Яна Язова
Бенковски (147)

2. Бърдото Свети Спас

Като си нямаха наум съдбоносния трапец между Панагюрище и Стрелча, защитниците на Каменица, Висок и Кукла имаха в подножието на своите укрепления само една гледка — Драгулин махала.

Погледът се плъзгаше надолу по гладките сипеи, които имаха пясък, пресеян от най-гъстото сито на ветровете, и спираше да погледа плетищата и харманите върху бърдото Свети Спас.

Дългите негови метли се виждаха подпрени на плетищата; наполовина останало с кална оцедена вода, едно старо корито, донесено от стопанина за поене на добитъка. Тук-таме купчини слама, два-три повалени пъна… На своите прогнили дъски коритото събираше рояк непридирчиви врабчета. Можеше да се види и една дива киселица, почерняла от сухотата, забравена от Бога сред харманите, невидяна от неговото око, когато е била посеяна на туй неблагоприятно бърдо от някое глупаво врабче. Това врабче, летейки някога, бе изтървало от човката си една сливова кокичка… Под киселицата можеше да се види една счупена кола, също така забравена от своите стопани. Останала само две колелета и части от дървен скелет, някога били дълъг правоъгълен сандък, качен върху четири колелета, каран от гиздави коне, весело подрънкващ по пътищата, пълен с чували жито, царевица, качета сирене, денкове, шаяци, аби, тежки стопани, весели дечурлига. Тези остатъци бяха забравили вече песента на медните звънчета от оглавниците на конете.

Тези дървени остатъци, които бяха изхвърлени тук под сухата киселица на хармана като непотребни в коша вещи, можеха да кажат, че техният живот е вече свършен, че техните жизнени сили са изчерпани, че както на тях, тъй и на старото дърво не е останало твърде много време. Ала те не знаеха, че наскоро пред тях предстоеше изпълнението на жизнената им задача, че това, което в тях беше пълен покой, щеше да стане вихър, тишината им — мълния. Дървото, което е съхнало и се е заличало в тях, ще стане оръдие, тяхната изоставеност ще се превърне в укрепление, а гробът им — жилище на вечна слава.

Току до харманите на голото бърдо Свети Спас се червенееше новият покрив на баба Парашкева, която бе изпратила трима синове в укрепленията. Нейните две снахи бяха също там — копаеха окопи. Внуците й Станоя и Иван носеха вода от близките извори и чешми на юнаците. Ръцете и на двамата се бяха удължили вследствие тежината на стомните, които от сутрин до вечер разнасяха из укрепленията, но нито единият, пито другият искаха да се оставят от новото си занятие. Те гордо носеха завързани около кръстовете си малки охлузгани паласки, пълни с фишеци, а още и по един ръждив пищов, подарен им от добри въстаници. Тия пищови твърде много им пречеха и жулеха ръцете им при дигането и слагането на пълните стомни. Сестра им Николина, която бе навършила 3 години, носеше, завързано за врата на червената си вълнена престилка, едно криво ръждясало ножче, което си имаше и калъфче от костенурка.

Иван и Станоя бяха от онази банда ентусиазирани хлапаци, които тичаха в шествието на Райна Княгиня, когато тя, качена на бял кон, пренасяше знамето на свободата през Панагюрище. Те късаха на парцали фесовете от главите си и разхвърляха по пътя. Когато тази игра много ги развесели, а те видяха, че е харесала и на възрастните, подрипваха, грабваха и техните фесове от главите им, изтичваха напред, разкъсваха ги и разхвърляха, тъй че пътят на шествието в края на краищата поради тяхната деятелност се намери посипан с големи червени конфети.

Когато се занимаваха с тази игра, която в скоро време в очите на гражданството се превърна в първенствующа роля, „продиктувана“ на невинните деца от провидението, тия две хлапета съгледаха край един плет баба си Парашкева, ниска, пълна, тантуреста, с бузи, зачервени под забрадката, суета, раззината до уши. Вдигнала на рамо Николина, тя викаше.

— Долу фесовете! Да живее Райна Княгиня!…

Сърдечно подкрепяни от нея, двете хлапета веднага отвърнаха с пискливи възгласи;

— Да живее баба Парашкева!

Това бяха славни дни! Къщурката край харманите се опразни, тъй като нейните обитатели от сутрин до вечер бяха по окопите, на тържествените церемонии, а баба Парашкева, влачейки за ръка Николина, биваше навред. Белеше и чистеше зарзават при големите казани в училищата, които бяха превърнати в казарми, колеше кокошки за войниците, топеше олово в зимниците, пълнеше фишеци в двора на военния съвет. Когато се заиграваше хоро на мегдана, тя отиваше и там, слагаше Николина на раменете си, за да гледа, плескаше с ръце и пееше в такт заедно с момите.

Баба Парашкева е същата, която, като видяла армията на Хафъз паша под пълен артилерийски огън да превзима с най-страшните османски пълчища бърдото Свети Спас, извикала: „Барем си поцарувахме!… Сега да става каквото ще!“

Къщицата на баба Парашкева върху въпросното бърдо представляваше приятна гледка за очите на защитниците, които я гледаха от укрепленията. Тя имаше червен покрив, израсъл като гъба сред зеленината на една голяма лозница, която слизаше до пътната врата, и кичести ябълки, които бяха разцъфтели късно, та сега приличаха на бели и розови булченски букети край сухите хармани.

Край къщата на баба Парашкева, зад един нисък жив плет от френско грозде, се белееше, подобен на варосана кула, двуетажният дом на вдовицата Неранза и нейната тринайсетгодишна дъщеря Нона.

Мнозина от въстаниците, качени на укрепленията, имаше за какво да поглеждат скритом към варосаната кула, но не за да видят там да излиза на малко балконче, покрито с разцъфтели гроздове на синята акация, строгият силует на Неранза, която бе овдовяла преди десет години. Облечена в дълга черна жалейна рокля, в черна забрадка, която, завързана под брадата й, ограждаше нейното бяло лице, с черните си очи, сведени надолу, с устни, стиснати в мълчание, пълно с тайни и горещи спомени. Неранза прекарваше вдовишкия си живот в един стан, на който тъчеше от тъмно до тъмно несметни метри бял шаяк, продаван на висока цена на панагюрските търговци. Никой не знаеше кога тя бе варосала двете стаи на своята къща, кога подрязваше цъфналата синя акация върху балкончето, кога поливаше изобилните китки цветя в градината, кога чистеше и требеше двете стаици, кога колосваше белите хасени перденца на прозорците, които в мъгляво и дъждовно време светеха, като че ли бяха направени не от стъкло, а от кристал. Никой не знаеше кога вдовицата Неранза управлява своите имоти, останали от покойния Нено, кога дои стадата, кога бие маслото, кога сири сиренето, кога коли добитъка, кога го изпраща на паша и кои чалове и пасбища са откупени от нея. Кога приготовлява пастърмите, кога пълни своите бъчви и бурета. Но всичко в нейния дом си вървеше с добрия стар ред, въведен от покойния й стопанин Нено. Това, което можеше да се види от вдовицата Неранза, бе нейната дълга черна жалейна рокля, която като саван покриваше нейната младост. Черната кърпа, която, завързана под брадата й, покриваше нейните добри спомени. Глухите й за света уши, които се вслушваха само в едни неуловими съвети. Очи, сведени надолу, които бяха гледали само един образ. И устни стиснати, които приличаха на печат върху нейното сърце.

Не за вдовицата Неранза поглеждала младите въстаници от укрепленията към варосаната двуетажна къща под синята акация, а за тринайсетгодишната й дъщеря Нона, която едва бе разцъфнала тази пролет с чудна красота, още размесена с детска наивност, чистота и миловидност. Не цветовете на синята акация, които цъфтяла върху този дом, мамела очите им, а сините очи на Нона, която беше птичката в кафеза на Неранза. От сутрин до вечер тя си пееше и показваше на горния прозорец, като отмахваше с тънките си пръсти белите колосани завески от прозореца.

През един дълбок трап, пълен с коприва, от която надничаха счупени домашни съсъди, продънен леген и разсъхнато, останало без обръчи буре, в една стара схлупена къщурка, оттатък Нонини, живееше с грохналия си и сляп баща другарката на Нона — Николина. Останала рано сираче, Николина се намери десетгодишна с един сляп старец на ръце, с един схлупен покрив над глава, само дупки в стените, от които духаше на стареца през суровите зими. През счупените плочи и прогнили дъски на покрива дъждовните капки се стичала на кални улейчета върху неговия врат. В буренясалия двор се мъдреше някаква счупена кола, която е била върху две колелета, и едно старо кафено магаре, което си пасеше незавързано в буренака край плета. Всички овощни дървета в градината раждала плодове, преседливи за детското гърло, които до есента зрееха и оставаха корави и зелени, сякаш никога не узряваха. Те се свиваха и почерняваха на дръжките си, като оставаха по клоните до нов сняг.

Николина отрано трябваше да се запознае с много житейски опитности. По една разклатена стълба, на която липсваха две напречни летви, тя се покачи една пролет на покрива, понареди една върху друга старите прогнили дъски, довлече стари заръждавели тенекии от двора, закова ги върху тях и ги притисна с камъни. Прегледа почернелите плочи, намести тия, които се бяха подхлъзнали от мокротата и ветровете, а след туй поведе магарето към Каменица, където си избра и донесе нови каменни плочи. При следния пороен дъжд улейчетата кална вода повече не се стичаха върху набръчкания врат на стареца и той с голямо удоволствие се вслушваше вън в настъпилата буря. Това окуражи Николина и щом изсъхна времето, тя се зае да изкърпи дупките в кирпичените стени, които подир смъртта на майка й бяха затикнати с мухлясали парцали или здраво увързани вързопчета слама. Тя си изкопа в двора една яма, разбърка в нея кал и сама си приготви малки тухлички, които изпече на слънце. Когато тъй приготвеният от нея строителен материал бе вече достатъчно изсъхнал, тя постави готовите кирпичи в зиналите дупки и ги замаза с прясна кал, която изравни с опакото на оборската лопата. Дори слепият старец, когато прекара сухата си длан по мокрите стени, където зееха до вчера дупките, каза, че такива гладки стени техният дом не е имал дори през времето на неговата женитба. Изправени пред стените, възхитени, благодарни един на друг, баща и дъщеря всеки ден ги милуваха с ръцете си, за да видят колко са гладки, докато тяхната мокрота съвършено изсъхна. Тогава на Николина й дойде наум да използва изкопания трап в двора, за да си угаси вар и да боядиса закърпените стени. За тази цел тя отиде при вдовицата Неранза, която я научи да си скове сандък от стари дъски до самия трап, да размие в него варта, като я бърка непрекъснато с оборската лопата, и добре разбъркана да я изсипе през един улей в трапа, където да я остави да ври и кипи цели четири седмици, докато най-сетне утихне и се утаи на дъното в онази бяла каша, която можеше да й послужи за боядисване на стените.

През лятото, когато слънцето грееше най-силно, блясна зад буренясалия двор, цяла варосана, и къщицата на Николина. Тогава вдовицата Неранза направи това, което никога не правеше. Тя премина тясната пътечка в неприветливия трап, пълен с коприва и счупени домашни посъдини, който я разделяше от нейните съседи, и влезе в двора им, където се белееше, цяла варосана, малката им къщица.

Когато момичето излезе да посрещне и да й целуне ръка, вдовицата Неранза й каза, че стените са боядисани, както трябва. Тя бе дошла само за да похвали Николина.

На другата година биде почистен дворът, а за магарето направен покрив от сухи клони. Бурените в двора се изкорениха, коравата и спечена пръст се разкопа и направи на лехи, а в лехите посадиха цветя. Пролича си, че Николина е станала мома. Тя кичеше вече главата си с китки, набрани от своята градина.

В трапа, изпълнен с коприва и счупени вещи, започнаха да се чуват мъжки стъпки. Николина по-рядко ходеше вечерно време у Нонини, а по-дълго се заседаваше край плета, в разговор с някой мустакат панагюрец, който случайно минуваше оттам, облечен в копринената си риза и празничните си потури. Съседите чуваха да се шушука в копривата. Въпреки че нищо не можеха да видят в нея поради настъпилия нощен мрак, те започнаха да окайват слепия старец, който нямаше очи да види какво се върши пред вратнята на неговия дом. Вдовицата Неранза един ден каза на Нона:

— Ти повече няма да ходиш у Николинини!