Стив Мосби
50/50 убиец (11)

3 декември

15 часа и 50 минути до изгрева

16:30 часът

Джоуди

Пътеката през гората бе застлана с есенен килим — окапали мокри листа, сред които се показваше тъмнокафява кал. Обувките й потъваха и тя трудно успяваше да пази равновесие. Почвата или потъваше под краката й, или се хлъзгаше. Джоуди се стараеше да се движи възможно най-бързо и да не изостава от Скот. Вървеше с протегнати напред ръце, за да го задържи, ако се препъне или подхлъзне.

Джоуди не се бе възприемала като практична или разумна никога досега, затова се учуди колко спокойно реагира. Въпреки присъствието на непознатия с ножа, въпреки че ръцете й бяха стегнати в белезници.

Гласът в главата й продължаваше да й подсказва какво да прави. В момента шепнеше да внимава къде стъпва, да запомни всички подробности и най-вече да следи къде стъпва Скот. И неговите ръце бяха в белезници, ала мъжът бе нахлупил черна торба върху главата му. Така той дори не можеше да види хлъзгавите места. Като че ли торбата бе изсмукала решителността и силата му. Вървеше пред нея, без да издава и звук, също като човек, тръгнал към ешафода в очакване на собствената си екзекуция.

Той има нужда от теб, повтаряше гласът. Грижи се за него. Не прибързвай.

Гласът звучеше разумно и й вдъхваше увереност, затова тя послушно следваше всичко, което й казваше. Ако гласът замлъкнеше, паниката щеше да се върне, а докато й говореше, нямаше нужда да се замисля над онова, което им се случваше. Вместо това Джоуди можеше да се съсредоточи над всеки отделен момент и всяко изникнало препятствие. Така успяваше да разрешава проблемите един по един, без да прибързва.

Не прибързвай.

Наблюдавай. Помни пътя. Грижи се за Скот.

Тя погледна надясно и забеляза дърво с дебел черен ствол. Земята бе подгизнала, приличаше на глина. Дебели корени се протягаха чак до пътеката, докато тънките висяха като старческа коса. Трябваше да запомни това дърво. Наскоро окапали листа сякаш сочеха към него. Приличаха на яркочервени стрелки.

Ако трябва, предупреди я гласът, ще се престориш, че не помниш нищо.

Този практичен разум го нямаше доскоро. Отначало бе завладяна от страх и паника. У нея се бяха се зародили чувства, за които не смееше да си признае, че я ужасяват. След нападението тя бе дошла в съзнание върху твърда, неравна метална повърхност. Усети острия задушлив мирис на дизелово гориво. Тялото й бе схванато, китките и рамото — изтръпнали от болка. Едната страна на главата й пулсираше непрекъснато.

Отваряйки очи, бе забелязала ръжда и въже. След това остана загледана в асфалта, който профучаваше пред погледа й.

Това не е линейка.

Имаше смътен спомен, че се е случило нещо, което я накара да си помисли за линейка. Паметта й бавно се връщаше и всяка неравност по пътя й напомняше, че нещо не е наред. Бебето. Мъжът с маската на дявол.

След това забеляза рисунката на едната стена на вана, направена върху белия метал. Паниката започна да я завладява. Изнасилване, помисли си тя. Мъчения. Дори по-лошо. Умът й даде път на въображението и тя си представи какви ли не ужасии. Остана шокирана, че е измислила подобни картини.

Устата й бе завързана, за да не може да вика, но Джоуди се изви назад и видя покрива на вана, а след това и гърба на седалките. Различи тила на шофьора и ивица сиво небе през предния прозорец на автомобила. Все още чуваше плача на бебето. Мъжът обърна глава, извърна се към седалката до себе си и каза нещо успокоително на детето.

В този момент паниката едва не я завладя напълно. Имаше чувството, че е полудяла за няколко минути.

Само че изминалото във вана време не бе важно и гласът в тавата й нареди да не се замисля за него. Най-важното бе да запомни откъде минават и да внимава къде стъпва, заради неравната почва, заради меката хлъзгава кал и мокрите листа под краката й. От двете страни се протягаха клоните на дървета, докосваха се и се опитваха да завладеят още малко място над мократа земя.

Заизкачваха се по стръмен хълм, след това започнаха отново да се спускат. През повечето време имаше чувството, че се намира на кално свлачище. Между дърветата се виждаше само кал, а по-нататък имаше само дървета. Някъде далече се мержелееха планини.

Беше кучешки студ, Джоуди направо замръзваше. Почти не усещаше лицето си. За да събере малко топлина, тя започна да стяга и отпуска мускули. На Скот сигурно му беше по-зле. Той изглеждаше странно — само по долнище на анцуг, с бяла тениска, навлякъл отгоре зимното си палто. Протегна ръка и докосна рамото му с надеждата той да разбере какво му казва. Обичам те. Материята на палтото й се стори гладка и много студена. Едва ли бе усетил докосването й.

Джоуди отдръпна ръка, но не я отпусна.

Отново си припомни, че когато ванът спря, тя реши, че ще се случи нещо ужасно. Вместо това непознатият я остави сама доста дълго. След това двойните задни врати при краката й се отвориха и светлината на ранната вечер нахлу вътре.

— Влизай. — Гласът на непознатия бе тих и спокоен, почти любезен. — Легни на пода. Ако се опиташ да избягаш или да се съпротивляваш, ще потегля и ще я нараня.

Джоуди вдигна очи и видя намръщеният Скот да се качва във вана със стегнати отпред ръце. Остана изненадана и много учудена. Ванът се разтресе и наклони на една страна, докато той се наместваше до нея. Мъжът до вратите бе просто черен силует, очертал се на фона на небето. След това той хлопна вратите.

— Всичко ще бъде наред — прошепна Скот. Говореше толкова сериозно, че разбра, че е ужасен. — Ще успея да ни измъкна.

След малко моторът забръмча и ванът отново потегли. Джоуди погледна към тила на шофьора, след това към Скот. Не можеше да отговори, тъй като устата й бе все още запушена. Затова се преобърна така, че гърбът й се притисна в гърдите му, както понякога спяха.

Усети завързаните му ръце притиснати в кръста й и топлината им й донесе спокойствие и малко увереност. Скот я целуна по косата и се стегна. Трябваше да се преборят двамата, да се измъкнат заедно.

Тогава гласът се появи за пръв път. Спомни си, че в онзи момент бе напълно спокойна. След като Скот бе до нея, сякаш всичко се избистри и тя можеше да си отдъхне, макар и за кратко, да приеме нещата. Нямаше смисъл да се съпротивлява, а да избягат щеше да е невъзможно. Значи най-важното бе да наблюдават. Замисли се защо са въвлечени и двамата в този ужас. Малко вероятно бе да е някаква случайност. Мъжът с маската на дявол следваше някакъв план. При това се справяше изключително успешно. Нямаше представа какви са намеренията му, но беше очевидно, че знае отлично какво прави.

Нито един план не е съвършен, й подсказа гласът. Нито един план не протича гладко.

Все щяха да се появят някакви празноти между отделните елементи, в които той да разчита повече на късмета, отколкото на предварителния си замисъл. Ако бяха умни, ако шансът бе на тяхна страна, може би щяха да успеят да се възползват. Щяха да се спасят, ако се появи възможност, или да загубят живота си.

Тези мисли събудиха гняв и решителност у нея.

Ще се измъкнеш жива.

А досега така и не се появи удобен случай. Той изпълняваше плана си с безупречна точност и преминаваше от един етап към друг. Спряха още веднъж и тогава той свали бебето от вана. После пътуваха още малко и паркираха. Когато похитителят отвори задните врати, видяха, че се намират на пътя край гората.

— Ако някой от вас избяга — предупреди той, — ще убия онзи, който е по-бавен.

Сякаш бе някакъв кошмар. Беше застанал съвсем спокойно на сравнително натоварен път, сложил маската на дявол и стиснал нож с дълго тънко острие. Ръцете им бяха вързани пред тях. Всеки, който минеше, щеше да разбере какво се случва. Не мина нито един автомобил.

— Тръгваме оттук. — Той посочи виещата се през гората пътека и Джоуди веднага си помисли, че това е първата възможност. Не можеше да контролира непрекъснато и двамата. Все щеше да се появи някакъв шанс. След това той нахлузи торбата върху главата на Скот, върза я и го накара да тръгне напред. Самият похитител изостана малко след двамата. Възможност така и не се появи. Нямаха никакъв шанс…

Скот се спъна и се олюля. Джоуди видя как се случи, но не можеше да му помогне. Протегна се — „Внимавай“, — кракът му поддаде и той падна тежко. Отпред отхвръкнаха пръски кал с полепнали по тях листа.

— По дяволите!

Отляво се откърти скала и се плъзна с тропот надолу по склона. Търкаляше се бързо, удари се шумно в някакво дърво, сякаш проехтя изстрел. Накрая си намери ново легло сред други камъни. В гората имаше доста скалисти участъци, стърчащи като полузаровени зейнали челюсти. Бяха останали от стари постройки, повечето разрушени.

Джоуди коленичи до Скот.

— Как си, съкровище? Нарани ли се?

Той поклати глава доколкото можеше, но не каза нищо. Разбра, че плаче под торбата.

— Хайде, съкровище. Ще се справим.

Помогна му да се изправи и едва потисна желанието си да даде воля на собствените си сълзи. Сега не му беше времето. Можеха да плачат един по един. Бе допустимо да е обзета от отчаяние, паника и страх, стига поне единият да останеше силен заради другия. Сега беше неин ред и щеше да се справи.

Докато се изправяха, непознатият не им помогна. Просто стоеше отстрани и ги наблюдаваше иззад отвратителната маска. С едната си ръка стискаше нож, а с другата дръжката на чантата, която мъкнеше. Известно време Джоуди се чудеше какво ли носи в нея. Гласът й нареди да престане да си задава подобни въпроси.

— Внимавай — предупреди непознатият. — И тихо. В тези гори има хора, които ще ви причинят много повече болка от мен.

Джоуди опита да избърше полепналата по палтото на Скот кал, но не се получи нищо. Само я размаза по ръкава и изцапа и двете си ръце.

Мъжът, разбира се, беше прав и нямаше нужда да й напомня, защото тя бе чувала много разкази за тази гора. Бе опасно място и доколкото успя да прецени, отдавна бяха навлезли толкова навътре, че познатите туристически карти нямаше да й свършат работа. В главата й се зароиха образи. Двамата със Скот са завързани за дървета. Кръвта им капе в калта. Прикованите им тела, почернели и съсухрени, остават тук чак до пролетта.

Дори в околността да се мотаеха лоши хора, мъжът не бе особено притеснен. Но нали беше с лице на дявол, нали носеше нож и един господ знае какво още. Движеше се така, сякаш гората бе негова. Не можеше да си представи друг по-страшен от този непознат.

Той й даде знак с ножа. Тръгвай.

Поеха отново.

Не те е страх, заговори гласът в главата на Джоуди, но този път грешеше. Тя бе много уплашена не само от мъжа с ножа, но и от онова, което носеше в чантата. Можеше да наблюдава колкото иска, но истината бе, че се движеха към сърцето на гората. Вероятно към място, набелязано от него. Похитителят познаваше пътеките, знаеше опасностите и дупките, които трябваше да избягват. Очевидно беше, че тук си е у дома. Джоуди не се бе чувствала толкова самотна и изоставена никога досега. Нямаше случай да се бе откъсвала толкова далече от всичко познато.

Мислите й се въртяха изцяло около гласа и опитите му да я успокои и да й вдъхне увереност. Накрая се опита да си припомни митове и легенди. Спомни си разказите на пътешественици, които поемали по забранени пътища и се натъквали на чудовища и скрити врати към смъртта. Спомни си за реката Стикс и лодкаря, който приличаше на скелет, орисан да превозва умрелите към отвъдното. Сети се и за Данте, тръгнал не накъдето трябва, но успял така да открие кръговете на ада.

Това е, разбра най-сетне Джоуди. Дяволът ги водеше към ада. Въпреки че Скот плачеше тихо, както бе скрит под торбата, въпреки всичко, с което си бе вдъхвала смелост и увереност, тя се предаде и също заплака.