Томас Пинчън
Гравитационна дъга (52)

□ □ □ □ □ □ □

Къде е Папата, чийто жезъл ще разцъфне за мен?

С коприни и благоухания ме изкушава планината й,

С лъщящи от масло атлетични роби

И нейните безгрижни намеци

За изтезания преосъществени на небето,

За чиста светлина — за пеещи окови,

И камшици, които проследяват

Своите образи докато се стоварват.

Оставен на милостта на стихиите,

Сега с настъпващата вечер

До мен неизменно идва нейният зов.

Не съм изоставил зад себе си,

Съдбата на някоя болна Изаура.

На колене се изповядах, скептично

Озарен от блясъка на неговото съкровище…

Тук връхлитан от сетната ми разрушителна буря,

Ни песен, ни страст, ни спомен, нито вина:

Ни петолъчки, нито бокали,

Нито светият юродив Глупак^[1]…

Бригаден генерал Пудинг бе умрял още в средата на юни от обширна стомашно-чревна инфекция причинена от Ешерихия коли^[2]. Накрая бе хленчил непрестанно „Боли ме малката Мери^[3]…“ Смъртта му бе настъпила малко преди разсъмване, както бе искал той. Катье бе останала известно време в „Бялото видение“, бродеше из безлюдните коридори, опушени и притихнали в краищата на всички опразнени скелети на клетки в лабораторията, тя самата част от пепелявата паяжина, сгъстяващата се прах и нацвъкани от мухите прозорци.

Един ден тя намери кутиите с филми, небрежно струпани от Уебли Силвърнейл в някогашния музикален салон: сега там продължаваше да стои само разпадащ се клавесин „Витмайер“, на който никой не свиреше, плектрони^[4] и възмутително изпотрошени клапи, струните оставени да бемолят, диезят или ръждясват под усърдните ножове на времето, които проникваха неумолимо във всички стаи. Същият ден Пойнтсман случайно бе в Лондон, бе се измъкнал от Дванадесетия Дом по работа, за да присъства на алкохолизирани обеди с разните му негови индустриалци. Не беше ли я забравил? Ще бъде ли свободна тя? Беше ли вече свободна?

Неизвестно откъде в празното „Бяло видение“, Катье намира прожекционен апарат, слага лентата и фокусира образа върху стена с петна от вода, до пейзаж на някаква северна долина, по която се разхождат малоумни аристократи. В мезонета на Пирата Прентис в квартала Челси, тя вижда платинено русо момиче, толкова странно лице, че първо отличава средновековните стаи, преди да разпознае себе си.

Те кога… аха, в деня, когато Озби Фийл обработваше гъбите Amanita… Двайсет минути запленената Катье наблюдава като хипнотизирана себе си в състояние на транс от периода отпреди зодията Риби. За какво ли са използвали тези кадри? Отговорът също е в кутията с филм и тя много скоро го открива: октоподът Григорий в неговия басейн, гледа заснетия материал с Катье. Епизод след епизод: премигващ екран и монтажни вложки показващи втренчено гледащия Григорий, всеки с машинно отпечатана дата, демонстриращи процеса на изработването на условен рефлекс у животното.

В края на всичко това, много изненадващо и необяснимо е прикачено нещо, което изглежда е кинопроба на Озби Фийл. Озвучена. Озби импровизира написан от него филмов сценарий, озаглавен:

НАРКОМАНСКА АЛЧНОСТ

— Започваме с Нелсън Еди^[5], който пее на заден план:

Наркоманска алчност,

О, ненаситна алчност наркоманска!

По-отвратително нещо не съм виждал!

Когато се чувстваш най-гот,

Изпитваш ли НАРКОМАНСКА АЛЧНОСТ,

Това те превръща в свиня!

Та значи в града влизат двама уморени каубои, Базил Ратбоун и С. З. („Гуш-Гуш“) Сакол^[6]. На входа на града пътят им прегражда Дребосъкът, който играеше главната роля в Уродливци.^[7] Онзи дето говореше с немски акцент. Той е шериф на града. Закичен е с огромна златна звезда, която почти изцяло покрива гърдите му. Ратбоун и Сакол с тревожни усмивки придърпват поводите и спират конете.

Ратбоун: Т’ва изобщо не мож’ да бъде, нали?

Сакол: Ху, Ху-у-у! Разбира се, че мож’, и е съвсем наистина, жалък наркоман такъв. ’Що ти требаше да жвакаш толкова ’ного от оня странен кектус по пътя. Мо’еше да пафкаш от мойта ’убава трева, нал’ ти казах.

Ратбоун (с неговата нервна Гадна Усмивка): Мол’ ти се… нема що да ми четеш конско като некоя еврейска майка. Наясно съм кое е истинско и кое не е.

(Междувременно Дребосъкът го дава много тежко, заема разнообразни пози на опасен мъжага и размахва чифт огромни „колтове“).

Сакол: Когат’ ти поскиташ насам-натам, а ти знайш по кой път, нали, хленчещ боклук такъв… толкова дълго колкото аз съм обикалял, тогава ше мо’еш да различиш истинския шериф-дребосък от сънувания.

Ратбоун: Не съм знаел, че има разлика между двата вида. Ти наверно си виждал ’ного такива шерифи-дребосъци навсякъде из тази Територия, иначе едва ли щеше да ти хрумне такова разграничение. Или-и-и май не си? Абе, ти си достатъчно хитър и готов за всек’ви шмекерии.

Сакол: Пропусна да ка’еш „Ах ти дърт мошеник.“

Ратбоун: Ах ти дърт мошеник.

Двамата се ухилват, вадят револверите и пускат няколко закачливи изстрела. Дребосъкът се щура насам-натам, вбесен, и пискливо дърдори с немски акцент уестърнизми като „Тоя град не е достатъчно голям за двама ни!“ и т.н.

Сакол: Е, ние и двамата го виждаме. Значи той е истински.

Ратбоун: В нашия свят често се срещат общи халюцинации, колега.

Сакол: Кой вика, че т’ва е обща халюцинация? Ху, ху-у-у! Ако т’ва е била изобщо не’ква халюцинация, а засега аз не казвам, че е, тя идва от пейота^[8]. Или от татула, мож’ би…

Този интересен разговор продължава около час и половина. Без смяна на кадрите. През цялото това време Дребосъкът е твърде активен и откликва на прогласените множество изтънчени и нерядко смайващи аргументи. Понякога конете серат в прахта. Не става ясно дали Дребосъкът осъзнава, че обсъждат неговата реалност. Което е още една от изкусните двусмислености на филма. Накрая Ратбоун и Сакол постигат съгласие, че единственият начин да разрешат спора, е да убият Дребосъка, който долавя тяхното намерение и с неистови вопли побягва надолу по улицата. Сакол се кикоти тъй неудържимо, че пада от коня в яслата и ние получаваме финален близък план на Ратбоун и колебливата му неуверена усмивка. Постепенно затъмняване, съпроводено от усилваща се песен:

Когато се чувстваш най-гот,

Ако изпитваш НАРКОМАНСКА АЛЧНОСТ,

Това те превръща в свиня!

Следва кратък епилог, където Озби опитва да отбележи, че, разбира се, елементът Алчност^[9] трябва по някакъв начин да бъде включен в сюжетната линия, за да бъде оправдано заглавието, но лентата прекъсва по средата на едно „а-а-а…“

Катье вече е силно озадачена и смутена, но е напълно способна да разпознае едно послание, когато го види. Някой, таен приятел в „Бялото видение“ — вероятно самият Силвърнейл, за когото е известно, че не е бил фанатично предан на Пойнтсман и неговата компания — е подхвърлил целенасочено кинопробата на Озби тук, където са знаели, че тя ще я намери. Катье пренавива лентата и пуска филма отново. Озби гледа право в камерата: право в Катье, и това съвсем не е лудория на мързелив и нехаен друсалник, той играе. Няма грешка. Това е закодирано послание и след не много дълго тя го разкодира, по следния начин. Да кажем, че Базил Ратбоун означава самия младеж Озби. С. З. Сакол може да е г-н Пойнтсман, а Дребосъкът-шериф представлява цялата грандиозна мрачна Интрига, опакована в един незначителен по размери пакет, умален, ясна мишена. Пойнтсман твърди, че интригата е действителна, но Озби знае, че не е така. Пойнтсман приключва в миризливата ясла, а интригата/Дребосъкът изчезва, уплашен, в прахта. Пророчество. Доброжелателство. Тя се връща в нейната незаключена стаичка, събира в чанта някои свои вещи и излиза от „Бялото видение“, край неподкастрените живи плетове на оградите, растящи обратно към предишната действителност, край седящите кротко на слънцето завърнали се мирновременни побърканяци. Някога тя бе вървяла по дюните около Шевенинген, край хидротехническото съоръжение, край новите жилищни блокове с още неизсъхнал в кофража цимент, заменили съборените коптори, и в сърцето й се бе надигала същата надежда за бягство — бе напредвала, уязвима сянка, толкова отдавна, към срещата с Пирата, до вятърната мелница „Ангелът“. Къде е той сега? Все още ли живее в квартал Челси? А и въобще жив ли е?

Във всеки случай Озби е у дома, дъвчи ароматични подправки, пуши марихуана и си праска кокаин. Последните остатъци от военновременния му запас. Едно разкошно изригване. Вече три дни не е спал. Отправя лъчезарен поглед към Катье, — внезапна експлозия от основни цветове излитащи стреловидно от главата му, разлюлява иглата, която току-що е издърпал от вената си — пъха между зъбите лула по-голяма от саксофон, и нахлузва ловджийска шапка а ла Шерлок Холмс, която изобщо не възпира сиянието на слънчевата корона около главата му.

— Шерлок Холмс. Базил Ратбоун. Права бях — задъхана тя пуска чантата с глухо бухване.

Аурата пулсира, сдържано се покланя. Той е и стомана, необработена кожа и пот.

— Добре, добре. Синът на Франкенщайн също е част от интригата. Ще ми се да можехме да бъдем по-откровени, но…

— Къде е Прентис?

Навън, проучва за някакъв транспорт. — Той я отвежда в една задна стая, оборудвана с телефони, корково табло, върху което са забодени разни бележки, бюра отрупани с географски карти, разписания, Въведение в съвременния език Хереро, хронологични корпоративни отчети, бобини звукозаписна тел. — Все още не сме се организирали добре тук. Но и това наближава, душа, скоро.

Това същото ли е, което тя предполага? Колко пъти е била разбуждана и отблъсквана, защото някак не става да разчита само на надеждата, да се надява не е задоволително? Диалектически, рано или късно би трябвало да възникне някаква противодействаща сила… Катье сигурно не е била достатъчно политизирана: все не е била удовлетворително зряла политически, за да подкрепя едно такова зараждащо се противодействие… да вярва в неминуемата му поява, въпреки че другата страна държи цялата власт…

Озби е издърпал сгъваеми столове, подава й снопче отпечатани на циклостил листа, доста дебело.

— Тук има две-три неща, които трябва да знаеш. Не искаме да те караме да бързаш. Но конските ясли чакат.

И скоро, когато неговите преходи от една тоналност в друга са преминали през стаите като великолепни (и за известно време отвличащи) демонстрации на розово-червено и прасковено, Озби като че ли се е стабилизирал за момент до образа на почти, но не съвсем, простодушен герой от загубена детска книжка от Викторианската епоха, защото на нейния въпрос, повторен стотина пъти в различни варианти, той неизменно отговаря:

— Просто в Житейския Парламент настъпва време разделно. Сега ние сме в избраните от нас коридори и се придвижваме към Заседателната зала…