Стив Мосби
50/50 убиец (14)

3 декември

12 часа и пет минути до изгрева

19:15 часът

Марк

Както и всичко останало в управлението, столовата бе стара и половината помещение не работеше. Бе просторна, позанемарена, със сепарета, сякаш току-що изтръгнати от някое крайпътно заведение, правено специално за тираджии. Масите бяха забърсани колкото да не личи, че са мръсни. Щорите на прозорците в далечния край бяха спуснати. Лампите на тавана бръмчаха с носов звук.

Приближих се до щанда. Имаше готови порции къри, които приличаха на плява, и поизгорели наденици. Макар и много гладен, посегнах към първите два сандвича, които видях, и ги отнесох на касата.

— Два и трийсет.

— И още едно кафе, ако обичате.

— Значи два и осемдесет.

Започнах да бъркам разсеяно по джобовете, все още замислен за Мърсър и случаят 50/50. Двете събития — смъртта на Дайсън и нервната криза на Мърсър — се бяха случили толкова скоро едно след друго, че не можеше да са просто съвпадение. Нямаше никакво значение какво се опитва или не се опитва да каже в книгата си: все пак това бе просто книга; образ, който авторът искаше да представи пред света.

За мен връзката бе напълно логична. Просто не можех да си представя какво е преживял Мърсър. Опитвал е да постигне нещо в този ужасен случай, бил е подложен и на професионален, и на личен натиск в желанието си да спре убиеца. Докато е тласкал екипа си напред, един от тях бе загинал в ръцете му… Господи, на всеки би му дошло много. Затова сега си мислех, че разбирам малко по-добре днешните събития: решителността и разсеяността на Мърсър; неловкостта, обзела екипа му. Всичко ми се струваше по-ясно.

— Два и осемдесет — повтори касиерката.

— Извинете.

Дадох й точно; едва след това забелязах Пийт, Грег и Саймън в ъгъла на помещението. Пийт вдигна ръка; кимнах и се отправих към тях. В същото време забелязах езика на тялото на седналите и ми се стори, че разговорът им секна. Бях страшно нервен. След онова, което научих, те ми се сториха още по-затворена група, отколкото преди. Макар и вече да бях част от тях, знаех, че все още не са ме приели в екипа. Не и на фона на всичко, което бяха преживели заедно досега.

— Здрасти.

Саймън ровеше в салата, сервирана в огромна чиния, докато Грег срещу него похапваше пържени яйца, бекон и картофки. Пийт стискаше в ръка сандвич, а смачканата найлонова опаковка издаваше, че вече е изял един. Без да каже и дума, той премести два подноса, за да ми направи място.

— Благодаря. — Настаних се до него. — Какво пропуснах?

Грег кимна към Пийт.

— Просто се оплаквам. Пийт цял следобед си е лафил с красиви жени.

Пийт сви рамене с безразличие.

— А дори не ми беше почивният ден.

Усмихнах се. Пийт носеше дебела венчална халка. Одеве забелязах на бюрото му снимка, на която се усмихваха две момиченца.

— С бившите приятелки на Симпсън ли си говорил? — сетих се аз.

Пийт кимна.

— Не беше чак толкова приятно, колкото го изкарва Грег. Нито една от тях не се тръшна, когато чу новината. Впечатленията им бяха почти еднакви.

— Какво казаха?

— С него не можело да се поддържа трайна връзка, но пък бил приятен човек. Последното момиче обясни, че отношенията им не стигнали доникъде. Той бил лъжец и мръсник, но пък останали добри приятели, след като се разделили. Каза, че бил като изгубено момче. — Пийт духна парата от кафето. — Не знам какво да мисля.

— Нищо ново под слънцето — обади се Грег. — Ето ти поредното доказателство, че жените си падат по мръсниците, а аз не мога да навия нито една да излезе на среща с мен.

— Звучи странно, като представяш нещата по този начин. Както и да е, нито една от тях не е била Джоуди. Вече знаем имената им — допълни Пийт.

— Ясно.

Предполагах, че ще стане така, въпреки това останах разочарован.

— Попаднахме на шест бели вана — подхвърли саркастично Грег. — Това е постижение.

Саймън изви вежда към него. В същия момент разбрах, че тъкмо за това са говорили, когато влязох в стола.

— Искаш да кажеш — засече го бързо Пийт, — че не можеш да добавиш нищо съществено.

— Ами…

— Убиецът кара бял ван, нали така? От уличните камери разполагаме със снимки на белите ванове. Друго няма. Да видим какво ще излезе от проверката.

— Залагам хилядарка, че няма да излезе абсолютно нищо.

— Не може ли да мислим положително?

Грег сви рамене. Ако не бях с тях, сигурно щеше да каже още нещо, а пък Пийт нямаше да побърза да го среже. Не разбирах какво точно става, не можех да определя откъде идва напрежението. След това всички се наведохме мълчаливо над вечерята. Бях преполовил сандвича, когато Грег заговори и премина на тема, която не бе толкова проблемна. Поне за тях.

— Кажи — започна той. — Настани ли се вече?

— Да — кимнах аз. — Нямаше кой знае какво за пренасяне. Доста е потискащо, когато се окаже, че всичко, с което разполагаш, се побира в багажника на колата ти.

— Не трябва да си прекалено сантиментален към вещите.

— И аз така реших.

През месеца преди да постъпя на работа прегледах всичките си вещи, за да преценя какво ще запазя и какво мога да изхвърля. Беше истинска мъка. Имаше толкова много неща, които ми се искаше да задържа, просто така, от сантименталност. Все си представях какво би казала и направила Лиз. Непрекъснато си повтарях, че ако беше до мен, щеше сама да изхвърли ненужното, само и само да не се чудя. Всичко, за което се колебаеш, казваше тя, са все неща, които не ти трябват. Ще ги откриеш където и да отидеш. Затова е най-добре да се отървеш от ненужното.

Макар да знаех, че би постъпила по този начин, не можех да го направя сам. Когато си представях Лиз, откривах, че не ми казва абсолютно нищо. Не успявах да разбера какво означава изражението й, не можех да прочета мислите й.

Накрая отделих онова, което ми трябваше, и онова, което бе излишно. Всичко излишно оставих в гаража на нашите.

Грег се усмихна.

— Значи не си женен?

Посегнах към кафето и духнах леко. Не ми се говореше по този въпрос, но можех да подхвърля нещо, за да продължи разговорът. Кой знае защо усетих, че щеше да ме заболи, ако не бях откровен.

— Бях сгоден — признах аз, — вече не съм.

— Олеле. Минал съм по този път. Не бях сгоден, но живеехме заедно. Понякога просто не се получава.

— Тя почина — продължих с признанията аз.

— По дяволите. Съжалявам.

— Няма нищо. Вече мина известно време.

Когато разказвах на някого за пръв път — колкото и да бе странно, — усещах, че аз съм този, който трябва да им вдъхва кураж. Няма нищо, успокоявах ги аз, въпреки че не бе точно така. По същия начин шестте безкрайно кратки месеца вече се превърнаха в „известно време“. Другото, което бях забелязал, бе, че когато се опиташ да успокоиш хората, те започват да ти задават нови въпроси.

— Какво се случи?

— Грег… — обади се Питър в опит да го спре и с тона, и с погледа си.

— Няма нищо. — Оставих кафето и реших, че сега е моментът да разкажа накратко всичко, за да няма повече въпроси. — Бяхме на почивка, на къмпинг. На морето. Влязохме да поплуваме. Просто се плискахме, но ни завлече навътре, не усетихме колко е силно течението. Викахме за помощ, но на плажа нямаше жива душа. Така че трябваше да плуваме. Накратко, аз стигнах до брега, тя не успя. Нищо не можеше да се направи.

— Боже, съжалявам.

— Няма проблем. — Внимателно вдигнах чашката с кафе и отново духнах. — Ами вие, момчета, всички ли сте семейни?

— Щастливо женен — вдигна ръка Пийт и ми показа дебелата халка, която вече бях забелязал. — А пък Саймън си има жена във всяко пристанище.

— Сериозно? — Извих вежди при тези думи.

Саймън махна с ръка.

— Преувеличава.

— Аз съм съвсем сам — призна Грег. — Мен трябваше да изпратят да разпитам бившите гаджета на Симпсън. Пийт просто ми пропиля шанса.

— Стори ми се, че са момичета с вкус, така че и техният шанс щеше да е пропилян с теб — ухили се Пийт.

— Изобщо не е смешно — закани му се с картофче Грег. — Не е както си мислиш.

Усмихнах се. Атмосферата се бе поразведрила и ние побъбрихме още малко, докато си дояждахме. През всичкото време преценявах тримата си нови колеги. Макар по-рано да бях усетил известна враждебност, те се държаха с онази небрежност, характерна за хора, работили заедно години наред. Ритъмът ми бе познат, но бях наясно, че няма смисъл още отсега да се опитвам да стана един от тях. Държахме се по-свободно, но все още ни предстоеше да извървим дълъг път.

Независимо от това те положиха усилия да ме включат. Саймън ме попита къде живея и аз им разказах за малкия апартамент, осигурен от отдела, докато си намеря по-подходящо жилище. Споделихме къде сме работили преди това, обсъдихме някои от случаите, с които се бях занимавал.

— Не си попадал на нищо, което да прилича на сегашния — обади се Грег.

— Не. Доста напрегнат първи работен ден.

— Доста натоварен. А още не сме приключили.

— Не горя от желание да се прибера в празния апартамент.

Грег се засмя.

— А пък мен работата ме влече.

— Как мина следобедът? — полюбопитства Пийт.

— Четох файловете. Не знам дали имаше смисъл. — Замълчах, след това реших, че трябва да го кажа: — Съжалявам за онова, което се е случило.

Грег топна последния картоф в кетчупа и го разбърка на малко езерце; Саймън кимна и за разлика от обикновено стана сериозен. В първия момент ми се стори, че съм казал нещо, което съвсем не е на място. Пийт се отпусна назад и се загледа към прозореца, сякаш там се виждаше нещо интересно, а не спуснатите щори.

Май прекали, казах си аз.

След това Пийт въздъхна.

— Ударът беше тежък за всички — обясни той. — Очевидно за някои повече, отколкото за други. Много е трудно, когато изгубиш колега. А Анди не беше просто колега.

Кимнах и схванах, че намеква за Мърсър. Очевидно, каза Пийт, за някои повече, отколкото за други. Това бе индиректно потвърждение, нещо, за което нямаше да намеря доказателства във файловете. Събитията бяха допринесли за нервния срив на Мърсър. Възможно бе и те да са единствената причина.

— Разбира се — съгласих се аз.

Грег и Саймън замълчаха, чакаха Пийт да продължи. Предполагах, че се питат дали да ме запознаят с онова, което ги измъчва. Пийт продължаваше да гледа настрани и барабанеше с пръсти по масата. След малко взе решение, обърна се към мен и аз разбрах какво се кани да сподели.

— Каква е преценката ти досега? — попита направо той.

— За Мърсър ли?

— Да. Какво мислиш?

Мълчах. Въпросът бе толкова подвеждащ, че ми трябваше малко време, за да преценя какво да кажа. Очевидно в момента съществуваше някакво неразбирателство между Мърсър и екипа му, но също така бе очевидно, че са работили заедно достатъчно дълго и между тях се бе създала близост. Днес той бе казал и направил неща, които ме подразниха, но с времето човек развива известна слабост към подобни странности. Щеше да е груба грешка от моя страна, ако кажех нещо негативно. Освен това, колкото и да бе странно, не исках да говоря нищо лошо.

— Не е онова, което очаквах — отвърнах аз. — Толкова е известен, а ми се стори много по-човечен, отколкото си го представях.

Пийт кимна, но това не бе отговорът, който очакваше.

— Не ти ли се струва нестабилен? Не се притеснявай. Бъди откровен.

Намръщих се, макар да предвиждах този въпрос. Но пък Пийт очакваше да отговоря откровено. Дали Мърсър ми се струваше нестабилен? Днешните ми впечатления бяха за човек, затрупан с папки, поел пълна отговорност за разследването, който премисля всяка стъпка още от първия подобен случай. Беше задълбочен, прецизен и ако трябваше да съм честен — много различен от другите ръководители на екипи, с които съм работил.

След това си спомних първата си среща с него в къщата на Симпсън — тогава ми направи впечатление колко е състарен. Истина беше, че съвсем не бе суперменът, какъвто го изкарваха. Приличаше на човек, отслабнал много, който може лесно да рухне. Да, определено забелязах някаква уязвимост.

— Може би, малко — признах аз.

— Помниш ли как се държа на интервюто ти за работа?

— Стори ми се разсеян.

Това бе доста меко казано и всички го знаехме. Мърсър почти не ми проговори, освен когато стана въпрос за срещата ми с Джейкъб Нийлс. През останалото време останалите от екипа задаваха въпросите, които ги интересуваха. Имах чувството, че просто изчаква търпеливо да приключат.

— Разсеян — съгласи се Пийт. — От известно време е все така. Откакто се върна на работа, буквално се влачи. Стои на работното си място от девет до пет, но не поема тежки случаи. Не желае да се обвързва.

Темата бе щекотлива, но тъй като вече я бяхме започнали, реших да говоря открито:

— Значи е така след нервния срив.

— Да. — Пийт сведе поглед и кимна. — След нервния срив. Дава го по-леко. Заема се единствено с абсолютния минимум.

— Стъпва на пръсти — обади се Грег.

— Точно така. Днес обаче стана съвсем различен. Прилича повече на шефа от едно време. Отдаден на работата. Вглъбен.

Той погледна часовника си.

— Седем и половина е. Не се е застоявал до толкова късно от две години.

— Значи се притеснявате.

— Не само заради това — отвърна Грег. — Заради случая. Не би трябвало да се захваща с него.

— Вече обсъждахме този въпрос — сопна се Пийт. Гласът му прозвуча остър и висок. Той замълча за миг и се обърна към мен. — Обсъждахме този въпрос, преди шефът да се върне на работа. Знаехме, че ако стане ново убийство, Джон ще иска да се включи. Затова решихме, че ако това се случи, ще импровизираме. Проблемът е, че го правим по различни начини.

Погледнах Грег, той сви рамене и не направи никакъв опит да се извини.

— Моите възражения бяха ясни. Пийт е този, който решава.

— Не започвай, защото денят беше отвратителен — сряза го Пийт. — Съжалявам. Просто в момента не знам къде сме.

— А според вас той как се справя за момента? — попитах аз.

— Не знам. Когато се върна, нямаше по никакъв начин да му позволим да се заеме със същия случай. Само че сега… на мен ми се струва добре. От една страна, се радвам, че е толкова задълбочен. Отново е какъвто беше преди. От друга обаче, съм силно притеснен.

Въздъхнах тежко. Преди да успея да кажа каквото и да е, Грег се намеси.

— Мама му стара, Пийт. Той трябва да чуе и останалото.

Погледнах от единия към другия.

— Кое?

— Ти забеляза ли, че случаите не са свързани? — попита Грег. — Официално. В компютърната система.

Не бях забелязал.

— Не съм. Но забелязах, че не го споменава в доклада си пред детектив Уайт.

Грег кимна.

— Точно така. Самият той го отрича.

— Не разбирам.

Пийт се приведе напред и продължи да обяснява:

— Грег говори за онова, за което спореше одеве с Джон. Така ще му даде още храна за размисъл, за да има какво да отрече и отхвърли като възможност.

— Не, дадох тази възможност на вас.

— Все едно.

Поклатих глава.

— Каква е тази възможност?

— Възможност да отрече, че случаите са свързани — уточни Пийт. — Това разследване не е на Джон. Официално се води на Джеф Хънтър. А като знам какви са им отношенията, Уайт няма по никакъв начин да позволи на Джон да доближи случая. Просто няма да го допусне. А когато разбере… Разбираш, нали?

— Джон има основание да отрече — повтори Грег.

Отпуснах се назад на стола и скръстих ръце. Обмислях чутото досега.

От мига, в който прочетох за смъртта на Андрю Дайсън, очаквах нещо подобно. Първия път, в който Мърсър е попаднал на този случай, са убили негов колега и той е получил нервен срив. Напълно естествено беше екипът му да се притеснява. На тях им се налагаше да балансират предаността и приятелството към шефа с тревогите как ще му се отрази повторното отваряне на случая. Добре че ми обясниха какво става. Само че досега аз не се бях замислял за влиянието, което изборът им щеше да има върху професионалните отношения и върху отговорността ни към целия отдел. Сега, след като бях част от тях, трябваше много внимателно да заема позиция. Едно е да отричаш, друго е да се държиш недостойно.

Поне за момента, нямаше никакво съмнение на кого съм предан.

— Очевидно ще следвам вашия пример.

— Добре — въздъхна Пийт. — Работата ти е същата, както досега. Ние сме тук, за да го подкрепяме. По един или друг начин, това и ще направим. Надявам се да намерим двамата отвлечени, преди да съмне.

— Джоуди и Скот — подхвърлих аз.

— Да. Защото един господ знае какво ще му стане, ако не успеем.

Останахме смълчани няколко минути, след това Пийт премести подноса си и се изправи. Изглеждаше изморен.

— Така — разпореди се той. — Ставайте. Трудното мина. Да се захващаме с лекото.

Всички се изправихме и в същия момент чухме някакво пиукане. Пийт посегна към пейджъра на колана си и се намръщи за секунда.

— Един от вановете. — Той наклони леко глава, след това ме погледна. — Твоят екип е попаднал на нещо. Хиляда лири ли каза, Грег? Готов съм и чек да приема.