Яна Язова
Бенковски (248)

1. „Радецки“

През май Батак е представлявал вече една спокойна грамада от човешки трупове и развалини.

Бесни кучета са се борили с настъпващата лятна жега, която изсмуквала тяхната богата плячка от човешка мърша току под самите им муцуни, за да пълни въздуха с отровен смрад.

Освен тях само белоглави орли, жители на доспатските върхове, се осмелявали да надникнат в това страшно място. Те се спускали и кацали върху грамадите щръкнали и обелени скелети, като ги мислели за гора.

Всичко изглеждало така на 17 май, когато в хубава слънчева утрин по тихите води на белия Дунав един пътнически параход под австрийски флаг спокойно плуваше край българския бряг от Ряхово за Лом паланка.

Този параход носеше име „Радецки“.

По обед, когато комендантът на парахода прекосяваше с широки крачки кувертата, съдържателят на параходния ресторант Алоис Махт изскокна от коридора на втора класа, изпречи се на пътя му и се наведе доверително над неговото ухо.

— Тук става нещо! — разтреперано прошепна той. — Пасажерите от втора класа до един имат револвери!…

Капитан Енглендер размени своя поглед с неговия въпросителен, пълен с недоумение и уплаха.

— Повикай тук контрольор Капора! — заповяда той.

Махт се отдалечи с пъргави стъпки, които не позволяваха да се забележи неговото ранно затлъстяване.

Когато Капора се яви на кувертата не по-малко разтревожен, Алоис Махт го следваше по петите.

— Пътниците във втора класа са се показали пред господин Махт въоръжени с револвери — започна капитан Енглендер.

— Не мога да разбера какво означава това! — развълнувано отвърна контрольор Капора. — Това са същите добри хора, облечени в дрехи на скромни български градинари, които се качиха на парахода, едни в Зимнич, други в Турну Мъгуреле, трети в Корабие. Техните билети са издадени за Кладово, Сърбия… и сандъците, които са обявили като пълни с работни сечива, са надписани за същото пристанище.

В Бекет наистина се качиха много повече пътници, отколкото всеки друг път. По техните билети наброих 45 души български градинари, които много бързат за Кладово. Своето събиране в нашия параход те ми обясниха с голямото закъснение на турския пътнически транспорт.

При това само двама пътника в Гюргево и двама в Бекет се качиха на парахода въоръжени, но те без всякаква съпротива предадоха оръжието си в ресторанта, за да се съхранява на определеното място. Прочее, недоумявам какво може да означава видяното от господин Махт!

— Да вървим и видим с очите си какво става! — каза комендант Енглендер, като тръгна напред, поприведе се и мина през вратата на втора класа.

Това влизане за преглед на едни непознати чуждестранни пасажери, което бе едно встъпване в обикновените задължения на капитан Дагоберт Енглендер, в този миг за него бе влизане в историята.

Нему и наум не идеше, че му е било съдено да стане отговорно лице в едно събитие, което ще се нареди между най-покъртителните на света.

Когато отвори вратата на помещението, което побираше пътниците от втора класа, капитан Енглендер се сблъска с едно лице, облечено в чудновата униформа, със зелени ширити на гърдите, с военна шапка на глава, с пушка на рамо, с щик, затъкнат на пушката, с гол нож, запасан на кръста, с револвер в ръка и с огън в очи — оръжие, което изглеждаше много по-опасно от това в ръката му.

Додето комендант Енглендер да отвори уста и запита: „Какво означава това?“ — зад униформения и въоръжен до зъби човек в полутъмната вътрешност на камарата пред неговите очи се представи една невероятна гледка. Двайсетина мъже, които се бяха качили на парахода от Турну Мъгуреле и Корабие под скромната външност на български градинари, се бяха натрупали около една маса, върху която бяха разбъркани купища дрехи и проблясваха металически части на оръжия. Тяхното струпване приличаше на вихрушка. Скромните им, изнурени от работа лица, които ги уподобяваха на усърдни труженици на земята, се бяха разгорели в истински земни стихии. Простите им облекла се захвърляха по всички посоки като при буря и заменяха с униформи като тази, която носеше въоръженият мъж, застанал при вратата. Босите им нозе се намотаваха в навои и увиваха в черни върви. На буйните им глави се натъкваха калпаци с металически лъвове на чело. Оръжията летяха от ръка на ръка, додето блясваха върху някое рамо или се усучеха около някой кръст.

Това странно превращение на скромните градинари в униформени и въоръжени мъже изглеждаше, че ще свърши пред очите на капитан Енглендер, преди той да успее да извика, за да му попречи.

— Какво става тук? — най-сетне се провикна той с глас, в който трепереше не толкова гняв, колкото уплаха. Ръката му, която неволно се бе протегнала към въоръжените мъже, потрепера. — На парахода има правило всеки да си даде оръжието на съхранение! Вие трябва да се подчините на това общо правило!

Неуспял още да свали ръката си, капитан Енглендер се видя заобиколен от въстаниците, които с една ръка закопчаваха униформите си, а с другата насочиха револверите си срещу гърдите му.

Този, който бе заварил на вратата, пръв насочи револвера си срещу сърцето му и бързо заговори на чист немски език:

— Господин капитане, ние сме тук над 200 души български въстаници. Параходът е вече в наши ръце и вие бездруго трябва да се подчините на нашата власт!

„В същата минута — пише в спомените си по-късно капитан Енглендер — на кувертата над главите ни се повдигна един шум толкова силен, като че ли преминаваше през парахода един ескадрон конница.“

Тези, които го заобикаляха с насочени в гърдите му револвери, повдигнаха заедно с него глави и се ослушаха.

— Да идем горе! — каза първият въстаник. — Господин капитане, заповядайте с нас при нашия войвода!

Когато се изкачи отново на кувертата, следван по петите от въстаниците, които го бяха обсадили долу и сега тичаха подир него с револвери, насочени в гърба му, запитан Енглендер помисли, че не е било същото място, през което бе минал само преди минутка, влизайки във вратата на втора класа. Сега то бе изпълнено с тълпи от мъже, облечени в униформата на тия, които го бяха пленили долу. Те тичаха с оръжията си в ръка насам и нататък, като оставяха щиковете им да бляскат подобно светкавици на силното обедно слънце. Други, необлечени още и невъоръжени, хвърляха на кувертата големи сандъци, които бяха предали и вписали в параходните книги като пълни с работни сечива, предназначени да бъдат разтоварени в Кладово. Те ги трошеха, но с такава бързина, че от ръцете им пръскаше кръв.

Вътрешността на сандъците се изпразваше с не по-малка бързина, като навън изхвръкваха ръкави и крачоли на униформи, калпаци, револвери, пушки, саби и ножове, поемани от нетърпеливи ръце, прехвърляни на други, навличани, закопчавани, запасвани, втъквани в колани и кобури, след което се понисаха към най-гъстата тълпа на облечените вече и въоръжени въстаници.

Когато капитан Енглендер биде поведен през тази гъста тълпа, пред очите му се представи още една по-тревожна сцена, която в този миг се разиграваше върху свободното място между котела на машината и салона на първа класа. Той съгледа своя помощник II капитан Катерино Дойми, далматинец, закован като с гвоздей за стената до затворената врата на първокласния салон с няколко байонети, насочени към гърдите му. Двайсетина пушки го мереха на разстояние от няколко крачки.

Един снажен и представителен мъж в богата униформа от сиво сукно, със зелени ширити, прекръстосани върху гърдите, със златни галони на ръкавите и яката, с шпори на ботушите, с калпак от астраган с отсечено дъно и златен лъв на чело, с едната си ръка му подаваше някакво писмо, а с другата държеше револвер, опрян на гърдите му.

Бледен като смъртник, прикован на стената от байонетите, капитан Катерино Дойми събра дъх в гърдите си и с усилие отговори на славянина, който по всичко личеше, че е войвода на българските въстаници, на своя роден далматински език:

— Без разпорежданията на моя комендант аз не съм в състояние да изпълня нито едно ваше разпореждане!

— А кой е твоят комендант? Къде се намира той?… — рязко и нетърпеливо запита високият мъж в бляскавата и богата униформа.

— Трябва по този час да се намира в кабинета си — отвърна капитан Дойман, като възви глава да погледне наляво, където се намираше кабината на комендант Енглендер, но остана вцепенен в това положение. Вратата на комендантската кабина бе изкъртена и изхвърлена настрани, а вътрешността й зееше празна, зловеща и почерняла, като че ли през нея бяха минали не бунтовници, а пожар.

В това време той съгледа своя комендант Енглендер, заобиколен от група въстаници, които държеха револверите си насочени в гърба му. От уплаха той го посочи с крак.

Капитанът за един миг биде обиколен от всички страни с насочени към гърдите му пистолети, пушки и байонети.

— Имам чест да се представя — проговори немецът, твърде много изненадан и огорчен от това, което виждаше да се разиграва пред неговите очи върху палубата на поверения му параход. — Дагоберт Енглендер, капитан на парахода „Радецки“.

— Имам чест да се представя! — рязко отвърна мъжът в бляскава военна униформа и трикольорен ешарп през гърди, като мушна писмото в ръката му и опря револвера си в гърдите му. — Христо Ботев, бивш публицист, сега български войвода. Предлагам ви да се подчините и изпълнявате моите заповеди — в противен случай ще бъдете безпощадно застрелян!…

— Прочетете най-напред нашия манифест! — заповяда той. Немецът повдигна манифеста на българските въстаници пред очи, но тъй като буквите играеха огнени и разкривени по цялата повърхност на листа, от думите, написани на френски език, той можа да свърже горе-долу следния текст:

„Господин капитане,

господа пътници,

Имам чест да ви заявя, че в този параход се намират български въстаници, на които аз имам чест да бъда воевода.

С цената на нашия добитък и нашите работни оръдия, с нашите големи усилия и с жъртвите на нашите блага, най-сетне с всичко най-скъпо на този свят — ние приготвихме (без знание и против преследванието на властите в страната, чиято неутралност сме зачитали) това, което ни беше необходимо нужно, за да се притечем на помощ на нашите братя въстаници, които тъй храбро се бият под българския лев за свободата и независимостта на нашето мило отечество — България.

Молим господа пътниците да не се тревожат и да останат спокойни. Колкото за Вас, г-н капитане, аз имам трудната обязаност да Ви поканя да отстъпите парахода на мое разположение, догде излезем на брега, като в същото време Ви заявявам, че Вашето и най-малко упорство ще ме тури в печалната необходимост да употребя сила и против волята си да отмъстя за гнусната случка на параход «Германия»^[1] в 1867 г.

И в двата случай нашият боеви вик е този:

Да живее България!

Да живее Франц Йосиф!

Да живее Андраши!

Да живее християнска Европа!

1876, май 17, на парахода.

Войвода: Х. Ботйов“