Яна Язова
Бенковски (264)

17. Преходът

Нощният мрак най-сетне сложи край на боя върху Милин камък. В бъркотията и хаоса настъпи известен ред, който позволи на мрака да раздели счепканите стихии, сграбчените за гуша тела, разбърканите кълбета черен дим от белите избухливи пушечета на барута, кръстосването на сабята с ятагана, искрата от удрянето на стоманата и святкането на револвера, ревовете на нападението от виковете на отбраната. „Аллах!“ и „Ура!“, извиквани едновременно, бидоха разтрогнати. Първото, за да се смъкне и заглъхне в котловината, където можеше да отнесе своите мъртви към лагерните огньове, а второто, за да се притаи в гранитните канари на върха, около които лежаха вече прибрани от дъбовата горица на първата бойна линия, от храсталаците на втората отбрана и извлечени от камънаците на безспирно атакувания връх, наредени под гранитната канара, трийсетина трупа.

Ако нощният мрак бе само средството, то причината всъщност бе несигурността. И странно, това бе несигурността на врага. Това, което обсадените смятаха за сигурно, накацали в своето орлово гнездо, обсаждащите, разположени из цялата котловина в подножието на Милин камък, смятаха за несигурно. Обсадените знаеха, че са оградени отвред от неколкохилядна войска, която е снабдена с модерни оръжия, кавалерия и топове. От неколкостотин диви черкези на коне и въоръженото мъжко население на околните татарски села. Гъмжилото от войски и башибозук обаче, което изпълваше котловината, още не знаеше каква численост има врагът, с който се е сблъсквало през целия ден на Милин камък. Вихърът на схватката ги бе заблудил. Жертвите, които бе свалил в котловината, го бяха убедили в неговата многочисленост.

Турските табори се бореха да продължат нападението през нощта при мисълта, че Враца е изпълнена с бунтовници. Те можеха да бъдат атакувани в тил, додето се намират лице срещу лице с един враг, който не само че не изглеждаше изтощен от днешната битка, но бе оставил у тях впечатлението за една стихия, опустошила техните редове, която можеше да им нанесе още по-големи бедствия.

Туй именно, което будеше тревожна несигурност у враговете, въстаниците знаеха за сигурно. А то бе: Враца не бе въставала истински. В града не съществуваше никаква организирана въстаническа сила. Апостолът Стоян Заимов се криеше на един таван в града и нямаше намерение да поведе каквато и да е въстаническа чета вън от града, която да нападне в тил обсаждащите ги войски, така че те да бъдат включени в обръч, додето двете братски армии на свободата се съединят в една тържествуваща прегръдка.

Това, което долу причиняваше бавене, горе причиняваше бързина.

Колебанието долу бе събудило решителността горе.

Тази решителност означаваше едно: тозчас да се напусне обсаденият връх. Да се използва нощната тъмнина, за да се премине през обръча на обсадата. Четата да се опита да приближи града, като заеме връх Веслец във врачанските лозя.

За водачи на четата се назначиха двама врачани: търговецът Давид Тодоров и Стефанаки Савов.

Слизането от върха започна откъм източната му страна. Обутите в цървули нозе безшумно се смъкваха по разпомачканите храсталаци, но превърнати в сипеи и пързалки канари. Със саблите и ножовете извадени, с револверите отворени, с очите в тъмнината впити, с ударите на сърцата спрени, с диханията задушени, тези настръхнали призраци един подир други се примъкваха към подножието на хълма. Пътят им минаваше край извора, от който никой не можеше да глътне капка вода, защото в него дълбоко бе потънала главата на един въстаник.

— Сбогом, Христо! — прошепна пътьом Стефанаки Савов, вторият водач.

Давид Тодоров, който крачеше пред него, не каза нищо. Душата му бе изпълнена вече цяла с трепетните светлини на Враца, които като искри от близко домашно огнище блещукаха в нощта.

„Веднъж да стигна дома! Дома!…“ — повтаряше в ума си Давид Тодоров с онова тревожно нетърпение, което е съпротивление на предчувствието, ослушване в гласа на тайнственото аз, опълчване на човешките сили против силите на едно жестоко предопределение.

В това време из безмълвната тъмнина се надигна глас на турски език:

— Ким синиз?^[1]

Бяха стигнали на шосето. Някакъв войсков конен патрул изпъкна в мрака. В същия миг блеснаха пушечни изстрели. Нощта се разтърси от оглушителен залп. С протегнати напред ръце Давид Тодоров полетя в мрака и се събори по лицето си на пътя.

Втори залп от страна на въстаниците свали на земята началника на патрула. Останалите конници се разпръснаха из цялото поле.

Когато вдигнаха падналия на пътя водач Давид Тодоров, видяха, че е мъртъв.

Мъртъв, точно според изречените от него думи: „Пред прага на родния град!…“