Яна Язова
Бенковски (35)

10. Мокгохор — търсачът на афион

След един горещ подиробед, прекаран в околностите на големия град Айдън, Гаврил почака сенките на дуварите да се наклонят над улиците и тогава влезе в града. Ходжите вече пееха от стотина минарета, като държеха ръцете си разперени на ушите, а очите си широко разтворени към горещото и задушно небе.

Гаврил не ги слушаше, защото мислеше за една малка къщичка извън града, потънала в зеленина и прохлада, в която живееха като мирни граждани двамата главатари от Климаш Сюлеман и Юсин. Те си бяха докарали от Цариград за готвачка една стара кадъна, която бе записана жителка на Айдън, като жена на Юсин. Сюлеман пък бе записан като неин брат. Наблизо около тяхното малко стопанство не се виждаше друго жилище, а само няколко колиби в лозята и зеленчуковите градини. Когато техните стопани дойдеха да прекопават земята или полеят разсадите, виждаха двамата старци в градината, заети с мирен земеделски труд. Когато завършеха определената за тоя ден работа, те седяха на шарена сянка под клоните на една стара круша и дълго, с услада пушеха от шарените си наргилета. Понякога старата кадъна изнасяше на поднос две чаши черно турско кафе, съвсем вряло, и додето старците шумно сърбаха и благославяха, тя слагаше ръка над очите си и разглеждаше околността. Погледът на нейните все още силни очи достигаше копачите по лозята и приведените труженици на земята, които плевяха, чистеха и поливаха своите разсади. Ако някой кажеше на тия трудолюбиви граждани на Айдън, че двамата старци, които мирно седят под шарената сянка на старата круша пред онази хе там къщица и с услада сърбат своето вряло черно кафе, нощем запасват кръстовете си с оръжия, превръщат се в двама прочути главатари и като такива нощуват в града, никой нямаше да повярва такова нещо.

Гаврил пристъпи в техния дом, защото те го викаха. Те отдавна желаеха да видят него, не той тях. За него те имаха цена и се издигаха малко по-високо от останалите османлии в очите му поради естеството на своята работа. Те не разделяха хората на османлии и раи, а на бабаити и страхливци. На умни и глупци.

Гаврил ги завари да пушат наргилета под клоните на старата круша. Когато те вдигнаха проницателните си очи към него и разбраха кой е застанал пред тях, по брадясалите им лица се изписа одобрение и дружелюбност.

— Заповядай, седни! — казаха те, като не снемаха очи от мъжественото му хубаво лице и гиздава осанка. — Ти се прочу твърде много с добрата си работа в Денизли. Ашколсун!… Ние имаме там наши хора. Те най-напред ни разправиха за тебе, а после дойде тука при нас твоят другар Хрельо. Ние го приехме, както подобава. Това ние направихме заради тебе, да знаеш това!

— Благодаря ви — каза спокойно прочутият мъж на Денизли. Неговото държание бе твърде гордо за търговец, но то им хареса. Да има човек неговия занаят, трябваше да бъде надарен с високи качества.

— Ако ти смяташ да се установиш в Айдън — казаха те, — подобре е да станем съдружници, нежели врагове. Ти какво мислиш?

— И аз мисля като вас — отвърна той.

— Айдън е голям. Има работа за всички. Ако се харесаме тук, заедно ще ходим и по други места. Ти какво мислиш?

— И аз мисля като вас.

— Щом е така, чакай ни тази вечер подир мръкнало на големия мегдан с водоскоците. Знаеш ли го де е?

— Зная го.

Старата кадъна излезе забулена от малката къщица и донесе на поднос три филджана турско вряло кафе. Мъжете сами ги вдигнаха от подноса и мълчаливо засърбаха силната парлива каша.

— Ти не пушиш ли? — учудено запита Сюлеман. Той не можеше да си представи, че кафе може да се сърба без тютюн.

— Не пуша.

— Тогава ти си един славен мъж! — каза Сюлеман, а Юсин прибави:

— Мъж, който може да се откаже от тютюн, има сърце от желязо!

Това бе една стара арабска поговорка. Гаврил се задоволи да го погледне и да се усмихне. Когато той стана да си върви, двамата старци също станаха на крака и го изпроводиха до вратата.

— Кой беше тоя, на когото ставате на крака? — запита ги учудено старата кадъна, която бе излязла отново в градината да прибере чашите.

— Един паша! — отвърнаха главатарите.

Като навлезе в улиците на Айдън, Гаврил мислеше за тях и че те са двама твърде умни старци. Това не го учудваше, защото всеки занаят си има своите посредственици, своята златна среда, но и своите гении. Сюлеман и Юсин бяха звездите на Климаш.

В това време една голяма, силна, алчна ръка се промуши сред навалицата, която го блъскаше от всички страни, стисна го за лакътя и един разтреперан от разнеженост глас извика в ухото му на развален гръцки език:

— Най-сетне те хванах, стари приятелю!…

Гаврил се обърна, но остана втрещен и безмълвен. Пред него стоеше, ухилен до уши, не някой друг, когото макар и малко да познаваше, а сам Мокгохор, арменецът от Ван, търговецът на афион от Денизли, когото той съвсем не познаваше. Мокгохор схвана неговото недоумение и с гъвкавата любезност на търговец и арменец веднага се поясни:

— Когато двама души от един град се видят на далечен път и далечно място, хе, хе… те винаги са „стари“ приятели, нали?

— Така е — съгласи се по необходимост бившият търговец от Денизли, но погледът му се изостри и стана бдителен. Какво знаеше бащата на Сурея и защо се бе хвърлил тъй стръвно върху него и стиснал лакътя му сред навалицата в Айдън?

Но Мокгохор не го остави дълго време да гадае.

— Тъкмо бях намислил да дойда при тебе в Денизли… и ти изчезна! Аз бях по това време на дълго пътешествие към моята стара Бруса. Аз диря афион, както знаеш. Навсякъде диря афион… Когато се върнах, тебе те вече нямаше в Денизли. Жалко! И защо така ненадейно?… Неизплатен кредит или непочтени клиенти? Какво те накара да затвориш изведнъж такъв голям магазин? Като се върнах, гледам го запустял и викам на тебе: „Защо ти, човече, не почака стария Мокгохор? Хе, хе… Аз можех да платя твоите дългове, а магазинът щеше да остане пак в твои ръце, защото аз не се занимавам с платове, женски труфила и други подобни…“

— Напразно си се безпокоил, аз нямах дългове и търговията ми вървеше много добре — отвърна хладно бившият търговец от Денизли, като освободи лакътя си от неговите дебели и железни пръсти.

— Ако не си правил фалит, тогава защо затвори такъв голям магазин! — извика Мокгохор.

— Защото ми омръзна такава търговия!

— Омръзна?!… Да, това аз разбирам. Нали ти казах, такава търговия не е за тебе! Тя е унизителна търговия за човек с твоя салтанат. Ти можеш да търгуваш само с афион, като мен! Искаш ли да дойдеш да направим съдружие? Аз те търся цяла година вече, защото искам да те направя търговец на афион. Ти си ми харесал за тази работа още в Денизли. Ако не бе изчезнал така ненадейно, да сме съдружници в работата от една година насам. Къде не те дирех аз?… Казаха ми, че те видели в Бей пазар. Отидох там! Обаче никой нищо не знаеше за тебе. Върнах се в Денизли. Дъщеря ми Сурея каза, че тия дни дошли търговци, които били говорили с тебе в Истанбул. Не си дадох отдих аз, умореният старец, а веднага поех на север с камили към Бруса. Оттам се качих на бричка и слязох в пристанище Муданя. Там се намери един пътник от Денизли, който ми каза, че преди около месец ти си бил в Муданя на самото пристанище. Обаче той не можеше да ми каже дали си се качил на парахода и си преплавал Мраморно море до Истанбул, или тогава си слязъл от парахода и си се загубил в Азия. Като не знаех какво да сторя на този кръстопът, качих се на един гръцки параход и заминах за Истанбул. Там претърсих всички ханища, никъде не те намерих. От Истанбул се върнах в Муданя, от Муданя с бричка слязох в Бруса и пак по дългия камиларски път — в Денизли. Там ми казаха: „Иди в Айдън!“… И аз дойдох!…

Мокгохор, тежкият арменец от Ван, говореше всичко това весело, бърже и леко, но тъкмо тази негова веселост и словоохотливост бе опасна, защото „Господинът от Денизли“ познаваше един друг Мокгохор, търговец на афион, който говореше според богатството си, тоест: всяка дума по жълтица! За да заговори толкова многоречиво, весело и бърже, Мокгохор бе забравил богатството си. А той можеше да го забрави само поради някоя голяма лична беда. Такава беда можеше да му причини само най-близкият човек до сърцето му, Сурея. Мокгохор нямаше никаква нужда от съдружник на своето злато и своя афион, но той бе готов да ги предостави на Сурея, за да осигури нейното щастие.

— И защо дойде в Айдън? — студено го погледна Гаврил, като пресмяташе на ума си всички възможности да се изплъзне от ръцете му. Мокгохор се стъписа, защото, подир потока от злато и обич, които бе излял върху него, получаваше като отговор само неговия студен въпрос.

— Афион!… Търся афион! — каза тъжно той и като тръгна заедно с него, стисна китката на ръката му върху маншета на копринената риза и добави: — Търговията с афион изисква много тичане, затуй аз имам нужда от човек, който да раздели наполовина с мене тази голяма работа, а наполовина и моята голяма печалба. Ти чу моето предложение. Харесва ли ти то?

— Трябва да го обмисля — отговори Гаврил уклончиво, като този път напразно се опита да освободи китката на ръката си от неговите дебели и яки пръсти. Тръпки полазиха по снагата му. Той се помъчи да изтръгне ръката си, но бе осъден отново да почувства как прелива от ръката на Мокгохор в неговите жили онзи отровен аромат, какъвто бе вдъхвал последната нощ в Денизли.

„Проклета красота! — помисли той. — Защо ми пращаш своя убиец?… Та не е ли все едно дали ти ще ме задушиш в своите прегръдки, или той ще ме отрови със своя афион? И двамата сте напоени със смъртна отрова!“

— Ще ти отговоря утре — любезно отвърна той. Какво не би дал, за да се намираше вече далеч от него!

В това време, под напора на голямата и силна ръка, която стискаше китката му върху белия копринен маншет на ризата му, бялото седефено копченце, което закопчаваше маншета, се скъса и Мокгохор с хиляди извинения отскочи настрана. Двамата едновременно се наведоха да търсят отхвръкналото в прахоляка бяло седефено копченце.

— Ех, нищо! — едновременно се тюхкаше и утешаваше Мокгохор.

— Дошло му времето да падне! Такива копченца по пазара се намират навред. Но защо да падне от моята ръка! Защо да падне?…

— Не се безпокой за едно копче! — отвърна Гаврил, силно ядосан. Някакво лошо чувство бе заседнало като корав залък в гърлото му.

— Сбогом, търговецо Мокгохор!

— Но чакай! — изправи се арменецът, успокоен и почти развеселен. — Как така сбогом? Че къде ще те видя утре аз?… Къде живееш ти? Още рано сутринта ще дойда да си поговорим!

— Подир малко ще се разделим пред вратата на моя хан — отвърна Гаврил.

И наистина подир петдесетина крачки, извървени мълчаливо, двамата застанаха под високата порта на стария караван-сарай Махмуд паша хан. Четвъртита постройка с широк двор, в средата с бронзов фонтан. Трите етажа откъм двора бяха обиколени с галерии, а зад тях — малки стаички, еднакви като килийки на восъчна пита.

Като се поклони хладно, някогашният „Господин от Денизли“ бързо се загуби между почернелите стълбове на лявата приземна галерия.

Сутринта рано-рано, щом пазачът отключи вратата на караван-сарая, Мокгохор дойде и запита за него.

Такъв пътник ние тука нямаме — отговори му управителят. — Такъв не е идвал при нас и не е записвал тескерето си. Но тъй като всички по този час излизат да отидат по своята работа, застани на вратата, изгледай ги един по един и се увери сам!

Мокгохор послушно застана под вратата на караван-сарая и изгледа всеки пътник, който излизаше, до последния човек. После тръгна по галерията, в която бе изчезнал неговият познайник от Денизли, и прегледа всички еднакви килийки на хана. Когато стигна до насрещната страна, той видя, че караван-сараят има там още една малка задна вратичка.