Томас Пинчън
Гравитационна дъга (68)

□ □ □ □ □ □ □

Междувременно, Чичерин е сметнал за необходимо да зареже своето смегмаобразуващо тайно наблюдение на аржентинските анархисти. Разследващият оперативен служител на Комисариата за Разузнавателна Дейност, действащ под псевдонима Николай Рипов, е в града и стяга обръча. Верният Джабаев, изпаднал в ужас или омерзение, бе отпрашил през боровинковите тресавища на продължителен винозапой с двама местни скитници, и едва ли ще се върне. Според слуховете, в последно време той се подвизавал из Зоната в крадена униформа на американските спецслужби и се представял за Франк Синатра. Влиза в града, намира някоя кръчма и започва да пее на тротоара и веднага се събира тълпа, малолетните сладурани — заслужаващи си до последния цент глобата от $65 за всяка от тях — се търкалят в епилептоидни припадъци от възторг на самоотвержени купчини от плетени пуловери, плисирани поли от изкуствена коприна и украшения за коледни елхи. Номерът действа. Винаги става за безплатно вино, смущаващи количества вино, селски процесии търкалят с грохот по песъчливите улици бурета с вино и бира, където се окажат Тримата Пияници. Никому изобщо не хрумва да попита какво прави Франк Синатра там с тези две кандилкащи се мършави впиянчени отрепки. Никой даже за минута не се усъмнява, че това е Франк Синатра. Градските любители на музиката обикновено приемат другите двама за акомпаниращ комичен дует.

Докато благородните рицари плачат в техните нощни вериги, оръженосците пеят. Ужасяващата дипломация на Свещения Граал изобщо няма да ги засегне. Песента е техният вълшебен плащ, който прави човека невидим. Сега Чичерин разбира, че най-после е сам. Каквото и да го намери, ще го завари сам.

Той се чувства задължен да бъде в непрекъснато движение, въпреки че няма къде да отиде. Сега със закъснение го настига споменът за Вимпе, някогашният човек за връзка със СИ „Фарбен“. Просто се закача за него. Чичерин се надяваше да намери куче. Би било идеално, защото кучето притежава съвършена честност, спрямо която ще може да проверява своята собствена почтеност, ден след ден, докато е жив. Хубаво би било да има куче около себе си. Но може би следващият по качества ще бъде един непрокълнат албатрос: чудесен спомен. Младият Чичерин бе този, който заговори за политическите наркотици. Опиатите за народа.

— Марксистка диалектика ли? — усмихна се в отговор Вимпе. Изнурена, много старческа усмивка, способна да замрази живия огън на земното ядро — Това не е ли опиат, а?

— Това е противоотровата.

— Не. — Беседата може да тръгне във всяка възможна посока. Вероятно наркодилърът знае всичко, което ще се случи на Чичерин и ще реши, че няма смисъл да го споделя, или ще изпита моментно пасивно желание да го разкрие напълно откровено на младия глупак. — Основният проблем и цел винаги е била да накараш другите да умрат за теб — пояснява той. — Какво струва достатъчно, за да даде човек живота си за него? По този въпрос религията има предимство от векове. Религията винаги се е занимавала със смъртта. Тя е била използвана не толкова като опиат, а по-скоро като методика. Принуждавала е хората да отиват на погибел за един специфичен конкретен сбор от вярвания за смъртта. Това е извращение, разбира се, но кой сте вие, че да осъждате? Тактиката е била добра, докато е действала. Но откакто е станало невъзможно хората да умират за смъртта, ние сме се сдобили със светска версия, вашата. Умирайте, за да помогнете на Историята да намери предопределения й облик. Умирайте с увереността, че постъпката ви ще приближи поне с малко добрия финал. Революционно самоубийство, хубаво. Но слушайте, ако историческите промени са неизбежни, тогава защо да не избегнем умирането? А, Вацлав? Има ли някакво значение, нали все някога то неминуемо ще се случи?

— Но вие никога не сте имали избор.

— Ако изобщо съм имал, не се съмнявайте, че…

— Вие не знаете. И не можете да кажете със сигурност. Не и докато сте там, Вимпе.

— Това не ми звучи много диалектично.

— Не знам какво е то.

— Тогава, чак до самата минута на решението, — Вимпе е обхванат от любопитство, но все пак говори предпазливо, — човек може все още да бъде съвършено чист…

— Може да бъде каквото си ще. Не ме интересува. Но той е истински само в моментите, когато взема решения. Интервалите между тях са без значение.

— Истински от марксистка гледна точка.

— Не. Истински спрямо себе си.

Вимпе изглежда изпълнен със съмнения.

— Аз съм бил там. А вие не.

Ш-ш-т, ш-ш-т. Спринцовка с игла 0,26 мм. Страстите поутихват в облицования с махагон хотелски апартамент. Да продължават настойчиво този спор или да го разпалват още повече, значи да станат словесни врагове, а никой от двамата не желае това. Онейриновият теофосфат е едно от средствата за заобикаляне на проблема. (Чичерин: „Искате да кажете тио-фосфат, нали?“ Мисли си: означава присъствие на сяра… Вимпе: „Имам предвид теофосфат, Вацлав“, което означава Божествено Присъствие.) Двамата се инжектират: Вимпе разглежда нервно водопроводния кран, припомня си Чайковски, салмонела, стремителни потпури от лесно подсвирквани мелодии от „Патетичната“^[1]. Но Чичерин не сваля очи от върха на иглата, от нейната германска прецизност, от изящната й текстура. Скоро той ще опознае мрежа от пунктове за бърза помощ и полеви болници, толкова добри за следвоенната носталгия колкото и мрежата от мирновременни балнеокурорти — военни хирурзи и стоматолози ще пристягат, спояват и зачукват медицинска стомана за цял живот в многострадалната му плът, и ще изваждат всичко насилствено вкарано в нея с електромагнитен прибор, закупен между войните от дюселдорфската фирма „Шуман“, с електрическа лампичка и регулируем отражател, двуосови блокиращи ръчки и пълен набор от полюсни накрайници с възможно най-чудноват вид, железни приспособления за изменение на формата на магнитното поле… но там, в Русия, в онази вечер с Вимпе, той бе опитал за първи път… това бе неговото посвещение в стоманената телесност… то не може да бъде разделено от теофосфата, не могат да бъдат изолирани стоманените съдове от безбожния необуздано безумен напор…

Петнайсетина минути двамата тичат из апартамента, надават крясъци, обикалят залитайки в кръгове, строяват се по диагоналите на стаите. В знаменитата молекула на Ласло Джамф има едно особено изкривяване, тъй наречената „странност на Пьоклер“, получаваща се в определен нарушен индолов пръстен, която — впоследствие до този извод единодушно стигат онейристи, академични теоретици и работещи практици — предизвиква халюцинации, специфични и уникални само за този наркотик. Халюцинациите са не само аудио-визуални, те въздействат еднакво на всички сетива. И се повтарят многократно. Определени теми, „пророчески архетипи“ (както ги е нарекъл г-н Джолифокс от Кеймбриджката школа) непрекъснато ще проникват отново и отново в определени индивиди, с нагледна лабораторно демонстрирана последователност, (виж „Разпространение на пророческите архетипи сред заможните студенти“ от Уоб и Хуейтън, Онайроманси, Сайкик & Фармаси Джърнъл, XXІІІ, стр. 406–453). Тъй като съществуват аналогии със задгробния живот, това повтарящо се явление е известно в специализирания жаргон като „натрапчивост“. Докато други разновидности на халюцинациите, свързани по тайнствени и непонятни и недостъпни за нередовния наркоман начини, обикновено просто отшумяват, тези онейринови „натрапчивости“ демонстрират категорична описателна последователност, тъй ясно, както например всяка традиционна статия в „Рийдърс Дайджест“. Те често биват тъй обикновени, тъй неоригинални, — Йеах ги нарича „най-скучните халюцинации известни на психофармакологията“, — че тяхната натрапчивост бива признавана само поради някакво сериозно, макар и приемливо нарушаване на вероятността: присъствие на мъртви, пътешествия по един и същи маршрут и транспорт, при които човек тръгва по-късно и пристига по-рано, отпечатан график, който никакво осветление не е в състояние да направи годен за разчитане… Когато субектът установи, че е бил завладян от натрапчивост, той веднага навлиза във „втора фаза“, която, макар и с променлива интензивност за различните индивиди, винаги е неприятна: често изисква лечение с успокоителни средства (0,6 мг. атропин подкожно), независимо от това че онейринът е класифициран като депресант на ЦНС^[2].

Нищо забележително няма около параноята, често наблюдавана под въздействието на медикамента. Както и другите разновидности на параноята, тя е само начало, водещо острие на прозрението, че всичко е взаимосвързано, всичко в Сътворението, спомагателно озарение — все още не ослепително Единно, но поне е взаимосвързано и по своята същност вероятно е път Навътре за подобните на Чичерин, които биват задържани пред самото острие…

Натрапчивост тормози Чичерин

Относно дали това е или не е Николай Рипов: той пристига по напълно подобаващ за Рипов начин: тежко и неотвратимо. Иска да разговаря, само да разговаря. Обаче някак си, докато навлизат все повече във вътрешната бъркотия на словесните коридори, Рипов отново и отново подвежда Чичерин да изрича ереси, да проваля себе си.

— Тук съм, за да ви помогна да виждате по ясно нещата. Ако имате съмнения, трябва да ги обсъдим и разсеем, честно и по мъжки. По дяволите, да не мислите, че аз нямам съмнения? Дори Сталин имаше. Всички имаме съмнения.

— Ами тук всичко е наред. Ще се справя сам.

— Обаче вие не се справяте, иначе нямаше да ме изпратят тук. Да не би да мислите, че те не знаят кога обичаният от тях човек е в беда?

Чичерин не желае да пита. Той напряга всичките мускули на сърдечната клетка срещу необходимостта да задава въпроси. В лявата му ръка пулсира болката от кардионеврозата. Но все пак той пита и усеща как дишането му леко се накъсва:

— Трябваше ли да загина?

— Кога, Вацлав?

— Във Войната.

— О, Вацлав.

— Искахте да чуете какво ме безпокои.

— Но вие не разбирате ли как те ще го възприемат? Хайде, кажете си всичко докрай. Ние загубихме двайсет милиона души, Вацлав. Такова обвинение не се отправя безгрижно и лекомислено. Те ще искат да видят документация. Вероятно дори и животът ви може да бъде в опасност…

— Аз никого не обвинявам… моля ви, недейте да… просто искам да зная трябва ли да умирам за тях.

— Никой не желае смъртта ви. — Успокояващо. — Защо мислите така?

И ето как с ласкателства и увещания, търпеливият емисар с хленч, вайкане, многословие и отчаяние изтръгва от него всичко — параноични подозрения, непримирими страхове, самокритика и самопроклинание, обръгване с капсула, която ще го изолира от обществото завинаги…

— Но това е самото сърце на Историята — проговаря тихият спокоен глас в сумрака. Двамата не бяха ставали да запалят лампата. — Съкровеното сърце. Как е възможно всичко, което сте знаели, видели и докоснали от него да бъде захранвано от лъжа?

— Но животът след смъртта…

— Няма живот след смъртта.

Чичерин иска да каже, че е бил принуден да се бори за вярата в собствената тленност. Тъй както и тялото му се е борило, за да приеме наложената му стомана. Да надвие всичките свои надежди, с бой да си пробие път до тази най-мъчителна от всички свободи. Съвсем наскоро бе започнал да търси утешение в диалектическия балет на насилие, противодействие, стълкновение и нов ред, едва когато бе дошла Войната и в отсрещния ъгъл на ринга се бе появила Смъртта, съзряна за първи път от Чичерин след дългогодишни тренировки: по-висока, по-пропорционално сложена и по-мускулеста, с по-пестеливи движения, отколкото бе очаквал, едва когато бе излязъл на ринга и изпитал ужасния вледеняващ мраз на всеки удар, едва тогава той се бе обърнал към Историческата Теория, възможно най-жалката и незначителна утеха — да потърси и намери някакъв смисъл в Смъртта.

— Както казват американците, „В окопите няма атеисти“. Вие никога не сте били във вярата, Вацлав. Вие се покръстихте и стигнахте до вярата посмъртно.

— Затова ли сега ми желаете смъртта?

— Не ви искам мъртъв. Няма да сте ми особено полезен мъртъв. — Влезли са още двама агенти в сиво-зеленикави униформи, които сега наблюдават Чичерин. Лицата им са незабележителни, няма нищо особено в тях. Това все пак е онейринова натрапчивост. Любезна, обикновена. Единственото загатване за нейната недействителност е…

Сериозното-макар-и-приемливо-нарушаване-на-вероятността…

Сега и тримата му се усмихват. Няма никакво нарушение.

Това е писък, но се изтръгва от него като рев. Чичерин скача към Рипов и почти го достига с юмрук, но рефлексите на новодошлите са много по-бързи, отколкото е предполагал и те го удържат от двете му страни. Силата им е невероятна. С бедрените и седалищните нерви Чичерин усеща как изваждат „нагана“ му от кобура, усеща и как хуят му се измъква от едно сега вече забравено немско момиче от последната напоена със сладко вино сутрин, когато я бе видял, в последното топло легло на последното утринно отпътуване…

— Вие сте като малко момче, Вацлав. Само си давате вид, че разбирате идеи, които са ви абсолютно непонятни. Ще се наложи да ви обясняваме много опростено.

В Централна Азия му бяха описвали какви са задълженията на мюсюлманските ангели^[3]. Едно от тях е да препитват наскоро починалите. След като от погребението си отиде и последния опечален, ангелите слизат при гроба и подлагат на изпит покойника, за да установят доколко той е отдаден на своята вяра…

В края на стаята вече има нова фигура. Жената е връстница на Чичерин и е униформена. Очите не желаят да кажат нищо на Чичерин. Тя само наблюдава. Нито дочута музика, нито предприето лятно пътешествие… нито кон в степта видян на фона на угасващата дневна светлина…

Той не я разпознава. Но всъщност няма значение. Не и при настоящото положение. Обаче това е Галина, от безмълвните тишини се е върнала все пак отново в градовете, при наподобяващите брънки на верига полета на Словото, блестящи, разпрострени уверено и винаги достатъчно близо, винаги осезаеми…

— Защо преследвате вашия черен брат? — Рипов успява да придаде на въпроса вежлива интонация.

О, колко мило, че ме попитахте, Рипов. Защо го преследвах?

— Когато това започна… много отдавна, отначало… аз мислех, че съм наказан. Пренебрегнат. Обвинявах него.

— А сега?

— Не знам.

— Какво ви втълпи мисълта, че той е ваша мишена?

— А на кого другиго би могъл да бъде мишена той?

— Вацлав, ще съумеете ли някога изобщо да надмогнете тези самовнушения? Това са старовремски дивотии, варварщини. Кръвно родство, лично отмъщение. Мислите, че всичко е било нагласено специално за вас, за да улесни дребнавите ви, глупави страсти.

Добре де. Добре де.

— Да. Вероятно. И какво от това?

— Той не е ваша мишена. Нужен е на други хора.

— Значи вие сте ми позволявали…

— Досега. Да.

Джабаев можеше да ти каже все пак. Този впиянчен азиатец е преди всичко военнослужещ. Той е знаел. Офицери. Проклет офицерски манталитет. Ти вършиш цялата работа, а после те идват, връзват й сувенирна панделка и получават възхвалите.

— Вие ми я отнемате.

— Можете да се връщате у дома.

Чичерин наблюдава другите двама. Сега вижда, че те са в американски униформи и вероятно не са разбрали нито дума. Той протяга празните си ръце, загорелите от слънцето китки, за едно последно оковаване в стомана. Рипов, който се обръща към изхода, изглежда изненадан.

— О, не, не. Разполагате с трийсетдневен отпуск по оцеляване^[4]. Вие сте жив Вацлав, оцеляхте. Когато пристигнете в Москва ще трябва да се явите в ЦАХИ^[5] и това е всичко. Ще ви дадат нова задача. Ще прехвърляме немски ракетен персонал в пустинята. В Централна Азия. Предполагам, че там ще имат нужда от стари и опитни специалисти по Централна Азия.

Чичерин съзнава, че според личната му диалектика, развитието на собствения му живот към завръщане в Централна Азия в оперативен смисъл означава смърт.

Отидоха си. Безизразно-каменното лице на жената дори в последния миг не се обърна към него. Чичерин е сам в изтърбушената стая, където в стенните поставки все още стоят пластмасовите семейни четки за зъби, стопени, потекли надолу като разноцветни филизи, а снопчета влакна стърчат напосоки към всяка почерняла плоскост, ъгъл и ослепял от сажди прозорец.