Яна Язова
Бенковски (247)

1. Батак

Има факти, които са дотолкова ужасни, низки и позорни, щото окото се отказва да ги гледа, ухото да ги слуша, умът да ги обсъжда.

Макгахан

Към такива факти ще отнесем въстанието в Батак.

Името му е известно на цял свят. Чувствата, които е вдъхвало, са били изливани в сърцераздирателни сълзи, състрадание, ужас!

Батак не е крепост — Батак е жертвеник. Върху него са били хвърлени в един ден 7000 човешки жертви.

Жертвоприношение от такива грамадни размери не се е виждало, нито пък свободата е намирала някъде такъв свой жертвеник.

Кървавите изпарения на това жертвоприношение са достигнали небето. Една везна, покрита с ръжда, петстотин години стояла неподвижно в мрака на робството, наведнъж се е препълнила с кръв и наклонила.

Наклоняването е било такова, че препълненото с кръв блюдо е слязло в подземните бездни на ада, когато празното е отскочило в небето.

Туй блюдо именно е било уравновесявано.

За това уравновесяване е било нужно едно решение.

И решението е било взето.

Батак е станал причина да се обедини светът с една цел — защита на човещината. Съвестите на народите, на хората, на расите са заговорили, завикали са се една друга и са си подали ръце — за спасението на човека.

Батак не е крепост, но е събарял империи. Неговото име застрашително е кънтяло в парламентите, отнимало и давало властта на правителства. Каквото е било за Батак или против Батак, възбудената обществена съвест го е въздигала или сгромолясвала.

Свалила Дизраели, изкачила Гладстона. Лорд Биконсфилд, жаркото слънце на политическия хоризонт на XIX век, стълбът на великата Британска империя, безмилостният крепител на нейните имперски основи, е бил смъкнат заради 71-годишния старец.

Парламентът, от две години не чувал гласа на Гладстона, напуснал още в 1875 политическата сцена и своята либерална партия, отново е опразнил своята трибуна заради него.

Трогателни са следните редове, които безсмъртният държавник е оставил по този повод:

„Аз дълбоко желаех един промеждутък между парламента и гроба.

Неочаквано се залових за българската кауза. От това време нататък аз направих Източния въпрос главна дейност на моя живот. Действах под силно чувство на личен дълг, без мисъл за водачество; независимо от това моята дейност ме направи отново водач.“

Додето окървавените развалини на Батак са димели, трима султани са се клатушкали върху трона на Отоманската империя. Сваляни са били, абдикирали са и са били убивани.

Абдул Азис е бил принуден да сложи край на живота си. Мурад V е полудявал и е бил затворен за цели 28 години. Като кормчия на разлюшкания кораб е бил възкачен Абдул Хамид II, върху когото било речено да връхлети настъпващата буря.

Човешката съвест е едно всесилно оръжие. Тя е примирявала класи, свързвала враговете в общности, в развълнувано море превръщала народи, повдигала империи. Континенти и раси се сближават, за да й услужат. Тя е повдигала войни, които са наричани свещени. Кръстоносните походи са били търпени и оправдавани.

Жертвите, дадени в нейно име с радост, не са оплаквани, не са преброявани. Нейните жертви са мъченици и герои. Армиите й са сбратимени народи — водачите й светци.

БАТАК е израз на нейната сила.

Съвестите на народите са си давали среща върху неговите кървави купища.

„На колене, драги читатели! — провиква се Захари Стоянов. — Напреде ни е Батак със своите развалини!…“

Да не възпроизвеждаме събитията! Батак е символ, който не се поддава на описание. Съдбата му е дала един образ, да се знае от всички.

Сухите факти и статистики, произнасяни с разтреперани гласове в парламентите, докладите на консулите и на посланиците до своите правителства, дописките на журналистите в ежедневната преса и разменените телеграми между правителствени лица по този въпрос са дали очертанията на тази човешка трагедия, действията на която са факти, героите — статистики, а декорите — дописки и доклади, пред които бледнее всяко човешко въображение.

Факти

На 29 август 1876 година Виктор Хюго се изправя на ораторската трибуна на френския парламент и произнася следната реч:

„Необходимо е да се обърне вниманието на европейските правителства върху един факт, толкова дребен, че правителствата, изглежда, никак не го забелязват. Ето този факт: избива се един народ. Къде? В Европа. Този факт има ли свидетели? Само един свидетел — целия свят. Правителствата виждат ли го? Не.

Ние ще учудим европейските правителства, като им кажем едно нещо: че престъпленията са си престъпления, че и на едно правителство не е позволено да бъде убиец, както не е позволено и на едно отделно лице; че Европа е солидарна, че всичко, което се върши в Европа, е извършено от Европа; че ако съществува едно зверско правителство, то трябва да бъде третирано като звяр; че в тази минута съвсем близо до нас, пред самите ни очи, убиват, палят, грабят, изтребват, колят бащите и майките, продават момиченцата, момченцата, че децата, които са твърде малки още, за да бъдат продавани, се разсичат с един удар на сабята, че изгарят цели семейства в домовете им; че един град, например като Батак, само за няколко часа е сведен от 9000 жители на 1300; че гробищата са препълнени с повече трупове, отколкото могат да поберат, така че на живите, които донесоха клането, мъртвите отвръщат с чумата, и така им се пада. Ние казахме на европейските правителства следното: че се разпарят бременните жени, за да се убият децата в техните утроби, че по площадите има купища женски трупове, носещи белега на разпарянето; че всичко това е ужасно!… Че диваците, които вършат тези злодеяния, са страшни и цивилизованите, които допускат те да бъдат вършени, са ужасни.“

„В Батак, изглежда, турците са имали само една силна страст — жаждата за кръв — пише в своя доклад до Министерството на външните работи на САЩ секретарят на американската легация в Цариград Юджин Скайлер. — Селото се предало на башибозуците, командвани от Ахмед ага от Барутина, началник на селската полиция… като им било дадено обещание, че няма да пострадат. Въпреки обещанието обаче, след като прибрал малобройното оръжие, Ахмед ага заповядал селото да бъде разрушено, а населението подложено на клане, с изключение на 100 девици, оставени да задоволяват похотта на победителя, преди и те да бъдат убити.

Видях костите им, по които още висяха парчета месо, натрупани в долината край града, където ги глождеха кучета. Всред тази прекрасна долина нито една къща не останала цяла. Градът е въртял голяма търговия с дървен материал и дъски, но дъскорезниците, разположени по двата бряга на реката, са изгорени до една и от 8-те хиляди жители няма и 2000 останали живи. Тук загинали над 5000 души, голяма част от които жени и деца, и техните кости, които са под развалините, и разлагащото се месо отравят въздуха. Достатъчна е гледката на Батак, за да бъде потвърдено всичко казано за турските деяния при потушаването на българското въстание.“

Моля читателя да помни, че аз разказвам факти, които бяха хладнокръвно и накратко записвани от Скайлер в мое присъствие, факти, които ще влязат в неговия доклад.

Макгахан

На 2 август 1876 г. военният кореспондент на английския вестник „Дейли нюз“ Макгахан пръв е успял да навлезе в разбунтуваните области и да се добере до развалините на Батак, грижливо скривани от турските власти.

Това, което е видял три месеца подир събитието, е било публикувано като дописки на вестник „Дейли нюз“, а по-късно издадено в книгата: „The Turkish atrocities in Bulgaria“. Letters of the special commissioner of the „Daily News“ Лондон, 1876 („Турските зверства в България“. Писма на специалния кореспондент на „Daily News“. Лондон, 1876).

„Но нека разкажа какво видях в Батак:

Като приближихме, вниманието ни бе привлечено от някакви кучета по един рид, обърнат към града. Отбихме се от пътя и като минавахме през развалините на две-три стени и през няколко градини, подкарахме конете си нагоре към кучетата. Те ни залаяха гневно и избягаха в съседните ниви. При изкачването не забелязах нищо особено, докато конят ми не се спъна в нещо. Погледнах надолу и видях, че беше стъпил на един човешки череп, полускрит в тревата. Черепът беше съвсем сух и твърд и на вид изглеждаше, като да бе лежал там няколко години — така добре бяха извършили работата си кучетата. Няколко стъпки по-нататък се виждаше друг, а до него част от скелет, също побелял и изсъхнал. Колкото се изкачвахме по-нагоре, все по-често виждахме кости, скелети и черепи, но вече не така добре оглозгани, та по тях още висеше полуизсъхнало и полугнило месо. Най-сетне стигнахме до малко плато, където земята беше почти равна с изключение на една пукнатина, която представляваше началото на дълбока долина. Подкарахме конете си натам с намерение да я пресечем, но изведнъж дръпнахме юздите и извикахме от ужас. Точно пред нас, почти под самите крака на конете, се разкри гледка, която ни накара да изтръпнем. Черепи, кости от разни части на човешкото тяло, почти цели трупове, започнали да се разлагат, примесени с дрехи и коса, гниеха в един зловонен куп, около който тревата растеше буйно. Всичко това издаваше отвратителната смрад като от умрял кон и тук кучетата се угощаваха, когато нашето ненавременно пристигане ги смути…

… Разгледахме купа скелети и черепи пред нас и забелязахме, че те всички бяха малки и че останките от облекло, примесени с тях и разхвърляни наоколо, бяха все от женска премяна. Следователно това бяха трупове само на жени и девойки. Без да слизам от седлото си, аз преброих около 100 черепа, като не смятах онези, скрити под страхотната грамада, нито другите, разпръснати надлъж и шир из нивята. Почти всички черепи бяха разделени от труповете, което показваше, че тези жени са били обезглавени…

Слязохме в града.

Като стигнахме до мястото, където се слизаше на главната улица, хората, които се бяха събрали около нас, ни посочиха куп овъглени кости. Тук турците направили несполучлив опит да изгорят телата.

Малко по-нататък ние се натъкнахме на зрелище, което ни изпълни със състрадание и ужас. Това беше скелетът на младо, не повече от 15-годишно момиче, проснат край пътя и полузарит от развалините на паднала стена. Той беше още облечен в риза, краката му обути в чорапи без ходила, а малките боси стъпала бяха напълно запазили формата си, защото месото по тях беше изсъхнало, вместо да изгние. На черепа личеше голяма зинала рана, а буйната му, почти метър дълга кестенява коса се валяше в праха. За забелязване е, че всички женски скелети, които намирахме тука, бяха облечени само в ризи и очевидно това бедно дете също е било съблечено, за да бъде претърсено за пари и нанизи, а после обезчестено и убито. Говорихме с много жени, които бяха преминали през всички степени на изпитанието освен последната, и разбрахме, че се е постъпвало по следния начин: улавяли жената, внимателно я събличали по риза, като слагали настрана по-хубавите дрехи, нанизите и ценностите, които намирали по нея, после всеки, който поискал, можел да я обезчести, а последният я убивал или не — според както му хрумнело.

При следната къща един мъж ни спря, за да ни покаже мястото, където било изгорено живо сляпото му братче и където той намерил овъглените му кости. Грубият корав мъж седна и зарида като дете…

От другата страна на пътя един до друг лежаха, полузатрупани с камъни, скелетите на две деца, на чиито малки черепи зееха страшни рани от сабя… Изобщо броят на убитите деца в тази касапница е огромен. Често те са били нанизвани на щикове и очевидци разказваха как малки бебета били разнасяни, нанизани така. Причината е проста. Когато един мохамеданин убие известен брой неверници, мястото му в рая е осигурено, каквито и грехове да е имал. Мохамед вероятно е имал предвид само въоръжени мъже, но простият мюсюлманин взема повелята му в по-широк смисъл и включва също жените и децата. В Батак, за да увеличат броя на жертвите си, башибозуците разпаряли утробите на бременните жени и убивали неродените им деца. Като приближихме до центъра на града, броят на костите, скелетите и черепите се увеличи. Нямаше къща, под чиито развалини да не съзряхме човешки останки, и цялата улица беше осеяна с тях. Пред много порти жени сновяха напред-назад и нареждаха с плачевен глас погребалния си напев. Една от тях ме улови за ръка и ме заведе между стените, където в един ъгъл, полузатрупани от камъни и мазилка, лежаха останките на друго младо момиче, чиято коса се бе проточила между камъните и праха. Обезумяла от отчаяние, майката пищеше и удряше главата си о стената. Можах само да се извърна и да си изляза с наболяло сърце, като я оставих сама с нейния скелет.

Няколко стъпки по-нататък, на стъпалата пред една врата, седеше друга жена, клатеше се и стенеше най-сърцераздирателно. Тя скубеше коси, вперила поглед в скута си, където лежаха три малки черепчета, на които още стърчеше коса. По какво чудо се беше спасила майката, когато децата бяха изклани? Кой можеше да каже това?…

Приближаваме вече до черковата и училището. Земята е застлана със скелети, по които висят дрипи и парчета разложено месо. Въздухът е пропит от зловоние, което се засилва на всяка крачка. Започва да става страшно. Училището е от едната страна на пътя, черковата — от другата. Училищната сграда, ако се съди по останалите стърчащи стени, е представлявала хубаво голямо здание, което можело да побере 200 до 300 деца. Под камъните и сметта, които покриват пода на височина от няколко стъпки, лежат костите и пепелта на 200 жени и деца, изгорели живи между четирите стени. До училищната сграда има голяма плитка яма. Две седмици след клането тук били погребани стотина трупа, но кучетата ги отрили наполовина, водата нахлула в трапа и сега той представлява ужасна зловонна яма, в която човешки тела плуват или лежат полуоткрити в калта.

Недалече оттук, на брега на малкия поток, който тече през селото, има стругарница. Вирът под нея е пълен с мъртви тела, които плуват във водата. По едно време бреговете на това поточе били буквално покрити с трупове на мъже, жени, девойки и деца, които се разлагали там на слънцето и били глозгани от кучетата. Но небето се смилило над тях и изпратило пороен дъжд. Малкият поток прелял и отнесъл телата далече, на 50 км разстояние, като ги разпилял по тревистите си брегове. Влякъл ги той през тесни проходи и тъмни дефилета, под шубраки и сенчести гори, чак до Пещера и Пазарджик.

Влязохме в черковния двор, но тук зловонието беше така непоносимо, че стана невъзможно да продължим. Трябваше да държим под носа си шепа тютюн, докато продължавахме разследванията си.

Църквата не беше много голяма и беше заградена с нисък каменен зид, който включваше малко гробище — в размер от 50 на около 75 метра. Отначало не забелязахме нищо особено и вонята бе така силна, че не ни се искаше да се оглеждаме. Но ние видяхме, че мястото е затрупано с камъни и смет на височина от пет до шест стъпки над нивото на улицата. При по-внимателно разглеждане обаче открихме, че това, което ни се стори куп камъни и смет е всъщност огромен куп от човешки тела, покрит с тънък пласт камъни. Цялото гробище бе затрупано с тях на височина 3–4 стъпки и оттук се носеше страхотната смрад. Няколко седмици след клането дошла заповед да се погребат умрелите. Но по това време зловонието било толкова голямо, че станало невъзможно да се изпълни заповедта или дори да се стои близо до селото. Хората, изпратени да извършат работата, се задоволили с погребването на няколко тела, хвърлили малко пръст върху другите, там, където са били, а тук, в църковния двор, се опитали да покрият този огромен куп от гниещи тела, като нахвърлили камъни и смет през оградата, без да се осмелят да влязат вътре. Те бяха успели само отчасти. Кучетата се бяха заловили за работа след тях и сега от тази чудовищна братска могила можеха да се видят изхвръкнали в ужасна бъркотия безброй ръце и крака. Чухме, че 3000 души лежат само в този малък черковен двор, и това можеше да се повярва. Гледката беше страхотна — гледка, която остава да преследва човека цял живот. В тази гниеща маса се виждаха малки къдрави главички, притиснати с камъни; стъпалца, дълги колкото един малък пръст, по които месото беше изсъхнало от силната жега, преди да е успяло да се разложи; малки детски ръчици се протягаха, като че ли молеха за помощ; пеленачета, които бяха умрели, удивени от блясъка на сабите и червените ръце на свирепооките мъже, които са ги размахвали; деца, умрели с писък от уплаха и ужас на уста; млади девойки, умрели с плач и ридание, молещи за милост; майки, умрели като са се опитвали с телата си да запазят своите рожби — всички лежаха там заедно и гниеха в тази потресающа грамада. Сега те вече мълчат. Няма нито сълзи, нито викове, нито плач, нито писъци от ужас, нито молби за милост. Жътвата гние по полето, а жътварите гният тук, в църковното гробище.

Надникнахме в църквата, която беше опушена от изгарянето на дървените части, но не беше разрушена, нито дори много повредена. Това беше ниска постройка, с прихлупен покрив, подпрян от тежки неправилни сводове, която ни се стори едва ли достатъчно висока, за да побере един снажен мъж. Онова, което видяхме там, беше така ужасно, че човек не можеше да спре погледа си повече от един миг.

Огромен куп тела бяха наполовина изгорени там и овъглените и почернели останки изпълваха църквата до средата на надвесилите се ниски сводове, като ги правеха още по-ниски и тъмни. Те бяха стигнали до такова отвратително състояние на разложение, че отблъсваха погледа. Никога не бих могъл да си представя нещо по-потресающо.

Всички се извърнахме погнусени и замаяни и като се олюлявахме, излязохме от страшната зловонна сграда, радостни да се озовем отново на улицата. Обходихме мястото и видяхме същата гледка да се повтаря сто пъти. Човешки скелети, по които още висеше облекло и месо, гниеха на купища; женски черепи, чиито коси се влачеха из пепелищата; детски кости, разпилени навред. Тук ни показват къща, в която двадесет души били изгорени живи; по-нататък — друга, където десетина момичета намерили убежище, за да бъдат изклани всички, както свидетелстват техните кости. Навред ужаси, ужаси и само ужаси!…

Преситен съм от ужаси!… — свършва Макгахан. — Няма вече нищо казано за турците досега, което да не вярвам; нищо, което може да се каже за тях — да ми се струва невероятно. Изглежда, че при зверствата има граници, отвъд които всякакви сравнение, пресмятания и изчисления са немислими. Тези граници турците отдавна преминаха и човек не може да следи по-нататък. Планини от чудовищни факти заприщват пътя ви, спират погледа и отнемат желанието да вървите по-далече. Струва ви се излишно да продължавате измерването на тези планини и да решавате дали са няколко стъпки по-високи или по-ниски, и вие нямате никакво желание да търсите къртичини между тях.

Чувствате, че е време да се върнете назад, че сте видели достатъчно.“