Стив Мосби
50/50 убиец (9)

3 декември

16 часа и 50 минути до изгрева

14:30 часът

Скот

Номер 273. Изпратихме си есемеси по едно и също време.

Скот се отпусна назад и раздвижи мишката, за да е сигурен дали вече не го е прибавил към останалите. Щеше да е смешно, ако не го беше включил, ала се оказа, че не е. Наистина го нямаше. Как е възможно да е пропуснал?

Стигна до началото на списъка.

Петстотин причини, поради които те обичам.

Върна се накрая и записа:

Номер 274.

След това се поколеба, а пръстите му увиснаха над клавиатурата. След малко изкриви замислен уста на една страна, загледан в курсора.

Щом мина двеста, започна да става значително по-трудно — тогава вече почувства, че е изчерпан. Все му хрумваха нови причини, обикновено защото Джоуди бе казала или направила нещо, което бе привлякло вниманието му. Например есемесите, които си бяха изпратили по едно и също време. Не че имаше значение, но щеше да има, ако се случваше редовно. И наистина ставаше точно така. Макар напоследък между тях да не вървеше гладко, както преди, Скот все още забелязваше дреболии, които го караха да я обича. Затова включваше файла със списъка при първа възможност, за да ги запише. Това бе едно от нещата, които го правеха щастлив. Същевременно го натъжаваха.

В този момент не можеше да измисли абсолютно нищо. Трябваше му нещо, което да го подсети.

Остави засега.

Скот запамети документа и излезе от уърдовския файл, за да се заеме с проекта си. Пред него бяха три различни негови снимки. Трябваше да се захване с тях.

Напоследък се заемаше със седем или девет картини на предмет или човек. Първата от серията бе винаги реалистична като на снимка, макар често пъти да беше в доста странни цветове. Лицето от лявата страна на екрана например бе в нюанси на зелено и жълто. Ако това не се вземеше под внимание, картината бе детайлна като фотография. Когато първата рисунка беше готова, Скот я сканира на компютъра и я обработи със софтуера, който имаше. Леко я замъгли или по-скоро направи по-изразителни краищата на цветовете, така че цялата картина стана по-тежка. Принтира новия вариант и нарисува копие на образа. Това бе втората от серията. И така нататък. Процесът се повтаряше. Накрая разполагаше с няколко малки платна, на които се виждаше как образът се разпада и смалява до основни компоненти като цветове и форми.

По време на този процес зрителят губеше понятие какво точно представлява изображението. Последната картина от тази серия автопортрети щеше да изглежда като четири правоъгълника в оранжево и зелено. Те щяха да разделят крайното платно така, че центърът леко да се изгуби, също като при витраж. Само три образа бяха готови, като снимката в дясната част на екрана имаше извънземен вид. Виждаше се, че е на човек, но Скот вече не различаваше чертите си.

Произведение на изкуството. Теоретично бе добре подготвен за онова, което правеше, но бе взел дипломата си твърде отдавна, за да разчита на нея. Като по-млад сигурно щеше да гледа с пренебрежение на настоящите си произведения. Сега не мислеше така. Занимаваше с този проект, защото му беше интересно, а и резултатът го бе обнадеждил.

И други хора започваха да се съгласяват, че се получава добре. Имаше една малка галерия, където взеха някои негови произведения. Дори продаде две — парите не бяха много, но поне бе нещо. Преди две седмици му звъннаха — интересували се да изложат още негови творби. Затова си взе една седмица отпуск, за да ги подготви. Когато му се обадиха за пръв път, бе обзет от ентусиазъм, но остана разочарован от реакцията на Джоуди. Тя се зарадва, поне така каза, но Скот имаше чувството, че не гори от възторг. Сякаш й бе все едно — това безразличие, изглежда, беше превзело живота им напоследък.

Ето снощи например. Прибра се от работа и се тръшна на канапето. Попита я какво не е наред, а тя отвърна, че нямало нищо. Само че той не бе от хората, които оставят нещата такива, каквито са. Естествено се стигна до караница, докато накрая тя се премести в спалнята. Подобни разправии се случваха често. Апартаментът им беше добре обзаведен, чист и просторен. Понякога обаче, когато я наблюдаваше и забелязваше как мислите й се лутат, сякаш се опитват да открият нова стая, имаше усещането, че ще полудее.

Това чувство бе заразно. От месеци насам не бяха щастливи. Инстинктите на Скот го тласкаха да направи нещо, за да промени положението, но нямаше представа точно как да постъпи. В случаите, когато тя отказваше да говори с него за нещата, които я измъчваха, той се усещаше безсилен. От време на време отчаянието така стягаше гърлото на Скот, че не можеше дори да преглътне.

Погледна лицето на екрана. Изразът му може би зависеше от снимката, от която започваше, или от избора на цветовете. Единственото, което личеше, бе, че е тъжно. Това значеше, че не беше съвсем като на извънземно.

Отново включи списъка.

Номер 87. Дори да звучи глупаво, ти ме подкрепяш, когато рисувам.

Първата част бе нещо като обичайната му самоирония. Ако се принизиш още от самото начало на връзката, намаляваш риска да останеш наранен. В първите им години заедно Джоуди щеше да му се скара заради тези думи. Особено ако бяха казани по повод на изкуството му, ала сега… той се питаше как ли ще реагира, ако ги види. Може би Номер 87 вече не важеше.

Скот усещаше реалността по-осезаемо откогато и да било. Даваше си сметка както за взаимната им неудовлетвореност един от друг, така и за всичко останало. Няма нищо лошо в това да имаш мечти, когато си млад, но в даден момент се налага да ги загърбиш, нали така? Картините му нямаше да ги измъкнат оттук. Работата, която всеки от тях имаше, за да могат да преживяват, също нямаше да им помогне. Ако нищо не се променеше, животът им оттук нататък бе ясен, а в момента бе просто нетърпим.

Превъртя надолу.

Номер 274…

Беше последният на страницата. Ако успееше да добави и тази причина, тогава щеше да има цели три страници с причини.

Бе оставил мобилния до клавиатурата. Взе го и отново прочете есемеса, който му бе изпратила по-рано същия ден.

Здрасти отново, съкровище. Тук е пълна досада, как е рисуването? Нямам търпение да се видим по-късно. Извинявай, че бях лоша. Обичам те ххххх

Скот остави телефона и се усмихна. Повече не му трябваше. Един есемес, един кратък разговор. Когато тя общуваше с него, както едно време, всичко бе забравено.

Това, разбира се, бе преходно чувство и загрижеността отново го обхвана. Помисли си, че във всичко в този живот трябваше да пристъпваш с малки последователни крачки. Стига двамата да бяха заедно, щяха да успеят да се справят. Вместо да ги раздели, накрая проблемът щеше да ги сближи.

Номер 274.

Въпреки всичко, написа той, ти не се отказваш от мен.

Бе започнал списъка в началото на годината.

Тъкмо се бяха преместили в този апартамент и Скот постепенно осъзнаваше какво оживление цари в новия им квартал. За краткото време бяха станали свидетели на отвличане на автомобил, чуха шумна разправия на алеята отзад, евакуираха ги заради заплаха от бомбен атентат, за който бяха съобщили в благотворителния магазин малко по-надолу по улицата. Това бе най-добрият район на града, който можеха да си позволят в момента, а и тук не беше чак толкова зле. Все пак налице бе безпощадната истина — нито един от двамата не се чувстваше в безопасност, нито пък бе щастлив у дома.

Все още не бяха извадили вещите от всички кашони. Някои стояха полупразни, други не бяха пипвани, сякаш нямаха намерение да се застояват в новото жилище. Джоуди и Скот бяха подредили посудата в кухнята, а също и част от дрехите, но единственото, което придаваше някакъв уют на дома им, бяха уредбата и телевизорът. Монтираха ги още първата вечер.

Седяха в хола и гледаха телевизия. Джоуди мразеше да пропуска сериалите, докато на Скот му беше все едно — май не го интересуваха. Може би тъкмо затова предаността й бе записана под Номер 56.

Преди това той се дразнеше.

— Това са тъпотии.

Джоуди го погледна, след това отпусна ръце на раменете му.

— Да — заяви тя. — Но ние ще ги победим.

Той я прегърна.

— Мислиш ли?

Редуваха се: единият мрънкаше и недоволстваше, докато другият бе оптимистично настроен. Бе някакво негласно споразумение. Ако и двамата едновременно се оставеха на мрачните си настроения, нямаше да има кой да им повдига духа.

— Точно така — потвърди тя. — Защото те обичам.

Той се протегна и докосна нежно косата й. Беше тъмна, права и много тънка. Тя не я харесваше, но на него му допадаше. Докосваш косата й и докосваш черепа. Така му се струваше още по-крехка, отколкото бе в действителност.

— Аз те обичам повече — заяви той.

Тя бодна гърдите му с пръст.

— Не, аз те обичам повече.

— Не, аз.

Това бе една от обичайните им игри, която влезе в списъка под Номер 3.

— Докажи го:

— Да го докажа ли? Има поне сто причини, поради които те обичам.

Тя го погледна.

— Казвай тогава.

— Какво?

— Изброй стоте причини. — На нея й харесваше. — Казвай.

— Хм.

— Виждаш ли. Всичко са празни приказки.

— Не са. — Скот се отдръпна. — Просто се чудех къде има химикалка и лист.

Истината бе, че си каза „по дяволите“. Същевременно си мислеше, че това е възможност да направи нещо наистина хубаво — нещо, което да разведри обстановката. Затова излезе в коридора, порови в единия от двата кашона и след минута се върна с бележник и химикалка.

Джоуди се подсмихваше, но й личеше, че е щастлива.

— Не е нужно да го правиш.

Скот притисна устните й с пръст и седна до нея.

— Тихо. Гледай си сапунката, жено.

— Добре.

Тя отново насочи вниманието си към екрана на телевизора, а той остана до нея и започна да пише. Изпълваше ред след ред. От време на време тя проточваше врат, за да надникне, а той скриваше страницата.

— А, не.

— Дай да видя!

— Още не.

Сто причини. Когато започна, нямаше представа колко трудно ще му бъде, нито пък дали ще успее. През всичкото време усещаше седналата до него Джоуди, усмихната, макар да се опитваше да скрие колко е доволна. Тогава бе най-щастлива от цяла вечност насам и това му беше достатъчно, за да продължи да пише причина след причина. Продължавай да се усмихваш.

Няколко минути по-късно на екрана се появиха финалните надписи.

Той обърна страницата и продължи да пише.

 

 

Сега, почти година по-късно, Скот стана от компютъра и се премести в свободната стая. Най-хубавото на апартамента в този евтин район бе, че имаше три спални. Едната бе почти изцяло заета от Скот. В единия край държеше пособията за рисуване, а в другия — гирите и щангите.

Наведе глава първо на едната, после на другата страна и включи силно музиката.

Гирите бяха навик още от ученическите му години, когато бе тънък като вейка. Започна да се занимава на петнайсет и както за своя огромна изненада, така и за изненада на всички около него продължи да се занимава чак до двайсет и осем. Гирите и щангите се бяха превърнали в неделима част от живота му. Вдигаше по три пъти в седмицата, поне по час всеки път. Пропуснеше ли някоя тренировка, ставаше нервен и се чувстваше като предател. Знаеше, че е глупаво, но въпреки това не можеше да се отърве от чувството. А и тренировките бяха начинът му да се изключи от всичко останало поне за известно време. Беше нещо като бягство — поне така бе замислено отначало.

Загряваше с трийсет килограма, преди да започне да добавя тежести, докато стигне до деветдесет. След това лягаше и стискаше щангата. Нагласяваше бавно ръце. Дишаше равномерно. Тежките бяха винаги шок за тялото…

Вдигаше ги, издишаше, спускаше и отново вдигаше.

Номер 8, помисли си той. Топлата ти коса.

Вдигна щангата. Отново. Мускулите на гърдите му започваха да горят.

Отново.

Номер 34. Понякога се държиш като момиченце.

— Разкарай се! — Тя го беше пернала леко, преди да обърне страницата.

Номер 35. Добре де, не си чак такова момиченце.

— Много хитро. Взех си думите назад.

Скот вдигна петнайсет пъти, след това се насили за още веднъж, вдигна постепенно и ръцете му се разтрепериха от усилие.

Щангата издрънча на стойката.

Той седна и въздъхна.

Номер 89, помисли си той, докато си почиваше. Когато се събудя сутрин, ти ме гледаш.

Тя не спря да се усмихва, докато четеше списъка. Долавяше безмълвното й щастие, озарило лицето й, и то го зарадва повече, отколкото бе предполагал. Имаше чувството, че усещането ще се пръсне и ще се разнесе из цялото му тяло. Не забрави тази усмивка и я включи под Номер 101.

— Обичам те много, ама много — му каза тя.

— И аз те обичам.

Не можеше да повярва на постигнатия успех. Оказа се, че е много по-лесно, отколкото бе предполагал. Всъщност, когато записа Номер 100, се оказа, че има много повече причини, отколкото бяха включени в тефтера. Убеден бе, че са готови да му напомнят за себе си и да бъдат записани. Това можеше да продължи цяла нощ. Въодушевлението и желанието да задържи усмивката й доведе до следващата случка.

— Беше лесно. Можех да напиша петстотин.

— Глупости.

— Стига — дай ми тефтера.

Тя го дръпна далече от него.

— Не ставай глупав. Ще висиш цяла нощ.

— Добре, няма, но няма и да забравя. Може това да ти е подаръкът за Коледа.

— Така става. — Тя остави тефтера на канапето и потупа възглавницата. — Налага се обаче да започнеш от нулата, защото бележникът остава при мен.

— Няма проблем.

Така й каза и почувства облекчение, че е бил честен и откровен. Но също така изпълнен с решителност. До Коледа оставаха повече от единайсет месеца, така че имаше предостатъчно време, за да поработи над останалите четиристотин причини. Дори му мина през ума шантавата мисъл да стигне до хиляда. А сега до Коледа оставаха само три седмици и задачата не му се струваше толкова безпроблемна. По всичко личеше, че няма да успее да довърши започнатото.

Скот свали на четирийсет килограма и постави щангата зад врата си.

Едно, две, три.

Триста причини няма ли да са достатъчни? Тя очакваше петстотин, така че каква ли щеше да е реакцията й, когато получеше по-малко?

Не те обичам толкова, колкото предполагах.

Но пък той често бе прекалено строг към себе си. Колко хора можеха да измислят триста причини? Какво остава за петстотин? На кой ли номер щяха да се откажат? Определено списъкът му означаваше много.

Намръщи се от напрежение, но продължи — девет, десет…

Триста причини — повтори той. Повече не мога да напиша.

Това бе признание: разбирам, че не съм съвършен, но поне се старая. Защото отчаяно се опитвам да не те загубя!

Дрън.

През следващите петнайсет минути той изпълни останалата част от тренировката си: гребане, упражнения за бицепсите, за трицепсите. Завърши със сто коремни преси. Когато приключи, стана, изпи останалата вода и спря музиката.

Само че музиката продължи да свири.

Скот остана на място, заслушан в звука. Това не беше музика. Беше друг звук, който се чуваше още преди, само че сега долиташе по-ясно. Намръщи се и тръгна към свободната стая. Първата му мисъл бе, че Джоуди се е прибрала по-рано и гледа телевизия. Отвори вратата и се провикна:

— Джоуди?

Да, наистина беше телевизорът.

Скот излезе в коридора.

Входната врата бе затворена. Веднага го обзе разочарование, че тя няма да влезе и да му каже здрасти, но то отстъпи място на притеснението. Ако се бе върнала по-рано, значи нещо не беше наред. Той тръгна към хола и отново се провикна.

— Джоуди?

Отвори предпазливо вратата и усети някакво смътно безпокойство. Вратата изскърца.

Телевизорът беше в далечния ъгъл, но от Джоуди нямаше и следа. Той пристъпи към средата на стаята.

Прекалено късно, каза си Скот, когато бе до вратата на кухнята, от дясната й страна. С ъгълчето на окото си забеляза движение, усети как някой се приближава, отдръпна се, ала бе закъснял.

Сякаш се блъсна в уличен стълб. Ударът беше толкова силен, че му се догади. Пред погледа му бе таванът.

По дяволите.

А в следващия момент над него се надвеси самият дявол.