанция, руската реч раздвижва въздуха със скоростта на светлината и оплита мрежа, за да улови в нея Слотроп. Кого другиго?

Слотроп загръща наметката, допира два пръста до шлема за поздрав и намига с усмивка. С ефектен илюзионистки замах изважда командировъчно, билет и двуезичен пропуск и обяснява нещо за представление специално за командването в този Потсдам.

Единият от часовоите взема пропуска и хлътва в караулката, за да позвъни по телефона. Останалите стоят вторачени в ботушите на Чичерин. Пълно мълчание. Телефонното обаждане се проточва. Протрита и нацепена кожа, двудневна четина, загорели от слънцето бузи. Слотроп тъкмо опитва да си припомня няколко фокуса с карти, ей така, колкото да поразтопи леда, когато часовоят подава глава навън:

Stiefeln, bitte.[15]

Ботушите ли? Че защо са им…_йаахххх_! Ами да, ботуши, разбира се. Вън от всякакво съмнение знаем кой трябва да бъде от другата страна на телефонната линия, нали? Слотроп буквално чува как всички метални части на този човек подрънкват ликуващо. Някъде отляво на Функтурм[16] в стоманеносивата далечина на задименото берлинско небе се появява фотография на цяла страница от списание „Лайф“ изобразяваща Слотроп в пълна премяна на Ракетчик, в чиято уста е пъхнато нещо прилично на дълга твърда наденица с много голям диаметър, натикано е с такава сила, щото очите са станали леко кривогледи, обаче снимката не показва ръката или приспособлението, което в действителност подава изумителния салам. „ГАФ НА РАКЕТЧИКА!“ — гласи заглавието — „Едва излетяла от земята, най-новата знаменитост на Зоната «се преебава».“

Е, какво пък, той изхлузва ботушите, часовоят ги отнася вътре при телефона, а останалите притискат Слотроп към арката, обискират го, не намират нищо освен дадения му от „Киселината“ рифър, който изземат. Слотроп чака по чорапи и опитва да не планира нищо. Хвърля поглед наоколо за прикритие, евентуално. Абсолютно нищо. Чист сектор на обстрел, на 360 градуса. Мирише на скоро положени асфалтови кръпки и оръжейна смазка. Джипът, с цвят на зелен меден окис, чака: засега пътят назад към Берлин е празен… Провидение, хей Провидение, какво смяташ да правиш, да слезеш за по бира, или как?

Съвсем не. Ботушите се появяват, а след тях и усмихнатият часовой. „Stimmt, Herr Schlepzig.“[17] Как звучи иронията на руски език? За Слотроп тези хора са прекалено неразгадаеми. Чичерин сигурно щеше да съобрази, че няма смисъл да възбужда подозрение като поиска за оглед ботушите. Не-е, едва ли е бил той на телефона. Навярно беше съвсем обичайно претърсване за контрабанда и нищо повече. В момента Слотроп бива обхванат от нещо, което „Книгата на промените“ нарича Младежка Глупост[18]. Още два-три пъти размахва полите на зеления плащ, изпросва къса дебела балканска войнишка цигара от единия картечар и се изнизва на юг. Офицерският джип не е мръднал от мястото си. Танкът е изчезнал.

Юбилярят Джим върти търговия из цялата страна,

Намигва на дамите от Стокбридж до Лий —

Купи брошка за шикозната рокля на твоето момиче

Разходка с файтон само за един долар,

Хайде идвайте всички, тръгваме за Юби-лей-ния![19]

Три километра по-нататък по пътя Слотроп стига до споменатия от „Киселината“ канал: спуска се по тротоара за малко долу под моста, където е влажно и прохладно. Тръгва по брега и се оглежда за лодка, която да отмъкне. По протежение на целия бленуващ затревен склон се излежават на слънце загорели и златисти момичета по шорти и потници. Облачният следобед се е уталожил до смекчени от ветреца периферии, деца коленичат до водата с върви за риболов, две птици се гонят през канала, рязко пикират надолу, очертават лупинги нагоре сред провесеното вълнение на зелените дървесни корони, кацат и започват да пеят. Гледана от разстояние, светлината е като обгърната от млечнорозова мараня и плътта на момичетата вече не е обезцветена от слънцето в зенит, а галена от по-мекото озарение се пробужда за по-топли оттенъци, полусенки от бедрени мускули и опънати влакна на кожните клетки призоваващи: докосни ме… остани… Слотроп продължава пътя си, покрай широко отворени очи, покрай усмивки, разцъфващи като нежна зора. Какво го прихваща? Да остане, защо не? Обаче какво го кара да отмине, да продължи?

Има четири-пет лодки завързани за перилата, но все някой наблюдава. Най-после Слотроп попада на малка тясна плоскодънка, веслата са в гнездата и готови за употреба, по-горе на склона има само едно одеяло, чифт обувки с високи токове, мъжко сако, а наблизо горичка. И Слотроп скача бързо в лодката и потегля. Вие се забавлявайте, — малко гадничко е от моя страна — не ми е до развлечения сега, но пък мога да ви отмъкна лодката! Ха!

До залез-слънце той гребе усилено срещу вятъра, прави дълги почивки, наистина не е във форма, наметката го задушава в конус от толкова смрадлива пот, че накрая се налага да я свали. Патици прелитат на бдително разстояние, от ярко оранжевите им клюнове капе вода. Вечерният вятър накъдря повърхността на канала, залезът в очите му набраздява водата в червено и златисто: царствени краски. Отломки от корабокрушения стърчат от водата, на тази светлина дозряват ръжда и оловен миниум, очукани сиви корпусни плоскости, разслоени нитове, неположени кабели разперили във всички посоки на компаса истерични снопчета проводници, честоти вибрират от вятъра на недостъпни за човешкия слух. Отвързани празни баржи отминават бавно, изоставени и обезлюдени. Прелита щъркел, лети за дома, и внезапно пред него над канала — бледата арка на надлеза „Авус“. Продължи ли нататък Слотроп, значи да се върне в американския сектор. Той завива напряко на канала, слиза на отсрещния бряг и тръгва на юг, като гледа да заобиколи съветския контролно-пропускателен пункт, който според картата е някъде вдясно. Повсеместно движение в сумрака: елитни руски гвардейци със зелени фуражки и непроницаеми физиономии маршируват и преминават на камиони, на коне. Съпротивлението се долавя в угасващия ден, припряното тълпене, потрепващите примки на радиопеленгаторните антени, предупреждение от Потсдам: стой по-далеч… стой по-далеч… С приближаването на полето около това прикрито международно сборище на другия бряг на Хафел, неговата плътност се усилва. Бодайн е прав: и комар не може да се прехвръкне. Слотроп знае това, но продължава да се прокрадва напред, в търсене на по-малко чувствителни оси на подозрение, и снове на зигзаг, насочен безвредно на юг.

Невидим. По-лесно му е да вярва, че е такъв, колкото по-дълго може да продължава да върви. Преди време по Еньовден, между полунощ и един часа, в обувките му попаднаха спори от папрат. Слотроп е невидимият младеж, бронираният урод[20]. Приятелче на Провидението. Те са болезнено съсредоточени върху втълпените им от Войната различни видове опасност — призраци, които сега някои от тях могат да бъдат обречени да носят, докато са живи. За Слотроп обаче това е просто комплект от заплахи, с които той няма нищо общо. Те все още са заседнали някъде в географското пространство, очертават граници на зоните на поражение и дават разрешение за действие на войници, и единствените същества притежаващи способността да нарушават тяхното пространство, благополучно биват улавяни и парализирани в комикси. Те размишляват. Не знаят, че Ракетчикът е тук. Продължават да минават покрай него и той остава сам, попит от кадифето и еленовата кожа на вечерта — ако го виждат, неговият образ моментално бива прехвърлян към възможно най-затънтените мозъчни участъци, където остава в изгнание заедно с други нощни същества… След малко той отново завива надясно, към залеза. Все още му остава да пресече това голямо супершосе. Случвало се е отделни германци да не могат да се върнат у дома десет-двайсет години, защото когато бил прекарван някой аутобан, те се оказвали заварени откъм грешната му страна. Вече изнервен и с натежали като олово крака, Слотроп се изкачва с усилия по насипа на надлеза „Авус“ и се вслушва в засмукващия вихър на движението над главата му. Всеки шофьор смята, че е овладял и контролира своето превозно средство, всеки е уверен, че разполага със самостоятелно местоназначение, обаче Слотроп е на друго мнение. Шофьорите са на пътя тази вечер, защото така е нужно на Тях: шофьорите трябва да образуват смъртоносна бариера. Тук гъмжи от безразсъдни аматьори в стил Фриц фон Опел[21], което обещава игрив спринт на Слотроп — те ръмжат устремени навътре към оня знаменит S-завой, където маниаци с бели каски и тъмни авиаторски очила някога са свещенодействали над техните ускорявани от вятъра машини, омайвали са ги да фучат край струпаните на куп тухли с пронизително ревящ устрем (възхитени погледи на полковници в парадни форми и полковнишки съпруги с широкополи шапки а ла Грета Гарбо, всички те в безопасност горе на техните бели кули, но попадащи в категорията на участници в днешната авантюра, и всеки очаква собственото излизане на повърхността над притаения отдолу източник на насилие…).

Слотроп освобождава ръце изпод наметката, пропуска едно издължено сиво „порше“ да избръмчи край него, и после се втурва наслуки, задните габаритни светлини пулсират в червено по останалия малко по-долу крак, а фаровете на един бързо фучащ камион осветяват горния му крак и блясъкът им хвърля заслепяващо синьо трионче в пещерата на една очна ябълка. Той притичва залитайки и крещи „Hauptstufe!“[22], което е бойният вик на Ракетчика, вдига и двете ръце, а с тях и синьо-зеленикавото ветрило на копринената подплата на плаща, чува писък на скърцащи спирачки, продължава да тича, с търкаляне достига централната алея и се мушва сред храстите, а камионът забуксува и спира. Известно време гласове. Слотроп получава възможността да поеме дъх и да размотае наметката от шията си. Най-после камионът тръгва отново. По южното платно на „Авус“ движението не е толкова интензивно и той успява лесно да го прекоси в тръс, да се спусне по насипа, пак да се изкачи и да хлътне сред дърветата. Ехей! С един скок прекосявам и най-широките пътища![23]

Е, Бодайн, твоята карта е идеална и отразява точно разположенията тук, с изключение на една незначителна подробност, която май си забравил да споменеш, интересно защо… Оказва се, че 150-тина къщи в Нойбабелсберг са били реквизирани, заградени и изолирани като жилищен район за съюзническите делегати на Потсдамската конференция, а славният моряк Бодайн бе складирал хашиша точно по средата му. Бодлива тел, прожектори, охранители напълно забравили що е усмивка. Благодаря на Бога, тоест на „Киселината“ Бумер, за този специален пропуск. Изписани с шаблон табели гласят АДМИРАЛТЕЙСТВО, М-ВО ВЪНШНИ РАБОТИ (Великобритания), М-ВО ВЪНШНИ РАБОТИ (САЩ), НАЧАЛНИК ЩАБОВЕ… Целият квартал е осветен като холивудска премиера. Насам-натам сноват цивилни с костюми, вечерни рокли, смокинги, влизат и излизат от лимузини БМВ с флагчета на всички нации до предните стъкла. Крайпътните камъни и канавките са затрупани с отпечатани на циклостил листовки. Будките на часовите са препълнени с конфискувани фотоапарати.

Тук навярно често имат работа с подобни странни сборища на кинаджии. Изглежда никой не е особено разтревожен от шлема, наметалото или маската. Следват телефонни разговори придружени от двусмислено свиване на рамене и някой друг мекушав въпрос, но пропускат Макс Шлепциг. Настига го отворен екскурзионен автобус с компания американски вестникари, стиснали бутилки с „освободено“ мозелско вино, които му предлагат да го откарат донякъде и скоро подхващат спор за него: коя знаменитост е той. Някои го смятат за Дон Амек, други за Оливър Харди. Знаменитост ли? що за идиотщина? „Хайде стига — укротява ги Слотроп — вие просто не можете да ме разпознаете в тоя костюм. Аз съм Ерол Флин.“ Не всички му повярват, но той успява да раздаде няколко автографа. На раздяла вестникарите обсъждат кандидатурите за „Мис Рейнголд“ 1946 година. Най-гръмогласни и ентусиазирани са поддръжниците на Дороти Харт, обаче като цяло болшинството е за Джил Дарнли. За Слотроп всичко това са безсмислици и ще минат немалко месеци, преди да му попадне реклама на бира с всичките шест красавици и той ще установи, че най-много му харесва момичето Хелън Рийкерт, блондинка с холандска фамилия, която смътно ще му напомня за някого…[24]

Къщата на „Кайзерщрасе“ №2 е в стил Пруска Върховна Простащина, боядисана в нещо като повръщано-кафяво, цвят, който леденостуденото осветление изобщо не подобрява. Тя е по-строго охранявана от всички други в квартала. Брей, защо така, чуди се Слотроп. После вижда табелата, на която е изписан псевдонимът на сградата.

— О, не. Само не и това. Не ме занасяйте. — Стои насред улицата, трепери и проклина моряка Бодайн, нарича го нескопосаник, подлец и кръвожаден злодей. На табелата пише БЕЛИЯТ ДОМ. Бодайн го бе довел право при гледащия отвисоко надолу към утринната „Фридрихщрасе“ издокаран очилат непознат — при моментално и безмълвно нарасналия образ, заменил този, който Слотроп никога не бе виждал, а сега вече и никога няма да види.

Часовоите с преметнати през рамо пушки са неподвижни, както и той. Електродъговото осветление превръща гънките на плаща му в корозирал бронз. Зад вилата шумоли вода. Отвътре кънти музика и заличава всички други звуци. Прием. Изобщо не е странно, че бе влязъл тъй лесно. Очакват ли го този фокусник, този късен гост? Блясък, слава. Слотроп би могъл да нахълта, да коленичи пред някого и да моли за амнистия. И като завършек да получи доживотен договор с някоя радиомрежа или-и-и дори с филмово студио! Ето това е снизхождение, нали? Той обръща гръб, стараейки се да го направи нехайно, и с бавна незаангажирана походка излиза от обхвата на светлината в търсене на удобно място за спускане към водата.

Брегът на Грибниц Зее е тъмен, осеян със звезди, опасан с тел и гъмжи от непрекъснато обикалящи часовои. Отвъд черната вода групово и разпръснато блещукат светлините на Потсдам. Няколко пъти се налага Слотроп да навлиза по-надълбоко, където водата стига до гъза му, да обхожда теленото ограждение и да изчаква сбирката на часовоите за цигара в края на техния дозорен маршрут, преди да може да спринтира към вилата с тежко развяващо се мокро наметало. Хашишът на Бодайн е заровен под хвойнов храст от едната страна на къщата. Слотроп кляка и започва да изгребва земята с голи ръце.

Вътре дават някакъв прием. Момичета пеят „Не сядай под ябълката“ и даже ако това не са Сестрите Андрюс[25], напълно е възможно да са те самите. Акомпанира им танцов оркестър с хипер многобройна секция дървени духови инструменти. Смях, звън на стъкло, многоезиков брътвеж — обикновена делнична вечер тук на знаменитата Конференция. Хашишът е увит в станиол и пъхнат в полуизгнила разпадаща се торбичка за тоалетни принадлежности. И мирише много хубаво. Ах, поврага, как забрави да вземе лула?

Всъщност, така може би е по-добре. Над Слотроп, на нивото на очите има тераса и завързани за дървена решетка обсипани с млечно бял цвят прасковени дървета. Докато той клечи и преценява теглото на хашиша, остъклената врата се отваря и някой излиза на терасата на чист въздух. Слотроп замръзва на място и в главата му се върти: невидим съм, невидим… Приближават стъпки и на перилата се обляга — е, може да звучи странно, обаче това е Мики Руни. Слотроп го разпознава моментално, луничавият палав син на съдията Харди[26], триизмерен, собственолично, със смокинг и изражение „май откачам“. Мики Руни се блещи в Ракетчика, а той стои като истукан с торбичката хашиш в ръка, мокро привидение с наметка и шлем. Слотроп, чийто нос е на едно ниво с лъскавите черни обувки на Мики Руни, поглежда нагоре към осветената стая зад актьора и различава някой приличащ слабо на Чърчил, много дами с вечерни рокли с толкова дълбоки деколтета, че дори от този ъгъл се виждат повече цици, отколкото в „Мински“[27]… и може би, може би дори ще успее да зърне този президент Труман. Напълно уверен е, че пред очите му е именно Мики Руни, макар впоследствие Мики Руни, където и да ходи, ще премълчава факта, че изобщо е виждал Слотроп. Изключителен момент. Слотроп е наясно, че трябва да каже нещо, но речевите му центрове са тотално блокирали. „Хей, вие сте Мики Руни“ изглежда някак неуместно. И така, двамата стоят абсолютно неподвижно, полъхвани от окръжаващата ги нощ на победата, а големците в озарената в жълто от електродъговото осветление стая интригантстват против неподозиращите.

Първи не устоява Слотроп: вдига пръст към устните си, офейква назад покрай вилата и слиза на брега, а Мики Руни облакътен на перилата продължава да наблюдава.

Обратно покрай теленото ограждение, по-далеч от часовоите, по-близо до брега, той размахва торбата за шнура и в главата му се оформя някаква неясна идея да намери друга лодка и просто да гребе назад по Хафел — разбира се! Защо не! Едва когато чува далечен разговор от друга вила, му идва наум, че вероятно се е отклонил и навлязъл в руската част на квартала.

— Х-м-м — разсъждава Слотроп, — в такъв случай аз май ще се ориентирам към…

И отново се появява тази наденица. Само на крачка от него силуети, може и да са излезли от водата. Той се завърта, успява да забележи широко, гладко избръснато лице, коса причесана назад като лъвска грива, просветващи стоманени зъби и очи тъмни и нежни като на онази Кармен Миранда[28]

— Да — в шепота на английски език не се долавя абсолютно никакъв акцент — следихме ви през целия път. — Други хващат ръцете на Слотроп. Високо в лявата той усеща бодване с нещо остро, почти безболезнено, много познато. Още преди да настъпи някакво раздвижване в гърлото му, той вече се е отнесъл върху Колелото, изпаднал в ужас, нерешително увиснал над ямата на Смъртта, сграбчва своята индивидуална смаляваща се бяла точка, в началния повей на анестезията…

Бележки

[1] Това е адресът, на който по време на Потсдамската конференция е отседнал американският президент Труман. — Б.пр.

[2] Генерал-Адютантска Служба. — Б.пр.

[3] Сп. „Нешънъл Джиографик“… некрополизмът на безизразния бял алабастър… Свещен Град — Обемиста уводна статия на „Нешънъл Джиографик“ от февруари 1937 г. озаглавена „Променящият се Берлин“ запознава читателя с широкомащабното архитектурно преустройство на града, който според авторите е свещен център на Третия Райх, в случая представен като проява на „некрополизъм“. — Б.пр.

[4] Winterhilfe (нем.) — Зимна помощ. Проектът „Зимно подпомагане на бедните“ (Winterhilfewerk) е по идея на нацисткия министър на пропагандата Йозеф Гьобелс. Той започва като кампания за набиране на средства за социална помощ, първоначално за закупуване на храна, а впоследствие и на дрехи и други предмети. Дарителите за програмата получават значка с инициалите WHW и етикет известяващ „Ние дарихме“. Програмата също определя една неделя всеки месец като „Неделя с едно блюдо“ когато вместо обичайния обяд от три блюда бива сервирано само солено месо и хляб. Раздаването на храна на нуждаещите се приема формата на масово изхранване, предлагане на дрехи и предмети за бита. — Б.пр.

[5] Т.е. Франклин Делано Рузвелт. — Б.пр.

[6] Препратка към Мадам/Госпожа/Фрау Холда, от „Тевтонска митология“ на Якоб Грим. Богинята се появява под две външности: като добродушна и отзивчива девица, бяла и често асоциирана с блестящ сняг, и като грозна старица „дърта вещица с дълги зъби“ според описанието на Грим, с мрачен и страховит нрав. „Чудотворното цвете“ е народен талисман, ключ за отварянето на планината на Фрау Холда, където е скрито нейното чудотворно съкровище. Обикновено Чудотворното Цвете е бяла незабравка и бива свързвано с Фрау Холда в нейната услужлива външност. В много от тези разкази героят е прогонен в планината; за да получи (отново) свободата си той трябва да намери и върне омагьосаното съкровище, пазено от бялата жена и жената-змия. В този контекст Якоб Грим отбелязва, че Христос често бива интерпретиран като „съкровище“, което потъва в опустошителния ад. Това обяснява „Злокобният час“: Христос е бил разпнат по пладне(12 часа). — Б.пр.

[7] Криминален жаргон за цигара с марихуана или „рифър“. — Б.пр.

[8] „Капитан Полунощ“ е радиопрограма, чието излъчване започва в 1940 г. в Чикаго, а от 1943 г. ежедневно в цялата страна. Капитан Полунощ е агент, чиято военновременна работа е толкова секретна, че самоличността му, с изключение на неговия кодов номер SS-1, е неизвестна дори на неговите началници. — Б.пр.

[9] В ракетата А4 калиевият перманганат бил използван при автокаталитичното запалване на водородния прекис за задвижване на турбините. Използва се също и за обработката на кокаина. — Б.пр.

[10] Тъмнолилаво вещество (нем.) — т.е. калиев перманганат. — Б.пр.

[11] Скачач, ездач-скакач, шахматен кон (нем.). Съществува също и Лудвиг Скачащия (1042–1123) граф в Тюрингия. При спречкване той убива пфалцграф Фридрих III от Саксония. След това е затворен в замъка Гибихенщайн край Хале на Заале. През третата година на затворничеството му го заплашва екзекуция и той бяга от замъка — скача в река Заале. Така получава прозвището си Springer (нем.) — „Скачач“. Заради прегрешението си, той основава църквата Св. Улричи в Зангерхаузен, а по-късно и манастира Рейнхардсбрун, който става фамилен манастир на Лудовингите. — Б.пр.

[12] Италианският композитор Джоакино Росини (1792–1868) „замлъква“ и се оттегля от обществения живот след 1829 г., когато е на тридесет и седем години. През следващите близо 4 десетилетия от своя живот пише само песни и инструментални пиеси и живее предимно за удоволствие. — Б.пр.

[13] Първият филм за Зоро озаглавен „Маската на Зоро“ излиза на екран в САЩ още в 1920 г. и действието се развива в Испанска Калифорния. Сеньор Зоро (г-н Лисугер — исп.) е син на богат собственик на скотовъдна ферма, който от името на обикновените бедни фермери тайно се бори срещу корумпираното колониално правителство.

„Зеленият стършел“ е радиопредаване излъчвано в САЩ от 1936 до 1952 г. Героят е богат млад издател, който денем работи във в-к „Дейли Сентинел“, а нощем облечен в зелено и със зелена маска се бори срещу престъпността и става известен като „Зеленият стършел“. — Б.пр.

[14] Т.е. отново Госпожа/Фрау Холда от „Тевтонска митология“ на Якоб Грим. — Б.пр.

[15] Ботушите, моля (нем.). — Б.пр.

[16] Радиокула (нем.). — Б.пр.

[17] Всичко е наред, г-н Шлепциг (нем.). — Б.пр.

[18] В „Книга на промените“ изображението илюстриращо Младежката Глупост е на планина с езерце в подножието й. — Б.пр.

[19] Джеймс Фиск (1835–1872) — известен като „Големия Джим“, „Диамантения Джим“ и „Юбилейния Джим“ е американски борсов агент, един от т.нар. „магнати-разбойници“. — Б.пр.

[20] Навечерието на Еньовден (денят на Св. Йоан Кръстител) е лятното слънцестоене (22 юни). Виж отново „Тевтонска митология“ от Якоб Грим: „Семената на папратта правят човека невидим, но те са трудно откриваеми, защото узряват само между 12 (полунощ) и 1 часа в нощта на лятното слънцестоене, и след това веднага опадват и не могат да бъдат намерени. Един човек, който в такава нощ случайно търсел изгубено конче, минал през ливада, където зреело папратово семе и няколко семена попаднали в обувките му. На следващата сутрин той станал невидим.“

[21] Фриц Адам Херман фон Опел (1899–1971) — внук на Адам Опел основател на фирмата „Опел“. Запомнен главно с неговите ефектни и вълнуващи демонстрации на ракетно задвижване на автомобили, мотоциклети и самолети още в 1928 г., които му спечелват прозвището „Ракетния Фриц“. — Б.пр.

[22] Работна (главна) степен (нем.) — Последната степен от петстепенна процедура по изстрелването на ракетата, когато горивната смес е запалена в горивната камера и вследствие на изгарянето й ракетата започва да се издига. — Б.пр.

[23] Авторът имитира и перифразира радиоводещите от онова време, които обявявали Супермен за човек, който „Наведнъж прескача и най-високите сгради“. — Б.пр.

[24] Дон Амек (1908–1993) — американски кино- и озвучаващ актьор с повече от 40 филма, бил много слаб като телосложение.

Оливър Харди (1892–1957) — американски комик, известен като част от класическото комедийно дуо Лаурел и Харди. За него знаем, че бил доста пълен.

Ерол Флин (1909–1959) — австралийски киноактьор, режисьор и сценарист.

Конкурс „Мис Рейнголд“ 1946 — нюйоркската пивоварна „Либман Брюърис Инкорпорейтид“ спонсорира всяко лято конкурс за момиче за плаката на тяхната бира „Рейнголд“. В 1946 година победителка е блондинката Рита Дейгъл, а нейни подгласнички са Дороти Харт, Джил Дарнли, Хелън Рийкерт, Джийн Уелч и Меги Лонг. — Б.пр.

[25] „Не сядай под ябълката“ — популярна песен (текст Лю Браун и Чарлс Тобайъс, музика Сам Степт) хит за 1942 г. за Оркестъра на Глен Милър с вокалисти Текс Беники, Марион Хътън и Дъ Модърнеърс и отново хит за 1944 г. за вокалното трио Сестри Андрюс. — Б.пр.

[26] Джоузеф Юъл Младши с псевдоним Мики Руни (1920–2014) — американски филмов, театрален и телевизионен актьор. От 1936 до 1958 играе в 14 филма ролята на Анди Харди — син на съдията Харди, който винаги се бори за правата на бедните и онеправдани хора. През лятото на 1945 г. Мики Руни е бил на турне в Германия, обаче не е стигнал до Потсдам, нито се е срещал с тогавашния американски президент Хари Труман. — Б.пр.

[27] Фамилията Мински управлява няколко вариететни театъра в Ню Йорк, като най-известен бил „Бурлеска Мински“, отворен в 1934 г. Представленията включват комедии, вулгарен хумор, кордебалет и стриптийз. — Б.пр.

[28] Португалска/бразилска певица, танцьорка и актриса (1909–1955) станала известна и популярна с нейните окичени с плодове шапки и тъмносиви очи. — Б.пр.