Стив Мосби
50/50 убиец (25)

4 декември

4 часа до изгрева

03:20 часът

Чарли

Войната бе започнала.

Чарли се бе сгушил, трепереше в задната част на заслона. Не трепереше от студ. Нервите му бяха изопнати; тресеше се от нерви. Стомахът му се бунтуваше от вълнение, сърцето му биеше до пръсване. Моментът наближаваше.

Небето щеше да се озари и да…

Намръщи се в тъмното. Да, щеше да стане горещо и сигурно щеше да има силна светлина. Но той трябваше да вярва. Може би трябваше да чака и да види. Докато не се случеше, щеше да разчита на огъня, който поне засега му осигуряваше достатъчно топлина и светлина.

Трябва да накладеш голям огън, му бе прошепнал дяволът.

Наклади голям огън и тогава не могат да те видят.

Показа му как става преди два дни. Върна се в лагера и завари дявола, седнал с кръстосани крака в средата на малкото сечище, да дяла подпалки. До него бе натрупан огромен куп сухи дърва, но дяволът не спираше да прибавя нови. Виждаш ли как нараства? Отначало Чарли не видя и се потисна, защото реши, че не е достоен. Дяволът също остана разочарован, но не спря да му вдъхва кураж — настояваше да гледа купа и да се съсредоточи. Накрая присви очи и видя как расте. Не бе изпитвал подобен възторг никога досега. Дяволът остана доволен.

Когато тази работа приключи, обеща той, ще те науча как да се справяш сам. Не само с дървата.

Убежището на Чарли бе сред дърветата, а огънят от вълшебните дърва гореше на десетина метра, в самия център на малкото сечище. Приличаше на танцуваща корона от пламъци, достатъчно голяма, за да подхожда на гигант. От небето се сипеше сняг; огънят отвръщаше с дим и плетеници от сажди, които се издигаха на вълни от топлина. Времето бе ужасно, тук бе топло и светло — кръгче от ада, което се зъбеше дръзко под небето. Дървата почерняваха и хвърляха искри. От време на време някоя цепеница се килваше настрани и пламъците лумваха. Макар и далече, топлината се стелеше чак до него. Бузите му бяха подпухнали, тялото му — мокро от пот.

Чарли прехвърли ножа в другата си ръка и изтри длан в крака си. След това стисна дръжката отново. Трябваше да бъде непрекъснато във форма. Нужно бе да е в постоянна готовност.

Огънят бе хубав и това бе напълно естествено.

Сега ти си един от воините ми, бе обяснил дяволът. Нали разбираш какво означава това? Означава, че ангелите прелитат над нас, поглеждат и виждат огъня.

Ангелите наистина летяха. Нямаше връщане назад.

Трябва ти огън, за да се скриеш.

От цял час ги чуваше как кръжат в небето и дори да се бе съмнявал в думите на дявола и обещанията му, всички колебания се стопиха. Ангелите му вдъхваха ужас. Бръмчаха из въздуха и създаваха шум, сякаш размахваха стотици тежки ножове. Дърветата под тях тръпнеха от ужас. Чарли се държеше достойно. Някъде в далечината от небето се спускаха светлини. Той успя да запази спокойствие през всичкото време.

Моментът наближаваше и трябваше да се държи достойно, когато настъпеше.

Всичко започна преди около седмица.

Дотогава животът на Чарли бе сравнително подреден. Властите му плащаха да си стои в Дома на хълма, което означаваше, че има легло, може да се храни нормално три пъти на ден. Всичко бе както си му е редът. За разлика от други обитатели той можеше да идва и да си отива когато пожелае. Сестрите бяха загрижени заради мъжа, който говореше в главата му, но бе минало дълго време, откакто Чарли бе правил нещо нередно. В повечето случаи се смущаваше от онова, което онзи му приказваше, а когато положението станеше наистина зле, следваше съвета на сестрите, лягаше си и не обръщаше внимание на абсолютно никого. Тогава онзи млъкваше, макар за кратко. На Чарли му бе приятно да завързва нови познанства, сестрите нямаха нищо против да отскача до града, да ходи на разходки или каквото му се прииска. Подписваш се на излизане и после пак на влизане. Градът не му харесваше. Мъжът му бе казал, че хората там са различни и не го харесват. Предпочиташе да се разхожда съвсем сам из гората. Там не се мяркаше жива душа и тогава бе истински щастлив.

Ето че миналата седмица, когато навлезе по-навътре сред дърветата, усети, че не е сам. Вървеше кротко по пътеката, оглеждаше се ту на една, ту на друга страна, когато космите по тила му настръхнаха. Имаше нещо различно. Мъжът в главата му нареди да спре, затова той се подчини.

В първия момент единственият звук, който долови, бяха песните на птиците. Бризът се превръщаше в силен вятър, наклоняваше върховете на дърветата едни към други и те шумяха като водопад. В същия момент от лявата му страна изпука пръчка.

Обърни се натам, бе наредил мъжът и той се подчини.

Дяволът бе на трийсет или четирийсет метра навътре в гората, вървеше по пътеката, която минаваше покрай широката алея. Чарли не успя да види голяма част от тялото му, което изглеждаше съвършено черно, ала главата му се открояваше, защото кожата изпъкваше сред листата на вечнозелените и кафявите стволове. Разтрепери се.

Дяволът продължи напред, очевидно не го бе забелязал и в следващия момент, тъкмо преди да се скрие от очите му, спря. Не го погледна, само наклони леко глава, сякаш се вслушваше в някакъв вътрешен радар. Знаеше отлично, че е усетил нещо. Май никак не се интересуваше. Две секунди по-късно продължи по пътя си и изчезна сред храсталака.

Последвай го, нареди гневно мъжът.

Няма. Чарли бе поклатил глава. Не искаше да го следва.

Последвай го!

Чарли остана неподвижен в продължение на цяла минута, уплашен, разстроен, но и много любопитен. От една страна, не му се искаше дяволът да си отиде, защото нямаше да го види никога повече. Мъжът в главата му очевидно знаеше, че е така, и затова зареди потоци от думи в мислите на Чарли на все по-висок глас. Накрая той не можеше повече да се преструва, че не му обръща внимание.

Тялото на Чарли тръгна само. Проправяше си път сред храстите, между пътеките и както винаги усети, че е много по-лесно, когато не се опитва да се въздържа.

Ала дяволът бе изчезнал. Този ден не го видя повече.

Когато се върна в Дома, мъжът го предупреди да не казва нищо пред никого, дори на приятеля си Джак, и това силно притесни Чарли. Много отдавна не бе чувал мъжа да му говори толкова категорично и настойчиво. Почувства се нещастен и не можа да заспи, а когато най-сетне се унесе, мъжът не спря да говори в сънищата му, даваше му кураж и го убеждаваше в правотата си.

На следващия ден Чарли се събуди обзет от решителност. Върне се в гората и мина по същите места. Нарочно чупеше съчките под ботушите си. Кашляше високо и си говореше сам. Най-сетне сви длани около устата си и повика дявола. Моля те, излез. Искам да поговорим за всичко.

Най-сетне дяволът се показа.

Излезе от храсталака край пътеката и застана пред Чарли, облян от студеното слънце, чиито лъчи се провираха сред клоните. Тялото му бе черно; лицето ужасно. Изражението му не се менеше, кожата му бе като гума, розова, сякаш горният слой бе изгорял в пожар. Малки рогца стърчаха отстрани, почти скрити сред провиснали черни кичури.

Търсих те, каза мъжът в главата на Чарли. Кажи му.

Докато се колебаеше и обмисляше думите, дяволът просто стоеше неподвижен. Птиците продължаваха да пеят. Дърветата шумоляха. Чарли усети тръпка. Завладя го радост. Тя ставаше все по-силна, започваше в стомаха му и напираше отначало към гърдите, а сетне към гърлото.

Кажи му! — нареди отново мъжът. Затова този път му каза.

Само че дяволът се обърна и си тръгна. По-късно щеше да му каже, че го е преценил още от самото начало. Искал е да разбере дали Чарли е достоен. Наложи се да се върне още два пъти, преди дяволът да реши, че е достоен.

Гласове.

Не бяха близо, помисли си той, ала се чуваха недалеко един до друг.

Тази вечер му беше трудно да прецени разстоянието. Звуците, също като пламъците на огъня, му се струваха хаотични — разкъсани и разпилени. Чарли чуваше шумове отвсякъде. Дяволът му бе казал, че ще стане точно така. Отделни места горяха. В градовете избухваше насилие; сградите се сриваха чак до основите. Дим закриваше небето. Хората крещяха, пищяха, леденият въздух бе пронизан от изстрели. Войната бе започнала във всеки дом, град и страна, а горите бяха незначителна част от този всеобхватен международен процес. Имаше една съществена разлика. Дяволът бе тук, скрит дълбоко в гората, а враговете му идваха да го пленят. Дори когато планетата бе обхваната от пламъците на битката, войната мажеше да бъде спечелена точно тук.

Сега вече си войник, му напомни мъжът и това бе самата истина.

Ангелите прелетяха над него и видяха огъня, който беше наклал. Скоро щяха да изпратят хора да проверят какво става — да разберат дали пламъците са от адския огън или от армията на дявола. Тъй като горящият кръг е голям, така бе обяснил дяволът, Чарли ще бъде скрит от тях, поне отначало. Заслонът сред храстите щеше да го потулва, докато дойдеше време да нападне врага.

Оставаше съвсем малко време.

Чарли отново прехвърли ножа в другата си ръка и избърса длан.

Още бе нервен, разбира се, ала мъжът не спираше да му повтаря, че така е най-добре. Вършеха нещо много важно, а нервите щяха да му помогнат да стои нащрек и да е в готовност.

Освен това имаш нож.

Самата истина. Както всеки добър войник, той бе получил оръжие и продоволствия. Първо дяволът събра дърва за горене, за да подклажда примамката. След това му показа заслона, който му бе направил между дърветата. Най-сетне му даде този нож.

Чарли го погледна, като внимаваше металът да не блести на светлината на пламъците. Острието бе дълго и тънко — цял сантиметър в най-широката точка, където преминаваше в дръжката. След това се извиваше в жестока дъга. Бе неподозирано остър и макар да бе съвсем тънък, ножът се оказа солиден. Нямаше да го предаде.

Хубав нож, бе казал дяволът, когато му го даде. Ще ти служи добре.

Чарли кимна. Знаеше, че оръжието е добро. Дяволът му бе обяснил, че го е използвал. С него бе убил един от враговете си и по острието бе полепнала кръвта на човека. Затова имал вълшебни сили.

Гласовете приближаваха.

Чарли стисна ножа по-здраво. А сред дърветата бе скрита тайна. Той се притаи и зачака.