Стив Мосби
50/50 убиец (39)

4 декември

45 минути до изгрева

06:35 часът

Джоуди

Една-единствена възможност, беше си казала тя преди. Една-единствена грешка в плановете му, която трябваше да използва. Гласът я бе подготвял за този момент през цялата нощ, ала сега, когато имаше шанс, нямаше сили да действа. Стоеше и мълчеше.

Джоуди нямаше представа какво да направи. Умът й бе празен.

Отстъпи към затворения склад. Мъжът с дяволската маска направи няколко крачки към нея.

— Назад — рече тя.

Стисна кутията с течност за запалки и я разклати към него. Няколко капки се посипаха по снега, но не достигнаха краката му.

— Дай ми това.

Тя погледна назад, за да е сигурна къде стъпва, направи крачка, после още една, докато най-сетне докосна вратата на склада. Беше поела риска и бе тук. Нямаше да му позволи да се доближи отново до Скот.

Мъжът стоеше с протегната ръка, сякаш Джоуди щеше да премисли и да разбере, че допуска грешка. След като шокът му премина, тя усети гнева му. Наистина беше ядосан. За пръв път забелязваше някаква проява на чувства у непознатия и си помисли: Добре. Пукни от яд, нещастнико. Ненавиждаше го. Макар и ужасена, най-силното й желание в момента бе да го нарани заради стореното. Ако можеше, бе готова да го убие. Искаше й се да го разкъса на парчета.

Ела да видиш какво ще ти се случи.

Заплахата от течността за запалки и тлеещото дърво бе достатъчна, за да го държи на разстояние, но тя не можеше да го накара да остане на място, ако не е срещу него.

Той обикаляше бавно и се опитваше да достигне до Джоуди откъм далечната страна на огъня. За момент пламъците го скриха — виждаше единствено дяволското лице. После мъжът се дръпна настрани и тя отново го съзря целия.

Бавни, предпазливи движения.

Той спря в края на сечището и тя разбра, че е успял да отреже пътя й за бягство. Все още можеше да хукне към града, но сега похитителят бе застанал по близо. Пред нея имаше километри гора и ако побегнете, той щеше да я преследва безмилостно. Дори да бе имала шанс да успее, вече го бе пропуснала.

Без да откъсва очи от мъжа, Джоуди протегна ръка назад и дръпна вратата. Може би Скот бе все още жив и тя щеше да го измъкне. Навярно двамата щяха да успеят да надвият непознатия.

— Защо не оставиш тези неща?

Тя поклати глава.

Мъжът едва се владееше.

— Върни се в постройката.

— Майната ти.

— Ако се върнеш — продължи той през стиснати зъби, — и двамата ще се престорим, че това никога не се е случвало.

Вратата не искаше да се отвори. Извърна поглед назад за секунда — тук имаше резе — и веднага насочи вниманието си към непознатия.

Той бе използвал момента, за да пристъпи напред.

Вратата бе заключена много по-здраво от нейната. Можеше да я отвори, но трябваше да вложи внимание и усилие, а мъжът нямаше да й позволи. Освен това й бяха нужни и двете ръце.

— Няма да те нараня — обеща той.

Направи още една стъпка.

— Това е просто игра.

Когато изрече тези думи, нещо в Джоуди се надигна. Внимавай, предупреди я гласът, когато Скот крещеше. Използвай го, когато имаш възможност. Не бе забравила нито една мъчителна секунда. Все още усещаше вината и болката, безсилието и гнева. Всички чувства изригнаха.

— Майната ти! — Преви се почти надве от ярост и го заплю. Искаше да го убие. — Чух те какво му причини, скапан извратеняко!

Ръцете й трепереха. Тлеещата цепеница не спираше да танцува пред нея.

— Майната ми ли? — Мъжът се бе овладял. Маската се сгърчи, когато той се намръщи. — Какво знаеш, мръсна курво? Нямаш никаква представа защо го правя. Изобщо не знаеш какво е да обичаш едно дете.

Отново пристъпи към нея. Джоуди размаха горящото дърво, но от топлината всичко пред погледа й се размаза. Той не се страхуваше, бе обладан от гняв.

— Нямаш никаква представа какво е любовта.

Тя сипа течност за запалки върху края на цепеницата. Дървото пламна.

— Назад — предупреди тя.

— Или какво?

След тези думи се втурна към нея, протегнал свободната си ръка, стиснал ножа с другата, готов да замахне. Тя загуби равновесие и отстъпи настрани. Изтегляше се обратно към огъня, пръскайки го с възпламеняващата смес. Подпали го. Убий го.

Той вдигна ръка, за да покрие очите си, но ненадейно замахна към нея. Ножът проряза въздуха пред лицето й.

— Ела тук! Върни се, мръсна кучко!

Ненавиждаше го. Мъжът бе едър, висок и настъпваше. Не спираше да размахва кутията и да го пръска с течността, докато отстъпваше назад.

Той се хвърли към нея — огромен и силен.

Държеше ножа ниско и й крещеше като обезумял — опитваше се да я стресне, да я уплаши, да я накара да отстъпи и да се примири със съдбата си. Това бе първият й инстинкт, но Джоуди се пребори с него — нали не си забравила крясъците на Скот — и стисна с лявата ръка кутията с всички сили.

Газта го заля и в същия миг той се блъсна в нея и я запрати някъде назад. Тя се строполи на земята, преди да разбере какво става. Усети, че пада тежко, опита се да извика, но не й беше останал дъх. Болка. Паника. Разгарялото се дърво бе между тях и тя почувства парещата топлина от едната страна на лицето си. След това мъжът се хвърли напред и цепеницата изчезна с него.

Джоуди остана да лежи неподвижна в продължение на цяла една секунда, прекалено стресната от падането, за да мръдне. После — давай — се насили да се превърти в обратната посока. Спечели няколко сантиметра безопасност. Само че мъжът пристъпваше през сечището към нея.

Отпред гореше.

Удряше гърдите си, за да спре лумналите жълти пламъци, но те се оказаха прекалено много. Ръкавите му се подпалиха, след тях пламна маската, накрая и косата. Той запищя. Тя му беше причинила това и бе доволна от постигнатото. Косата му гореше като свещ.

Джоуди скочи.

Мъжът може и да гореше, но не изпускаше ножа. А тя не разполагаше с нищо.

Той се отпусна на колене и се притисна в снега. Затъркаля се ту по гръб, ту по корем. Разнесе се съскане и пращене. От тялото му започна да се вдига дим, докато гасеше пламъците.

Тичай.

Няма.

Вместо да хукне, тя прекоси сечището и ритна една от каменните колони. Не се получи нищо, затова ритна още по-силно. Мъжът се бе надигнал на колене и длани и крещеше от болка и гняв. Последен ритник и всичко рухна. Чу се проскърцване на метал; вдигна се облак пепел и прах, във въздуха се понесоха ярко оранжеви искри. Джоуди усети топлината им.

Майната ти, помисли си тя и грабна един от камъните. Беше колкото тухла и също толкова тежък.

Нападателят й опита да се вдигне на крака, но така и не успя. Подпря се на лакти.

Джоуди се заклатушка към него и вдигна камъка до гърдите си. Този тип нямаше да нарани никого повече. Нито нея, нито Скот. Нямаше да води в горите други жертви, нито да ги измъчва. Щеше да си плати за всичко, което бе извършил тази вечер.

Щеше да си плати скъпо.

Вдигна камъка, задържа го над себе си…

— Чакай!

… и го стовари върху главата му. Усети как ударът разтърсва ръцете й и си представи как мозъкът му става на пихтия в счупения череп. Той се просна на снега — бездиханен като празна черупка. С него бе свършено. Нямаше кръв.

Хайде отново, трябва да си сигурна.

— Стоп!

Чий беше този глас? — запита се тя. Неочаквано я стиснаха нечии ръце и я изтеглиха настрани. Тя се опита да се пребори, извърна се рязко, за да се изтръгне, и започна да рита.

— Махай се от мен!

Само че дланите се оказаха прекалено силни; някой я стисна и я вдигна от земята. Камъкът падна в снега.

— Всичко е наред — повтаряше гласът. — Всичко е наред. Ние сме от полицията.

Джоуди продължи да рита и да мята глава ту наляво, ту надясно, докато я пренасяха през сечището. През сълзи видя мъж в черен балтон да прикляква край нападателя й в снега, а след това я обърнаха на другата страна. Там чакаха още мъже.

Полицаи. Един от тях носеше дебело одеяло.

Успокой се.

Мъжът, който я бе сграбчил, я пусна внимателно, след това взе одеялото от другия полицай. Тя не спря да трепери, но го остави да я загърне. После се обърна и се отпусна в ръцете му.

Той я задържа, като през всичкото време шепнеше нещо, което тя така и не чу.

Мъжът край тялото заяви:

— Той е.

Полицаят я притисна още по-силно. Ако не беше той, досега да е паднала на земята. В същото време тялото й се тресеше от адреналин.

— Скот! — спомни си тя и се отдръпна от полицая.

— Всичко е наред.

Той я пусна и я погледна в очите.

— Скот е на сигурно място. В болницата е. Той ни помогна да те намерим.

Джоуди започна да се обърква. В болница. Как бе възможно да е в болница? Това нямаше никакъв смисъл. Защо го е пуснал мъжът? Тя погледна към другия склад на сечището. Едва сега забеляза, че има нещо нарисувано. Приличаше на… паяжина.

— Ама…

— Всичко е наред — отвърна отново полицаят. — Ще ви обясним по-късно. Важното е, че сте в безопасност.

Джоуди го погледна. Беше възрастен, солиден и тя си помисли, че никога досега не бе виждала толкова уморен човек. Изглеждаше на ръба на изтощението. За секунда й се стори, че е бил с нея през всяка минута тази нощ. Под видимата умора изражението на лицето му бе почти бащинско. Имаше и още нещо. Стори й се облекчен, но не беше само това. Стори й се спокоен. Отново се облегна на него. Поне за момента така беше най-лесно.

Той я прегърна нежно и прошепна:

— Открихме те.