Томас Пинчън
Гравитационна дъга (30)

□ □ □ □ □ □ □

Благополучно отминаха дните на Ледените Светии — Св. Панкратий, Св. Серватий, Св. Бонифаций, студената София^[1]… те кръжат сред облаците над лозята, свещени ледени същества, готови с дихание и умисъл да унищожат годината посредством скреж и студ. В определени години, особено Военни години, те са пестеливи на милосърдие, раздразнителни, самодоволни от своята власт: не напълно святи или дори не съвсем християни. Молитвите на лозарите, гроздоберачите и винолюбителите вероятно стигат до тях, ала не можем да знаем как се чувстват ледените светии — дрезгав смях, езическо раздразнение, разбира ли някой този ариергард, предпазващ зимата от майските революционери?

Тази година светиите завариха провинцията спокойна за няколко оскъдни на брой дни. Лозите вече отново прорастват сред „драконови зъби“, свалени „щуки“^[2] и обгорени танкове. Слънцето огрява склоновете, реките текат прозрачни като вино. Светиите са пообуздани. Нощите са относително топли. Мразът не дойде. Мирна пролет. Реколтата ще бъде добра, ако Бог отпусне поне стотина слънчеви дни. В сравнение с по-южните винарски области, Нордхаузен няма чак толкова вяра на ледените светии, но дори тук сезонът изглежда обещаващ. Когато Слотроп пристига рано сутринта, босите му крака, целите в нови и стари пришки, вече са охладени от мократа трева, а над града вали раздухван от вятъра дъжд. Планинските хребети са озарени от слънцето. Обувките му бяха откраднати от някакъв разселник с пръсти по-леки от съня в един от многото влакове след минаването на швейцарската граница, докато Слотроп спеше дълбоко, прекосявайки Бавария. Който и да е бил този разселник, той бе пъхнал червено лале между пръстите на краката му. Слотроп бе приел това като знак. Напомняне за Катье.

Знаците ще го намират тук в Зоната^[3] и предците му ще се обявяват наново. Сякаш заминава за онази Най-Черна Африка да изучава туземците и установява, че там се е поддал на техните отживели чудновати суеверия. Всъщност забавното е, че преди две вечери Слотроп се сблъска с един африканец, първият в живота му. На лунна светлина и върху покрива на един товарен вагон техният разговор продължи не повече от минута-две. Празни приказки, кратка раздумка за внезапното тайно напускане от майор Дуейн Марви, който бе изхвърчал от яростно клатушкащия се и тракащ влак надолу върху чакълестия насип и изчезнал в долината — и тогава определено абсолютно нищо не бе споменато за вярванията на хереросите относно техните предци^[4]. И все пак Слотроп още усеща своите предтечи, станали по-силни сега, когато границите се разпадат и Зоната го обкръжава, неговите родни БАСП^[5] в закопчани с катарами черни дрехи, на които във всяко шумолене на листата или кравите пуснати сред ябълковите градини наесен им се е причувал укорителния Божи глас…^[6]

Знаци от Катье, и нейни двойници също. Една вечер той седеше в детска къщичка в изоставено имение и поддържаше огъня с косата на руса кукла с очи от лапис-лазули. Той запази очите. След няколко дни ги замени за половин варен картоф и извозване. В далечината лаеха кучета, летен вятър подухваше в брезите. Той се намираше на една от главните пътни артерии на последния разпад и отстъпление на пролетта. Някъде наблизо едно от ракетните подразделения на генерал-майор Камлер бе намерило своята корпоративна смърт^[7], изоставяйки в осакатената си военна ярост оръдия, модули, скелети на самолетни отсеци, гниещи батареи, хартиени тайни превърнати в каша от дъжда. Слотроп търси. Всяка следа е достатъчно добра, за да скочи заради нея във влака…

Косата на куклата е човешка и когато гори изпуска ужасна воня. Слотроп чува движение от другата страна на огъня. Потракващ шум и той хваща одеялото си, готов да скочи през празната прозоречна рамка в очакване на граната. Но вместо граната пристига една от тези ярко пъстроцветни германски играчки, орангутанче на колелца и, конвулсивно с увиснала глава и идиотска усмивка на муцуната, започва да се киска ки-ки-ки, осветено от огъня, а стоманените стави стържат пода. Орангутанчето замалко да бухне в огъня, но пружината на механизма му спира и клатещата се глава застива по средата втренчила поглед в Слотроп, който хвърля в пламъците още един кичур златиста коса.

— Добър вечер.

Смях, някъде. Дете. Но смехът е недетски.

— Хайде, покажи се. Аз съм безобиден.

Маймунката е последвана от миниатюрен черен гарван с червен клюн, също на колелца, който подскача, грачи, маха с криле.

— Защо гориш косата на куклата ми?

— Ами, ти знаеш, че това не е нейната коса.

— Татко каза, че е била косата на руска еврейка.

— Защо не дойдеш до огъня?

— Очите ме болят от него. — Навива отново. Абсолютна неподвижност наоколо. Обаче започва да свири някаква музикална кутия. Мелодията е отмерена и тъжна. — Танцувай с мен.

— Не те виждам.

— Ето ме. — От извън пределите на огъня, мъничка астра. Той протяга ръка и успява само да намери дланта й, да хване тънката й китка. Започват техния тържествен танц. Той дори не знае дали води.

Така и не видя лицето й. Усещаше я като муселин и органдин.

— Хубава рокля.

— Носих я на първото ми причастие. — Скоро огънят угасна и отвъд избитите прозорци останаха само звездна светлина и бледо сияние над някакъв град на изток. Музикалната кутия продължаваше да свири много по-дълго от предполагаемото време за развиване на обикновена пружина. Краката им стъпваха по натрошено старо мътно стъкло, разкъсани коприни, кости на умрели зайци и котки. Геометричната траектория ги водеше сред вмирисани на прах издуващи се раздрани гоблени и зверилник, по-отдавнашен от разпръснатия около огъня… еднорози, химери… а какво бе видял той да виси на плитки край миниатюрния детски вход? Глави чесън? Чакай… предназначението му не беше ли да пропъжда вампирите? В същия момент той долови слаба миризма на чесън, нашествие на балканска кръв във въздуха на неговия север, и отново се обърна към нея, за да попита наистина ли тя е Катье, прелестната царичка на Трансилвания^[8]. Но музиката бе спряла. Момичето се бе изпарило от обятията му.

Ето го, забоксувал в Зоната като плочка за автоматично писане върху спиритическа дъска „уиджа“, а каквото се появява в празната окръжност на неговия мозък може да бъде нанизано в послание, а може и да не бъде, ще трябва да изчака. Но той усеща пръстите на медиума, които леко, но уверено лягат върху неговите дни, и мисли за тях като за ръката на Катье. Той все още е Ян Скъфлинг, военен (мирновременен?) кореспондент, въпреки че напоследък отново е с британска униформа и разполага с предостатъчно време, за да смели мислено информацията, която Марио Швайтар още в Цюрих бе отмъкнал специално за него. Налице е една дебела папка за Имиполекс Г и тя изглежда насочва към Нордхаузен. От страна на клиента, инженер по договора за Имиполекс Г беше Франц Пьоклер. Пристигнал в Нордхаузен в началото на ’44^-та, когато ракетата навлизала в масово производство. Бил разквартируван в „Мителверке“, подземен производствен комплекс, управляван основно от СС. И нито дума за това къде е отишъл, когато през февруари-март заводът бил евакуиран. Но първокласният репортер Ян Скъфлинг положително ще открие следа в „Мителверке“.

Слотроп седеше в поклащащия се вагон заедно с още трийсет мръзнещи и парцаливи души, разширени до крайност зеници, изранени устни. Някои от тях пееха. Повечето бяха още хлапета. Това е Разселническа Песен и Слотроп често ще я слуша в Зоната, в лагерите, на пътя, в десетина варианта:

Ако видиш довечера влак

Далеч на небесния фон,

Легни в твойто дървено одеяло,

Заспивай и остави го да отмине.

 

В полунощ влаковете ни зоват

Отдалеч, от хиляди километри,

Влакове, пресичащи празни градове,

Влакове безпризорници.

 

Локомотивът е без машинист

Никой не се грижи за облещената светлина.

На влаковете не са им нужни пътници,

На влаковете мястото им е в жестоката нощ

 

Запустели стърчат гарите,

Линиите се нижат голи и студени,

Оставим ли им нещо, наследяват го влаковете,

Влаковете продължават, а ние остаряваме.

 

Нека мучат като рогоносци

И само вятърът да чува виковете им.

Влаковете са за нощи и гибел,

А ние — за песни и прегрешения.

Лули вървят в кръг от ръка на ръка. От влажните дъски се стеле дим процежда се навън през пролуките и нощният въздушен поток го поема. Деца хленчат насън, плачат рахитични бебета… от време на време майките разменят по някоя дума. Слотроп клечи свит в неговото хартиено злополучие.

Съставеното от швейцарската фирма досие на Л. (т.е. Ласло) Джамф изброяваше всички негови авоари към момента на започването му на работа в Цюрих. Както изглежда той, в качеството си на почетен учен, е бил член на директорския съвет на Химическа Корпорация „Грьосли“ чак до 1924 година^[9]. Между стокови опции и части от тази фирма и от другата в Германия — части, които през следващите година-две ще бъдат прилапани от октопода СИ (Фарбениндустри) — имаше запис за една сделка между Джамф и г-н Лайл Бланд от Бостън, щата Масачузетс.

Да, точно така, братле. Името на Лайл Бланд е добре познато на Слотроп. А също е име, което се появява често в личните записи на Джамф за негови частни сделки. Изглежда този Бланд, в началото на ’20^-те е бил сериозно обвързан с икономическата и стопанска дейност на Хуго Стинес^[10] в Германия. Приживе Стинес бил вундеркиндчето на европейските финанси. От Рур, където няколко поколения негови предци били въглищни магнати, още преди да навърши 30 години младият Стинес изградил солидна империя от стомана, газ, електро- и водоснабдяване, трамвайни и шлепови линии. По време на І Световна война сътрудничил активно с Валтер Ратенау, който в онези години тласкал напред цялата германска икономика. След войната Стинес успял да обедини хоризонталния електрически тръст на „Сименс-Шухерт“ с доставките на въглища и желязо от „Рейн-Елбския Съюз“ в един хоризонтално-вертикален суперкартел и да закупува почти всичко останало — корабостроителници, параходни линии, хотели, ресторанти, гори, целулозни заводи, вестници — и междувременно да спекулира с валута, като изкупувал чуждестранни пари с марки заети от „Райхсбанк“, свалял курса на марката, после изплащал заемите само за частица от първоначалната сума. От всички финансисти той бил най-обвиняваният за Инфлацията^[11]. В онези дни хората излизали да пазаруват с колички или куфари пълни с пари и ги използвали като тоалетна хартия, при условие че имали какво да серат. Международните връзки на Стинес покривали целия свят — Бразилия, Индия, Индокитай, Малайзия, Съединените Щати — и бизнесмените като Лайл Бланд просто не можели да устоят пред такива темпове на растеж. По онова време всеобщото мнение било, че Стинес се е сговорил с Круп, Тисен и други индустриалци да девалвират и окончателно съсипят марката и по този начин да отърват Германия от изплащането на военните й дългове и репарации.

Връзката с Бланд беше неясна. В записите на Джамф е споменато, че той е сключил спогодба за доставка на тонове частна валута известна като Notgeld^[12], на Стинес и негови колеги, а също и „Мефо менителници“^[13] за Ваймарската република — поредният от множеството хитри счетоводни трикове на Ялмар Шахт^[14], с цел избягване в официалните документи на какъвто и да е намек за закупуване на въоръжения, забранено според условията на Версайския мирен договор. Някои от тези договори за отпечатване на банкноти били присъдени на една масачузетска хартиена фабрика, на чийто директорски съвет Лайл Бланд случайно се оказал член.

Фабриката се наричала „Хартиена компания Слотроп“.

Той прочита своето фамилно име без особено удивление. То е съвсем на място, както става с повечето незначителни подробности по време на дежа вю^[15]. Слотроп се вторачва в тези осем мастилени знаци и наместо някакво внезапно просветление (дори приело човешка форма: златиста и предупредителна светлина), той бива споходен от неприятен стомашен епизод, ужас изразен като надигащ се пристъп на гадене — същото замайване, което го бе връхлетяло веднъж отдавна в игралната зала „Химлер“. Огромен еластичен и жилав балон обгръща главата му, притиска я от всички страни, познато ни е това усещане, да, но… А и отгоре на всичко той се надървя без някаква непосредствена причина. И отново тази миризма, миризма отпреди началото на неговата съзнателна памет, слаба и химическа, заплашителна, натрапчива, каквато никъде по света не се среща — това е диханието на Забраненото Крило… екстракт от всичките неподвижни фигури що го очакват вътре и приканват да влезе и открие една тайна, която той не може да изтърпи.

Веднъж отдавна му бяха направили нещо, в една стая, докато той лежеше безпомощен… Ерекцията му бръмчи от известно разстояние, подобно на уред инсталиран и включен от Тях към неговото тяло като колониален аванпост тук, в нашия груб и заплашителен свят, още една кантора представляваща Тяхната бяла и далечна Метрополия… Общо взето тъжна история. Слотроп продължава да чете, вече силно изнервен. Значи Лайл Бланд? Е, напълно логично. Смътно помни, че един-два пъти е виждал чичо Лайл. Той редовно гостуваше на баща му, любезен, приветлив, светлокос, комбинатор в местния стил а ла Джим Фиск^[16]. Бланд често повдигаше малкия Тайрън и го въртеше за краката. Общо взето приемливо — по онова време Слотроп нямаше особени претенции към правилната вертикална стойка.

Според написаното тук, Бланд или е предвидил, преди повечето от жертвите на Стинес, че той ще претърпи крах или просто бил нервен по природа. В началото на ’23^-та Бланд започнал да разпродава своите дялове в предприятията на Стинес. Една от тези продажби за „Химическа корпорация Грьосли“ (впоследствие „Психохимия АД“) била осъществена с посредничеството на Ласло Джамф. Един от предадените на купувача авоари бил „всичките имуществени права в предприятието «Шварцкнабе». Продавачът се съгласява да продължи изпълнението на надзорните обязаности до момента, когато сътрудникът на «Швиндел» бъде заменен с аналогичен такъв от страна на купувача, като приемливостта на кандидатурата за замяна ще бъде преценена от продавача“.

Досието случайно съдържа и шифровалния ключ на Ямф. В края на краищата съставна част от личностната структура на човека.

„Швиндел“^[17] беше кодовото име на Хуго Стинес. Тънко чувство за хумор е имал дъртият му хитрец. А срещу „Шварцкнабе“^[18] се мъдрят инициалите „Т.С.“

Брех, да му се не види, загрява Слотроп, това трябва да съм аз, май. Ако изключим малко допустимия вариант Тегава Ситуация.

Като парично задължение на „Шварцкнабе“ в досието е вмъкнат неизплатения остатък от сметката за Харвардския университет, около $ 5000 долара включително лихвата, „съгласно споразумение (устно) с «Шварцфатер»^[19]“.

„Шварцфатер“ е кодовото име на „Б.С.“. Който, ако изключим малко допустимия вариант Безнадеждна Ситуация, изглежда е собственият баща на Слотроп, тоест Бродерик Блекфадър Слотроп.

Приятен начин да установиш, че преди 20 години баща ти е сключил сделка с някого, който да плати за твоето образование. Слотроп осъзнава, че изобщо не му е хрумвало да съпоставя честите заявления по време на Депресията за неминуемо семейно разорение, с удобствата на които се бе наслаждавал в Харвард. Е, сега, каква е била сделката между баща му и Бланд? Продали са ме, Господи Боже мой, продали са ме на „СИ Фарбен“ като телешки бут. Наблюдение? Както всеки промишлен император, Стинес имаше своя корпоративна шпионска система. А също и „СИ Фарбен“. Означава ли това че Слотроп е бил под техен надзор, вероятно още от рождението си? Пфу-у…

Страхът се раздува в мозъка му. Една проста ругатня няма да го потисне… Миризма, забранена стая дълбоко в дъното на паметта му. Не може да я види, не може да я различи. И не желае. Тя е свързана с Най-Лошото.

Той е наясно каква ще да е била миризмата: макар и според лежащите пред него документи би трябвало да е още твърде рано за нея, въпреки че сред дневните координати на живота му никога не се бе сблъсквал с това вещество, но все пак тук долу, тук в топлия мрак, сред първите контури, където часовниците и календарите почти нищо не означават, Слотроп знае, че преследващият го полъх ще се окаже миризмата на Имиполекс Г.

А и този скорошен сън, който Слотроп се бои да види отново. Той беше в неговата стара стая, у дома. Летен следобед с люляци и пчели, топъл въздух през отворения прозорец. Слотроп бе намерил някакъв много стар немски технически речник, който падна на пода, отворен на определена страница, настръхнала от плътни черни букви. Той чете и в дъното на страницата стига до JAMF^[20]. Определението пояснява: Аз. Събужда се и Го моли, не — обаче и съвсем разбуден той бе сигурен, щеше да остане сигурен, че То може да го навести отново, по всяко време, което То пожелае. Вероятно знаеш и този сън. Навярно То е предупредило теб никога да не произнасяш Неговото име. Ако е така, значи разбираш какво ще чувства Слотроп в момента.

Изправя се залитайки и отива до вратата на пълзящия по нагорнището товарен вагон. Отваря вратата, излиза навън — действай, действай — и по стълбата се изкачва на покрива. На половин метър от лицето му във въздуха висят два реда блестящи светли зъби. Точно каквото му трябва. Това е майор Марви от артилерийско-техническата служба на американските сухопътни сили, ръководител на „Майките на Марви“, най-жестокия и най-печен екип за техническо разузнаване в цялата шибана Зона, чат ли си, брато. Слотроп може да го именува Дуейн, ако иска.

— Буги, буги, чернилки! Излови ги всичките му африкански зайци от джунглата! Съседният вагон е пълен с тях! Уха-а-а!

— Чакай — казва Слотроп, — мисля, че съм заспал или нещо такова. — Краката му са ледени. Този Марви наистина е много дебел. Панталони напъхани в лъскави бойни ботуши, паласки тлъстина висят над плетения колан, в който е затъкнал слънчеви очила с рогови рамки и пистолет калибър 11,5 мм (.45), зализана назад коса, очи като предпазни вентили, облещени в теб всеки път, както сега, когато вътрешното налягане в главата му силно се повиши.

Марви бе долетял от Париж чак до Касел с един изтребител P-47 „Тъндърболт“, и западно от Хайлигенщат се бе качил на този влак. Отива в „Мителверке“ както и Ян Скъфлинг. Трябва да се свърже с участниците от страна на „Дженерал Илектрик“ в проекта „Хермес“^[21]. А негрите от съседния вагон определено го нервират.

— Хей, момчета, ето ви една благодарна тема. Тъкмо ще предупредите хората в Щатите.

— Войници ли са?

— Не, мамка му. Зелки^[22] са. От Югозападна Африка. Нещо от тоя сорт. Какво, не знаеше ли за това? Хайде стига бе! Английското разузнаване явно не е тъй разузнавателно, хахаха, без да се обиждаш. Мислех, че цял свят знае. — Следва потресаващо описание (което по смисъл наподобява съчинение на ВКСЕК^[23] и звучи като плод на Гьобелсовото почти уравновесено въображение с обсег не по-далеч от Алпийските Редути и прочее все в същия стил) на Хитлеровия план за създаване на нацистка империя в черна Африка, претърпял провал, след като „Свирепият“^[24] бе разпердушинил Ромел в пустинята. „Генерале, ето ти го твоя сритан гъз.“ „Ach du lieber! Mein Arsch! YAH-hahaha…^[25]“, комически се хваща за дъното на огромните панталони. Та за черните кадри вече нямало бъдеще в Африка и останали в Германия като правителства в изгнание, дори без официално признание, намърдали се неизвестно как в германската артилерия и много скоро се изучили за ракетни техници. Сега обикалят насам-натам без никакви ограничения. Смахнати. Не са били интернирани като военнопленници и, доколкото Марви знае, дори не били разоръжени. — Като че ли не ни стигат ядовете с руснаците, жабарите и лимоните^[26], оп-па-а, хей, извинявай, приятел. Сега вече имаме не просто негри, а германски негри. Егати! В Деня на Победата, където видиш ракета, около тея все негра се мотаеха. Разчетите на батареите обаче не бяха изцяло буги-вуги, негърски. Даже и немчугите не могат да бъдат чак толкова гламави! Една батарея, това са 81 души, плюс цялата артилерийска поддръжка, плюс управление на изстрелването, енергообезпечение, гориво, топография, ами че това ще направи цяла тълпа чернилки на едно място. Но все още ли са разпръснати, както преди? Успееш ли да разбереш това и джакпотът ти е в кърпа вързан. Защото направят ли те сборище, ’ного яко ще ни се стъжни живота! Поне две дузини негра в онзи вагон, ето там, гледай. И-и-и пътуват за Нордхаузен, приятелче! — на всяка дума един дебел пръст го ръчка в гърдите. — ’Кво ше кажеш, а? ’Кво кроят, според теб? Знаеш ли ’кво мисля? Те имат план. Да. Чини ми се да е свързан с ракетите. Не ме питай как съм го разбрал, просто го чувствам ей тука, със сърцето. И-и-и щ’и кажа, това е ужа-а-а-сно опасно. Не можеш да им имаш доверие. С ракетите ли? Те са детинска раса. Мозъците им са по-малки.

— Но търпението ни — отбелязва спокоен глас от тъмнината, — нашето търпение е огромно, макар и не безгранично. — С тези думи един висок африканец с брадичка „катинарче“ пристъпва и сграбчва тлъстия американец, който едва успява късичко да изкрещи, преди да бъде изхвърлен от вагона. Слотроп и африканецът гледат как майорът се търкаля по отдалечаващия се назад насип, размахва крака и ръце, и изчезва от погледа. Планинските склонове са плътно покрити с ели. Над един назъбен хребет е изплувал полумесецът на луната.

Човекът се представя на английски език като полковник Енциан от Черната Команда. Извинява се за проявата на невъздържаност, забелязва лентата на ръкава на Слотроп, отказва да даде интервю, още преди Слотроп да е отворил уста.

— Няма никаква история. Ние сме разселници, както всички други.

— Майорът изглеждаше притеснен от факта, че вие пътувате за Нордхаузен.

— Марви определено ще ни досажда. Но все пак не представлява такъв проблем както… — Вглежда се в Слотроп. — Хммм. Наистина ли сте военен кореспондент?

— Не.

— На свободна практика ли сте?

— Не съм много сигурен за „свободната“, полковник.

— Но вие сте свободен. Всички ние сме свободни. Ще видите. Скоро. — Отдръпва се назад по гръбнака на вагона и по немски маха с ръка на прощаване. — Скоро…

Слотроп седи на покрива и разтърква босите си крака. Приятел? Добро предзнаменование? Чернокожи ракетчици? Що за шантава история?

Хей, добр’утро банда,

да започваме с гръм и трясък

сбогом Втора-а-а Световна-а-а Война-а-а!

Няма вече битки и животът е разкош

И аз ви нося слънцето тук —

Хей германецо Херман

Не се коркай, не се шашкай,

Знай, че се връщаш навеки у дома

А, тук в Града на Ракетите Адски

Няма мръщене, няма докачени (хора),

И всеки ден е прекрасен

(Не се вайкай Вилхелмина!)

Дерзай, чудесен де-е-н ти жела-а-а-я-я!

Утро в Нордхаузен: ливадата е зелена салата накъдрена от дъждовните капки. Всичко е измито, свежо. Гърбицата на планинската верига Харц огражда изцяло града и тъмните й склонове са обрасли до върховете с брада от смърчове, ели и борики. Къщи с високи двукрили покриви, големи локви отразяващи небето, кални улици, американски и руски войници влизат и излизат от кръчми и временни лавки, всички с пистолети на кръста. Петниста светлина блика от клиновидни просеки и ливади по планинските склонове и дъждовните облаци се разпръсват над Тюрингия. Продрани облаци забулват и разкриват накацали високо над града замъци. Късокраки и широкогърдести престарели коне с мръсни буцести колена теглят от лозетата към кръчмите отрупани с бъчви каруци, опъват шии от скованите с вериги двойни яреми и тежките им подкови изхвърлят цветя от кал при всяка мокро плякаща стъпка.

Слотроп навлиза в район, където всички къщи са останали без покриви. Старци в черно сноват като прилепи между стените. Всички магазини и жилища отдавна са претарашени от бившите концлагеристи, освободени от лагера „Дора“^[27]. Много от тези педали все още са тук, с кошници и значки „175“^[28] на показ, и гледат влажно-жадно от входовете. От избития еркерен прозорец на магазин за дамски дрехи, в сумрака зад един легнал гипсов манекен, плешив, изтегнат в цял ръст и вдигнати към небето ръце с леко свити пръсти около букети или коктейлни чаши, които никога повече няма да държат, до Слотроп долита песента на момиче. Акомпанира си на балалайка. Една от онези тъжни мелодийки с типично парижка тоналност в такт ¾:

Любовта никога не си отива

Никога не умира съвсем

Винаги някакъв спомен

Ни поднася тъжна изненада.

 

Ти ме напусна И от теб

Остана Само роза една

Която открих между

Страниците на моя Часослов…

 

Макар сега да е друга година

Макар и аз да съм друга

Под розата една сълза съхне

Под зелената моя липа…

 

Любовта никога няма си отиде

Ако е истинска тя

Ще се завръща тя и денем и нощем

Нежна и свежа и млада

Като листата на липата

Любов, която оставих завинаги при теб

Името й, както се оказва, е Гели Трипинг, а балалайката е собственост на Чичерин, офицер от съветското разузнаване. Гели също му принадлежи, във всеки случай от време на време. Изглежда този Чичерин поддържа харем, момиче във всяко ракетно градче на Зоната. Да-а, още един ракетен маниак. Слотроп се чувства като на екскурзия.

Гели разказва за нейния младеж. Двамата седят в стая без покрив и пият светло вино известно тук като „Нордхойзер Шатензафт“^[29]. Над главите им, излетели с лупинги от гнездата си високо в планинските замъци и долу в градските развалини, черни птици с жълти клюнове кръжат в небето, осветени от слънцето. Някъде далеч, може би на пазарния площад, цяла автоколона камиони стои с включени на празен ход двигатели и вонята на отработени газове залива лабиринта от стени, където пълзи мъх, процежда се вода, хлебарки щъкат за плячка, стени, които така разсейват бученето на моторите, че то сякаш идва от всички посоки.

Тя е слаба, малко непохватна, много млада. В очите й не се забелязва никакъв признак на опустошение, сякаш е прекарала цялата Война подслонена, в безопасност, спокойно и си е играла с горски животинки някъде в тила. Песента, признава тя с въздишка, е в по голямата си част самозалъгвания, напразни блянове.

— Щом го няма, значи го няма. Когато ти влезе, бях почти готова да помисля, че това е Чичерин.

— Не. Аз съм просто един усърден репортер и това е всичко. Никакви ракети, никакви хареми.

— Такава е уговорката — пояснява тя — Всичко е толкова неорганизирано тук. Трябва да има уговорки. Ще видиш.

И той ще се убеди — ще стане очевидец на хиляди споразумения, за топлина, любов, храна, обикновено придвижване по пътища, канали и жп линии. Даже Г-5^[30], който изживява мечтата си да бъде единствената форма на управление в Германия сега, по своето същество е само уговорка да бъде победител. Не повече или по-малко действителна от всички онези други толкова потайни, мълчаливи и загубени за Историята. Слотроп, макар и още да не го знае, представлява една държава, не по малко легитимна от която и да е друга в Зоната понастоящем. Това не е параноя. Просто така стоят нещата. Временни съглашения, сключени и разтрогнати. Двамата с Гели стигат до тяхното споразумение, прикривани от окупирани улици с останките от стени, в старо легло с колони срещу потъмняло трюмо. През несъществуващия покрив е видна извисена дълга гориста планинска верига. Виненият дъх на Гели, гнездата от мъх под мишниците й, бедрата й, гъвкави като брулени от вятър фиданки. Слотроп едва успява да проникне в нея и тя вече се празни, цялото й лице е обхванато недвусмислено и трогателно от разгара на фантазията за Чичерин. Което подразва Слотроп, ала не му пречи да се изпразни.

Глупостите започват веднага щом той омеква, забавни въпроси, например: какво е било подметнато, така че освен мен никой да не доближава Гели? Или: напомня ли й нещо в мен за Чичерин, и ако да, какво? А и къде е този Чичерин сега? Слотроп задрямва, пробуждат го устните й, пръстите й, влажните й нозе, които се плъзгат по неговите. Слънцето подскача през техния сектор от небето, бива затъмнено от гърда, отразява се от нейните детски очи… после облаци, дъжд и тя опъва зелен брезент с пришити лично от нея пискюли в някакво подобие на балдахин… дъждът се стича по пискюлите, студен и шумен. Нощ. Тя го храни със задушено зеле с древна лъжица с герб. Пият още от същото вино. Сенките са оцветени в меко синьо-зелено. Дъждът е спрял. Някъде деца подритват празна тенекия от бензин по паважа.

Нещо се спуска от небето: нокти дращят по брезентовия балдахин.

— Какво е това? — още не напълно събуден, а и тя пак е издърпала завивката, стига де, Гели…

— Моят бухал — пояснява Гели. — Вернер. Liebchen^[31] в горното чекмедже на бюфетчето има десертно блокче. Нещо против да го нахраниш?

Liebchen, и още как. Олюлявайки се Слотроп излиза от леглото, за първи път през този ден във вертикално положение, изважда едно „Бейби Рут“^[32] от опаковката, прокашля се, решава да не я пита откъде и как се е сдобила с него, защото и без това знае, и хвърля десертчето на брезента за въпросния Вернер. Скоро, легнали отново заедно, двамата чуват хрускане на фъстъци и потракване на клюн.

— Десертни блокчета — мърмори Слотроп — Какво му става? Не знаеш ли, че той трябва да лови живи мишки или разни такива? Превърнала си го в домашен бухал.

— Ти самият си доста мързелив. — Детски пръстчета шават по ребрата му.

— Ами, сигурно… престани… обзалагам се, че на твоя Чичерин не му се налага да става специално, за да храни този бухал.

Охлаждането настъпва веднага в нея, ръката й спира там, където е.

— Той обича Чичерин. Изобщо не идва да се храни, ако го няма Чичерин.

Сега е ред на Слотроп да охладнее. И по-точно, да се смрази.

— А-а-а, да не би да искаш да кажеш, че всъщност Чичерин е, а-а-а…

— Трябваше да бъде тук — въздиша тя.

— Така ли? Кога?

— Тази сутрин. Закъснява. Случва се.

Слотроп изскача моментално от леглото и с увиснал хуй прекосява стаята, един чорап вече обут, другият захапан, главата пъхната в ръкава на долната риза, ципът на панталоните заяжда, крещи мамицата му.

— Моят храбър англичанин — проточва тя.

— Защо не ми каза по-рано, а Гели?

— О, връщай се. Нощ е сега, той е някъде с жена. Чичерин не може да спи сам.

— Надявам се, че ти можеш.

— Ш-ш-ш-т. Ела тук. Няма да излизаш навън бос. Ще ти дам старите му ботуши и ще ти кажа всички негови тайни.

— Тайни ли? — Внимавай, Слотроп. — Защо ми е да ги знам…

— Ти не си военен кореспондент.

— Защо всеки ми повтаря това? Никой не ми вярва. Естествено, че съм военен кореспондент. — Разклаща наръкавната лента към нея. — Не можеш ли да четеш? Пише „Военен кореспондент“. Даже и мустаци имам, нали? Съвсем като онзи Ърнест Хемингуей.

— О, така ли? В такъв случай предполагам, че не търсиш Ракета Номер 00000, в края на краищата. Какви ли не глупости си въобразявам. Извинявай.

Егати ужаса, ще изчезвам оттук, мисли Слотроп, и това ако не е изнудване, здраве му кажи. Може ли някой друг да се интересува от единствената от всичките 6000 ракети, на която е монтирано устройството с „Имиполекс Г“?

— А сигурно и хич не ти пука за „Черния Агрегат“ — продължава тя. Да, тя продължава.

— За кое?

— Наричаха го също „Ч-Агрегат“.

Следващият висш агрегат, забрави ли, Слотроп? Вернер буха горе от балдахина. Положително сигнализира на онзи Чичерин.

Параноиците са такива (Притча 5) не защото са параноици, а понеже всекидневно и напълно съзнателно изпадат, шибаните му загубеняци, в параноични ситуации.

— За Бога, как, защо и откъде — демонстративно старателно отваря нова бутилка „Нордхойзер Шатензафт“, пук-к-к, и с докрай изопнати и кънтящи вътрешности изиграва вероятно най-удачната според възможностите си имитация на Кари Грант^[33], изискано пълни отново чашите, подава й една, — такова мило, младо същество като теб, може да знае нещо за ракети и агре-гати?

— Чета пощата на Вацлав — сякаш това е глупав въпрос, какъвто наистина е.

— Не трябва да дърдориш така със случайни непознати хора. Ако той разбере, ще те убие.

— Ти ми харесваш. Харесва ми интригата. Обичам да играя.

— А може би ти е доставя удоволствие да забъркваш хората в неприятности.

— Така е. — С издадена напред долна устна.

— Хубаво. Давай сега, разкажи ми. Обаче не съм сигурен дали вестник „Гардиан“ изобщо ще прояви интерес. Моите редактори наистина са ограничени и тесногръди хора.

— Веднъж позирах за емблема на ракета. — Кожата на малките й гърди настръхва. — Може и да си я виждал. Красива млада вещица възседнала А4. Нарамила непотребната метла. Избраха ме за Любимката на Art. Abt. (mot) 485^[34].

— Истинска вещица ли си?

— Мисля, че имам известни склонности. А ти изкачвал ли си Брокен^[35]?

— Всъщност, току-що пристигнах в този град.

— Откакто ми дойде първия мензис, на всяка Валпургиева нощ съм била там горе. Ще те заведа, ако искаш.

— Разкажи ми за това, този „Черен Агрегат“.

— Мислех, че не те интересува.

— Откъде да знам дали ме интересува или не, щом дори не съм наясно от какво трябва или не трябва да се интересувам?

— Трябва да си кореспондент. Имаш дар слово.

Чичерин връхлита през прозореца и „наганът“ в ръката му бълва огън. Чичерин каца с парашут и поваля Слотроп с един джудистки удар. Чичерин нагазва с танк „Йосиф Сталин“ в стаята и гръмва Слотроп със 76-милиметров снаряд. Благодаря, че го задържа, Liebchen, той беше шпионин, е, всичко най-хубаво, аз заминавам в Пенемюнде при една зряла полякиня с цици като ванилов сладолед, все някога ще намина и при теб.

— Мисля, че става време да тръгвам — отбелязва Слотроп. — Трябва да сложа нова лента на пишещата машина, да подостря моливите, ти знаеш как е…

— Казах ти, че той няма да бъде тук тази нощ.

— Защо? Отишъл е да търси онзи Черен Агрегат, а?

— Не. Той не е чул последните новости. Известието от Шчечин пристигна вчера.

— Нешифровано, разбира се.

— Защо не?

— Едва ли е толкова важно.

— Обявен е за продан.

— Известието ли?

— „Черният Агрегат“, досадник такъв. Един човек в Свинемюнде може да го достави. Половин милион швейцарски франка, ако искаш да го купиш. Той чака всеки ден до обед на „стъргалото“ Щранд. Ще бъде с бял костюм.

Така значи, а?

— Блоджет Уаксуинг.

— Не пишеше никакво име. Но смятам, че не е Уаксуинг. Той се навърта предимно около Средиземноморието.

— Ти май доста шаваш насам-натам.

— Уаксуинг вече е легенда в Зоната. А също и Чичерин. Доколкото знам и ти също. Как се казваш?

— Кари Грант. Ге-ли, Ге-ли, Ге-ли… Слушай, Свинемюнде не е ли в съветската зона?

— Говориш като немец. Зарежи ги границите засега. Зарежи подразделенията. Те не съществуват.

— Има войници.

— Прав си. — Взира се в него. — Но това е нещо различно.

— Аха-а.

— Ще се ориентираш и ще свикнеш. Всичко е отменено. Вацлав нарича това положение „междуцарствие“. Трябва само да се отпуснеш и да плаваш по течението.

— Сега ще отплавам оттук, малката. Благодаря за информацията и Скъфлинг ти сваля шапка…

— Остани, моля те. — Свита на леглото, очите й аха-аха да прелеят от сълзи. О, по дяволите, Слотроп, голям си загубеняк, но тя е просто една малко момиче… — Ела тук…

Обаче още в минутата, когато Слотроп й го пъха, тя се превръща в злобно и леко откачено същество, дере краката, раменете и гъза му с изгризаните и остри като трион нокти. Деликатният Слотроп опитва да забави празненето, докато тя не бъде готова, когато изведнъж нещо тежко, пернато и много остро тупва на кръста му и отскача, като по този начин го възпламенява, а както се оказва и Гели също ЗОННГГГ! иииииихх… о, ах, фууу. Плясък на крила и Вернер — защото това е той — се издига в мрака.

— Д’ейба идиотската птица! — крещи Слотроп. — Само да опита още веднъж, ще му натикам едно „Бейби Рут“ право в гъза, мамицата му. — Това е заговор, заговор, това е павловистко задействане на условен рефлекс! или нещо подобно. — Чичерин го е обучил да се нахвърля така, нали?

— Не позна! Лично аз го тренирах да прави така. — Тя му се усмихва като четиригодишно момиченце, толкова щастливо и неспособно да скрие каквото и да е, че Слотроп решава занапред да вярва на всяка нейна дума.

— Ти си вещица. — Какъвто е параноик, той се изпъва уютно под завивката до дългокраката магьосница, пали цигара и без да обръща внимание на безкрайната върволица от Чичериновци прескачащи непокритите стени с арсенали от бедствия, предназначени изключително за него, след малко дори се унася в сън в голите й обятия.