Яна Язова
Бенковски (92)

6. Едно народно събрание, което заслужаваше името велико

— Българският народ не ще нов султан! — викна гръмко Иван Соколов.

Апостолът Панайот Волов, останал прав на своето място, отвърна очите си от Душанцалията, който скръбно бе навел глава, и погледна отново оратора. Очите му се наляха със сълзи поради толкова остри и несправедливи подозрения, които видя струпани върху себе си.

Георги Бенковски стана. В същото време неговите депутати от Панагюрище, столицата, която той бе увенчал, скочиха, но не за да се изправят до него, а до Иван Соколова.

— Никакво пълномощно няма да подписваме!… — завикаха те почти едновременно и в един глас. — Ако ние не си изберем управлението и не си назначим началниците, нам не трябва и свобода! Няма да си проливаме кръвта, за да сложим нов тиранин на главите си!…

Силни възгласи да се спре подписването на пълномощното се чуха от много места сред купа на депутатите, които в настъпилата суматоха се бяха събрали на едно място сред поляната. В това време се разнесе гласът на Георги Бенковски:

— Братия!…

При звука на този силен и толкова познат глас, който сега изглеждаше спокоен, всички се стъписаха и млъкнаха.

— Братя! — извика повторно той. — Искам да ви дам известни разяснения. Някои учени и философи, които се намират между нас, ви дадоха погрешни тълкувания на пълномощното, което апостолите искат от вас да подпишете, преди да се започне всякаква друга работа. Това пълномощно апостолите искат от вас не от своеволие и за своя изгода, а то се иска само поради нашата длъжност да ви служим и за ваше добро. Онова, което е убило всички водачи, е своеволието. Ако пък имаме някаква изгода от подписване на пълномощното, то е, за да изпълним длъжността си. Защото, ако пренебрегнем длъжността си към вас, това значи да се откажем от правата си. Колкото човек е по-високо поставен, толкова по-строго трябва да изпълнява своите длъжности.

Я помислете, братя, ако ние не сме снабдени от вас с такова пълномощно на ръка, как ще ви браним от всевъзможни авантюристи и натрапници чужденци, които в размириците се готвят да навлязат и да се нахвърлят от всички страни върху вас, за да спечелят лесно извоювана победа?

Може би на някои философи да не е по волята това пълномощно, но аз не съм дошъл да работя за тяхна полза, а за народна!

— Приказки! — развикаха се едновременно няколко гласа от най-гъстия куп на депутатите. — Срещу такива натрапници ние знаем как да се пазим. Не се боим от тях. За такива измислици никакво пълномощно няма да подпишем!

Всред народното представителство настана такава суматоха, че не можеше да се разбере кои държаха речи и кои просто викаха. Някои депутати от селата се приготовляваха да напуснат вече Оборище и да си разотидат, додето пък други се бяха нахвърляли група срещу група, като държаха ръце на ножовете си.

На сцената на този горски театър наистина се разиграваше едно странно и велико действие. Душата на един народ, приспана от столетия, се събуждаше за живот по един чудесен начин. Роби хвърляха вериги. Обезправени се тревожеха за своите права. Вековно покорство противоречеше и противодействаше. Но имаше още нещо, което ужасяваше и подлудяваше всички. То бе онова вековно безмълвие, което отведнъж бе намерило уста, заговорило и закрещяло!…

Без да мисли, че цял живот бе работил, за да предизвика тази гледка, покрусен от нея, защото я бе предизвикал като бунт срещу себе си, Панайот Волов се хвърли към гъстия шумак на гората, закри се от очите на всички депутати и горко заплака. Той бе станал изкупителна жертва на своето въжделение за всенародна пробуда.

Неговите синджирлийци и новоселци веднага се притекоха и го наобиколиха. Те го следваха навред с преданост, която стигаше до обожание, и сега, когато го видяха да пролива горещи сълзи, завайкаха от съжаление и милост. Напразно те го молеха да им обясни за какво се е подигнала такава врява.

А в това време от поляната се издигаха все по-високи и застрашителни гласове:

— Ние не искаме тиранин, бил той турчин или християнин, все едно!

— По-добре е да стоим под турски ярем още петстотин години, отколкото да приемем това пълномощно, което ни връзва ръцете и ни прави прости оръдия във време на въстанието!

В същото време сред поляната се разиграваше една вече сърцераздирателна сцена. Георги Бенковски бе скочил върху един повален дънер и като изтегли сабята си, извика с цял глас и с всичките си сили:

— Петричани, мечени и вие, муховци с мечкарските шишанета! Тук ли сте, братя? Дойдете ми ако не на помощ, то поне да се простим за последен път!… Аз отивам!

Гробна тишина прекъсна онова страшно действие, което се разиграваше на горската сцена и достигаше своя патетичен край. Всички слисани погледнаха към това възвишено място, върху което викаше Георги Бенковски, и го видяха. Разтреперан от глава до пети, с гърди, издути до пръсване, с лице, което приличаше на стихия, и очи, които пръскаха светкавици, той викаше:

— Петричани, мечени, муховци с мечкарските шишанета, тука ли сте братя?…

— Тука сме!… Тука сме!… — екнаха от стотина различни места гласове от гората и позованите, вдигнати като от вихрушка, от всички страни се струпаха около него. Настъпи мъртва тишина, в която никой не смееше да диша.

— Братя! — викна Георги Бенковски. — Около три месеца се изминават вече, откакто аз ви дойдох на гости, откакто се запознахме един други. Тежки времена бяха тогава, братя! Когато чухте най-напред да излезе от моята уста ужасното слово: „Да въстанем против тиранина!“ — вие имахте пълно право да ме предадете на тоя последния още тогава, защото не ме познавахте що съм за човек! Хиляди пъти щях да бъда по-благодарен, братя, ако бяхте ме предали тогава на турците, отколкото да слушам сега, да бъда свидетел, да гледам, че нямате на мене и на моите другари апостоли за пара доверие. Сега именно, когато дойде време да се отплатим и ние, да познаете дали от сърце и душа сме били ваши братя и доброжелатели, да ви помогнем в тая критическа минута, когато имате най-много нужда от помощ, аз съм принуден за кефа на няколко тук присъстващи братя философи да ви напусна против волята си заедно със своите другари! Сбогом, мили братя!… Благодаря ви за гостоприемството, което показахте към мене! Простете ми, ако съм оскърбил някого, което е твърде възможно. Аз отивам в Батак да вдигам въстание, а вие правете щото знаете. Нека Господ да ви помогне. Сбогом!…

Като каза тия думи, Георги Бенковски втъкна сабята си в ножницата, хвана за юздата белия си кон, който чакаше завързан за дървото, и сложи крак на неговото стреме.

Внезапно млъкналата сцена отново оживя. Петричани, мечени и муховци се сгъстиха един до друг като стена около белия кон и хванаха неговите стремена.

— На кого ни оставяш, войводо? — извикаха отчаяни гласове от купа на депутатите. — Ние без тебе не чиним нищо!

Войводата изгледа отвисоко цялото събрание.

— Право да ви кажа, братя, аз не мога да си обясня що сте за хора вие. Предложих ви да подпишете едно невинно парче книга, което е пак за ваше добро и без което не е възможно нищо да стане, вие повдигнахте врява до небесата и поискахте дори да си отидете. Сега аз сам искам да си отида, вие казвате: „На кого ни оставяш?…“

С подобни хора аз не се наемам да вдигам бунт, заради това пуснете ме да вървя!

— Кой не иска да подпише? — завикаха заплашителни гласове от всички страни.

— Вие и вашите учени граматици! — студено отвърна войводата.

— Ние сме готови да подпишем всичко, което се предлага от тебе! — отвърнаха гласовете. — Бунт, бунт!… Бунт и свобода желаем ние!…

Тези викове потресоха всички, дори и тия, които бяха държали речи против подписване на пълномощното и призоваваха народните представители да се борят срещу него. Никой не бе предвидил възможността войводата да си отиде. Нямаше ли Георги Бенковски, нямаше да има бунт, нямаше да има свобода!…

И тия хора, които за един миг бяха живели свободно, които бяха покряскали на свобода, изказали своето мнение, правила своя избор, пред вероятността да загубят тая свобода полудяха.

Сега те можеха да се чудят на ума си, как са видели в лицето на апостола Георги Бенковски тиранин и узурпатор на правдините си. Нали той дойде да се бори за тяхната свобода?… Нали той ги научи да приготовляват своето оръжие, да се бият според военните правила на групи и поединично с врага, да се отбраняват и да нападат, той им назначи и обучи военачалници, стражи и свърза с тайна поща Панагюрски окръг с цялата страна?

Не бе ли той същият, който ги упъти как да си приготвят всички военни припаси и храни? А всичко това не бе ли само за да добият свобода?…

Не бяха ли всички синове на едно отечество? Не се ли стремяха към една-единствена цел?…

Георги Бенковски свали крака си от стремето на коня и отново се изправи върху високия дънер.

— Който иска да върви с мене и да изпълнява всичките ми заповеди безпрекословно — извика той, — нека си извади ножа!…

Стотици лъснати и намазани с масло ножове блеснаха на въздуха. Малцината, които не изтеглиха ножовете си, гледаха тая гора от лъснати острия с овлажнели очи. Те разбираха всичко. И у тях копнежът за свобода бе толкова силен.

Иван Соколов излезе из тяхната среда, премина между депутатите, качи се при апостола, прегърна го силно и го целуна в уста.