Яна Язова
Бенковски (50)

2. Центърът

Ако Пловдивският революционен окръг бе поверен на апостола Панайот Волов и на неговия помощник Георги Бенковски, то твърде чудно бе, че нито единият, нито другият се намираха в своя център.

Град Пловдив, който си имаше стар революционен комитет, основан навремето от Дякон Левски, криеше това свое революционно гнездице, както циганският бодил крие своя чудно хубав лилав цвят сред една недосегаема система от тръни. Това революционно цъфтящо гнездице на Пловдив бе скрито от многобройните жители гърци, които го наричаха и до тия дни Филипопол, и хилядите пришълци турци, които го наричаха Филибе.

Кръстопът на народи, панаир на носии и лица, вавилонско стълпотворение на езици, Пловдив бе най-малко удобен за събиране и съсредоточаване на българи. Един апостол много имаше да си бъхти главата, ако трябваше в такъв голям казан да избие троха масло от тази мътеница.

В българската си родина българите се бяха натрупали в планините, където най-добре можеха да се пазят от нашественици. Селищата им бяха натъпкани в скритите балкански гънки или в онзи зелен коридор между Балкана и Средна гора, наречен Подбалкански. Имаше ги притиснати и в каменните гънки на Средна гора, и в гористите склонове на Родопа. Такива селища диреха в Пловдивския окръг апостолите и едно из тях щеше да се увенчае с привилегията да стане седалище на апостол, център на бунта, столица на освободената родина.

Такъв център можеше да бъде Копривщица, в която турчин не се заселваше, в която живееха богати джелепи^[1], бегликчии^[2] и бравари^[3], ала тя биде пренебрегната от своя роден син, защото Георги Бенковски бе казал: „Никой не е пророк в своето родно място.“

Тогава очите на апостола се обърнаха към каменливата подкова на централна Средна гора, върху която лятно време Разлатица планина хвърляше прохладна сянка, а Луда Яна изобилно напояваше с многобройните си притоци. В тази подкова си имаше едно селище, наречено Панагюрище. С царски ферман бе забранено на турчин да се роди в него или ако умре, да се погребе на негова земя. Селището даваше всяка година войници на султана. Те отиваха в Истанбул с песен на уста под своето червено знаме. Поради тази служба, която служеха в царската войска, панагюрци бяха силни, свободни и надарени с големи правдини. Техният поминък цъфтеше, техните богатства се умножаваха толкова, че будеха завист у съседните села. Сгушени в тази камениста подкова, лишени от възможност да обработват земята и да събират нейните плодове, те се отдаваха на многобройни занаяти и отглеждане на едър и дребен добитък.

Обширните пасбища по панагюрските чалове се бяха оказали недостатъчни за 38 000 глави овци, 40 000 овни, които купуваха за угояване в Софийско и Сръбско, за 8000 говеда и 3000 коня. И тъй панагюрци тръгнаха да наемат пасбища из цялата Турска империя. Панагюрски говеда пасяха тревата на шест витошки превала, а панагюрски шилета изкачваха лятно време три чала на високата Рила. Такива пасбища, заети от панагюрци, имаше по това време и в Стремския балкан, и в планините около Пирот и Ниш.

Зимно време говедата и овците слизаха да зимуват в къшли, далече на юг, около Баба Ески, Люле Бургас и Одрин. Угоените панагюрски овни, консервираното козе месо и пастърми, които се изнасяха в Цариград, се ползваха с най-голяма слава.

Не по-малко прочути бяха там по онова време и панагюрските шаяци и аби. Всяка година 200 000 аршина аба и 10 000 аршина бял тънък шаяк излизаха за продан от Панагюрище. Всяка къща си имаше стан. Мъже и жени с еднакво усърдие тъчаха шаяци и аби.

Но те не вършеха само това, а приготовляваха още и табаци, обработваха памук и бяха майстори на едно рядко ръкоделие — черги и чували от козина.

Тяхното сирене и домашен сапун се разнасяха в качета и сандъци из цяло Татарпазарджишко, Пловдивско, Ихтиманско и Златишко.

В Панагюрище работеха обущари, заради които идеха мераклии да носят хубави обуща дори от Пловдив, а панагюрските златари изработваха незаменими с нищо чапрази, гривни и пръстени. Техните черковни украси се ценяха като най-хубавите. Панагюрските ковачници изработваха хиляди железни лопати, а бакърджиите изчукваха хиляди медни сахани, тасове, тенджери и тави.

В този трудолюбив кошер през една февруарска утрин влезе копривщенецът Петко Бояджиев Кундурджията. Без да спре око на обущарските дюкяни от двете страни на главната улица, той се спусна бързо към старата долна чаршия и влезе в хана на Найден Дринов.

— Какво те води насам, Петко? — обади се зад него един старчески, но още жив и бодър глас. Това бе старият Райно, дядо на ханджията, едничкият пощаджия в Панагюрище, който всяка неделя ходеше с талигата си в Пловдив и Пазарджик, да пренася писма, колети и стоки.

Двамата тия мъже — дядо Райно талигаря и Петко Бояджиев Кундурджията — се знаеха от едно славно време, което им се струваше изминало като сън, защото тогава всеки мереше своя живот не по години, а с един идеал и един подвиг. Това беше незабравимото време на Дякон Левски. Дядо Райно и тогава беше кираджия и талигар и всяка неделя пренасяше пощата до Пазарджик и Пловдив, а на връщане взимаше пощата за Панагюрище и натоварваше талигата си с най-различни стоки. Тези стоки той грижливо нареждаше върху слама, постлана с рогозка. Ала и те не бяха всичката му грижа. Под сухата рогозка и под вехтата слама дядо Райно спокойно превозваше неща запалителни и толкова опасни, че впоследствие, както се видя, от тяхната експлозия се разруши вековната империя на полумесеца.

Дякон Левски, който кундисваше в хана на Найден Дринов, го удостои с доверието да го направи таен куриер на комитета. Неговото чедо Найден Дринов — първи човек в този комитет. В него влизаха и още много добри граждани на Панагюрище начело с Тодор Влайков, Искрьо Мачев и главният учител Павел Бобеков — човек с голямо образование, завършил Роберт колеж в Цариград, за когото казваха, че говори и френски език по-добре от майчиния си. Всички обаче тия първенци на селището, заговорници и съветници на Дякон Левски, зависеха от дяда си Райна, когото незабравимият Апостол бе назначил за „тайна поща“ между Панагюрище и Пловдив. Зависеха от решителността и усърдието на дядо Райно, защото под рогозката и сламицата в своята талига той пренасяше това, от което те най-много се нуждаеха: пушки, револвери, олово за куршуми, барут, книги за фишеци, евзи, кремъци и дълги габровски ножове.

Петко Кундурджията той не бе виждал от онова време, когато Дякона го пращаше в Копривщица да отнесе някое послание до копривщенските съзаклятници.

Когато го обесиха, панагюрци и копривщенци се разделиха и смълчаха, всеки в своето гнездо. Мрак и неизвестност припаднаха като тъмна мъгла между тях. Талигата на дядо Райно отнисаше всяка неделя пощата в Пазарджик и Пловдив, ала се връщаше празна.

— Е, какво те води насам, стари познайнико?…

Този глас, твърде скъп и близък, който излизаше из миналото като из гроба, сепна копривщенеца Петко и той подскокна да се обърне. Когато видя стария куриер, той се хвърли към него и разтреперан, с овлажнели очи, извика:

— Радвай се, дядо Райно!… Той възкръсна!…

Старецът погледна да види дали Петко Кундурджията е пристигнал с ума си.

— Апостол дойде у нас — подшушна му той в ухото. — Нашият комитет ме проводи бързо да ви предизвестя да бъдете готови, че апостолът тръгна и за вашето село!… Главният комитет във Влашко го праща при нас! Вече щели сме да се освободим!… Революция… каже!… Стягайте се бърже, няма време! Хем никой да не се мае!… Който препятства на бързото приготовление, така вика: шест куршума в гърдите!… И да го знайш, бачо Райно, какъв ми е той дивен!… Висок и хубав, златен като ясно слънце, а гърдите му накичени със сребърни оръжия!

Страните на дядо Райно се бяха запалили вече от вълнение.

— Що думаш ти?… — каза глухо той, като се отдръпна. — Аз… кажи-речи, бях забравил вече да споменувам за свобода!…

— Сам ще видиш ти, дядо Райно, и ще си напомниш — стисна и двете му ръце Петко Кундурджията. — Ще си напомниш Дякон Левски… и за какво се клехме тогава!… Сълзи ще текат от очите ви, както текоха от нашите очи!…

Дядо Райно се впусна към готварницата на хана и започна да вика с предразнелия си старчески глас:

— Найдене! Найдене! Ела, Найдене!…

Ханджията веднага се показа на прага на готварницата, препасан с бяла престилка и с голяма дървена лъжица в ръка.

— Бае Найдене! — провикна се Петко Кундурджията. — Остави гозбите на тия, които няма какво да ядат!… На тебе аз друга гозба нося от Копривщица!…