Яна Язова
Бенковски (123)

7. Изпълнение на мисията

Когато едрата юнашка ръка на знаменосеца Крайчо посегна към Знамето на свободата, една малка и нежна ръка стисна неговата и го възпря.

Додето наоколо да разберат какво се е случило, додето презвитера Нона да се намеси и даде знак на дъщеря си, додето тя видя само един жест от нейна страна, една непозволена волност, жена да стисне пред очите на любопитни зяпачи косматата ръка на мустакат мъж, пред смаяната презвитера Нона се извърши веднага нещо, което тя можеше да види само в най-страшните си сънища.

Райна, в това ужасно въстаническо облекло, с калпак и лъв на чело, сложен върху разплетени коси, в лудостта, която я бе обхванала, мислейки се дори за хубава, забрави себе си като жена, забрави баща си, който стоеше с наведени очи, скрит в купа на свещениците, изстъпи се цяла разтреперана, побледняла, настръхнала срещу Княза и викна с един глас, който бе срамотно ясен и висок:

Войводо, както само аз съм шила знамето, сама искам и да го понеса! Искам да бъда войник в редовете на войниците!

— Райнооо!… — викна презвитера Нона и посегна да пристъпи напред. Но множеството в своето въодушевление, загубило ума си не по-малко от безумницата, която бе изрекла тия думи, я притисна и смаза между своите плещи, сякаш искаше да унищожи нейното тяло, което носеше устата и гласа на една злочеста майка.

Ала и тъй премазана, тя продължи да се бори и да вика, без да полуди отговор. Тогава с последни усилия, за да може да погледне дъщеря си, тя се повдигна на пръсти над главите на това множество, което я изтикваше все по-назад, като че ли я изхвърляше от себе си.

Тогава тя видя Райна още веднъж, ала вече не я позна. Тази, която стискаше конвулсивно с малката си ръка кадифеното знаме, издигаше разярения лъв нагоре и развяваше това страшно знаме върху главите на въстаналия народ, не бе тя, а една друга нейна позната, една света Жана, която, преодолявайки тъмнината на историята, водеше под своето победоносно знаме французките войски към укрепленията на Орлеан!…

Презвитера Нона изохка, а нейната глава потъна в разлюляното множество. Тя почувства как общото въодушевление, което бучеше като непреодолима насрещна вълна, я свлече като една излишна черупка на морското дъно.

А туй общо въодушевление доби един глас, който започна да вика от всички страни — от двора, от пътя, от околните покриви, прозорци, стени:

— Да живее младата байрактарка!

Войводата, като чу този възглас, погледна байрактарката. Когато я бе видял за първи път, с тая фигура грациозна и нежна, с тия очи големи и сиви, които гледаха прехласнато в него, с тия устни малки и слабо отворени, като едва разпукната роза, тя му се стори прилична само на това цвете, защото той мислеше за оръжие, за големите шишанета, които се тъпчеха с барут откъм цевта, за белгийките, които се палеха с капсул, за ножовете на въстаниците, на които пишеше „Свобода или Смърт“, и черешовите топове, които съставляваха неговата артилерия. Този свят за него се населяваше от въстаници, вещите им бяха оръжия, а въздухът им — война. Слънчевите му лъчи можеха да бъдат уподобени само на вистрели.

Тази красота на роза, която стоеше пред него, му се струваше чужда и непотребна. Сега обаче, когато лицето й сияеше вече не със светлината на жената, а със светлината на любовта към родината, когато розата бе станала войник, а учителката — въстаник, тя му се стори близка и мила, какъвто му беше всеки въстаник в Панагюрище.

— Народът иска, щото ти да вземеш знамето в ръце — каза той с нежност, — народът иска, щото ти, препасана със сабя и револвер през кръста, да седнеш на бял кон и като древна героиня да пренесеш Знамето на свободата през целия град!

Нова буря от въодушевление посрещна неговите думи:

— Да живей княз Бенковски и княгиня Райна!…

Но името на княгинята биде заглушено от ропота на панагюрските комисари, които взеха Крайчо байрактар на своя страна. Те не знаеха с какви думи да го утешат. Без да гледа на големите си рошави мустаци, той плачеше от яд и не държеше сметка от кого ще бъдат чути неговите думи.

— Право ли е това бе, брате, да се остави святото и неприкосновено знаме в ръцете на една нищо и никаква жена? — викаше той. — Да се кълна аз в Бога и народа, че ще пазя тая светиня като живота си, а сега, в тая тържествена минута, да ми се отнема това право и да вървя със сгърнати ръце? За мене няма вече живот!… Аз съм убит!

Пръв между недоволниците на негова страна се обяви хилядникът Павел Бобеков. Той много добре разбираше, че жена байрактарка ще направи много по-силно впечатление на народа, отколкото Крайчовата мъжка сила. Една нежна ръка, която издига знамето, може да събуди в тълпата по-голямо въодушевление от една юнашка десница. Като един от водачите на бунта, той можеше да даде много примери, с които главният войвода, като достоен водач и закрилник на народа, бе показал вече своята княжеска проницателност и способност да преценява своите хора. Той поверяваше служба дори на тия, у които съзираше качества и дарования, а сам не можеше да се търпи с тях и трябваше да ги държи настрана от себе си.

Не беше ли случаят такъв с Иван Соколова, депутата на Татар Пазарджик, който пръв се обяви против подписването на неговите пълномощия в Оборище! Не повдигна ли тоя сред народните представители открит бунт срещу него, а той го назначи за главен комендант на Панагюрище, повери в ръцете му укрепяването и защитата, което ще рече съдбата на своята революционна столица, съдбата на своето дело и себе си дори?…

Сам Павел Бобеков не бе ли един от ония деятели на бунта, които не можеха да се отърват от ролята на наблюдатели, които го съдеха, преценяваха всяка негова заповед и протестираха срещу много негови решения? А ето, Павел Бобеков стоеше начело на военния съвет и биде назначен от него за хилядник на неговата войска!

Нима той можеше да търпи апостола Тодор Каблешков, когото открито наричаше самозванец, а вдигна въстанието преждевременно въпреки силните протести от страна на панагюрските комисари, за да го спаси?…

Навярно и в този миг той бе преценил най-добре, че една жена, покачена на бял кон, препасана с револвер и сабя през кръста, високо издигнала Знамето на свободата в ръка, която го пренася през целия град, ще събуди много по-силни чувства в разбунтувания народ, отколкото един мустакат байрактар. Но и в това революционно време такова решение на Княза му се стори крайно, осъдително и вън от всяко човешко благоразумие. Добър ученик на един французки лицей, бидейки повечето парижанин, нежели панагюрец, той имаше на ума си Жана д’Арк, имаше на ума си и това, което Юго бе казал вече за великите революционери и великите светци, че били хора ексцентрични, които излизали от рамките на човешкото благоразумие, а Дантон бе прибавил, че същите думи се отнасяли и до великите разбойници. Но сам той не можеше да допусне една света Жана в Панагюрище и не можеше да стане съучастник в нейното шествие, което повечето панагюрци можеха да намерят за неблагопристойно.

— Панагюрските комисари заедно с мен няма да участват в пренасяне на знамето! — заяви високо той, което щеше да рече: военният съвет се оттегля на съвещание.

Ала главният войвода не обърна никакво внимание на неговия протест. В това време ликуващото множество бе вкарало в двора един едър бял кон, оседлан и целият накичен с цветя. Той бе зает вече с качването на знаменоската върху окиченото с цветя седло.

Когато й подадоха тежкото кадифено знаме и тази, която наричаха вече Райна Княгиня, го издигна високо в малката си ръка, когато сивите й очи блеснаха, когато нежните й страни се зачервиха от силен огън, дружни нестихващи викове се понесоха от двора на военния съвет върху целия град. Камбаните забиха. Стари жени изнесоха от къщи запалени великденски вощеници и се наредиха от двете страни на пазарджишкия път, по който щеше да мине великата процесия.

Най-напред от хаджи Луковата къща излязоха десет души конници, които изпълняваха ролята на авангард и стража. Подир тях се показа на кон поп Недельо, кръстоносецът на Хвърковатата чета, със златен кръст, високо издигнат пред лицето си. На едно почтено разстояние след него изтрополи, възседнал своя луд кон и с черковната си одежда, поп Груйо Бански, българският екзарх, последван по „апостолски“ от цялото духовенство, което вървеше с кръстове и евангелия в ръце.

Всички очи напрегнато чакаха да видят младата знаменоска — нещо, което се бе разправяло само в приказките, а никому не се бе случило да види досега. Най-сетне и тя се появи, подир духовенството, което вървеше с бавни крачки, качена върху бял кон, с червено и зелено знаме, високо издигнато в ръка. Златните големи букви „Свобода или Смърт“ сияеха като звезди над главата й. Под тях, като звезди, блестяха нейните очи. Никой не бе чел и слушал в приказките за героиня, по-хубава от Райна Княгиня.

На нея равен по хубост беше само княз Бенковски, който яздеше малко по-далеч от дясната й страна и както месецът огрява звездите в небето, тъй огряваше и той нейното съзвездие.

Около младата знаменоска вървяха десет юнака — пазители на знамето, с голи ножове в ръце, подир тях следваха въстаниците, наредени двама по двама, а подир тях — една гъста и силно притисната маса народ. Тя също така вървеше, но изглеждаше почти неподвижна в процесията. Панагюрското население заедно с населението на околните села, придошли в Панагюрище, всичко младо и старо, облечено в празничните си дрехи, участваше в тази велика процесия на свободата. Накрай село застанали на стража въстаници, накацали като орли върху укрепленията, в чест на знамето бяха взели пушки за почест при нозете си.

На всеки стотина крачки знаменоската спираше своя бял кон. Баби и девойки, майки и деца разкъсваха букети цветя и ги хвърляха върху нея, тъй че тя оставаше да издига някое време знамето сред един облак от цветя, който, като паднеше на земята, се превръщаше и дебел пъстроцветен килим под копитата на нейния бял кон. Певците млъкваха, тогава тя изправяше хубавата си глава и викаше на всички страни:

— Нека целият народ и тия, които са придошли от селата, чуят, че турското петвековно иго е отхвърлено завинаги!…

— Господ и света Богородица да те поживят, синко! — викаха старите жени, вдигаха в ръце своите запалени великденски вощеници, падаха на колене пред войводата и благоговейно се кръстеха. — Ти си проводен от небето да ни отървеш от мръсните некръстени кучета!

Подир такова спиране процесията отново се раздвижваше и бавно, тежко изминаваше още стотина крачки по пазарджишкия път. Стражите продължаваха да държат пушките си за почест върху укреплението Свети Никола, облаци цветя летяха върху младата байрактарка, а нейният глас, ясен и силен, се дигаше и разгласяваше на всички страни:

— Нека целият народ и тия, които са придошли от селата, чуят че турското петвековно иго е отхвърлено завинаги!

Никой не знаеше, че това, което се чуваше сега като един спонтанен вик, което се виждаше като едно развяно знаме, това въодушевление на момента не е искри върху наковалня, проблясъци на случайността, а една от люлка подготовлявана съдба и една добре изпълнена мисия.