Яна Язова
Бенковски (128)

5. Новият кръстоносец

На другия ден Бенковски войвода покани селяните на Петрич и на придошлите в него три села Смолско, Каменица и Раково да вървят и унищожат златишките турци и черкези, но петричани, след като бяха станали два пъти техни победители, не искаха и да чуят за това. Те не се бояха повече от черкезки винчестери. За тях те не струваха вече повече от едни овчарски тояги. Техните груби и прости шишанета ги бяха гонили чак до прохода на реката.

Те не можеха да повярват, че, останали без главатарите си, златишките аги и черкези ще се решат за трети път да нападнат тяхното село.

— Щом е тъй — рече Орчо войвода, — да си вървя в Панагюрище! И моите хора имат там жени и деца, които искат да бъдат вардени като вашите.

Додето Орчо войвода говореше, в селото пристигнаха пратеници на големия бунтовнически център — гората Еледжик, в която се бяха изнесли с добитъка си и цялата си покъщнина селата Церово, Мухово, Калугерово, Лесичево, Кара Мусал, Славовица, Сърт Харман и Дере Харман. Те веднага поискаха да се явят пред войводата и да говорят с него.

Делегацията на осемте села се водеше от отец Кирил — игумен на калугеровския манастир „Свети Никола“. Този манастир се намираше върху левия бряг на река Тополница, срещу село Калугерово, стара грамадна постройка на два етажа с повече от 50 стаи, заобиколени с крепостни стени. Едрата снага на отца Кирила беше покрита с черно расо, закопчано до брадата, половината му препасана с дълга сабя. Два пищова висяха на двете му бедра, а на гърба му бе преметнато кожено тулумче за вода. Калимавката му, украсена с металически лъв, бе натъкната върху дългата му черна коса, разплетена до раменете. Брадата му, дълга до пояса, бе разчесана върху гърдите му.

Отец Кирил бе духовен глава на Калугеровския манастир, който в 1419 година Муса Кеседжи бе обсаждал като истинска крепост и по заповед на Мохамеда I — разорил. Възстановен от султан Баязид II, служил като крепост на Бойко войвода, манастирът носеше по това време над портата на голямата стая срещу Калугерово следния надпис: „Да се знае, че на самия ден Св. Никола 1843 година кожухарският еснаф от Татар Пазарджик, като беше дошъл да се весели, нападна се от 15–20 души турци. Стана страшен дженк^[1], в който еснафът надви, турските чапкъни избягаха, като оставиха три ножа и два чифта иминии. От еснафа на един калфа пукнаха главата.“

Когато приготовленията за въстанието станаха известни на отца Кирила, всеки мирянин, който идеше да се комка и получи опрощение на греховете си в манастира „Свети Никола“, биваше подложен от него на следния предварителен разпит:

Колко фишека си направил? Ако нямаш 300, за тебе комка няма! Ножът ти намазан ли е с масло? Ами пушка и пищови имаш ли? Сухари приготви ли си? Ако всички тия неща не си приготвил, за тебе комка няма!…

Когато се изправи пред войводата в качеството си на водач на делегацията, отец Кирил остави зад гърба си пратениците на осемте села, събрани в гората Еледжик, и заговори преди всички:

— Трябва да си осведомен, че черкезите от околните села отдавна насилват да влязат в Еледжик, а при Маркова врата вече пристигна силна турска войска, предводителствана от Кел Хасан паша. Въстаналите села, събрани по твоя заповед на това място, те викат да им идеш на помощ. В противен случай една голяма част от тях са решили да сложат оръжие и да се предадат на турския комендант.

Хвърковатата чета отново се засъбира около Бенковски войвода и конете се доведоха оседлани, готови да издържат на труден и дълъг път.

Нима ти ни оставяш, войводо? — завикаха около него петричани, изненадани от такава бързина.

А какво да правя тук, когато вие не искате да дойдете с мен да нападнем на Мирково и Златица? — отвърна Бенковски войвода, вече яхнал своя кон. — При това вие и сами можете да поостанете вече за няколко дена, докато нашата чета осигури безопасността на населението в Еледжиката гора. Подир това пак ще се върнем при вас. Ние сме длъжни да обикаляме по всички въстанали села, отдето иде най-голямата опасност. Засега вие сте победители. Останете и тържествувайте, но не преставайте да бъдете бдителни! Оръжията си не пущайте из ръка! Едното ви око да е към Мирково и Златица!

А кажи ни, какво да правим през това време с нашите братя от Смолско, Каменица и Раково? — запитаха петричани. — Наместо да ни помагат и защищават главния пункт, те всяка нощ търчат до селата си, като оставят без позволение своите позиции.

— Скоро ще получите моя отговор — отвърна войводата.

Той гледа своите конници и викна:

— Готови ли сте да тръгваме?

— Готови сме, войводо! — отвърнаха в хор стотина мъжки гласове.

— Орчо войвода да се върне в Панагюрище! — заповяда Бенковски войвода.

Орчо войвода веднага разигра своя черен ат зад гърба на Хвърковатата чета и отдели своите конници настрана.

Тогава гиздавият авангард на четата, който се състоеше от десетина най-юначни по вид конника, мина напред и изведе конете си на пътя към Еледжик.

Къде е кръстоносецът? Къде е поп Недельо? — завикаха четниците от всички страни.

Не след дълго, навил юздата на своя кон около едната си ръка и наблегнат на врата му, с позлатения кръст на поибренската черкова в ръка, поп Недельо излезе пред войводата блед като мъртвец, с изсъхнали и попукани от треска устни. В тези усилни дни, когато битите се учеха на борба, когато тълпите се преобръщаха в народ, когато робът защищаваше своята свобода, когато превитият гръб се превръщаше в щит, голият юмрук — в оръжие, а страхливостта в подвиг, никой не бе усетил липсата на поп Недельо. Мечът бе заместил успешно неговия кръст. Човешкото усилие по свои пътища бе постигнало Бога.

Едва сега защитниците на Петрич си спомниха, че не са виждали през време на битките своя пастир.

— Ти, изглежда, като да си поболедувал, отче? — запита го войводата, като се усмихна.

Треска ме повали на легло, войводо — тъжно въздъхна поп Недельо. — Няма да мога да продължа този труден път!…

Отец Кирил подкара своя кон, изстъпи се с голямата си снага напред и жадно погледна златния кръст на поибренската черкова в изсъхналата от треска пастирска десница на поп Недельо. Дългата му до пояса брада се вълнуваше върху гърдите му. Металическият лъв блещеше гордо и юначно върху неговата калимавка.

Я го дай на мене, аз да го понеса! — каза той, като посегна към позлатения кръст.

Поп Недельо жално отдръпна кръста от неговата протегната десница и погледна в очи войводата.

— Дай му кръста! — заповяда Бенковски войвода.

В бурно и бунтовно време много прости думи се изказват, без някой да помисли, че те имат тайно и съдбоносно значение. За отца Кирила последната заповед на Бенковски войвода трябваше да се изпълни в най-страшния й смисъл. Кръстът на поибренската черкова, който се предаде в ръцете на отца Кирила, се оказа кръст на неговия живот.

Но той, без да мисли, че тръгва по своята голгота, грабна съдбоносния кръст в силната си ръка, издигна го високо до самото си лице и поведе Хвърковатата чета напред.