Яна Язова
Бенковски (20)

8. Апостола и неговите наследници

— Деца мои!… — каза игумения Евпраксия с глас могъщ, но разтреперан от вълнение. — Деца мои!…

Гърлото й пресъхна и тя дълго време не можа да проговори. Сълзи изпълниха очите й.

Апостолът Панайот Волов се трогна от нейните сълзи. Голямата стара жена, така разтърсена от плач, му се стори велика. Неговият помощник обаче изпитваше съвсем друго чувство. Нетърпението, което го изпълваше към тази богата стара жена, се превърна от тия сълзи в досада. Той не можеше да гледа женски сълзи, а още по-малко можеше да ги види плувнали в грозни очи. Госпожа Евпраксия се уподоби пред него на онази страшна Медуза с такива очи, че който ги погледнел, окаменявал от ужас.

Ако апостолът не бе с него и той не бе нему съвършено и във всяко начинание подчинен, Георги Бенковски щеше да скочи, да захвърли всички богатства на игуменията и да избяга навън. Но тия богатства на игумения Евпраксия трябваха на апостола за народната революция и времето, което той губеше в Горния метох, бе откъснато с мъка от туй скъпо време, което й принадлежеше.

Когато госпожа Евпраксия възвърна способността си да говори, тя каза:

— За три кратки месеца как смятате да подготвите, да организирате и да въоръжите народа за въстание?

Гласът й се вдигна накрая колкото развълнуван, толкова и застрашителен. Панайот Волов изправи кръст и се изчерви. Звукът на нейния глас му се стори опасен като секира, издигната над главата му.

— Народът, милостива госпожо, е подготвен вече за въстание от безсмъртния Апостол! — отвърна той с вяра и ентусиазъм. — Народът навсякъде ни вика и иска свободата си! Няма дори и нужда ние да го дирим и подготовляваме. Той самият, щом чуе за нас, стича се отвсякъде. Млади българи ни пресрещат по пътя, спират ни и питат: „Апостоли ли сте? Кога ще вдигнем байрака? Кога ще се освободим?“

Госпожа Евпраксия го погледна с широко разтворени от ужас очи. Тя познаваше тези млади хора, които искаха бунт. Хора, които имаха апостол и го загубиха. Хора, които имаха вяра и я загубиха. Сега те вопиеха за нов апостол, за нова вяра и бяха готови да кажат всекиму:

„Ти си!“

Това бяха удавници, които виждаха няколко сламки да плуват на повърхността на мътните и бурни води.

Тя усети как настръхва цяла и гласът й, зловещ и шипящ, сякаш не излезе от устата й, а от бездна.

— Виждам… дошли сте в името на Дякона!… Искате да използвате вярата, която Дякона вдъхна на целия народ за освобождение… Виждам, нарекли сте се „апостоли“, защото народът имаше доверие в Дякона!

— Днеска ми идете на неговата тригодишнина!… Дошли сте да си поделите наследството на Дякона!… Искате да го използвате! Добре!… Има защо да си правите този труд!… Вие знаете, че неговото богатство се взима с оръжие и с борба. Казвате… народът е готов за борба!… Аз го зная по-добре от вас. Ами къде му е оръжието?

— Уважаема госпожо — започна Панайот Волов, — комитетите на Дякон Левски са събирали пари и внасяли оръжие още в негово време. А за повдигане на въстанието, което избухна миналата година през месец септември, биде внесено с тайната поща немалко оръжие през Дунава. Най-много оръжие се пренесе в Русчук. Там има една къща, която вие добре знаете. Онази, която е кацнала на самия бряг на Дунава. Лодките, които идеха от Румъния и носеха оръжие, връзваха бяла кърпа на един прът да се развява като знаме. Когато стигаха срещу къщата на високия бряг, спускаха тайно каквото носеха във водата, сваляха кърпата от пръта и тогава влизаха в пристанището. На брега при къщата стоеше и чакаше лодките един наблюдател. Той забелязваше мястото, дето е спуснато оръжието, връзваше едно въже за някоя акация в градината на къщата и го прекарваше надолу по водата на Дунава. През нощта влизаше във водата, изваждаше оръжието, завързваше го за въжето и го изтегляше горе в градината. Хората, които живееха в къщурката, го поемаха, изтриваха, изчистваха и пращаха към вътрешността.

Госпожа Евпраксия много добре знаеше, че онова героично пренасяне на оръжие е вършило семейството на нейната приятелка от Русе баба Тонка Обретенова и че онази къщурка, кацнала на високия бряг на Дунава, е нейната къща, в двора на която се зеленееха големи акации, но този разказ, колкото и трогателен да бе, не можеше да я заблуди.

— Оръжието, което сте внесли по този начин миналата година, трябва да е било съвсем недостатъчно — каза тя, — защото един нещастник, който бягаше от бунта в Стара Загора, ми каза: „Бяхме въоръжени с ръждиви пушки, пищови, брадви и криваци.“

Ако ли пък се надявате на оръжието, което Дякона ви е оставил в наследство, за да вдигнете целия народ на въстание, аз ще ви прочета копието на едно писмо, което Дякона е диктувал в последните дни на своя живот. Туй писмо ще ви даде ясна и неоспорима картина на работите ни по онова време, когато той ни остави на собствената ни съдба.

Госпожа Евпраксия прелисти няколко документа, които от години лежаха в нейното тайнствено чекмедже, и от тях отдели един лист, изписан като с йероглифи.

— Това е отговорът, продиктуван от Дякона, който Стара Загора даде в края на година 1872 на БРЦК, когато Любен Каравелов му изпрати писмена подкана да повдигне освободителната революция из цялата страна.

„Ние нямаме, може да се каже, нито една нова пушка. Всички, които се намират тук, са стари, половината френски (с капсул) и половината с кремъци, които са най-лоши и най-несгодни за тази работа. Второ: пари нямаме и, трето: свестни началници ни липсват.

Ако ни проводят първите и третите, то ще можем извади до 500–1000 души под оръжие.

Най-малко, най-малко, казвам, иска още една цяла година да се готвим, да събираме пушки и пари и да подготвяме началници. Без пушки, пари и началници нищо няма да стане.“

При онази подготовка е искало „още една цяла година“ — настоятелно повтори госпожа Евпраксия, — а сега?…

Решението е взето! — внезапно се обади Георги Бенковски. — Нито можем да чакаме, нито имаме време за губене в разговор.

Госпожа Евпраксия трепна като ударена от неговия отговор, но като обърна с последна надежда очи към неговия другар и апостол Панайот Волов, продължи:

— Въпреки това, аз ще ви прочета как дякон Левски е завършил своя отговор до БРЦК в Букурещ:

„Ние не можем да въвлечем народа в една революция, която при това положение няма изгледи за успех. Националната революция може и трябва да се обяви само тогава, когато има най-големи изгледи за успех. Народът може да е подготвен вътрешно, но не е още въоръжен, за да поведе борбата и вдигне знаме за своята свобода.“

Госпожа Евпраксия замълча, с поглед, впит в очите на апостола, който наричаше себе си наследник на Дякон Левски.

После тя събра своите скъпоценни книжа и ги нареди внимателно в тяхното старо леговище. Тайнственото чекмедже с внезапен удар изчезна от очите на двамата апостоли и трите черни жени, застанали прави зад госпожа Евпраксия. Всички останаха много изненадани, защото игуменията не бе употребила никакъв механизъм за това, нито го бе докоснала с ръка.

Тя вдигна очи и отново ги отправи към двамата млади мъже. Изведнъж й се стори тъй, сякаш тя и безсмъртният покойник стоят наредени от едната страна на едно бойно поле, а тия двама нови апостоли стоят от другата му страна. Между тях нямаше нито общо време, нито разбирателство.

— Всичко това може да е тъй, ние не го отричаме, милостива госпожо — проговори този път твърдо Панайот Волов, — но аз вече ви казах: международното положение сега е такова, че ние на всяка цена трябва да предизвикаме намесата на трите велики сили на наша страна. Ние трябва да предизвикаме бунт, преди те да се съберат и разискват нови реформи в Босна и Херцеговина, и да ги заставим да се намесят в наша полза!

Могъщата снага на госпожа Евпраксия затреперя.

— Това значи да изколим българския народ! — викна тя.

Панайот Волов стана. Неговият помощник веднага скочи на крака, готов или да преустанови този безполезен спор, или да се нахвърли върху дръзката и непоколебима старица.

— Турците никога не биха могли да изколят целия народ! — каза апостолът твърдо. — Ако изколят половината, другата половина ще остане да види свобода!

Госпожа Евпраксия занемя. Права, величествена, такава разтреперана, тя изглеждаше страшна.

— Дякона… — най-сетне проговори тя — най-много се боеше от едно прибързано въстание!… Най-много се страхуваше от това!…

— Но слушайте, вие двамата! — заговори бързо и задъхано тя, сякаш се боеше, че те ще се разсърдят и тя ще ги изтърве от ръцете си. — Въпреки това аз съм готова да стана ваш съюзник. Ще ви дам всичко, каквото имам. Оръжие и пари, и храните си ще ви дам, само едно искам от вас, да се отречете от думите, които изрекохте пред мен!

Аз съм стара, много съм стара, деца мои! Моята памет може да ви разкаже много нещо за всички борби, които сме водили за свобода. Аз мога да ви разкажа за Караджата и за Хаджи Димитра. За да освободят народа, те жертваха Себе си! И това не бе добро. Но още по-лошо е да жертваш народа, за да освободиш себе си!

Аз не казвам това за вас. Въпреки че миналата година през месец септември, като избесиха толкова мъже в Стара Загора и другаде, между тях нямаше нито един от обещаните апостоли. Вие сте добри, млади хора! Аз ще ви дам всичко, каквото имам, в името на Дякона, нашия Апостол!… А от вас искам само едно, да го послушате и да почакате една година! Ще подготвим народа, ще го въоръжим и тогава всички ще вдигнем байрака и вече сигурно ще спечелим свободата си!…

Обещайте ми! Обещайте ми, деца мои!… — извика тя и като се впусна към тях, улови ръцете им в своите големи две ръце и започна да ги стиска, да ги милва и да им говори като на истински малки момченца. — Защо сте се подлъгали по ума на онези отвъд Дунава и сте рекли: „Великите сили“?… Кой ще дойде да ни освободи, ако не го направи за своя изгода? Като сте наследници на Дякона, като сте ми апостоли, казвайте това, което Дякона проповядваше навсякъде: „Трябва да облегнем освободителната борба само върху собствените сили на народа!“

Обещайте ми, че няма да бързате, че ще почакате една година да се обучим и да се въоръжим!

Двамата мъже мълчаха и я гледаха прави, с ноздри, разтуптяни от нетърпение, готови да се спасят от нея, като я отхвърлят, и да изхвръкнат навън от нейната килия и от високите стени на нейния метох, за да се изтръгнат от железните й пръсти. Тя видя това и като го разбра, цялата настръхна.

Ние сме дошли да вдигнем бунт и ние го искаме да стане час по-скоро! — завикаха и двамата апостоли.

Изведнъж се случи нещо колкото неожидано, толкова злокобно и страшно. Госпожа Евпраксия падна на колене и хвана ръцете им.

— Умолявам ви!… — викна тя. Железните й пръсти се бяха вкопчили до посиняване в техните ръце. — В името Божие!… В името на нашата родина!… Умолявам ви, деца мои!…

Трите черни жени-войници, като видяха своята началница паднала на колене в нозете им, извикаха от ужас и като обезумели се хвърлиха да й помогнат и да я повдигнат от земята.

— Госпожо, уважаема госпожо! — молеше разтреперана прекрасната Серафима.

— Ах, какво стана! Какво направи, госпожо!… — плачеше сестра Анисия, като дърпаше големия ръкав на расото й, сякаш той можеше да повлече и да повдигне тежкото й тяло.

Сестра Ефросиния мълчаливо и със стиснати устни я теглеше за раменете. На сухото й войнишко лице бе избила мъчителна руменина. Такава руменина у нея госпожа Евпраксия бе видяла само веднъж, когато сестра Ефросиния възкачваше Бузлуджа. Сега обаче тя не виждаше мъчителната руменина по сухото й лице, не виждаше сълзите на сестра Анисия, не чуваше разтрепераните молби на своята Серафима.

Тя стоеше на колене, стискаше ръцете на двамата чужденци и повтаряше задъхано:

— Умолявам ви, деца мои!… Умолявам ви!… Умолявам ви!…

Панайот Волов изглеждаше пред тази страшна жена като поразен от гръм. Неговият помощник обаче бе запазил самообладание. Той веднага се притече на помощ на своя апостол, изтръгна ръката си от железните пръсти на старата игумения, улови рамото му, стисна го и каза:

— Ние нямаме повече време за губене! Това, което тя не иска да даде доброволно, насила ще го даде! Да вървим!…

Апостолът не оказа никаква съпротива. Той не се учуди на такава заповед, която излезе от устата на неговия помощник, който бе избран от БРЦК с два противни гласа и с изричното постановление: да бъде нему подчинен във всичко! Той се почувства дори защитен от неговата силна десница, която бе стиснала рамото му. Дори възвърна силите си да се наведе към страшната господарка на Горния метох, да й проговори, да се сбогува с нея, додето Георги Бенковски с развяна черна мушама нетърпеливо тупкаше с ботушите си към вратата.

— Моля ви, станете, уважаема госпожо! — каза той с един почти синовен глас. — Въстанието е решено!… То е неотменимо и приготовленията се извършват вече навсякъде из цялата страна! Остава само едно, вие да се присъедините към нас!

Госпожа Евпраксия го изслуша на колене с дълбоко наведена глава. Когато стана, големите й ръце бяха отпуснати безпомощно от двете й страни, лицето й бе цяло умокрено от пролени сълзи.

— Току-що ми се откри — каза горко тя, — че ако това стане, народът ни ще бъде подхвърлен на страшно изтребление!