Яна Язова
Бенковски (263)

16. Епопеята на Милин камък срещу мълчанието на Враца

От 3 часа нататък битката на Милин камък се е преобърнала в хаос. Този хаос се е развивал под напора на стихии, които са търсили унищожение, и съпротивлението на сили, които са му устоявали.

А това устояване срещу напора е било едно гигантско стълкновение. От стълкновението на тия две противоположни сили са произлезли ония черни кълба и бели кълба, които някои са уподобявали на облаци при буря, други са ги описвали като черни исполини, които се биели, размахвайки прилични на големи мечки боздугани, а трети са намирали, че земята на върха се издигала като черна пръст от вихъра и била разсеяна по небето.

Апостолът на Враца Стоян Заимов, който по този час е наблюдавал битката на Милин камък от кръглото запречено с паяжини прозорче на един градски таван, е уподобявал този черен и обширен облак върху него на градоносна буря, в която градушката се е размисала с неспирни мълнии.

Слънчевото и лазурно небе над Враца по този час е изглеждало убийствено, зловещо. Този пролетен пейзаж, съпоставен с ямата, в която са се сгромолясвали сред неописуем грохот виканите от него борци, протегнатите в помощ нему десници, изгърмяването на последните патрони, чупенето в боя на носените нему оръжия, всички тези противоположности на тихия пролетен пейзаж във Враца са действали сърцераздирателно върху неговата съвест, която дълги години подир това се е мъчила да избърше с ръката си от погледа на историята тази страшна картина.

„Какво, какво правят тия хора? Луди ли са? — провиквал се е той между четирите стени на простия таван, който сам си бил избрал за свой затвор. — Защо ми идат? Не знаят ли, че въстаниците вред са бити? Не виждат ли, че Враца гъмжи от турски войски? Те да не чакат мене я!…“

Когато преди два дни видя улиците на Враца изпълнени с турски войски, апостолът Стоян Заимов изтрезня от своите мечтания за свобода. Членовете на революционния комитет, на брой 200 души, облечени във въстанически униформи, които се събраха в храма „Света Богородица“, за да осветят знамето на революцията, се бяха разпилели и изпокрили в своите домове. Какво можеше той да върши сам? Додето оставената във Враца рота турски аскер още се ослушваше в боевете на Милин камък, тя щеше да мирува, ала подир туй, когато излезлите да се бият табори се завърнеха като победители, с набучените на прътовете глави на въстаниците, тогава можеше да си представи своето и на врачани положение. Без съмнение те ще се развихрят по българските махали, ще извличат мъжете, за да ги бесят по мегданите или прекарват по улиците към затвора с вериги на шиите. Ще безчестят жените им, децата им, ще обират покъщнината им и сред бял ден Враца ще опустее и оголее като нива, през която са минали милиони скакалци.

С такива мисли той по-лесно можеше да гледа на оная стихийна буря, която се бе развихрила сега върху Милин камък. Наистина там гинеше идеалът, за който сам той се бе подготовлявал да мре. Но опасността, на която сам бе изложил този град, го отрезвявате и му вдъхваше сили да мисли за своите обязаности спрямо него.

Когато първият таен куриер на Ботева го намери сгънал нозе на дрипавия сламеник между четирите стени на тавана, той му отговори раздразнено:

— Не мога да изляза да го посрещам! Какво и кого да поведа след себе си? Я ми кажи! Ако обича, нека той слезе във Враца!

— Аз не мога да отнеса на войводата такъв отговор! — отвърна куриерът. — Но тъй като аз съм врачанин, по-добре ще направя да отида и се скрия в колибата, която си имам изградена в своето лозе, и да остана там, додето ти промениш решението си и ме натовариш с друг отговор.

Но този куриер повече не видя апостола на своя роден град. Вторият куриер, който дотича във Враца на следущия ден, с калпак, пронизан от куршуми, и дрехи, вмирисани на барут, се изправи пред него, подаде му с черната си, обгорена ръка ново запечатано писмо и наведе очи към земята.

— Какво приказва твоят войвода Христо Ботев за мен? Куриерът отговори направо, без заобикалки и без да изрази нито в погледа си, нито в гласа си уважението, което му дължеше като на апостол:

— Войводата — каза той — викаше на врачани в нашата чета:

„Заимов ни излъга с писмата си да тръгнем… а сега се крие от нас!…“

Когато гледаше черния облак на стихийната борба върху Милин камък, Стоян Заимов си мислеше, че може би по-доброто е определено вече от съдбата — щото той и Ботев да не се срещнат очи с очи никога вече!

От своя страна, Христо Ботев, застанал в стихията и мраковете на гранитния връх, прорязан от светкавици, разтърсван от гръмотевици, опушен, разпокъсан, велик, е хвърлял по някой поглед към синия и спокоен вече небосклон на Враца. Тия, които са се намервали тогава около него, са си припомнювали, че той със сълзи на очи и стиснати зъби е викал: „Къде е Заимов със зъби да го разкъсам!“

Ако битката на Милин камък не е могла да извади човека, който е гледал на нея от таванското прозорче във Враца, то тези думи са го извадили пред погледа на историята.

И тъй, в това време на Милин камък в общата суматоха трите отбранителни линии на въстаниците са изглеждали под натиска отвън, като да са се приближавали една към друга. Скоро започнали да се сливат, додето се размесили. Защитниците на дъбовата горица са намирали пред гърдите си храсталаците, а тия, които са гърмели заровени в храсталаците като в окопи, са се озовавали накуп около пещеричката на върха.

Из някои урви и ярове гърди, украсени с гайтани, са се виждали счепкани в гърди с ален елек. През бялата мъгла и черния облак парче от овча кожа с прикрепеното на нея металическо лъвче е падало заедно с някоя накървавена чалма. Развяната гъжва е летяла с овчи калпак. Над някой храст са се кръстосвали като две змии ятаганът с широкия нож, който е носил надпис: „Свобода или смърт.“ Навитите с черни върви бели вълнени навуща са се виждали да летят като крила на птици, върху червени фесове. Камъни са се удряли в паласки, юмруците в камъни, торбите с муниции в боздугани.

Отчаянието е намирало едно внезапно оръжие — иронията. Страхът е намирал подсвирването с уста. Ямата е намирала исполина, който не могъл да се побере в нея. Гробът се е уподобявал на блян и надежда, едновременно на героизъм и на лудост. Ужасът се е преобръщал във весели закачки.

На първата бойна линия се чул следният разговор:

— Къде ни са познатите? — питал Никола между писъка на два куршума. — Знаеш ли ги?

— Зная ги зер… — е отвръщал Петър из един храсталак. — Никола Бучакчи гърми от дясната страна на войводата. Андон при пещеричката, а Никола и Стоян, Димчо и Лазар са в царството небесно…

— Значи четири на четири!

— Кой охка там до теб? — се е провиквал някой из храсталака. — Хаджи Георги Гръблаша — отвърнал Пенчо, додето погледът му не изпускал позицията. — Казва, че е ранен и в двете колена.

— Братко, доубий ме да се не мъча… — викал Гръблаша. — Не искаш ли? Дай ми тогава глътка водица!

Пенчо се понадигнал иззад своя камък да погледне долу към извора и подсвирнал:

— Нямаш късмет, Гръблаше!… Главата на Христо е паднала по очи в извора!

— Щастливец… — отвърнал завистливо Гръблаша.

Няколко коня с изопнати нагоре крака са лежали около позицията му. Тяхното вцепенение сред общия хаос е било едно страшно напомняне. Вцепенението по един ужасен начин е наумявало за живота, за нещо, което е тичало. Протегнатите напред нозе са наумявали за подскачане. Неподвижните зеници — че са кацали като пеперуди по слънчеви и честити гледки. Смъртта е наумявала за жизнени сили, страшно нещо! Разтлението — за борба! Червеят е наумявал хероя! Същият червей е съставлявал вече част от идеала. Нещо, което се е считало безсмъртно, се е виждало да се разлага.

В това време Пенчо си е намерил вече друга работа.

— Я го гледай, кучето! — викал той. — Като лалугерин си подаваше чалмосаната глава от шумата и търсеше място да си полегне. Аз му подложих възглавницата!

— Пенчо, внимавай добре — викал му е съседът от двайсетина крачки. Опушеното му като въглен лице едва се е подавало като главня между два камъка. — Да не ти подложи и на теб някой такава възглавница, че спаваш 300 години, хей!

На втората линия е паднал пронизан с куршум в гърдите Атанас Горов, брат на патриота от Гюргево Димитър Горов. Когато Гани, приклекнал пред канаричката, погледнал Атанаса да пада, помислил малко и казал: „Въпрос на семейна чест!“

В това време един куршум рикоширал в канаричката и го пронизал през кръста. Гани паднал, изтървавайки пушката си, додето кръвта бликнала по дрехите му.

— Жално! — изпъшкал той. — За себе си не мога да кажа същото. Аз съм едничкият герой в нашето семейство!

Пещеричката на върха от главна квартира на щаба се е преобразявала в лазарет, в който ранените са се напластявали върху умирающите, стенанията върху едва чутите въздишки, скърцането на зъбите върху скърцането на ония примитивни инструменти, с които няколкото неопитни въстаници са човъркали в разръфаните и разжарени като огън меса на ранените. Кръвта се е леела навред, като плескала стените и грапавия свод на пещеричката. Подът й потъвал в топла и червена тиня.

По-късно Никола Кючуков е отбелязал следното: „Видях в пещеричката ранени, които стояха като пребити. Между тях бяха Апостолов, Цветков, Обретенов, Данчев, Джумалиев. До тях близо до боевата линия беше Христо Ботев, прав и подпрян на сабята си. Лицето и очите му бяха червени, като че бе плакал. Гледаше отчаяно в пещерата.“

Недалеч от него е стоял с превързани ръце охридчанинът Андон, който гледал въз друга страна, а именно в урвата, където лежал възнак един грозен мъртвец — Никола Бучакчи. През ума му трябва да е минавало как само преди малко те са яздили като вихрове по шосето, изпратени от войводата да посрещнат другарите от Враца.

В същото време няколко куршума наведнъж пропукали из въздуха. Един очевидец е прибавил тия думи: „От тоя залп един куршум улучи в главата ранения Андон, който се прескунди няколко пъти и падна в дола, като заспа навеки. Свършено бе с него. Мозъкът му се видя.“

Тъкмо тогава е бил пренасян в пещеричката знаменосецът Куруто, ранен на няколко места. Едно сливнелийче влачело подир него окървавеното зелено знаме. Куршумът минал през лакътя до рамото и излязъл през една голяма рана от врата му.

Христо Ботев дал знамето на сливнелийчето.

— Ранен съм в ръката — отвърнало то.

— Добре, тогава дай да ти превържат ръката — отвърнал войводата — и седни тук, до таз скала, да го пазиш!

Когато погледнал Куруто в лицето, неговият знаменосец бил вече мъртъв.

Носил го е онзи висок въстаник, който с револвер в ръка бе заставил капитан Енглендер да спре парахода „Радецки“ на Козлодуйския бряг. Впоследствие капитанът го е отбелязъл в своите бележки като „говорящият немски език“. Той се наричал Давид Тодоров и бил известен на град Враца като един виден търговец.

Когато видял, че Куруто издъхнал в ръцете му, той се навел и го оставил на земята. После се изправил сам накървавен, опушен, разпокъсан, хвърлил поглед към синия лазурен небосклон на Враца и промълвил с въздишка:

— Колко страшно е да умреш пред прага на родния си град!

— Още по-страшно е да мреш пред прага на своето отечество! — отвърнал Христо Ботев.

В този миг надали му е дошло наум, че същите думи е казвал Мойсей, когато погледнал Хананската земя от върха на планината Нево.