Томас Пинчън
Гравитационна дъга (20)

□ □ □ □ □ □ □

Пъм, Истърлинг, Дромонд, Ламплайтър, Спектро са звездите върху коледната елха на доктора. Блещукат в тази най-свята нощ. Всяка от тях е студено известие за безизходни положения, за слънца, които ще отказват да стоят на местата си, но ще отлитат на юг, все на юг и ще ни оставят в един безкраен север. Но Кевин Спектро е най-ярката, най-далечната от всички звезди. И множеството се тълпи в Найтсбридж^[1], и по радиото звучат неспирно коледни песни, и в метрото е човешко гъмжило, а Пойнтсман е съвсем сам. Но той е получил своя коледен подарък, фа ла ла, и тази година не е нужно да се задоволява с консервирана кучешка храна, приятелчета, защото Пойнтсман има своето собствено чудо и детето истинско човешко същество, вече пораснало и възмъжало, но все така носещо сега някъде в мозъчната кора на Слотроп малко от детството на самата Психология, да, чиста неподправена история, инертна, капсулирана, неподдала се на въздействието на джаз, депресия, война: тъй да се каже надживяване на част от самия д-р Джамф, сега покойник, след смъртта, след пресмятането на оная, на оная стара централна камера, разбирате нали…

Той няма кого да попита, няма с кого да сподели. Сърцето ми, чувства той, сърцето ми прелива сега от такава жизненост и надежда… Вестите от Ривиерата са прекрасни. Тук, за разнообразие, експериментите започват да вървят гладко. Използвайки неизвестно загадъчно припокриване, всеобщо разпределение на суми или някакъв амортизационен фонд, бригаден генерал Пудинг дори бе увеличил финансирането за ЛАИ^[2]. И той също ли чувства силата и възможностите на Пойнтсман? Или просто се застрахова?

Денем Пойнтсман понякога очарован констатира, че пенисът му е в ерекция. Започва да се шегува, английски павловистки закачки, и почти всички произлизат от една злощастна случайност: латинското cortex се превежда на английски като bark („кора“), а да не говорим за известната хумористична връзка между кучетата и дърветата^[3] (твърде долнопробни и повечето хора в РИБИ са достатъчно благоразумни да ги избягват, но шегите са блестящи остроумия в сравнение с нестандартните закачки, като например великолепната „Какво подметнал лондончанинът-кокни на каубоя от Сан Антонио?“). По време на ежегодното коледно тържество на РИБИ, в даден момент Моди Чайлкс завежда Пойнтсман в стаичка изпълнена с беладона, марли, лабораторни стъклени пипети, фунии и миризма на хирургическа гума, където тутакси пада на червените си колене, разкопчава панталона му, докато той, объркан, о Божичко, гали косата й, несръчно я разтърсва и избутва от пристягащата я виненочервена лента; охо-о, какво е това, една истинска, загладена и румена, жарка робиня с шушкащи чорапи, минет, да, тъкмо сред тия зимно бледи болнични коридори, и далечният грамофон свири румба, до тях долитат баси, ксилофони, маримби, изпълнени с копнеж вълни от тропически струнни тонове, там всички танцуват на голия под, и черупката на старата паладинска сграда, раковина от хиляди килийки, се разхлабва, кънти, прехвърля музикални акценти по стените и напречните греди… дръзката Мод, това е невероятно, поема розовия кур на павловеца докъдето той може да влезе, брадичката й вертикално на ключиците като гълтач на саби и, отпускайки го, всеки път издава лек женствено сподавен звук, изпарения от скъпо шотландско уиски се разнасят като аромат от цветя, и ръцете й тръгват нагоре, захващат увисналото вълнено дъно на панталоните му, мачкат, разгъват, приглаждат — всичко става толкова бързо, че Пойнтсман само се олюлява, мига като пиян, чуди се дали не сънува или е открил идеалната смесителна пропорция, опитва да си я припомни, денем амфетаминов сулфат 5 мг през 6 часа, снощи преди лягане 0,2 г натриев амобарбитал^[4], тази сутрин подборка витаминови капсули на закуска, по 30 мл. алкохол да кажем през час за последните… колко кубически сантиметра прави това, и о Исусе Христе, празня се. Празня ли се? Да… ами добре… а Мод, милата Моди, гълта и не изпуска нито капка… спокойна усмихната, най-после отпушена, тя връща омекващохуестия ястреб в неговото студено ергенско гнездо, но остава коленичила още малко в стаичката на този момент, този продухван от течение и облят в бяла светлина момент, някаква мелодия от Ернесто Лекуона, може би „Сибоней“^[5], стига до тях по коридорите, дълги като морски пътища назад към зелените плитчини, хлъзгавите каменни назъбени крепостни стени и палмовите кубински вечери… викторианска поза, нейната буза е притисната в крака му, ръката му с издути вени е върху лицето й. Обаче не ги видя никой, тогава и никога след това, и в предстоящата зима, тук и там, погледите им ще се срещат и тя ще започне да почервенява като коленете си, ще го посети един-два пъти може би в неговата стаичка в лабораторията, но така или иначе това между тях никога няма да се повтори, тези внезапни тропици в притаения дъх на войната и английския декември, този момент на абсолютен покой…

Няма на кого да се довери. Мод със сигурност знае, че кроят някаква шмекерия, нали през нейните ръце минават финансите на РИБИ, нищо не й убягва. Но той не може да й каже… или най-малкото не може да й каже всичко, нито за точните условия на своята надежда, той никога, дори и на себе си… тя лежи някъде напред в тъмнината, спотайва се обратно, от ужас, от перспективата всички надежди все пак да бъдат съкрушени и той да намери единствено смъртта си, тази тъпа, куха шега, в края на този Павловски Път.

Сега и Томас Гуенхидуи долавя промяната, разклоняваща се по лицето и походката на неговия колега. Дебел, с преждевременно побеляла дядомразовска брада, приведен, разчорлен шегобиец, непрекъснато изпълнява някакви номера, опитва да приказва двояко, уелски провинциално комичен говор или диамантено несломим тон изричащ неприятни истини, по избор на слушателя. Певческият му глас е невероятен, в свободното време той се разхожда край оградените с мрежа писти в търсене на по-големи самолети, защото обича да репетира басовата партия от „Корона“^[6], докато въздушните крепости излитат с пълна мощ, но дори и тогава гласът му, разтърсващ костите, чист и надвикващ бомбардировачите, се чува чак до Стоук Поуджес. Веднъж една дама от Лутън-Ху, Бедфордшър, бе писала до вестник „Таймс“ да пита кой е човекът с прекрасния нисък глас изпълняващ „Корона“. Някоя си госпожа Снейд. Гуенхидуи е любител на обилната пиячка, предимно етилов спирт размесен в стила на типични за луд учен респектиращи и чудновати отвари с говежди бульон, гренадин, сироп за кашлица, предизвикващи оригване горчиви настойки от шлемник, валерианов корен, дяволска уста, венерина пантофка, всъщност каквото падне. Като представител на здравия алкохоличен стил възпят в национални легенди и балади, той е пряк потомък на уелсеца от „Хенри V“, който се щурал тук-там и подканвал хората да ядат Праза му^[7]. Обаче тежкоподвижен пияница той определено не е. Пойнтсман никога досега не е виждал Гуенхидуи седнал или неподвижно стоящ; той непрекъснато снове напред-назад стой! спри! стоп! негодници, между дългите редове с болни или умиращи лица, и даже Пойнтсман е забелязал грубоватата любов в неговите най-незначителни жестове, задъхването и промяната на тона му. Те са негри, индийци, евреи ашкенази, и говорят на диалекти, които не можеш да чуеш на „Харли Стрийт“^[8]: били са морени от глад, простудявани, бомбардирани, мизерно подслонявани, и лицата им дори и детските, до едно притежават някакво древно познанство с болката и житейските превратности, удивляващо Пойнтсман, повече загрижен и раздвоен относно Уест-Ендските регистри на благовъзпитаните знаци и симптоми, психически анорексии и запеци, които уелсецът едва ли би търпял. В отделенията под контрола на Гуенхидуи у някои пациенти ОМС^[9] са занижени до ~35, ~40. Белите линии върху рентгеновите призраци на кости се удебеляват, сивите налепи под езиците гледани през микроскопа с набръчкани черни стени, разцъфтяват в облаци Венсанистки нашественици^[10] с наточени противно-хищни зъбчета и търсят начин да разяждат авитаминозната тъкан, от която произхождат. Съвсем друга територия, нали.

— Не знам бе, човек, не, не знам — измъква той с бавно движение дебела ръка изпод късата бежова наметка и маха назад към болницата, докато вървят сред падащия сняг. За Пойнтсман разделението е очевидно, тук монаси и катедрала, там войници и гарнизон, ала не и за Гуенхидуи, част от когото остава назад като заложник. Улиците са пусти, Коледа е, двамата вървят тежко и бавно нагоре към дома на Гуенхидуи, докато безмълвната снежна завеса неспирно се стеле между тях и изподупчените болнични стени, които се отдалечават в каменен паралакс^[11] в белия сумрак. — Колко са упорити. Бедните, негрите. И евреите! Уелсците, да, уелсците също някога са били евреи, нали? Едно от изгубените еврейски колена, черно племе, което с векове е бродило по земята? о-о невероятно странстване. И най-после достигнало Уелс^[12].

— Уелс…

— Установили се там и станали уелсци. Ами ако всички ние сме евреи, а? всички разхвърляни като семена? и още от много, много отдавна продължаваме да излитаме от прастарата шепа. Уверен съм в това, мой човек.

— Разбира се, Гуенхидуи.

— Не сме ли всички евреи? А ти?

— Не знам. Днес не се чувствам евреин.

— С други думи, не усещаш ли, че отлиташ надалеч? — Той има предвид сам и отделен завинаги: Пойнтсман разбира какво иска да каже Гуенхидуи. И, колкото и да е изненадващо, това го трогва. Сега той усеща коледния сняг в цепнатините на ботушите си, през които хапещият студ опитва да проникне. Периферното му зрение регистрира бозавия вълнен фланг на Гуенхидуи, цветно петно, съпротива срещу този избеляващ ден. Отлита. Отлита надалеч… Гуенхидуи, милиони ледени иглички падат косо върху увитата му в наметката грамада, в този момент изчезването на неговата раса изглежда тъй неправдоподобно, че оттам, където се крие Гуенхидуи се връща познатия криволичещо пиянски бъбрив страх, Проклятието на Книгата, а тук пред него е човекът, който Пойнтсман наистина с цялата своя подла душица желае да види защитен и опазен… въпреки че е прекалено стеснителен или горд, дори само за да се усмихне на Гуенхидуи, без да му държи речи, обясняващи и заличаващи усмивката…

Посрещат ги тичащи и лаещи кучета. Пойнтсман ги следи с Професионален Поглед. Гуенхидуи тананика „Аберистуит“^[13]. Появява се Естел, дъщерята на портиера, с едно-две треперещи деца в краката и коледна бутилка с нещо парливо, но вътрешно силно загряващо гърдите около минута след изпиването му. Коридорите вонят на пушек от въглища, пикня, карантия, снощно готвено месо със зеленчуци. Гуенхидуи отпива направо от бутилката, подхваща обичайните закачки и опипване на Естел като същевременно играе на криеница с по-малкия й син Арч, който се мушва зад широкия задник на майка си и тя опитва да го шляпне, но той е много бърз.

Гуенхидуи издиша върху газовия брояч, който изцяло е замръзнал, процепът му е стеснен и не приема монети. Ужасно време. Той го заобикаля, обсажда, ругае го, приведен като екранен любовник, полите на наметката му се разтварят и го обгръщат… Гуенхидуи сияе като слънце…

Отвъд прозорците на всекидневната се точи редица оголени тополи в армейска тоналност, канал, заснежено жп депо, а зад него дълга назъбена купчина отпадъчни въглища, все още димящи след вчерашната Фау-бомба. Падащият сняг отнася настрани, накъдря, изправя и връща на земята валма пушек.

— Това е възможно най-близкото попадение — Гуенхидуи е до печката, а във въздуха се носи киселата миризма на сярна кибритена клечка. След малко все още нащрек пред газовия котлон: — Пойнтсман, искаш ли да чуеш нещо наистина параноично?

— И ти ли също?

— Да си разглеждал картата на Лондон напоследък? Цялата тази метеоритна напаст от Фау-оръжия стоварена тук, чат ли си. Не върху Уайтхол, където би трябвало да бъдат хвърлени, а върху мен, това по моему е чисто и просто га-дост.

— Ау, какво непатриотично подмятане.

— О, много ти е притрябвало да ми вярваш. — Гуенхидуи кашля и плюе в легена. — Че защо да ми вярваш? Тежкари от „Харли Стрийт“, Бога ми!

Това е стар номер на Гуенхидуи, да дразни членуващия в Кралския хирургически колеж. Някакъв необичаен вятър или рязка температурна разлика в небето донася до тях плътното хорово бръмчене на американските бомбардировачи: белият „Гиманфа Гану“^[14] на Смъртта. По плетеницата от релси по-долу безшумно пълзи маневрен локомотив.

— Падат според Поасоновото разпределение — отбелязва Пойнтсман тихо, сякаш всеки може да оспори думите му.

— Несъмнено, мой човек, несъмнено. Отлично наблюдение. Но падат само върху шибания Ист Енд, нали. — Арч или някой друг беше нарисувал в кафяво, оранжево и синьо фигурата на Гуенхидуи, понесъл докторска чанта успоредно на плоската линия на хоризонта покрай зелена газостанция. Чантата е пълна с бутилки джин, Гуенхидуи се усмихва, от гнездото в брадата му се подава червеношийка, небето е синьо, а слънцето жълто. — Но ти замислял ли си се защо? Ето ти сега един параноик от лондонското Сити. Всичките тези дълги и предълги векове бивал култивиран из провинцията? като разумно същество. Актьор, фантастичен мим, Пойнтсман. Фалшифицирал всички правилни сили? Икономическите, демографските? О, отгоре на всичко и случайните, нали виждаш.

— Кво да „виждам“? Не виждам. — На фона на прозореца и осветено контражурно от белия следобед, лицето на Пойнтсман е невидимо, с изключение на проблясващ във всяко око миниатюрен ярък полумесец. Ще пропъхне ли ръка назад да опипа за райбера на прозореца? Значи вълненият уелсец е полудял, а?

— Не ги виждаш — покритата със стоманени петна човка на лебеда бълва пара в стегната брокатена плетеница, — не виждаш негрите и евреите в тяхната тъмнина. Не можеш. Не чуваш тяхната тишина. Толкова си привикнал с дърдоренето и светлината.

— Във всеки случай привикнал съм с техния лай.

— През моята болница минават само неудачници, виждаш ли. — Гледа със скована, пиянски глупава усмивка. — Какво мога да изцеря? Мога само да ги връщам обратно, отново навън? Обратно към онова? Все едно че се намираме в Европа, хвърляме ги в скотобойната после всички ги превързваме, шинираме и тъпчем с медикаменти до постигането на някакво минимално състояние, за да продължаваме с избиването им.

— Хайде, хайде, не знаеш ли, че сме във война? — И така заедно с чашата, Пойнтсман получава ужасна гримаса. В интерес на истината, той се надява с помощта на идиотски неуместности да отклони Гуенхидуи от темата за параноика от лондонското Сити. Пойнтсман би предпочел да говорят за постъпилите днес в болницата жертви на ракетния обстрел. Но това е прогонване на духове, човече, сякаш поетът връща своята песен обратно в тишината, заклина белите ездачи, и Гуенхидуи, за разлика от Пойнтсман, знае, че това е част от плана за деня, да седи в тази гадна стая и да вика в именно такава глухота: че г-н Пойнтсман ще играе именно себе си — неестествен, раздразнителен, неразбиращ…

— В някои градове богатите живеят по височините, а бедните обитават ниските места. В други, богатите населяват крайбрежието, докато бедните трябва да поминуват във вътрешността на страната. А сега в Лондон мизерността се разраства с разширяването на реката към морето. Аз питам само, защо? Заради корабите ли? Защото системата на земеползването е още от Индустриалната Ера ли? Не сме ли свидетели на древни племенни забрани, оцелели през всичките английски поколения? Не. Истинската причина е Заплахата От Изток, нали. И от Юг: от по-голямата част от Европа, определено. За хората тук бе предвидено да паднат първи. Ние сме заменими, а онези от Уест Енд и северно от реката, не са. О, не твърдя, че Заплахата има една или друга определена форма. Политическа не е. Сънищата на параноика от лондонското Сити са недостъпни за нас. Сити вероятно е сънувал някой друг, вра-жес-ки град, който плава в морето, за да нахлуе в ус-тие-то на ре-ка-та… или вълни от тъмнина… огнени вълни… Може би сънува, че отново е погълнат от огромния без-мъл-вен Конти-нент Майка? Не е моя работа какво сънува Сити… Но ако Си-ти беше нарастващ през вековете ту-мор, непрекъснато променящ се, за да съответства точно на проме-нящата се фор-ма на собствените му най-лоши по-тай-ни стра-хове? Очуканите пионки, посраменият офицер и страхливият кон, всички, които сме шкартирали и безвъзвратно изгубили, са изоставени тук, незащитени, очак-ващи. Известно беше, не го отричай, беше известно, Пойнтсман!, че някой ден фронтът в Ев-ропа трябва да се развие така? Да се измести на изток и ракетите да станат необходими, и беше известно, как и къде раке-тите няма да долетят. Питай твоя приятел Мексико? Виж на неговата карта плътностите на попаденията? Изток, изток и южно от реката, където живеят всичките хлебарки, там попаденията са най-нагъсто, приятелю.

— Прав си, Гуенхидуи — разсъдително, отпивайки от чая — това е много параноично.

— Такава е истината. — Гуенхидуи вече е извадил празничната бутилка Vat 69 и се кани да налее. — Наздраве за бебетата. — Ухилен, напълно превъртял.

— Какви бебета, Гуенхидуи?

— Ами аз със-тавям една лично моя карта, нали? Нана-сям дан-ни от родилните отделения. Родените по време на този Блиц също следват Поасоново разпределение.

— Е, тогава наздраве за тази странност. Горкичките.

По-късно, на свечеряване, изпод ламперията излизат като феи няколко много тъмни, огромни червено-кафяви хлебарки и потеглят тромаво към килера, бременните майки-хлебарки също, с миниатюрни прозрачни съпровождащи хлебарчета точещи се като придружаващи кораби, които охраняват морски конвой. Чуваш ги нощем, по време на много късните затишия между бомбардировачите, стрелбата на зенитките и падащите ракети, шумни като мишки, дъвчат хартиените чували на Гуенхидуи, след себе си оставят струйки и следи от лайна с цвета на обвивките им. Те като че ли не си падат много по меките храни, плодове, зеленчуци и подобни, предпочитат твърда леща и фасул, неща, които могат да дъвчат, хартия, пластмасови прегради, да пробиват твърди плоскости, защото са труженици на обединението. Коледни хлебарки. Били затънали дълбоко в сламата на Витлеемските ясли, залитали, препъвали се и катерели, падали просветвайки в тъмночервено сред златистата зарешетена слама, която създавала у тях впечатлението, че се простира с километри нагоре и надолу и създава годен за ядене жилищен свят, тук-там прегризвали отвори в него, за да прекъснат някой тайнствен сноп от вектори, които да запратят съседните хлебарки презглава надолу край теб, задниците вирнати и антенките увиснали, докато ти се държиш с всичките си крачета, разтърсван от непрестанните вибрации на златистите стебла. Застоял свят: температурата и влажността остават почти непроменени, дневният цикъл приглушен само до леко равномерно потрепване на светлина, светло златиста, старо злато, сенки и после обратно. Навярно до теб от невидимата далечина стига плач на дете, като вълни от енергия, почти неосезаеми, често пренебрегвани. Твоят спасител, нали…