Стив Мосби
50/50 убиец (20)

4 декември

5 часа и 20 минути до изгрева

02:00 часът

Марк

Всеки етаж от болницата се отличаваше със свой нюанс. Рецепцията и чакалнята на първия бяха в бледосиньо. Тук, на горния, всичко бе или в избеляло зелено, или в тюркоазено. Човекът, проектирал сградата, беше използвал най-различни цветове. Независимо от това атмосферата бе типично „болнична“, казах си аз. Ако се събудиш объркан, пастелните нюанси щяха веднага да те убедят, че си болен.

Заради предстоящия разпит Скот Банкс бе преместен в отделна стая в източното крило на сградата. Помещението бе малко, с място колкото за единично легло и необходимите уреди за отчитане на жизнените показатели. Имаше стол, на който да седна аз, и още един. Освен това беше много тъмно. Щорите бяха спуснати. Приглушената светлина изглеждаше напълно подходяща, за да може бинтованата фигура на леглото да се скрие в сенките.

В момента Банкс спеше, бавното му постоянно дишане се прекъсваше от гъргорене и свистене. Единственият друг звук в стаята бе от апаратурата. Постоянното пиукане на пулса се отчиташе от потрепваща зелена линия на монитора над леглото. Пациентът бе вързан към някаква интравенозна система, която поддържаше температурата на тялото му и вкарваше морфин, който да притъпи болката при събуждането.

Дясната страна на главата му беше плътно бинтована; на лявата буза имаше залепен анкерпласт. Окото, което се виждаше, бе спокойно затворено. Белите одеяла бяха дръпнати до брадичката на спящия. Отново се чу вече познатото ми гъргорене, гърдите му се надигнаха и спаднаха леко.

Усетих, че синхронизирам собственото си дишане с неговото и така постепенно ме обзе спокойствие. След като Пийт тръгна, долу се усети напрежение и аз въздъхнах облекчено, когато Ли се върна. Доведе ме тук преди десетина минути; качихме се в препълнен и много шумен асансьор, а след това поехме по безкрайни коридори, по които бързаха хора от персонала. Имах чувството, че откъдето и да минем, другите си намираха работа на същото място. По-опитният лекар се провираше с лекота, докато аз се бавех и едва чувах инструкциите, които ми даваше.

— В момента спи. Само за това ви моля, да го оставите да се наспи. Тялото му има нужда от почивка.

И така нататък.

Кимах, макар да знаех, че той не ме вижда, и се питах какво да правя. Да сръчкам пациента с химикалка или нещо подобно може би?

Когато стигнахме до стаята, охраната вече бе пред вратата. Човекът беше висок, едър, облечен в светлокафява униформа. Ли ме представи, но аз показах значката си, за да съм сигурен, че е ясно кой съм. С изключение на болничния персонал и мен самия никой нямаше право да влиза при Скот Банкс.

Сега седях тихо с папката на колене и се опитвах да систематизирам някаква стратегия за разпита. Тишината и мракът успокояваха и ми бе трудно да мисля. Усетих как напрежението, натрупало се от сутринта, се оттича, как умората от безкрайно дългия ден започва да ме притиска. Трябваше да се стегна, за да не се отпусна.

Увереността идва с опита.

Какво знаех за случая? Най-близкият паралел беше с Даниел Роузнийл. Той също е бил измъчван, но физическата болка бе само част от преживяното. Роузнийл бе принуден да изостави жената, която е обичал. Макар решението му да е било предизвикано от обстоятелствата, той не можеше да приеме собствения си избор и се опитваше максимално да се отдалечи от него. По всяка вероятност същото щеше да бъде и при Скот.

Иска да помогне, но го е страх да си спомни.

Представих си вратичка в главата му. Умът му щеше да заключи травмата. Все пак той щеше да вижда вратичката, която да му напомня за онова, което се крие от другата страна. Там бе приятелката му, грозеше я опасност и затова част от него инстинктивно искаше да отвори и да й помогне. Друга част от Скот Банкс знаеше, че останалото, което е заключено, няма да бъде допуснато да излезе. Работата ми бе да го убедя, че тези две части принадлежат на едно цяло. Трябваше да успокоя страха у него и да го разсейвам, докато отключвам вратата и му помогна сам да я отвори.

За тази цел изобщо не трябваше да се съобразя с проведения долу разговор. Ако мислех логично, знаех, че Пийт е прав. Приятелката на Скот сигурно бе мъртва, а убиецът бе избягал. Докато бях в стаята обаче, щях да се придържам към две истини.

Налагаше се да поддържам версията, че Джоуди е жива и че ще я намерим. Това бяха основните две правила.

След това оставаше методът.

Когато говорим за похвати, всички разпити си приличат. Спомням си, че разпитвах един старец, за когото бяхме сигурни, че е отвлякъл дете от детска площадка. Още щом седнах срещу него, знаех, че той е извършителят. Разяждаше го отвращение към самия него. От една страна, му се искаше да признае и да понесе последствията, но в същото време не намираше сили, за да си признае. Затова ни пробутваше само лъжи и се опитваше да се измъкне. Никога не бил ходил на детската площадка, бил другаде, така и не бил виждал момиченцето. Не би помислил да нарани дете.

Само че истината съществуваше с последователна хронология в спомените му, затова аз го поведох бавно, стъпка по стъпка. Къде бяхте в дванайсет часа? След това къде отидохте? Опишете ми деня си така, както си го спомняте. Старецът го описа, като от време на време се натъкваше на някоя от лъжите си и трябваше да прибегне до нова. След това започна да твърди, че не си спомнял ясно, затова аз отстъпих крачка назад и заговорихме за друго. После отново увеличих натиска. Нямаше мърдане и той го знаеше, затова истината излизаше на части. Да, бил на детската площадка, но не бил направил нищо — не бил виждал момиченцето. Десет минути по-късно се оказа, че може би я е виждал. След това призна, че е тръгнала да се поразходи с него, но нищо не се случило — оставил я при дърветата и сигурно някой друг я е наранил след това. И така нататък. Стъпка по стъпка, той се предаде. Знаеше, че сме го притиснали в ъгъла, но му бе трудно да признае направо „Аз го сторих“. Накрая на разпита ми се стори доволен, че всичко е излязло наяве.

Сега ситуацията бе различна, ала и тук можеше да приложа същия принцип. Преживяното от Скот представляваше дълбоко нанесена рана. Налагаше се да упражня натиск, отначало опипом и много предпазливо, за да разбера къде бе най-силната болка. После бавно да му помогна да свикне с напрежението. Щяхме да работим бавно и да стигнем до истината с много търпение.

Поне с толкова търпение, колкото ни позволяваше времето.

Преместих поглед от спокойно повдигащите се гърди към лицето му — към онази част, която се виждаше. Минаваше един след полунощ, оставаха по-малко от шест часа до изгрева. Независимо от обещанието, което дадох на доктор Ли, ако Скот Банкс не се събудеше скоро, щеше да се наложи да го побутна с химикалката.

Междувременно нагласих папката, облегнах се на стола и затворих очи.

 

 

— Господин полицай?

Гласът ме изтръгна от съня. Папката падна на пода и аз отворих очи тъкмо когато листовете се пръснаха като отворено ветрило. По дяволите. Наведох се и ги събрах. В същото време вдигнах поглед към леглото. Скот ме наблюдаваше. Умът ми нашепваше, че ако искам да съхраня самоуважението си, трябва да се престоря, че не съм заспивал. Все пак реших, че няма никакъв смисъл да се преструвам.

И на какъв професионалист ще се правиш сега?

— Много съжалявам — заговорих тихо аз, все едно той продължаваше да спи. — Денят беше дълъг.

— Няма нищо.

Той също говореше тихо. Може би стаята ни действаше по този начин или обстановката в болницата ни предразполагаше да шепнем.

— Стори ми се, че сънувате кошмар — продължи той.

— Така ли? Съжалявам.

Кошмарът вече избледняваше, но бях сигурен, че е свързан с Лиз. Не успях да си спомня какво точно съм сънувал. Дали не е било същото като сутринта? Единственото, което остана, бе споменът за шума на морето, как вълните се разбиват. Помнех познатото чувство на отчаяние, бе нещо като ненаситен глад, загнездил се в сърцето ми.

— И аз имам кошмари — призна Скот. — Не ги помня. Всичко ми се струва толкова объркано.

— Нормално е. Знаеш ли къде сме?

Той кимна бавно.

— За да ме пазите ли сте тук?

— Като по филмите ли? — Не успях да сдържа усмивката си — много добра работа щях да свърша като охрана, — но все пак на Скот щеше да му се отрази благотворно, ако знаеше, че някой го пази. — Нещо такова. Казвам се Марк Нелсън. Детектив съм. Тук съм, за да ти правя компания, да поговорим и да видим дали можем да хвърлим малко светлина върху случилото се тази вечер.

Той се замисли за момент, след това се опита да се надигне. Масичката на колелца до него също се помести, а системата леко се разклати. Обзе ме паника.

— Внимавай да не събориш нещо.

— Всичко е наред.

В гласа му прозвуча настойчивост, сякаш страдаше и не можеше да приеме мъката, но бе решен да продължи. Завивката се хлъзна настрани и разкри стегнато атлетично тяло. По кожата му се виждаха черни и алени петна. Не посмях да изкажа мислите си. Подобни синини не се появяват толкова бързо, освен ако не ти е нанесен много силен удар. Видях и превръзките, които покриваха множеството разрези. Системата на ръката му водеше към количката.

— Лекарят ти ще ни убие и двамата, ако види какво правиш — предупредих го аз. — Сериозен човек е той.

— Не искаше да говоря с вас.

— Знам.

— Само че трябва да поговорим.

Кимнах и веднага забелязах какви думи подбира. Каза „трябва“ и „не искаше“.

— Налага се да запиша разговора ни. — Посочих оборудването, което бях донесъл. — Може ли?

— Да.

— Ако по някое време искаш да спрем… — Разперих ръце. — Спираме. Ще починем и след малко ще продължим отново. По време на разговора ще се наложи да влизам и да излизам. Да видим как ще се получи.

— Не знам доколко мога да ви помогна. — Той се намръщи. — Главата ми непрекъснато се… върти се.

— Да започнем с по-леки въпроси — предложих аз. — Запази спокойствие, доколкото това е възможно. В момента може и да не помниш всичко ясно, но знам, че се притесняваш за приятелката си.

— Джоуди — прошепна веднага той.

— Знам, че се безпокоиш за нея. Затова е възможно да те обхване паника. Опитай се да не се тревожиш, доколкото това е възможно. Господинът, който отговаря за случая, е най-добрият. Затова ние ще се притесняваме вместо теб.

— Ама тя е още там. В гората е.

— Знаем. — Опитвах се да говоря колкото бе възможно по-уверено, за да му внуша спокойствие. — Ще я открием. Вече сме изпратили спасителен отряд и хората претърсват гората. Джоуди ще се оправи.

Той малко се успокои.

— Обещавате ли?

— Обещавам.

Смени темата.

— Първо искам да ми дадеш колкото е възможно повече информация. Някои от нещата, които кажеш, могат да ни помогнат да открием Джоуди, но по принцип ще говорим, защото си жертва на престъпление. Разговорът ни е за теб. Става ли?

Той кимна. Долових неувереност. Прецених нещата и реших, че е най-безопасно да откъсна мислите му от Джоуди. Засега бе най-добре да се движим по твърда почва. Оставих папката на пода и насочих цялото си внимание към него.

— Да започнем с апартамента ти. Днес си работил вкъщи, нали?

— Не може да се каже, че работих.

— Какво правеше?

— Тази седмица бях в отпуска. Имах малко работа на компютъра. Фотоизкуство.

— Разбрах. Художник ли си?

— Не. — За момент ми се стори тъжен. — Не точно, въпреки че днес се занимавах точно с това. После отидох в свободната ни стая да вдигам тежести.

Нашата свободна стая. Значи живее с Джоуди. Не е изненада, но е важна подробност. Отново изникваха въпроси. Двамата бяха стабилна двойка, но вместо да ги държи в дома им, както бе правил с другите, 50/50 убиецът ги бе отвлякъл в гората. Защо бе постъпил по този начин?

— По кое време? — попитах аз.

— Към три, струва ми се.

Скот ми разказа онова, което помнеше. Говореше откъслечно, но това се дължеше на болкоуспокояващите и на общото състояние на объркване. Важното бе, че основните подробности бяха същите като онези, разказани на първия полицай, а след това и на лекарите. Хубавото беше, че онова, което Банкс помнеше, бе точно и ясно.

След като приключил с упражненията, чул шум и излязъл от стаята, защото решил, че Джоуди се е прибрала рано от работа. Телевизорът бил включен, но холът — празен. Влязъл.

— Остана ми време колкото да се зачудя какво става и той ме нападна.

Мъжът се криел в кухнята, изскочил и се хвърлил към Скот. Успял да го повали, ударил го здраво и притиснал нещо към лицето му. Това бе всичко, което помнеше от случилото се в апартамента.

Колкото повече говореше, толкова повече се отчайваше — гневът му избликваше, докато накрая не успяваше да прикрие отвращението към себе си. Познавах това чувство. Към края, когато довършваше, ако ръцете му не бяха омотани в превръзки като боксови ръкавици, сигурно щеше да започне да се удря по бедрата от безсилие. Поне аз така правех преди шест месеца, когато чувствата ме задушаваха. Понякога човек трябва да намери отдушник.

— Бях толкова глупав — заяви той. — Напълно безполезен.

— Няма такова нещо.

Опитах се да се поставя на негово място. Очевидно бе, че се поддържа в добра физическа форма, но отделеното време не бе дало никакъв резултат в нужния момент. Ако бе успял да се защити когато трябва, всичко щеше да е съвсем различно. Имаше чувството, че провалът му бе обрекъл и двамата на онова, което беше последвало.

Започваше да се обвинява, а аз исках да го предпазя от това.

— Понякога и аз вдигам тежести — заговорих аз. — Нали знаеш как се чувства човек, след като потренира — почти нямаш сили да вдигнеш ръце. Мъжът, който ти е причинил всичко това, е вършил подобни неща и преди, освен това е много умен. Изчакал е да се изтощиш, да настъпи моментът, когато няма да можеш да се бориш, и те е разсеял, за да има предимство. Никой не би успял да реагира по друг начин.

Той само поклати глава.

Не става, казах си аз. Продължавай нататък.

— Да поговорим за мъжа с дяволската маска.

Отново вдигнах папката, единствено за да не висят ръцете ми.

— Знам, че е трудно — продължих аз, — но искам да го отделиш като образ в мислите си. Не ми разказвай за нещата, които е направил, интересува ме онова, което можеш да ми кажеш за него самия. Представи си го, че е застанал на улицата. Как е облечен?

Отвращението по лицето на Скот се запази, но той малко се поотпусна. Обмисли внимателно въпроса.

— Не съм сигурен за дрехите му — отвърна той. — Беше с маратонки. Бели, износени. Дупките за връзки бяха в синьо, струва ми се. Тъмни. Иначе беше облечен в черно, доколкото си спомням. Все едно бе в гащеризон.

Банкс говореше тихо и лицето му се отпусна. Очакваше ни нощ на приливи и отливи. Всеки път, когато се намръщеше, трябваше да се отдръпвам.

Поговорихме за дрехите на нападателя и отново се върнахме на физическите му данни. След като Скот потвърди онова, което знаехме за убиеца — къса кестенява коса, доста висок, едър, — забелязах, че е достатъчно спокоен, за да го попитам за нещо по-точно.

— Помниш ли как стигнахте в гората? — попитах аз.

— Бяхме в един ван.

— И двамата с Джоуди ли?

Той кимна.

— Тя вече беше отзад, завързана. Почувствах се ужасно. Май спряхме някъде, веднъж или два пъти, не помня.

— Какво се случи след това?

— По едно време… той май слезе, но не съм много сигурен.

Намръщи се и отново ми се стори ядосан.

Отново си казах: давай.

— Добре. Значи ви отведе в гората.

— Когато слязохме и тримата, ми сложи чувал на главата. Нищо не можех да направя.

Кимнах. Всеки път, когато настъпвах, чувството му за вина изплуваше под една или друга форма. Непрекъснато се луташе между трябваше да или не можех да направя нищо.

Реших да пренавия часовника напред.

— Значи си бил с нещо на главата, докато сте вървели към гората, а после? Помниш ли какво стана?

Той поклати глава.

— Сещаш ли се колко време тича, преди да излезеш на пътя?

— Не. Тичах известно време.

— Няколко минути, около час?

— Не помня. Стори ми се по-скоро час.

Погледнах към монитора, където се отчиташе пулсът му. Сърдечният му ритъм се бе ускорил. Време бе да се отдръпна.

— Няма значение — успокоих го аз. — Помниш ли къде беше непознатият по това време? Преследваше ли те?

— Да ме е преследвал? — Скот се намръщи. — Не.

Забелязах, че продължава да обмисля въпроса. Очевидно това питане водеше след себе си други. Ако не е бил преследван, защо? Как е успял да се измъкне? След малко подсъзнанието му подсказа да престане и да не настоява.

— Много се извинявам. — Поклати глава. — Всичко от гората ми е като… отделни проблясъци. Тъмно и студено. Тичах през повечето време. Всичко ми е напълно размазано, докато не излязох на пътя.

— Добре.

— Помня, че си говорех сам. Това беше в гората, преди да изляза на пътя. Повтарях си непрекъснато, че всичко ще бъде наред.

— Напълно разбираемо — кимнах аз. — В подобни ситуации подсъзнанието е водещо. Така ти помага да преодолееш нещата.

В този момент се случи неочакваното. Нещо, или спомен, или откъс от сън, се появи в главата ми. Беше глас, по-ясен и натрапчив от мислите ми.

Плувай, нареди той. Плувай с всички сили.

Тръснах глава.

— Това е всичко, което си спомням — обади се отново Скот. — Както вие казахте, някой друг е поел волана в свои ръце и аз съм се озовал на задната седалка. Нито знаех къде съм, нито какво правя.

— Не се притеснявай. — Приведох се напред и отново тръснах глава. Гласът бе млъкнал, но имах чувството, че нещо пълзи в главата ми. — Ако не помниш, значи за момент няма да говорим по този въпрос.

Стегни се. Само че не беше никак лесно. Сърцето ми щеше да изскочи. Гласът бе довел и паниката със себе си. В този момент усетих, че не мога да мисля.

Двамата със Скот се гледахме. Той чакаше да му задам въпрос.

— Добре — продължих аз. — Така, да поговорим сега за Джоуди. Как би я описал? Какво представлява като човек?

Той понечи да отговори, след това затвори уста. В първия момент изражението му показа недоумение и осъзнах, че съм допуснал грешка. Избързах. Преди да успея да дам на заден, лицето му се сгърчи и той заплака.

За секунда останах неподвижен, докато си повтарях, че съм скапан идиот.

— Няма нищо — прошепнах аз.

Само че не беше така. Въпросът може и да не бе за най-мъчителната част от преживяното, но и нямаше нужда. Оставаше си фактът, че той бе изоставил Джоуди в гората. Може и да не помнеше как е станало, но щом се замислеше за нея, подсъзнанието му нашепваше, че е слабак и предател. Какво е представлявала? Чувствата му към момичето отвеждаха право към събитията от тази вечер. Сигурно умът му пристъпваше по нажежена жарава и ако аз мислех трезво и последователно, както трябваше, щях веднага да се сетя.

— Няма нищо — повторих аз.

Само че завесата се бе спуснала. Той продължаваше да плаче тихо. Въздъхнах вътрешно, подразнен от себе си. Какво, по дяволите, ми ставаше? Може пък така да бе по-добре. Вероятно беше настъпил моментът и двамата да си починем.

Банкс не ме слушаше, но все пак му го казах, когато се изправих: изрекох същата лъжа, с която бях започнал разговора ни. Обзелото ме отчаяние притискаше убедеността, към която се стремях.

— Ще я открием — уверих го аз.