Яна Язова
Бенковски (246)

6. Двете клади

Брацигово през време на въстанието не е изгоряло, но е дало на бъдещето една клада. Клади като тая на Хуса, неугасими пламтящи факли на вековете.

Подкаран с войнишки байонети в гърба, Васил Петлешков биде въведен в Старите гробища — най-добрата негова позиция.

На края на гробището бе накладен голям огън, който осветляваше катурнатите настрани негови черешови и брястови топове. Васил Петлешков погледна огъня и го оприличи на тоя страшен огън, запален в гърдите му.

Той скоро трябваше да узнае, че и двата огъня бяха запалени за него.

Зад запаления огън седяха двама паши, двама негови смъртни врагове. Те бяха разрушили цветуща Тракия и превърнали най-големите бунтовни центрове на окръжието в огнени кратери, а плодородните му поля в море от кърви.

Между тях и него гореше големият огън. Тогава Петлешков разбра, че този огън е част от ония пожари на революцията, които превръщаха Западна Тракия в кратер.

Тия, които са описвали ада, разправят, че имало души, подхвърлени на невероятни мъки, да горят между два огъня. Едни историци на човешкото умствено развитие са възразявали, че такова твърдение е липса на въображение, други — че било липса на мярка.

Човешките сили знаят едно понятие за клада. И това понятие не допуска никакви други възможности. Може да се изгори само една клада. Древните казват: „На две клади не можеш да изгориш!“… Това, което е изгоряло на една клада, не може да изгори и на друга.

Разправят още, че Васил Петлешков по заповед на двамата паши бил поставен да гори на два огъня. Че мас като дървено масло започнала да тече от напуканата кожа на тялото му, което болезнено се гърчело на всички страни. И този разказ за двете клади, на които е горял Васил Петлешков, не е историческа измислица. Имало е една клада, това е бил огънят на душата му. Имало е и втора клада, това е бил огънят, запален от двамата паши в Старото гробище.

От разпуканата му кафена кожа наистина е текла мас като дървено масло и мушкано от щиковете на войниците, неговото тяло болезнено се е гърчело из всички страни. Но погрознелият му от мъка поглед изгледал страшно двамата паши, които наблюдавали като особено тържество неговите страдания, и почернелите му от вряла кръв устни извикали от една друга болка към тях следните пророчески думи:

— Аз ще умра!… Но и вашето царство дълго няма да живее!

Този вик идел от другата клада.