Стив Мосби
50/50 убиец (15)

3 декември

10 часа и 50 минути до изгрева

20:30 часът

Скот

Сградата беше стара и той бе напъхан на много тясно място. Стените от двете страни бяха от огромни каменни късове, натрупани на неравномерни редове, сякаш строителят бе събирал камъните, които са му били подръка. Постройката сигурно бе изоставена преди години, завещана на поколения паяци и мравки. Сезон след сезон вятърът бе брулил сухите листа и те бяха гнили върху прахта по камъните. Паяжините по тавана бяха или тънки и сиви, или висяха като мръсни дрипи.

Скот нямаше представа за какво е било използвано мястото. Може да е било лятна кухня или склад.

На която и страна да се наведеше, раменете му опираха в стената и макар да имаше паяци, едри, кафяви и грозни, той продължи да се накланя. Освен това свеждаше глава настрани в опит да разсее напрежението и схващането, което стягаше мускулите на врата и гърба му.

Беше седнал върху нещо, но не можеше да види какво е. Ръцете му бяха стегнати с белезници, а лактите опираха в бедрата. Мъжът с маската на дявол бе вързал крайниците му с въже, за да не може да шава много.

Носът на Скот течеше; непрекъснато трябваше да подсмърча. Отчасти беше виновен студът, отчасти това, че плака. Не можа да се сдържи. До днес се мислеше за силен и способен, но сега вече всичко му се струваше различно. Не бе никакъв герой; не бе спокоен и разумен, каквито бяха хората във филмите.

Цялата тази работа бе просто нереална.

Отначало беше обхванат от гняв, който се стопи. Реши да се освободи и да се добере до Джоуди. Задърпа въжетата с всички сили, стисна зъби и се протегна, доколкото можа, но те бяха завързани стегнато. Яростта и омразата отстъпиха на безсилието.

Не можеше да се измъкне, бе напълно безсилен.

След това го обхванаха паника и страх; затова заплака. Остана отвратен от себе си, от собствения си страх. Беше оставен на милостта на човек с маска на дявол и в този момент сърцето му биеше силно. Скот отчаяно искаше да каже правилната дума, да направи необходимото, за да се измъкне.

Бе готов на всичко.

Стените пред него бяха поне два метра високи. Освен това вратата бе оставена отворена, така че виждаше гората отвън. Беше в някакво сечище.

Не виждаше мъжа, но той сигурно подклаждаше огън. По земята танцуваше трептяща оранжева светлина и Скот чу пропукването на разгорели се съчки. От огъня идваше съвсем малко топлина, но когато вятърът промени посоката си, димът се понесе към вратата.

Бе започнало да вали сняг. Светлината от пламъците изпъкваше на белия фон като жълто цвете. Всичко наоколо бе покрито с бял килим.

Той потръпна, след малко се разтрепери. Ту му бе студено, ту — не.

Джоуди, помисли си той. Не можеше да понесе мисълта за онова, което онзи можеше да й причини.

Мъжът се появи на вратата.

Скот спря да мисли и се опита да се отдръпне назад. Само че нямаше накъде. Похитителят се наведе, влезе и коленичи. Беше просто силует, въпреки че светлината от огъня осветяваше ръбовете на маската, алени и заострени като щипки на бръмбар.

Мъжът подпря лакти на коленете на Скот, стиснал в ръце две неща.

В едната ръка имаше защипани заедно листове хартия.

В другата държеше отвертка.

— Шшш — предупреди той.

Скот забеляза, че дъхът му излиза на толкова гъсти валма, че едва успява да види лицето му. Наложи си да се успокои. Трябваше да направи всичко, което непознатият поискаше от него.

— Сега ще си поговорим — заяви мъжът. — Нали виждаш какво държа? Помниш ли какво направих, преди да тръгнем от вас?

Скот не помнеше, въпреки че много му се искаше.

— Не.

— Бях на компютъра ти. — Той разклати листовете и ги погледна внимателно. — Принтирах ги. „Петстотин причини, поради които те обичам.“ Така пише. Само че причините са само двеста седемдесет и четири. Защо така?

Огънят пропукваше. Други звуци отвън не долитаха. Скот усети по някаква причина че не трябва да дразни мъжа, като мълчи.

— Още не съм ги написал — прошепна той.

— Това коледен подарък ли щеше да бъде?

— Да.

— Смешна работа. Коледен подарък за нея. Това. — Мъжът отново размаха листовете. — Това е превръзка за огнестрелна рана. Разбираш ли?

— Да.

— Не, нищо не разбираш. Но ще разбереш.

— Защо го правиш?

Гласът на Скот потрепери, докато задаваше въпроса, и всичко пред погледа му се размаза. По дяволите. Не искаше да плаче пред непознатия. Подсмръкна силно. Въпреки това сълзите потекоха и през тях видя, че мъжът го наблюдава, безжалостен, като че ли пред него се гърчеше екземпляр, поставен под микроскоп. После заговори, сякаш отговорите бяха очевидни:

— Защото имаш нещо, което искам, Скот.

Той ми знае името.

Мъжът вдигна листовете.

— Всичко това вече ми принадлежи. За теб е просто товар и аз ще го поема. Би трябвало да ми благодариш.

Скот не разбираше. Подсмръкна и не каза нищо.

— Предполагам, че си ги писал наслуки, но първата причина, която видях, ми се стори интересна. Помниш ли коя е? Помисли.

Помнеше. Разбира се, че помнеше.

Гласът му прозвуча дрезгав и надебелял.

— За запознанството ни.

— Точно така. — Мъжът кимна. — Номер 1, пише тук. Извадихме страхотен късмет, че се запознахме.

Скот си поемаше дълбоко дъх и се опитваше да спре да плаче.

— Какво означава това? — попита непознатият. — Разкажи ми.

— Как се запознахме ли?

— Да.

Похитителят се приведе по-близо и светлината заигра по маската.

— Разкажи ми какъв късмет сте извадили.

 

 

Имейлът се появи на екрана без сигнал и предупреждение. Ако си пишеше есето, вместо да сърфира из интернет, натиснатият клавиш щеше веднага да премахне прозорчето и нямаше дори да разбере. Щеше да проблесне, да се скрие и животът им щеше да е съвсем различен.

Обсъждаха странното съвпадение и се смееха, докато се гледаха в очите. Можеш ли да си представиш колко ужасно щеше да бъде, ако… По-късно прочете някъде, че този разговор на тема ами ако не се бяхме срещнали бил характерен за началото на всяка връзка.

В университета Скот често получаваше имейли от приятели. Можеш лесно да намериш списъка с потребителските имена, които показваха кой е онлайн. След това да кликнеш върху името на човек, когото познаваш, и да му изпратиш писмо. Този път не позна изпращача.

Isz5jlm: (Здрасти — как си?)

Isz означаваше катедрата — компютърни науки, въпреки че нямаше никаква представа откъде идва съкращението. „5“ бе годината, в която студентът е започнал обучението си — 1995, същата като неговата. А пък jlm бяха инициалите на човека.

В продължение на няколко дълги минути остана загледан в имейла, докато прехвърляше наум приятелите си, а след това и беглите познати. Да не би да е някой, с когото се е запознал на парти? ДжЛМ, ДжЛМ… Дори да се бяха запознали, той не успяваше да си спомни.

Намръщи се и кликна върху кръстчето в ъгъла на прозореца, за да го затвори. След това отново се върна към сърфирането в мрежата.

Двайсет секунди по-късно се появи ново прозорче.

Isz5jlm: (Олеле — извинявай!)

И нищо повече.

Поне вторият имейл изясни нещата — първият бе грешка. Скот остана разочарован.

Минаха няколко секунди. Това бе време, мислеше си по-късно той, когато чудесният му бъдещ живот можеше да му се изплъзне без дори да разбере.

Отвори списъка с хора онлайн. Бяха към двеста и петдесет, подредени в азбучен ред, така че лесно отиде до isz. Бяха няколко и isz5jlm се оказа накрая.

Няколко секунди се колеба, след това реши. Какво пък?

Кликна два пъти върху името и отвори нов прозорец. След това написа:

Супер съм. Надявам се, и ти. Но кой ми пише?

Задържа неуверено мишката. Дали не трябваше просто да я остави тази работа? Очевидно бе станала грешка, нямаше да постигне нищо, като досажда. В най-лошия случай човекът нямаше да му обърне внимание и той щеше да се почувства като кръгъл глупак.

Дяволите да го вземат, защо пък да не пробва?

Изпрати имейла.

 

 

Снегът навън бе станал по-гъст и дъхът на Скот излизаше на валма при всяка негова дума и обгръщаше непознатия пред него.

— Започнахме да си пращаме имейли — продължи той. — Срещнахме се чак след месец и половина.

— Значи е било случайност.

Скот кимна, но мъжът разглеждаше написаното на листовете и не му обърна внимание.

— Шансът да се случи подобно нещо е астрономически — заяви той. — Но всички се чувстват по този начин. Хората се поглеждат в очите и се питат какво ли би се случило, ако… Дали е щяло да бъде различно. На теб случва ли ти се?

Скот откри в себе си достатъчно решителност, за да се разбунтува.

— Не.

— Напротив. Хората започват, като си казват, че са сродни души, че няма начин да са били по-щастливи с друг, че им е било писано да са заедно. — Мъжът го погледна с любопитство. — И ти ли вярваш в същото?

— Да.

— Това е добре.

Неочаквано натискът върху коленете на Скот стана по-силен, след това изчезна, когато мъжът се изправи и отново излезе навън.

Скри се от погледа му.

За момент на Скот му се стори, че е съвсем сам в гората. Снегът пред входа създаваше спокойствие и тишина; огънят пропукваше весело. Какъв покой. Само че стъпките на нападателя им личаха по снега. Бе минавал оттам. Щеше да се върне скоро.

Скот отново пробва въжетата, но те си оставаха все така стегнати. Можеше само да извива ръце и да се протяга доколкото му позволяваха, за да отпусне схванатите мускули. Целият се бе вдървил.

Изниза се минута. След нея още една.

Снегът почти скри стъпките вън. Вече не личаха сред белотата.

Може да си е тръгнал.

В този момент чу стъпки.

Мъжът се върна в склада и клекна на предишното място; бе запълнил целия вход и скриваше света. Скот отново усети натиска върху коленете си. Непознатият продължаваше да държи листовете и отвертката, ала този път носеше още нещо.

Не беше предмет, по-скоро миризма. Някаква топлина.

Чу го как издиша през носа. Въздъхна.

— Както вече ти казах, имаш нещо, което искам.

Скот кимна отсечено. Вече знаеше каква е миризмата и откъде идва топлината — и двете се излъчваха от отвертката, която мъжът стискаше. Знаеше какво се е случило. Върхът й бе нажежен на огъня.

Мъжът задържа отвертката между тях и на Скот му се стори, че вижда как от нея се вие дим.

Не, не, не, не, не, не.

— И ти ще ми го дадеш. Разбираш ли ме?

Той остави листовете на земята и посегна към лицето на Скот. Той замята глава, ала мъжът я изви силно назад като го хвана за косата. Господи, колко бе силен. Гласът му сам избликна, бърз и тих.

— Недей, моля те, недей, недей…

— Обичаш ли я?

Скот не дишаше правилно. Поемаше си въздух на къси глътки, само през носа. През него сякаш протичаше и се трупаше електричество, а тялото му пищеше, че иска да се махне. Не можеше да помръдне и електричеството се насъбираше…

Скот пищеше от ужас и паника.

— Обичаш ли я?

— Да!

Мъжът кимна.

— Точно това исках — рече той.

След това заби отвертката в окото на Скот.