Стив Мосби
50/50 убиец (48)

Епилог

Службата трябваше да започне в два и аз се постарах да не пристигна по-рано от определения час. Не исках да седя в параклиса. Първо, щяха да дойдат доста хора, а не исках да заема мястото на човек, който има повече право да присъства от мен. Освен това се колебаех дали въобще да влизам. След всичко, което се случи, сигурно щях да се чувствам не на място.

Но имаше неща, които будеха любопитството ми, накрая си купих елегантен черен костюм и буквално насила излязох от апартамента. В два без пет паркирах на покрития с чакъл път от другата страна на църквата. До Коледа оставаха няколко дни, но времето бе по-меко в сравнение с онази нощ преди две седмици. Оттогава не бе валяло. Днес въздухът щипеше, а небето бе ясносиньо. По пътя бе полепнал скреж.

Вървях сам, стиснал плика в ръка. Не бях сигурен дали трябва да го донеса. На тръгване го взех, но не знаех какво да правя с него. Може би в края на службата щях да си го отнеса обратно у нас.

Духаше пронизващ вятър. Навяваше скреж отляво на лицето ми и подмяташе вратовръзката ми.

На алеята за автомобили пред църквата бяха паркирани черни коли. Траурната процесия вече бе тук и ковчегът бе внесен. Групи опечалени — млади и стари — се бяха скупчили на входа, след семейството и близките приятели. Други чакаха край тревната площ и допушваха цигарите си. Всеки бе потънал в мислите си, отдаден на чувства, сякаш те щяха да ги защитят от студа.

Към централната част на църквата се влизаше през арка. От двете й страни имаше параклиси. Вратата за левия, където щеше да се проведе службата, водеше към помещение, пълно с хора. В далечния край имаше видеоекран, така че онези, за които нямаше място, да следят службата.

Седнах най-отзад, съвсем сам.

 

 

— Исус й рече: „Аз съм възкресението и животът, който вярва в Мене, ако и да умре, ще живее; който е жив и вярва в Мене, няма да умре до века^[1]“.

Свещеникът замълча, нагласи очилата на носа си и се обърна към събралите се. Хористите от едната му страна, облечени в семпли бели роби, приличаха на стройни свещи.

— Събрали сме се днес да засвидетелстваме скръбта си от кончината на Скот Андрю Банкс.

Чувах тихия плач на хората. Скот бе открит рано след зазоряване онзи ден, завързан за дърво на осемстотин метра от сечището. Единственият път, когато го видях, като изключим размазаната картина на компютъра, бе в доклада от аутопсията. Оттам разбрах, че има същите наранявания като мъжа, с когото бях разговарял в болницата. Барне, или както бе истинското му име, си бе нанесъл абсолютно идентични рани. Знаех също така, че Скот е бил оставен да умре бавно от студ. Сигурно никога нямаше да разберем какво се бе случило между тях двамата през нощта.

На екрана се виждаха свещеникът и първите два реда. Стори ми се, че мярнах Джоуди от дясната страна отпред. Странно че двамата с нея все още не се познавахме. Видях я съвсем за кратко същата нощ в отдела. Така и не разговарях с нея, а на следващата сутрин разследването ни бе отнето. Хората на Хънтър я разпитаха няколко дни по-късно и аз прочетох записаното. Тогава започнах да си задавам въпроси. Най-много ме интересуваше онова, което не бе разказала. Напомни ми за снимката, която Скот бе носил в портфейла си. Виждаме само онова, което хората са готови да ни покажат.

— Смъртта е винаги трагична — говореше свещеникът. — Почти всички сме преживявали загубата на скъп човек и всеки от нас знае, че тази загуба е равносилна на катаклизъм. Скот, жизнен и талантлив млад човек, бе отнет от нас, преди да му е дошло времето, което прави загубата още по-трагична. След него остават майка му, Тери, баща му, Майкъл, и приятелката му, Джоуди. След малко ще запеем заедно, а след това Джоуди ще ни разкаже за Скот и ще сподели с нас някои от общите им спомени.

Погледнах плика, който стисках, и отново се поколебах дали да й го дам. Компютърът на Джоуди и Скот бе задържан в отдела. Хард дискът бе внимателно проучен, но разпечатката в плика не бе в списъка с откритите от специалистите файлове. Бе повече от ясно, че Скот го е писал. Това означаваше, че Барне го е изтрил, когато го бе отвлякъл. Беше взел принтирания текст, за да го използва, докато се опитва да обърне Скот срещу Джоуди.

Петстотин причини, поради които те обичам.

Барне бе оставил листовете заедно с бележката за Мърсър в стария склад. Няколко страници накрая или не бяха принтирани, или липсваха, защото списъкът прекъсваше на 274. Нямаше значение, и това беше нещо. Извадих копието от папката с доказателствата напълно импулсивно. Знам, че не биваше да го правя, но си помислих, че Скот сигурно е искал Джоуди да получи списъка. Проблемът бе, че след като прочетох разпечатката на разпита й, вече не бях толкова сигурен.

— Макар да е възможно любимите хора да ни бъдат отнети, поне докато сме обзети от тъга, трябва да запомним едно. Те са отплавали далече от нас, поели са към хоризонта и е въпрос на време кога отново ще се видим. Един ден и ние ще поемем по техния път и ще ги видим отново. Вярваме, че е така, с вярата, дадена ни от нашия Господ Бог, Христос.

Амин.

Отпуснах се назад. В ежедневието, колкото и да ми се искаше на емоционално ниво, рядко ми се случваше да вярвам в утехата, която носи религията. Живот след смъртта, цел, която имаме, докато сме на този свят, Бог, който ни наблюдава с благи очи — според мен на хората им се искаше да има такова нещо. Онези, които ни бяха оставили, вече не съществуваха освен в сърцата и спомените ни. Нямаше никакви адски огньове, награди и разплата. Не бяхме част от божествен замисъл. В миналото открих, че погребенията ме откъсват, поне донякъде, от това интелектуално убеждение. Поне за половин час можех да изпитам утеха и да усетя спокойствие. Щях да си представям, че са ни отнети или защото им е дошло времето, или защото някой или нещо ги е взело със себе си — кражба, на която Бог е станал свидетел. В продължение на половин час можех да се залъгвам, че въпросът „защо“ има напълно логичен отговор.

Днес обаче не се чувствах по този начин.

Когато се замислих над случилото се пред къщата на Мърсър, знаех, че не става въпрос за някакво послание от гроба. Напротив. Нямаше от кого да получа послание. Лиз бе погълната от морето, а където и да почиваше тялото й, тя вече нямаше мисли. Нито ме мразеше, нито ме обичаше. Нея просто я нямаше.

Имаше ли значение какво е мислела за мен през онези кратки минути в морето? Никога нямаше да разбера какво й е минавало през главата, а и без значение на кого вярвах, нищо нямаше да се промени. Понеже тя много ми липсваше, в настоящия момент си представих лицето й, сякаш бе все още жива. Искаше ми се да чуя онова, което тя можеше да каже. Само че думите й щяха да са измислени от мен. Единственият живот след смъртта бе в умовете на онези, които хората оставяха след себе си.

Този живот можеше да е съсредоточен в един незабележим миг накрая или в повторението на всички години, довели до този едничък момент. Ако изберях втората възможност, нямаше съмнение какво ще видя на лицето й или какво ще изрече тя.

Отсега нататък, реших аз, ще си я представям единствено усмихната.

Освен това всеки път, когато се наведе да ми прошепне нещо на ухото, тя щеше да ми казва истината.

Не можеше да направиш абсолютно нищо.

 

 

След службата Джоуди излезе от църквата и присви очи на светлината. Небето бе сиво-бяло, а светлината сякаш бликаше иззад облаците. Накъдето и да погледнеше, светът искреше. А пък беше леденостудено. Дъхът й излизаше на валма и заедно със студа, който щипеше бузите й, не й позволяваше да забрави нощта, когато се бе случило всичко.

Стегни се.

Въпреки това тя се тресеше. На два пъти, докато говореше одеве, се наложи да спре и да отпие глътка вода. Ръката й трепереше, а сега беше станало дори по-зле. Гърлото й се бе стегнало, стомахът й… отвътре цялата бе като парализирана. Позна усещането. Бе смесица от паника и отчаяние и се опитваше да излезе на повърхността. Тя не си позволи да заплаче; просто не биваше. В никакъв случай. Ако го направеше, хората щяха за започнат да я утешават и тя щеше съвсем да рухне, може би завинаги.

Само че Джоуди не можеше да се разреве и тъкмо в това бе проблемът. Беше завладяна от болка, скръб и чувство на вина, които едва издържаше. Независимо от това се бе стегнала. Всяка секунда нещо в нея се разгаряше и отказваше да угасне, сякаш душата й беше заспала прекалено близо до огън. Ако някой я докоснеше, ако се замислеше достатъчно задълбочено за случилото се, разпалилото се нещо щеше да се събуди и да запищи…

Защото никой тук не знае истината.

Но ако това нещо я наранеше — ако се окажеше трудно, — това бе добре. Заслужаваше го и не можеше да се дърпа и крие. Предполагаше се, че погребенията са важни събития, пречистващ етап от времето, когато човек се отдава на скръбта си. Това бе моментът, когато можеш да излееш всичко и останалите ще те подкрепят; всички се опитват да отклонят очи от трагедията и да приветстват живота. Би трябвало да е време за сбогуване, време, в което да признаем обичта си. Колкото и да й се искаше да се скрие, да изчезне, неин дълг бе да застане в центъра на събитията. Дължеше го не само на Скот, но и на всички, дошли да го почетат. В много отношения Джоуди представляваше сърцето на трагедията и имаше роля, която бе длъжна да изпълни. Хората се нуждаеха от нея. Не бяха виновни, че в действителност тя нямаше право да е в центъра на болката, защото сама я бе предизвикала.

Не бива да мислиш по този начин. Глупаво е.

Не беше никак глупаво. Имаше основание за вината, която изпитваше, но не можеше да сподели и дума. Освен това нямаше право да се отпуска и да приема съчувствието и жалостта на хората.

Джоуди си пое дълбоко дъх и се насочи към група хора, застанали пред църквата. Трябваше да обикаля сред гостите; да им покаже, че е добре, и да провери те как са. Стискаше ръцете им, прегръщаше общите им приятели, роднините и колегите на Скот. Много ви благодаря, че дойдохте. Чуваше едни и същи думи от различни хора. Много съжаляваме за загубата ти, казваха те. Кажи, ако можем да помогнем с нещо. Бе почти непоносимо, но тя се насилваше да кима и да изпълнява ролята, която всички очакваха. Усмихваше се мило, когато някои разказваха спомени. Хората й говореха колко красиви са били думите й и колко много е обичала Скот. Тя едва се удържаше да не се врътне и избяга. Нито един от тях нямаше представа как го бе предала, нито пък колко фалшиви й се струваха собствените й думи. Като че ли нямаше нищо искрено. Да знаете колко ми липсва. Как ми се искаше да е тук, до мен, за да мога да му обясня. А хората не разбираха какво се крие зад тези думи.

Напрежението се трупаше след всеки човек, с когото разговаряше. Джоуди усещаше, че й става все по-трудно да се бори. Не биваше да плаче. Не трябваше да показва колко е смазана. Мисълта, че всички около нея ще решат, че е проява на скръб, щеше да влоши нещата още повече. А и тя нямаше да го понесе. Искаше да избяга час по-скоро, преди да се удави в тъгата и срама си.

Съжалявам, помисли си тя.

Малко настрани от останалите бе застанал мъж. Облегнат на едно дърво, той я наблюдаваше търпеливо. Джоуди го погледна, след това премести очи, притеснена от начина, по който я гледаше. Все едно бе разбудил тайната й. Кой ли беше? Стори й се познат, затова го погледна отново. Беше приблизително на нейната възраст, висок, облечен в черен костюм, стиснал плик в едната ръка. След секунда се сети — беше го виждала онази нощ в полицейското управление.

Детектив. Сърцето й се сви.

Очите им се срещнаха, той й се усмихна, стори й се приятелски настроен. Беше Марк някой си. Сега вече се сети. Той бе разпитвал мъжа в болницата и бе същият, с когото Джон говореше по телефона. Това бе по времето, когато си мислеше, че Скот е все още жив. Еуфорията й в онзи момент бе в контраст с отчаянието, което я притисна след това. А сега започваше да изпада в паника.

Налага се да поговориш с него.

Добре. Джоуди се стегна и се опита да се държи спокойно, след това се приближи към детектива. Вятърът залепи кичур коса на челото й, тя вдигна ръка и го пъхна зад ухото.

— Здравейте — започна тя и примижа към светлината. — Благодаря ви, че дойдохте.

— Исках да дойда — отвърна Марк. — Не знам дали е редно… просто желаех да го направя. Държите ли се?

— Ами. Нали знаете…

Тя се поколеба; въпросът му бе директен, прекалено личен за човек, с когото не бяха близки. Същевременно питането бе съвсем прямо. Усмихна се и кимна.

— Не съвсем.

— Разбирам — кимна той. — Свалиха ни от случая, но аз прочетох разпечатката от разпита ви. Държа да ви кажа, че съжалявам за онова, което ви се е случило.

— Благодаря.

Тя забеляза начина, по който детективът подбра думите — хем й изказваше съболезнования за загубата, хем за всичко станало. Което ви се е случило.

Паниката стана по-силна.

Дали той знаеше?

— Как е Джон? — попита тя.

Марк погледна настрани към алеята, замислен над думите й. На този въпрос нямаше лесен отговор. Джоуди знаеше, че са се случили много неща, за които нямаше представа. Не бе виждала Мърсър след онази нощ, но полицаят, който прие показанията й, намекна, че си е навлякъл неприятности. Тук ставаше нещо, но тя нямаше представа точно какво.

— Добре е — отвърна най-сетне Марк. — В момента не е на работа, а пък ни чакат разследвания. Можеше да бъде много по-зле.

— Ако го вадите, предайте му благодарности.

— Разбира се.

И двамата замълчаха за кратко, а Джоуди усети, че никак не й се иска да се отдръпне. Просто й се щеше да остане още малко. Мълчанието я накара да заговори.

— Ами онзи?

Марк все още гледаше към страничната алея.

— Почина.

Това вече й го бяха казали по време на разпита и тя осъзна, че детективът е наясно. Сякаш й бяха изтръгвали истината без нейно съгласие. Сърцето й блъскаше като подивяло, но Джоуди не намираше сили да се отдалечи.

Марк заяви:

— Все още не знаем кой е бил, но и няма съществено значение. Известно ни е само какво е причинявал на хората и какъв избор ги е карал да правят.

Тя се разтрепери отново, но се постара да говори спокойно.

— Така е.

Марк я погледна.

— Невъзможен избор — уточни той.

За момент паниката заплашваше да я задуши. Той знаеше. Джоуди се взря в него и той отвърна на погледа й. Стоеше застинала. По лицето му бе изписано съчувствие, което нямаше нищо общо с онова, което й поднасяха другите хора. Бе искрено и пълно с разбиране. Джоуди усети облекчение. Искаше й се да потъне в този негов поглед — да се отпусне и да си почине за малко. Вместо това усети как лицето й се сгърчи и тя заплака.

— Всичко е наред — рече той.

Нямаше намерение да лъже по време на разпита; проблемът бе в онова, което премълча, а това беше напълно естествено.

Когато каза на полицая, че мъжът я е заключил в склада, това бе истина. Попита я какво се е случило след това и тя отговори, че е чула писъците на Скот — също вярно. Никой не й зададе въпрос какво бе станало междувременно.

Докато бе заключена в склада, гласът й бе казал да не мисли за определени неща и да ги изхвърли от главата си. Джоуди бе постъпила точно така. През онази нощ единственото, което имаше значение, бе да се измъкне жива. Някои неща — чувството за вина и срамът, който изпитваше — нямаше да й помогнат. Съветите на гласа бяха практични, вдъхваха й кураж. Не мисли за това. Трябваше да се измъкне от ситуацията и да направи всичко, за да е сигурна, че и двамата ще бъдат добре. Накрая стана така, че само тя бе добре.

Затова Джоуди отблъсна всички емоции и чувства, които щяха да й попречат. Умишлено се постара да не мисли за случилото се, когато мъжът с дяволската маска се върна в склада. Не искаше да си спомни и за избора, който й се наложи да направи. Нито пък колко бързо гласът беше взел решението от нейно име.

Скот. Гласът й бе казал да не забравя каква болка изпитва той и да я използва, когато настъпи моментът. Тя бе постъпила точно така. Сега писъците му изпълваха мислите й. Гласът й бе заповядал и да забрави за избора, който е направила, за да спаси собствения си живот. В момента обаче Джоуди почти не можеше да мисли за нещо друго.

Много съжалявам.

Марк постави ръка на рамото й, докато тя плачеше.

— Всичко е наред — повтаряше тихо той. — Според мен това не влиза в работата на никого. Хората, свързани със случилото се, трябва да живеят с последствията. Никой няма право да ги съди.

Джоуди не откъсваше очи от земята. Все пак кимна. След малко Марк стисна леко рамото й, сетне отдръпна ръка.

— Заповядайте.

Той й подаваше нещо. Вдигайки поглед, Джоуди очакваше да види плика, който детективът държеше. Вместо това той й подаваше визитка. Взе я. На нея бяха написани името и телефонният му номер. Намекът бе ясен.

— Благодаря — кимна тя.

— Ако ви се иска да поговорите — продължи Марк, — знаете къде да ме намерите.

— Благодаря ви.

— Всичко е наред. — Той отстъпи, готов да си тръгне. — Пази се, Джоуди.

Тя забеляза, че бе стиснал здраво плика до стомаха си. Сякаш го пазеше.

— Какво е това? — попита Джоуди.

Марк се усмихна мило.

— Нещо, което остава за друг път.