Яна Язова
Бенковски (107)

1. Факелно шествие, записано в страниците на историята

Главният щаб яздеше подир Княза през гъстата Меченска гора. Високите и смълчани буки не пропускаха нито един лъч от оная светлина, с която небесните светила огряваха средногорските нощи, но конниците се движеха по тъмната пътека бързо и сигурно, защото я познаваха. Бяха я извървели твърде наскоро до Оборище и по обратния път.

Когато буките се разредиха дотолкова, че около малката конница се промъкна виделина, която позволи да се различат силуети на букови дървета с бяла кора, те се отклониха от пътя и покачиха на едно бърдо, от което се виждаше село Мечка и цялата Средногорска долина.

На това бърдо те застанаха като замаяни, защото видяха селото Мечка цяло огряно от светлина, легнало като комета върху земята.

А селото приличаше на комета поради това, че имаше на пътя, по който идеше четата, простряна една дълга, огнена опашка.

— Мечка гори!… — възкликна Крайчо байрактар.

Изпълнен с недоумение, Княза гледаше надолу светлата комета, която бе превърнала неговото най-любимо село Мечка, родна люлка на неговите телохранители, на ония славни момци, които се раждаха с мечкарски шишанета на рамо, в нещо непознато и не само странно, а още и опасно, в засада на неговия път. Дали, като са получили кървавото възвание, веднага не са въстанали, дали не са били веднага нападнати от турците, тозчас опожарени и сега горят?… Но къде е имало толкоз турци по тия места, които веднага, щом научат за бунта, да се съберат и нападнат село Мечка? И ако са били нападнати, какво са правили неговите телохранители, славните мечени с мечкарските шишанета, как са се предали тозчас на врага? Ако са видели, че не могат да се борят по-дълго време сами, защо не са препуснали конете си да търсят помощ в Панагюрище, революционната столица, която се намира само на два часа път от Мечка?…

Такива и още много други бързи, парливи като огнени стрели въпроси мълчаливо бидоха зададени от всички, които възпряха коне край гората и погледнаха надолу грейналата опашата звезда, легнала край Меченската гора.

Двама веднага да разузнаят какъв е този огън в Мечка! — заповяда Княза.

Двама конника, два силуета, се отделиха от групата и препуснаха по каменливия път. Скоро обаче те се върнаха вир-вода от галопиране, без душа останали от възхита, махаха калпаците си на въздуха и викаха:

Всички мечени чакат вън от селото, с черковните байраци и поповете начело!… Накладени са големи огньове из цялото село! Запалени дебели борини носят учениците в ръце!… Големи фенери са окачени на върха на черковните байраци! Щом получили кървавото възвание, цялото село въстанало и до един излезли на панагюрския път да чакат Бенковски войвода!…

Моите мили мечени!… — викна войводата. „Моите телохранители!“ — бе неговата мисъл, но той нямаше време да я изкаже, защото летеше вече напред към огреяното село. Малката конница презглава се понесе подир него.

Едва когато съзря черковните байраци, които се развяваха начело на огнената колона, вихрената конница забави своя ход и се нареди двама по двама, като истински Главен щаб подир своя княз. Крайчо байрактар избърза десетина разкрача напред, като развя зеленото знаме над главата си. Всички запяха в един глас:

Хей, народ поробен…

„Хей, народ поробен!…“

Изведнъж стотици детски гласове подеха песента. Това бяха построените в редове ученици. Миг тържествен… Не по силите и на най-твърдата човешка душа… Песен запята от стари бунтовници и подхваната от деца!… Хаос от чувства, избликнали сълзи стиснаха гърлата на конниците, идещи да сеят смърт и свобода. Останаха да пеят силно само децата. Стотици детски очи под запалените борини гледаха вторачено наближаващата тъмна колона. Начело вървеше конник, над главата му се вееше зелен байрак.

Тези деца бяха поколението на робите, отсъдено да посрещне подир петстотин години изгряването на свободата. Тия очи бяха определени да видят първата светлина. Тия деца бяха дошли на житейската сцена, за да вземат участие в една драма, играна от истински герои.

Облечени в черковните си дрехи, кадилници в ръка, обвеяни от облаци благоуханен тамянен дим, застанали начело под черковните байраци, на върха на които се люлееха запалени фенери, свещениците запяха в хор своите духовни песни. Тогава едно вдъхновено множество от мъже и жени, между които се виждаха беловласи глави, разтреперани от старост, навлезе по средата на пътя, падна на колене в краката на конете и започна да целува ръцете на водача, на байрактара и на непознатите конници.

— Да живее Бенковски войвода!… Да живее България!… — Тия гласове познаваха само ехото на високите планини, усоите и свърталищата на мечките. Това бяха гласовете на меченските юнаци, телохранители на Княза, наредени в два реда край пътя. Една нощна гвардия, достойна за всяка царска особа. Те носеха с вирната горда глава своята униформа — черни колчаклии потури, черни елеци и бели мечкарски ямурлуци на рамене. В поясите им се виждаха дръжките на втъкнати чифте пищови и ножове с широки върхове. Дълги ятагани висяха на техните пояси, големи мечкарски шишанета, закачени на гръб, стърчаха като окастрени дървета над техните калпаци.

Пред най-гъстата маса народ: мечени — мъже на всяка възраст, въоръжени със стари кремъклии пушки, брадви, ножове и мечени — жени с вили и мотики на рамо, се развяваше байрак. Тези байрак стискаше в ръце един слабичък, пъргав знаменосец с валчест като топка калпак на глава. Той не бе сварил да му прикачи бунтовно лъвче. С торбичка на рамо и с гайда на кръста, пъргавият знаменосец виреше знамето високо, подскачаше от крак на крак както от тревога, тъй от нетърпение, като едно горско пиле, хванато току-що между клоните на дърветата и вързано за ногата сред село.

Княза съгледа тогова знаменосеца и се усмихна. Това бе Кокльо, меченският воденичар.

Когато го видя за първи път, Княза му рече: „Тръгни с мен! Нам ни трябват много воденичари.“

А Кокльо му се примоли: „Княже, много ти се моля в твоята войска да не бъда воденичар! Нека бъда знаменосец!…“

„Добре, бъди знаменосец!“ — отвърна му с усмивка Княза.

И тъй меченският воденичар Кокльо бе станал знаменосец!… Усмихнат, войводата се обърна да поздравлява народа. Повдигнал ръка, тържествен, спокоен, с красота, каквато само достойнството на човека, а не княжеските отличия придават на едно лице, той сияеше над всички хоругви, над всички светлини, над целия коленичил народ.

— Братя българи — викна той, като остана върху седлото на коня. — Преди три месеца аз дойдох и ви казах: „Българският народ е решен да хвърли своя петвековен робски ярем от врата си“, и вие, братя, тогава ми повярвахте! Започнахте приготовлението, чакахте часа. Този свещен час удари!… Дойдох да ви съобщя радостната вест, че от тази сутрин нашите въстаници в Копривщица — най-богатата, най-охолната измежду нас, най-вярната на турските аги, кръвопийци и изедници, чорбаджийска Копривщица — се бият за своята и нашата свобода!

Да живеят копривщенските въстаници!… Да живее Копривщица! — завикаха мечени, разплакани, разхълцани, паднали на колене, вдигнали глави към небето, без да виждат в него нито тамянените димове от кадилниците, нито блясъка на звездите, а само един образ, който сияеше над тях — образа на войводата!…

— Панагюрските въстаници — продължи той със силен глас — веднага се дигнаха на крак и побързаха да прогласят бунта из целия окръг. Този час техните стражи стоят с пушки в ръце като орли с насочени погледи върху панагюрските укрепления. Цялото население на революционната ни столица е излязло навън, накичено със здравец и цветя, въоръжено с всичките си оръжия, поздравлява се с изгряването на свободата и се приготовлява да посрещне врага.

И вам, храбри мечени, дойдох да кажа: „Честита свобода!…“

Имаме я сега, празнуваме я, честитим си, плачем, тържествуваме. Незабравими, скъпи часове, чакани от народа ни пет века!…

Но знайте, че ние я имаме днес, а за да я имаме и утре, трябва да воюваме, да бъдем готови, както говорехме, на всички жертви. Да забравим дом, ниви, ливади, лозя, семейство и себе си дори, да забравим всичко мило и скъпо досега, а мила и скъпа да имаме само святата свобода!… Оставим ли нашите душмани да ни надвият и отново да ни я отнемат, то губейки нея, ние губим себе си, а нашият дом, ниви, ливади и лоза, жена и челяд и стари родители ще станат плячка на врага.

Мечени, пред нас няма избор!…

Забравете, че сте били стопани! От днес вие сте войници! Жени, забравете, че сте имали дом и деца, вие сте бунтовнички! Когато мъжът вдигне шишането да стреля във врага, жената зад него да подава фишека! Оставете къщи и дворове! От утре вашият покрив ще бъде високият бук, а дворът ви — гъстата шума! Няма да живеете в село! Достатъчен ще ви бъде горският лагер!… Тази нощ вдигнете храни и добитък, деца и старци, натоварете се на колите си и вървете в гората!

В село никой няма да остане освен няколко души от по-яките мъже, които ще изпълняват службата на стражи!

Като даде тези разпореждания, той се обърна към своите телохранители:

Меченски юнаци, тръгнете след мен!

— Да живей Бенковски войвода!… Да живей!… — щастливи и горди повече отвсякога, с гласове, които биха прогонили и най-дивата мечка стръвница в гората, ревнаха младите ловци на мечки, храбрата гвардия на Княза. Черните колчаклии потури, черните елеци и белите ямурлуци на рамене, големите мечкарски шишанета, закачени на гръб, които стърчаха като окастрени дървета над рошави калпаци, се разбъркаха с народа и втурнаха по всички посоки на селото да доведат коне.

— Мечени — още веднъж се провикна от височината на своя кон Княза, — млади момци, които са най-яки измежду вас, двайсет и пет души на брой, да заминат веднага за Панагюрище, да работят на укрепленията!

— Аз искам да отида, войводо!… Мене изпрати, войводо!… Нека замина аз! Аз вече съм копал укрепления, войводо!… — наскочиха от всички страни млади, силни, пъргави мечени, които се изправиха на пътя. Те представляваха от себе си една добра чета.

— Аз казах само двайсет и пет души, по избор! — извика над зашумелите и развълнувани глави Княза.

В това време от всички краища на селото с голямо трополение на тежки и яки конски копита започнаха да се събират на пътя и да се нареждат зад него телохранителите. Върху коне разцвилени, с глави и гърди остри, големи и яки като корабни носове, които бяха посрещали не рошави морски вълци, а рошави мечки стръвници, меченските юнаци разкършиха и развяха белите си ямурлуци зад конете на Главния щаб…

Цялото множество, занемяло от възхищение, се струпа от двете страни на пътя, за да изминат пред очите му неговите синове в редовете на първата българска конница… Конница на свободата!