Стив Мосби
50/50 убиец (31)

4 декември

2 часа и 25 минути до изгрева

04:55 часът

Джоуди

Една песен продължава средно четири минути.

Имаше и по-дълги, и по-къси, но четирите минути бе много добро ориентировъчно време. Това означаваше, поне на теория, че можеше да брои песните и така да следи колко време е минало. Петнайсет песни бяха приблизително един час.

Тя, разбира се, нямаше представа колко е часът, когато си сложи слушалките. Това бе основният проблем. Все пак щеше да има някакво занимание. Започна да брои.

Слушаше седемдесет и четвъртата, когато айподът изпиука, за да й подскаже, че батерията е паднала. Обзе я паника. Бе достатъчно зле, че ръцете й са стегнати с белезници в тъмното, че е кучешки студ и без да й се налага да търпи тишината.

Машинката най-сетне издъхна в средата на деветдесет и втора песен. Изпиука още веднъж и замлъкна.

Ушите на Джоуди бучаха. Всеки път, когато си поемеше дъх, слузта в носа й се дръпваше навътре, трупаше се някъде в гърлото й, започваше да й се гади, а ноздрите й бяха изранени и изтръпнали.

Пресметни.

Вероятно са минали около шест часа, откакто мъжът отвори вратата — откогато знаеше, че я наблюдава и й говори. Беше й необходима цялата воля, за да не отвори очи, да не изпищи или направи нещо. Нямаше да му покаже, че усеща присъствието му, нямаше дори да слуша какво й говори. После, след като вратата се затвори, тя продължи да стиска очи. Част от ума й подсказваше, че той е с нея, клекнал е пред нея, толкова близо, че спокойно може да я докосне. Просто чакаше.

Няколко минути по-късно, най-дългите няколко минути, които бе преживявала, тя се осмели да отвори едното си око — едва-едва — и се оказа, че е сама.

Оттогава бяха минали шест часа. Не знаеше дали й се струва по-дълго или по-късо. Изтеклото време бе нещо като пауза, през която Джоуди се бе откъснала от живота, за да не й се налага да приема случващото се. Това бе нейното време на сигурност.

Може и да бе глупаво, но тъй като времето течеше, а непознатият не се връщаше, тя си внуши, че музиката е талисман, който я е обгърнал с невидим щит, също като магия.

Това бе откраднато време. Ето че айподът замлъкна и сигурността отлетя.

Джоуди се размърда и усети камъните.

Шест часа. Значи наближаваше утрото. Навън, изглежда, просветляваше, но бе възможно и да си въобразява. А може би виждаше отблясъци от огъня. Съзираше светлината да се промъква през процепите на вратата, тънките лъчи се вмъкваха в малкото помещение и се протягаха към каменните стени.

Горната част на гърба я болеше от двете страни на гръбнака, все едно че някой я натискаше с палци близо до лопатките. Протегна крака. Струваше й се, че ако мръдне, десният ще се схване и затова го премести внимателно. Първо опита да го пъхне под себе си, след това го изпружи напред, после отново — назад и напред, — докато усети, че се движи без болка.

Потри бедра, но почувства единствено тъп натиск; краката й бяха студени и вдървени като извадени от фризер. Не усещаше нито горната част на ръцете си, нито разстоянието между палеца и показалеца. Разтри длани, доколкото бе възможно. Усещаше, че сякаш горят.

Навън й се стори съвършено тихо.

Джоуди се опита да се изправи доколкото можеше. Светът се килна на една страна. Пред очите й изплуваха звезди и рамото й удари стената.

Запази равновесие.

Наложи си да диша бавно, след това започна да се придвижва отново напред — само няколко миниатюрни стъпки към вратата. Имаше малка надежда, че мъжът с маска на дявол я е оставил отключена и си е тръгнал. Може би като отвори вратата, пред нея ще се окаже снимачен екип. Приятелите й и семейството й щяха да изръкопляскат.

Побутна лекичко вратата; тя не помръдна. Малката надежда се стопи. Беше по-голяма, докато размишляваше, но това не променяше факта, че е заключена.

Продължавай да мислиш.

Пролуката по края на вратата. Нервно приклекна и притисна око към дупчицата. Очакваше всеки момент някой от другата страна да пъхне игла.

Все още бе нощ.

Мъжът не си беше отишъл. Лежеше край огъня, на около десет метра от склада. Огромният куп дърва бе намалял и земята под ламарината бе покрита с черна и бяла пепел. Наоколо се виждаха само прах и развалини, а в центъра се издигаше малка купчина овъглени цепеници. Похитителят лежеше близо до нея, изтегнал се на нещо като одеяло, обърнат с гръб към нея. Краката му бяха леко свити.

Дали спеше?

Май наистина спеше.

Тя огледа всички подробности, които успя да види. Снегът бе спрял. Забеляза стъпките по земята. Бяха в посоката, от която го видя да идва, когато се приближи към огъня, за да нагрява нещо подобно на отвертка. Сигурно Скот беше наблизо.

Ако не Скот, то поне тялото му.

Бъди сипна.

Как можеше да бъде силна? Беше заключена, оставена на благоволението на психопат, който бе измъчвал приятеля й, а сега спеше най-спокойно пред огъня. Как бе възможно да направи подобно нещо? Да не би да се бе изтощил от онова, което причини на Скот? Джоуди не можеше да го понесе. Отдръпна се от вратата и седна върху купчината камъни, където бе прекарала цялата нощ.

Бъди силна.

Не, отвърна тя на гласа. Всичко бе свършило. Не можеше да събори вратата. Дори да успееше, той щеше да се събуди, да нагрее отвертката или каквото там държеше и да се заеме с нея. Всъщност, каквото и да се случеше, рано или късно той щеше да се събуди.

Мисли, все още не е дошъл краят.

Джоуди се втренчи във вратата обзета от пълно отчаяние и загледа как светлината трепка по ръбовете й. Запита се как така краят още не е настъпил. Какво можеше да направи, за да предотврати онова, което предстоеше да се случи?

На този въпрос гласът нямаше отговор.