Томас Пинчън
Гравитационна дъга (3)

□ □ □ □ □ □ □

Теди Блоут е в обедна почивка, но днес обедът ще бъде, пфуй, обвит във восъчна хартия подгизнал бананов сандвич, който той бе пъхнал в стилната си чанта от кенгурова кожа и настанил между разните вещи — миниатюрна шпионска фотокамера, бурканче с восък за мустаци, тенекиена кутийка с лакрични, ментолови и люти „бонбони Мелоидс за кадифен глас“, слънчеви очила със златни рамки а ла генерал Макартър направени по рецепта на офталмолог, две еднакви сребърни четки за коса, всяка във формата на пламтящ меч ВКСЕК^[1], изработени специално за него от „Гарард“^[2] по поръчка на мамчето, които той смята за много изискани.

Неговата цел в този дъждовен зимен обед е сива каменна градска къща, нито голяма, нито достатъчно стойностна исторически, за да фигурира в какъвто и да е пътеводител, разположена малко по-назад, така че не се вижда от площад „Гроувнър“^[3], донякъде встрани от официалните исторически забележителности на столицата. Когато пишещите машини замлъкват (в 8:20 и други митически часове), ако в небето няма американски бомбардировачи и движението по Оксфорд Стрийт не е прекалено натоварено, отвън долита пиукането на зимуващите птици, струпани около подготвените от момичетата хранилки.

Уличният плочник е хлъзгав от ръмящия дъжд. Мрачно, усилно, главоболно, замаяно от никотинов глад и киселини в стомаха пладне е, милион бюрократи усърдно кроят смърт и някои даже съзнават какво замислят, много вече са обърнали втория или трети коктейл или бира, което създава определено песимистична атмосфера тук. Но докато минава през входа, ограден с чували пясък (временни пирамиди издигнати за задоволяване на потомството на любопитните богове) Блоут изобщо не усеща нищо подобно, защото е прекалено зает с обмислянето на достоверни оправдания ако случайно го хванат, което е малко вероятно, нали…

Момичето в приемната, добродушна на вид очилата служителка на СТС^[4] издува балончета с дъвката в устата си и го отпраща с махане на ръката към стълбището за нагоре. Адютанти в мокри вълнени униформи, тръгнали за щабни оперативки или към тоалетните, явно след час-два сериозно пиене, му кимат пътьом, всъщност без да го поглеждат, физиономията му е известна и позната, на кого беше приятел, не са ли състуденти от Оксфорд, на онзи лейтенант дето работи по-надолу по коридора, в ПОЧИТ…

Старата къща е била многократно подразделяна от военните копторотворци. ПОЧИТ е съкращение от Палата, Одити, Численост, Източници, Тевтония. Тя представлява хартиен лабиринт опушен от наслояван с години цигарен дим, в момента почти празен, разнообразѐн с високи като надгробни паметници черни пишещи машини. Подът е застлан с мръсен линолеум, прозорци няма: осветлението е жълтеникаво, евтино, безмилостно. Блоут надниква в канцеларията на стария си приятел от оксфордския „Джизъс Колидж“ лейтенант Оливър („Галопа“) Мъкър-Мафик. Празна е. Галопа и американецът са излезли да обядват. Добре. Хайде сега да извадим фотоапарата, да включим настолната лампа и да нагласим рефлектора ето така…

Подобни кабинки сигурно има из целия ЕТВД^[5]: само три опушени изподраскани кремави талашитени стени и без собствен таван. Галопа споделя своята кабинка с един американски колега, лейтенант Тайрън Слотроп. Бюрата им са разположени под прав ъгъл, така че пряк визуален контакт между тях има само при съпроводено от скърцане на стола завъртане на около 90º. Бюрото на Галопа е чисто и подредено, а върху това на Слотроп цари невъобразима бъркотия. От 1942 година не е било почиствано до първоначалната дървесна повърхност. Всичко по него е напластено на почти отделни слоеве върху основа от равномерно поръсена по дъното бюрократична смегма, съставена от милиони миниатюрни кафеникави и червени люспи от гума за изтриване, стружки от подострени моливи, изсъхнали петна от кафе или чай, следи от захар и „Мляко за дома“, изобилие от цигарена пепел, много фини черни нишки изпаднали от лентите на пишещата машина, разлагащо се библиотечно лепило, натрошени и смлени на пудра аспирини. Върху тях следват разпръснати кламери, камъчета за запалка „Зипо“, гумени лентички, скобички за телбод, фасове и смачкани пакети от цигари, разпилени кибритени клечки, карфици, писци за перодръжки, къси моливчета от всевъзможни цветове включително и дефицитните бежов и светловиолетов, дървени лъжички за кафе, пастили за гърло марка Хлъзгав бряст производство на компанията „Тейър“ изпратени чак от Масачузетс от Налин, майката на Слотроп, парчета лепенка скоч, канап, тебешир… а над тях пласт забравени паметни записки, празни жълтеникавокафяви продоволствени книжки, телефонни номера, оставени без отговор писма, разпарцаливени листа индиго, надраскани набързо акорди за хавайска китара за дузина песни включително Войничето Джони си намери роза в Ирландия^[6] („Направил е някои много елегантни аранжименти — докладва Галопа. — Като американски Джордж Формби^[7] е, ако можеш да си представиш нещо такова“, — но Блоут бе решил, че е по-добре да не опитва да си го представя), празно шишенце от тоник за коса „Кремъл“, изгубени парчета от различни пъзели, на които са изобразени кехлибареножълто ляво око на ловно куче порода ваймаранер, зелени кадифени гънки на вечерна рокля, тъмносиви жилки на далечен облак, оранжев ореол на експлозия (може би залез), нитове по обшивката на „Летяща крепост“^[8], вътрешната страна на бедрото на нацупена красавица от плакат… няколко стари Ежеседмични Разузнавателни Сводки от сектор Военно Разузнаване, спираловидно извита като тирбушон скъсана струна от хавайска китара, кутийки с лепкави хартиени звездички в различни цветове, части от фенерче, капак от кутия вакса за обувки марка „Самородно злато“ в който Слотроп от време на време разглежда своето мътно жълтеникаво отражение, произволен брой справочници от намиращата се по-нататък по коридора библиотека на ПОЧИТ — немски политехнически речник, Специален справочник на МВнР или Градски план — и обикновено някъде там, освен ако не е откраднат или изхвърлен, вестник „Нюз оф дъ уърлд“: Слотроп е предан читател.

На стената до бюрото на Слотроп е закачена карта на Лондон, с която в момента Блоут е зает, снима я с миниатюрния си фотоапарат. Чантата му е разтворена и кабинката започва да изпълва с аромат на зрели банани. Дали да не запали цигара, та да замаскира тази миризма?, въздухът в кабинката не помръдва и веднага ще се досетят, че някой е бил тук. Достатъчни са му четири кадъра, щрак-ссссст-щрак, колко се е отракал — надникне ли някой, просто хвърля фотоапарата в чантата и там банановият сандвич омекотява падането — издайнически звуци или вредно претоварване, за него е все едно.

Все пак жалко е, че който и да финансира тази дребна лудория, не ще да се бръкне за цветна лента. Блоут се чуди дали снимките ще излязат по-добри, макар и да знае, че няма кого да попита за това. Залепените върху картата на Слотроп звездички обхващат целия възможен багрови спектър, започвайки със сребриста (отбелязана като Дарлийн), която дели съзвездието със зелената за Гледис и златистата за Катрин, и след това погледът се прехвърля на Алис, Долорес, Шърли, два броя Сали, тук цветовете са предимно сини и червени — една групичка близо до Тауър Хил^[9], виолетова плътност около Ковънт Гардън, мъглявинен поток преминава през Мейфеър, Сохо, по-нататък през Уембли и стига чак до Хампстед Хийт — във всички посоки се разпростира тази гланцова, пъстроцветна и тук-там олющена небесна твърд, Каролини, Марии, Ани, Сюзани, Елизабети.

Но цветовете навярно са просто случайно подбирани, не са закодирани. Вероятно момичетата дори не са истински. След няколкоседмични опити да изкопчи нещо от Галопа с привидно небрежни въпроси (знаем, че сте били съученици, но е прекалено рисковано да го въвличаме), Блоут може само да докладва, че Слотроп се е заел със съставянето на тази карта миналата есен, малко след като по нареждане на ПОЧИТ е започнал да прави огледи на попаденията на ракетите-бомби и очевидно е разполагал с достатъчно време в странстванията си из тези квартали на смъртта, което да посвети на хойкане по жени. Ако съществува определена причина за лепенето на хартиените звездички през няколко дни, той не е дал обяснение. Изглежда не е за самореклама, защото Галопа е единственият, който изобщо поглежда от време на време картата и то предимно с чувството на дружелюбен антрополог: „Някакво безобидно американско хоби — споделя той на приятеля си Блоут. — Навярно за да държи всички тях на отчет. Светските му връзки са доста заплетени.“ След което започва да разправя историята за Лорейн, Джуди, полицая-хомосексуалист Чарлс и пианото в склада за мебели, или за фантастичния маскарад с участието на Глория и съблазнителната й майка, за залози от по една лира за мача Блекпул: Престън Норт Енд^[10], за нецензурния вариант на коледната песен „Тиха нощ“, за благоприятна и навременна мъгла. Обаче нито една от тези приказки всъщност не разяснява кой знае колко целите на хората, на които Блоут докладва…

Готово. Блоут привършва. Ципът на чантата е затворен, лампата е изключена и върната на мястото й. Сигурно ще има време да завари Галопа в „Механик и канджа“ да изпият по някоя друга бира. С каменна физиономия Блоут се провира на анемичната жълта светлина обратно през талашитения лабиринт сред наплива на влизащи момичета с галоши, навъсен, сега не е време за глезотии и цуни-гуни, все още му предстои да направи ежедневната доставка…