Метаданни
Данни
- Серия
- Балкани (2)
- Включено в книгата
- Година
- ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,8 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Яна Язова
Заглавие: Бенковски
Издание: второ
Издател: Изток-Запад
Град на издателя: София
Година на издаване: 2003
Тип: роман
Националност: българска
Печатница: Изток-Запад
Излязла от печат: април 2003 г.
Коректор: Людмила Петрова
ISBN: 954-8945-37-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12284
История
- — Добавяне
5. Гласът на вечните камбани
Един мартенски подиробед Райна Попгеоргиева посрещна в училището своя колега Искрьо Мачев. Панагюрци бяха свикнали да я дирят в тази сграда, в която тя учеше децата им. Литнало по света, пилето се бе завърнало преди три години и прибрало в училището като в родно гнездо. Райна Попгеоргиева изпълни желанието на панагюрци — стана учителка.
Понеже Райна бе първата жена-учителка в Панагюрище, изглеждаше тъй, като че ли училището принадлежеше ней, като че ли бе неин дом, а всички деца, които учеше, бяха нейни чеда. Никой не казваше, че Райна Попгеоргиева е още твърде млада, едва двадесетгодишна, за да бъде майка и наставница на толкова деца. При нея възрастни жени идеха да получат наставление и старци тропаха с тояжките си на училищната врата, за да поприказват и получат нейния съвет.
През този мартенски подиробед Искрьо Мачев, който от известно време по неизвестни причини бе изоставил напълно училищните занимания, потропа на вратата на училището, а когато видя учителката Райна пред себе си, забрави се от смущение и заприказва бързо-бързо, като се запинаше на всяка дума:
— Хайде, учителко! Остави всяка работа! Остави училището! Ела… ела с мен!…
Къде ще ме водиш, бае Искрьо? — запита го Райна, твърде озадачена от неговото смущение и забъркана реч.
— Ще те водя у дома! — отговори припряно Искрьо. — Ала бързо тръгвай, учителко. Чакат ни!
— Кой ни чака у вас? — запита отново Райна, като го изгледа строго. Искрьо не приличаше на себе си от вълнение.
При нейния въпрос той се огледа на всички страни, повдигна се на пръсти и като се наклони към ухото й, изшепна силно:
— Княза!…
Райна отстъпи няколко крачки назад и малката й розова уста зина, сякаш тя не смееше да повтори това име или да зададе друг някой въпрос. Като всички жители на Панагюрище и тя много добре знаеше кой е този „княз“ и тъй като домът на поп Георги Футеков бе само през две къщи от главния „дворец“ на княза — хаджи Луковата къща, където всички знаеха, че заседава военният съвет, тя всяка сутрин минаваше на път за училището край тази къща и мислеше за него.
Нейният баща, поп Георги, също мислеше за него, когато се хвалеше пред близки и познати, че неговата къща е истинско кале, че страничните зидове са двойни и между тях има скривалища, че от горния кат се наблюдава цялата източна част на града, а неговият двор е ограден с широки и яки зидове, правени от дялан камък.
Че той е достъпен само откъм северната страна, където има една малка вратня, и от източната страна, където е голямата порта, направена от дебели диреци, железни заключалки и мандала. Той чувстваше може би тайно огорчение и се чудеше, че „нечие скрито око“ не бе зърнало неговата къща когато бе избирало хаджи Луковата за дворец и седалище на военния съвет.
За него мислеше и попадията, когато мърмореше всеки ден не знам какви си молитви, които минаваха през ума й, колчем въоръжените с мечкарски шишанета мечени излезеха да бъбрят шумно пред хаджи Луковата къща.
Общото опиянение я бе оставило трезвена и тя наблюдаваше живота, който кипеше вън от нея, като игра на полудели хора. А тя всъщност твърде малко знаеше за него. Мислеше само, че я дразни грубото бърборене на меченските телохранители пред хаджи Луковата къща. Тя не знаеше, че я дразни не техният весел и непрекъснат говор и че не тоя говор чува тя. Презвитера Нона чуваше онзи ужасен шум от гръмотевични кречетала, който произвежда в небето, когато настъпва, унищожителният градоносен облак. Сърцето й се бе свило от смъртен страх, като фиданка сред полето, която долавя още отдалече бурята, която иде.
Под нейния покрив не се лееха куршуми и не се правеха фишеци, но всички, които живееха под него, много добре знаеха, че вън се приготовлява „Нещо лошо“, и го чакаха.
Това знаене за Райна Попгеоргиева бе някак си отвлечено и приказно. Тя си мислеше, че не може да участва в живота вън, тъй като нейният живот всецяло бе вътре в училището. Тя не знаеше много добре какво правят хората вън, тъй като го долавяше само по възбудените приказки на своите ученици, които бяха започнали да дохождат по-рядко на училище. Когато пък дойдеха, те показваха, че не мислят повече за уроците си, изглеждаха неспали цяла нощ и като влезеха в класната стая, клюмаха полузаспали на чиновете си. В междучасие те играеха на „турци“ и на „българи“ и се биеха помежду си настървено, до пукване на главите. Те вадеха от джобовете си малки пищови, ножове и железни топчета от малки кантари. Всичко това учителката виждаше добре, то бе станало неразделна част от живота на училището и то идеше отвън, но външният живот за нея още нямаше реални очертания.
Когато Искрьо Мачев пошушна в ухото й: „Княза!“ — този живот вън изведнъж доби пред нея своя реален образ. Приказката стана действителност. Призрачният герой оживя. Неговият херолд беше Искрьо Мачев!…
— Да вървим! — каза тя, като че ли решаваше и действаше насън. Тъй Райна Попгеоргиева тръгна към невероятното, което трябваше да стане нейна действителност.
Когато вървеше бързо-бързо подир Искрьо, като подтичваше по улицата към неговия дом, над главите им се разнесе гласът на вечерните камбани, които оповестяваха на населението спиране на дневния труд и го призоваваха на вечерна молитва в храма. Изведнъж в паметта на Райна възкръсна споменът за други едни вечерни камбани, за които бе чела и мислила в годините на своето ученичество. Тя си спомни за камбаните на света Жана, в които пастирката се бе вслушвала, когато връщала вечерно време своето стадо у дома си. В тия камбани се преплитали небесните гласове на свети Архангел Михаил и на света Маргарита, които й викали: „Жано, Жано, предай стадото на баща си, остави хурката си вкъщи, иди облечи войнишки дрехи, сложи броня, препаши се с меч и прогони англичаните от Орлеан! Франция загива! Ти си предопределена от Бога да я спасиш! Остави всичко и върви при краля!“
Райна бързо се изравни с Искрьо Мачев, който немилостиво бързаше напред, и го запита със задъхан глас:
— Ти не ми каза, за какво ме вика Княза?
Искрьо не се обърна да я погледне, нито се възпря да намали стъпките си. Подир малко тя чу само неговия глас, също тъй запъхтян като нейния, който й отговори:
— Той каза да оставиш всичко и да вървиш при него!…