Яна Язова
Бенковски (249)

2. Решението

— Какво искате най-сетне от мен?…

Този вик, пълен с уплаха, се изтръгна из гърдите на капитан Енглендер. Към тия гърди бяха насочени като таралежови бодли двадесетина щикове, пушки и толкова револвери на нетърпеливи и силно развълнувани въстаници. Войводата продължаваше да държи своя револвер, опрян върху сърцето му.

— Какво е това отнасяне? Мисля, че не съм между разбойници!…

— Какво искаме ли? — отвърна войводата. — Немедленото ви съгласие да спрете парахода на български бряг, и то на това място, което аз ще ви посоча!

— Но какво си мислите?… Съм ли аз в състояние да се съглася с едно такова ваше разпореждане! — запротестира капитан Енглендер. Побледнелите му страни се зачервиха от напрежение.

Високият въстаник, който го бе заговорил на матерния му език и с револвер, опрян в гърба му, го бе последвал на палубата, заговори отново:

— От вас се изисква да стоварите всички български въстаници, които се намират в парахода, на един пункт, наречен Козлодуй, или по-право малко по-нагоре от това селище, между турското беклеме и едно черкезко село.

— Това аз не мога да направя! — викна ужасен капитан Енглендер. — Но ако искате, аз мога да ви предложа да слезете на срещуположната страна — на румънския бряг, където се товарят гемии. С тези гемии и с техните лодки ще можете да се прехвърлите на желаното от вас място.

— Не там, а в Козлодуй! — викнаха двайсетина въстаници, които го обкръжаваха и държеха оръжията си насочени към гърдите му.

— Тогава аз ви предлагам, без да спираме някъде, да ви заведа на някое пристанище, например в Радуевац! — с последни сили извика капитан Енглендер. Неговото извикване приличаше на оня дъх, който си поема удавникът, съборен от бурята в морската бездна. При поемането на този дъх той чу и нея — бурята, която искаше да причини неговата гибел. Нейният глас беше раздразнен до побесняване, като че ли неговото слабо тяло беше пречка на стихиите.

— Тогава, без да спирам, да ви заведа и стоваря, където поискате, на румънския бряг! — с всички сили проговори той, като че ли да надвие фаталността, която виснеше над неговата последна дума.

В този миг високият въстаник, който говореше немски език и го бе довел на палубата под въоръжен конвой, щракна спусъка на револвера си и го опря на дясното му сляпо око.

— Решавайте! — викна той, почервенял от гняв. — Ние пожертвахме за отечеството си своя живот! Много хора имаме да убиваме! Един повече или по-малко, това за нас нищо не значи!

В този миг опитното ухо на капитан Енглендер долови отслабването вървежа на машината. Параходът бе срещу течението на реката. Зад него надълго се простираха плитчините и пясъците на ниския бряг, а засядането на „Радецки“ в тях неминуемо и катастрофално бе въпрос на минути.

Той вдигна очи ужасен и съгледа в помещението на кормчията Хасдел застаналия при самото кормило български въстаник. Това бе един поп с черна голяма брада, с черен висок калпак, който напомняше попска калимавка, с кръст на челото. Този поп изглеждаше да се взира с мрачен и решителен поглед напред, където вероятно диреше с очи между турското беклеме и черкезкото селище онова „по-горно“ място, за което ставаше дума, при селото Козлодуй.

Ако „Радецки“ не заседнеше назад в плитчините и пясъците на ниския бряг, то щеше да му се случи най-лошото. Направляван от мрачния и унесен поп към брега, той щеше да се блъска в непознатото речно дъно и потъне заедно с всичките свои пасажери.

— Добре, съгласен съм! — извика с всички сили капитанът, сега толкова бързо, колкото дълго бе упорствал на своя отказ. — Ще ви отведа до Козлодуй и ще ви стоваря, където ми посочите, но само за вас собствен интерес искам да се подчинявате на моите заповеди и аз сам да водя командата на парахода, както съм командвал досега!

Щом каза това, войводата свали револвера си от гърдите му и всички оръжия, насочени срещу него, бидоха свалени долу. Високият въстаник, който му говореше на матерния език, с револвер в ръка го повлече на капитанския мост. Там той го остави, изпъна се по войнишки и застана зад него на пост.

— Аз ще ви посоча мястото, на което ще спрете! — каза той предупредително и сериозно. — Понеже тук Дунавът е плитък, то вие с най-голяма осторожност трябва да следите за хода на парахода. В случай че параходът заседне на пясък, то вие ще бъдете незабавно застрелян!…

В това време и войводата Христо Ботев тичешком се изкачи на капитанския мост. В ръката му блестеше гола сабя. Капитан Енглендер веднага се обърна към него:

— Необходимо е — каза той — да пуснем машината с най-голяма бързина, защото има опасност да бъдем настигнати от един военен турски параход, който носи на борда си войници и който ние оставихме в Силистра. В същото време при по-бърз ход няма опасност да се ударим някъде на пясък. Моля ви също да разпоредите, щото вашите момчета да затулят оръжията си и да не бляскат с тях по палубата, защото, ако турските брегови стражи забележат това, могат да ни устроят големи препятствия при дебаркирането, ако и не му съвършено попречат. Наредете, щото по борда да не тичат толкова униформи, а от своя страна и аз ще заповядам на моите моряци да обтегнат тентата над парахода и да опънат страничните платна.

Капитан Енглендер внезапно млъкна. Той бе изненадан. Христо Ботев бе грабнал ръката му.

Десницата му увисна като стопена от железните пръсти на този сърдечен човек, който бе намерил един безмълвен израз — ръкостискането, — за да му благодари.