Стив Мосби
50/50 убиец (17)

3 декември

8 часа и 40 минути до изгрева

22:40 часът

Джоуди

Първото, което Джоуди стори, след като той я остави сама, бе да послуша съвета на гласа в главата си и да прецени точно положението. Местонахождението й и онова, което знаеше до момента, можеха да й помогнат да се измъкне.

Мястото, където се намираше, беше лесна работа, стига да не се налагаше да е точна. Мъжът с маска на дявол ги бе отвел дълбоко в гората и бяха спрели някъде, където той си е наумил още от самото начало. Имаше сечище, където похитителят им бе приготвил голям огън. Беше натрупал обемисти пънове, над които бе поставил ламарина, закрепена на четири камъка, за да не се намокрят дървата. В края на сечището се виждаха стари каменни постройки, повечето срутени почти до основи.

С изключение на две.

Мъжът нареди на Скот да чака край незапаления огън. Той се подчини — остана неподвижен, с наведена глава, без да помръдва. След едно-единствено подканяне с ножа Джоуди се отправи към едната каменна сграда. Следваше нарежданията му и се приведе леко, за да влезе.

Беше някакъв стар склад, толкова тесен, че едва се смести вътре. Отзад имаше късове гранит, натрупани един върху друг, покрити с мъх и паяжини. Стените бяха почти същите — набраздени от зелени вени, покрити със сива прашна коса.

Тя спря, но нападателят им я тласна напред. Веднага разбра какво се иска от нея.

Сядай. Тя седна.

За момент фигурата на мъжа се очерта на тесния вход, след това той затвори дървената врата и помещението потъна в пълен мрак. Джоуди усети как сърцето й се свива от безнадеждност. Секунда по-късно чу прищракване на метал и вратата бе заключена.

Това беше всичко — нямаше нито приказки, нито заплахи. Абсолютно нищо.

Джоуди бе съвсем сама в непрогледния мрак.

Нямаше, какво да гледа и да запомня, гласът в главата й се обърка и не знаеше какъв съвет да й даде. Много скоро започна да я обзема паника — паника, която накара тъмнината да се завихри на малки къдри светлина, преди спокойствието отново да се върне.

Къде си?

Какво знаеш?

Въпросите бяха интересни и след малко тя се опита да намери отговорите.

Бе на четири, може би пет километра навътре в гората, с белезници на ръцете, натъпкана в някаква стара постройка. Склад, в който се прибират неща, докато не ти потрябват. Непознатият бе подготвил огън, преди да пристигнат, което означаваше, че ги държи с някаква цел.

Ами торбата! Носеше някакви неща в тази торба.

Придържай се към онова, в което си сигурна, обади се гласът.

Скоро след като затвори вратата, през процепите се появи жълто сияние: мъжът бе запалил огъня. Сигурно имаше бензин или течност за запалки, защото пламъците лумнаха бързо. Чу пропукването на сухите дърва. Почти веднага усети мириса на въглища.

Топлина обаче нямаше, помисли си тя. Дори да имаше, не й бе достатъчно.

Не обръщай внимание. С какво разполагаш?

Чантата й беше изчезнала, естествено, а с нея и мобилният й телефон. Нападателят не беше глупав. Какво друго?

Беше й много трудно да бръкне в джобовете си. Бе тясно, а и ръцете й бяха стегнати в белезници отпред. Въпреки това опита. Преви се и опипа панталоните. Ключовете от къщи, дребни монети. Можеше ли да използва нещо? Докато беше в университета, ходеше на курс по самоотбрана и сега й хрумнаха най-различни идеи. Можеше да хвърли шепа монети в лицето на непознатия. Ако стиснеше ключовете между пръстите си, можеше да ги използва като шипове. Беше безнадеждно. Все пак дори и най-незначителното предимство, което успееше да си осигури, щеше да е от полза. Не биваше да отхвърля нито една възможност. Идваше ред на палтото. Във външните джобове бяха натъпкани стари бележки, за които дори инструкторът й щеше да се съгласи, че са напълно безполезни. Напипа айпода във външния джоб. Добре че поне той беше тук. Някой експерт по електронни устройства сигурно щеше да успее да го разглоби и да изпрати сигнал за помощ, но не и Джоуди. Тя не знаеше за какво друго може да го използва, освен да слуша музика на него. Доколкото си спомняше от инструкциите, можеше да хваща радиочестоти, но досега не бе пробвала и не знаеше как става.

Може би вече съобщаваха за тях по новините.

Навън се бе стъмнило, което означаваше, че я няма от доста време. Какво ли е станало, след като не се бе върнала на работа днес следобед? Сигурно нищо. Не можеше дори да се надява, че ще изпратят хора от полицията да претърсват горите. Микаела сигурно е съобщила на шефа, че Джоуди не се е чувствала добре. Най-много да са опитали да се свържат с нея на мобилния, който не се знаеше къде е, и да са пробвали на домашния телефон, където никой не се е обадил. Може пък някой от съседите в блока да бе чул нападателя, когато е отвличал Скот.

Дори да бяха съобщили за изчезването им, полицията нямаше да има никаква представа къде да ги търси.

Бяха съвсем сами насред гората, в ръцете на непознатия.

 

 

Времето минаваше.

Джоуди се замисли за Кевин. Чувството за вина и отчаянието я разкъсваха, но въпреки това не можеше да спре да мисли за него. Как можа да причини подобно нещо на Скот? Не само на него, и на двамата. Колко пъти само го бе разочаровала, а сега вече може би нямаше да има шанс да му обясни.

Гласът я посъветва да не мисли за това.

В този момент Скот започна да крещи.

Джоуди седеше в полумрака, опитваше се да пропъди мислите, ала когато чу писъка, се върна в настоящето и сърцето й започна да бие лудо.

Викът му бе покъртителен, най-ужасяващият звук, който бе чувала. В този момент единственото й желание бе да се втурне към него, да му помогне, да накара непознатия да престане с онова, което му причиняваше.

Успокой се.

Писъците продължиха.

Искаше й се да се хвърли към каменната стена и да я блъска, докато тя поддаде, да рита вратата, докато стане на трески. Вместо това седеше, без да помръдва, разтреперана и ужасена. Накрая се разплака от безсилие и страх и се заудря с юмруци по бедрата.

Бе завързана някъде в гората край запален огън. Кошмарно създание, сякаш излязло от ада, измъчваше Скот, нараняваше го, за да си достави удоволствие. От хора бяха превърнати в играчки. Тя… те щяха да умрат тук. Преди това щяха да бъдат измъчвани, да бъдат подложени на невъобразими жестокости и едва след това да умрат.

Писъците продължиха дълго, Джоуди седеше, поклащаше се леко и се опитваше да не слуша. На моменти настъпваше тишина. После мъжът говореше нещо на Скот, а той му отговаряше, сякаш обсъждаха конспирация — нещо много тайно. След това долавяше риданията на Скот. Най-мъчителни бяха писъците му: остри, пронизващи, те се носеха сред дърветата. Джоуди имаше чувството, че сърцето й всеки миг ще се пръсне. Гласът му звучеше като на животно.

Идваше й прекалено много. Тя изрита вратата, ала дървото се оказа здраво, макар да личеше, че е старо, и не успя да го счупи. Пъхна пръсти в процепа между вратата и каменната стена и я разтърси. Не постигна нищо. Забеляза малка дупчица в горния край, пъхна пръст и дръпна, но и този път вратата не помръдна.

Вместо това притисна око към дупката. Забеляза, че огънят гори и пламъците опират в ламарината. Валеше силно — въздухът бе пълен с леки снежинки, които бяха покрили земята.

Известно време цареше тишина.

Джоуди продължи да наблюдава. След малко мъжът с дяволската маска се приближи към огъня откъм другата страна на сечището. Носеше отвертка. Тя не смееше да диша.

Похитителят им клекна край един от камъните и започна да я нагрява над пламъците. Завърташе я ту от едната, ту от другата страна, без да обръща внимание на снега.

Нещо на върха пламна и няколко секунди горя.

Джоуди седна отново. Не можеше да понесе онова, което се случваше, не можеше и да попречи всеки звук да долита до слуха й. Нямаше как, освен ако по магически начин не успееше да се изключи.

Не се страхувай и не се свивай.

Гласът звучеше напрегнат и тих. След всичко, което бе станало, той бе загубил част от предишната си увереност. Все пак звучеше разумно.

Не се крий. Запомни какво става. Използвай го, когато настъпи моментът.

Затова Джоуди продължи да се вслушва в писъците и риданията на приятеля си. Стисна зъби и се опита, доколкото можеше, да използва чутото, за да събере решителност. Непознатият щеше да плати за всяка секунда страдание, което им бе причинил.

Каквото и да ставаше, тя нямаше да му позволи да стори същото и на нея.

Ти ще успееш да се измъкнеш. Ако имаш възможност, ще му причиниш болка заради онова, което той направи.

След известно време настъпи тишина. Чуваше се единствено пропукването на огъня. Чакаше напрегнато, ала следващ писък така и не долетя. Тихият разговор бе спрял. Не се чуваха и ридания. Пламъците продължаваха да трепкат, а дървата да пукат. Джоуди бе притаила дъх, броеше бавно първо до десет, а след това до двайсет. След това отново и отново. Не се случваше нищо.

Да не би Скот да бе мъртъв?

В този момент усети, че погледът й помътнява. Спомни си как се бе събудила до него днес сутринта и й се стори, че оттогава е изминало цяло хилядолетие. Не можеше да си представи, че него вече го няма. Ако не беше седнала, щеше да падне. Отпусна се, усети как отмалява и пред очите й закръжиха многоцветни звезди. Щеше да припадне — искаше да припадне, — а след това да се събуди и да разбере, че целият този ужас е приключил, или още по-добре да не се буди изобщо.

Внимавай!

Не! Вече не желаеше да проявява търпение към гласа. Досега бе правила абсолютно всичко, което й казваше, и май бе изчерпала всичката му помощ. Стисна ключовете в юмрук и се приготви да хвърли монетите. Опитваше се да запази спокойствие, ала Скот вече беше мъртъв. Повече нямаше да слуша гласа.

Джоуди бръкна с усилие в джоба на палтото си и извади тънките жички към слушалките. Очевидно нямаше да припадне, но поне беше намерила друг начин да накара гласа да млъкне. За известно време щеше да заглуши всичко наоколо.

Ръцете й трепереха от страх и студ.

Първо едното ухо, след това другото.

Натисна кръглия бутон, за да включи плейъра, а след това зачака да тръгне първата песен. Секундите минаваха.

Най-сетне се чу тихо пиукане.

Натисна отново копчето. Тихата музика се включи. Беше същата песен, която слушаше на незастроеното място. Започна оттам, откъдето бе прекъсната, и звукът постепенно се усили. Ставаше все по-силен, заглуши пукането на огъня, изпълни главата й, удави всички мисли.

Затвори очи и се освободи от мислите.

След няколко минути, когато усети полъх, разбра, че вратата се е отворила, но стисна очи. Не се и опита да чуе какво казва той, не желаеше да мисли за абсолютно нищо.