Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Балкани (2)
Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
penchev (2020)
Обработка и форматиране
Fingli (2020)

Издание:

Автор: Яна Язова

Заглавие: Бенковски

Издание: второ

Издател: Изток-Запад

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: Изток-Запад

Излязла от печат: април 2003 г.

Коректор: Людмила Петрова

ISBN: 954-8945-37-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12284

История

  1. — Добавяне

5. Гласът на вечните камбани

Един мартенски подиробед Райна Попгеоргиева посрещна в училището своя колега Искрьо Мачев. Панагюрци бяха свикнали да я дирят в тази сграда, в която тя учеше децата им. Литнало по света, пилето се бе завърнало преди три години и прибрало в училището като в родно гнездо. Райна Попгеоргиева изпълни желанието на панагюрци — стана учителка.

Понеже Райна бе първата жена-учителка в Панагюрище, изглеждаше тъй, като че ли училището принадлежеше ней, като че ли бе неин дом, а всички деца, които учеше, бяха нейни чеда. Никой не казваше, че Райна Попгеоргиева е още твърде млада, едва двадесетгодишна, за да бъде майка и наставница на толкова деца. При нея възрастни жени идеха да получат наставление и старци тропаха с тояжките си на училищната врата, за да поприказват и получат нейния съвет.

През този мартенски подиробед Искрьо Мачев, който от известно време по неизвестни причини бе изоставил напълно училищните занимания, потропа на вратата на училището, а когато видя учителката Райна пред себе си, забрави се от смущение и заприказва бързо-бързо, като се запинаше на всяка дума:

— Хайде, учителко! Остави всяка работа! Остави училището! Ела… ела с мен!…

Къде ще ме водиш, бае Искрьо? — запита го Райна, твърде озадачена от неговото смущение и забъркана реч.

— Ще те водя у дома! — отговори припряно Искрьо. — Ала бързо тръгвай, учителко. Чакат ни!

— Кой ни чака у вас? — запита отново Райна, като го изгледа строго. Искрьо не приличаше на себе си от вълнение.

При нейния въпрос той се огледа на всички страни, повдигна се на пръсти и като се наклони към ухото й, изшепна силно:

— Княза!…

Райна отстъпи няколко крачки назад и малката й розова уста зина, сякаш тя не смееше да повтори това име или да зададе друг някой въпрос. Като всички жители на Панагюрище и тя много добре знаеше кой е този „княз“ и тъй като домът на поп Георги Футеков бе само през две къщи от главния „дворец“ на княза — хаджи Луковата къща, където всички знаеха, че заседава военният съвет, тя всяка сутрин минаваше на път за училището край тази къща и мислеше за него.

Нейният баща, поп Георги, също мислеше за него, когато се хвалеше пред близки и познати, че неговата къща е истинско кале, че страничните зидове са двойни и между тях има скривалища, че от горния кат се наблюдава цялата източна част на града, а неговият двор е ограден с широки и яки зидове, правени от дялан камък.

Че той е достъпен само откъм северната страна, където има една малка вратня, и от източната страна, където е голямата порта, направена от дебели диреци, железни заключалки и мандала. Той чувстваше може би тайно огорчение и се чудеше, че „нечие скрито око“ не бе зърнало неговата къща когато бе избирало хаджи Луковата за дворец и седалище на военния съвет.

За него мислеше и попадията, когато мърмореше всеки ден не знам какви си молитви, които минаваха през ума й, колчем въоръжените с мечкарски шишанета мечени излезеха да бъбрят шумно пред хаджи Луковата къща.

Общото опиянение я бе оставило трезвена и тя наблюдаваше живота, който кипеше вън от нея, като игра на полудели хора. А тя всъщност твърде малко знаеше за него. Мислеше само, че я дразни грубото бърборене на меченските телохранители пред хаджи Луковата къща. Тя не знаеше, че я дразни не техният весел и непрекъснат говор и че не тоя говор чува тя. Презвитера Нона чуваше онзи ужасен шум от гръмотевични кречетала, който произвежда в небето, когато настъпва, унищожителният градоносен облак. Сърцето й се бе свило от смъртен страх, като фиданка сред полето, която долавя още отдалече бурята, която иде.

Под нейния покрив не се лееха куршуми и не се правеха фишеци, но всички, които живееха под него, много добре знаеха, че вън се приготовлява „Нещо лошо“, и го чакаха.

Това знаене за Райна Попгеоргиева бе някак си отвлечено и приказно. Тя си мислеше, че не може да участва в живота вън, тъй като нейният живот всецяло бе вътре в училището. Тя не знаеше много добре какво правят хората вън, тъй като го долавяше само по възбудените приказки на своите ученици, които бяха започнали да дохождат по-рядко на училище. Когато пък дойдеха, те показваха, че не мислят повече за уроците си, изглеждаха неспали цяла нощ и като влезеха в класната стая, клюмаха полузаспали на чиновете си. В междучасие те играеха на „турци“ и на „българи“ и се биеха помежду си настървено, до пукване на главите. Те вадеха от джобовете си малки пищови, ножове и железни топчета от малки кантари. Всичко това учителката виждаше добре, то бе станало неразделна част от живота на училището и то идеше отвън, но външният живот за нея още нямаше реални очертания.

Когато Искрьо Мачев пошушна в ухото й: „Княза!“ — този живот вън изведнъж доби пред нея своя реален образ. Приказката стана действителност. Призрачният герой оживя. Неговият херолд беше Искрьо Мачев!…

— Да вървим! — каза тя, като че ли решаваше и действаше насън. Тъй Райна Попгеоргиева тръгна към невероятното, което трябваше да стане нейна действителност.

Когато вървеше бързо-бързо подир Искрьо, като подтичваше по улицата към неговия дом, над главите им се разнесе гласът на вечерните камбани, които оповестяваха на населението спиране на дневния труд и го призоваваха на вечерна молитва в храма. Изведнъж в паметта на Райна възкръсна споменът за други едни вечерни камбани, за които бе чела и мислила в годините на своето ученичество. Тя си спомни за камбаните на света Жана, в които пастирката се бе вслушвала, когато връщала вечерно време своето стадо у дома си. В тия камбани се преплитали небесните гласове на свети Архангел Михаил и на света Маргарита, които й викали: „Жано, Жано, предай стадото на баща си, остави хурката си вкъщи, иди облечи войнишки дрехи, сложи броня, препаши се с меч и прогони англичаните от Орлеан! Франция загива! Ти си предопределена от Бога да я спасиш! Остави всичко и върви при краля!“

Райна бързо се изравни с Искрьо Мачев, който немилостиво бързаше напред, и го запита със задъхан глас:

— Ти не ми каза, за какво ме вика Княза?

Искрьо не се обърна да я погледне, нито се възпря да намали стъпките си. Подир малко тя чу само неговия глас, също тъй запъхтян като нейния, който й отговори:

— Той каза да оставиш всичко и да вървиш при него!…