Стив Мосби
50/50 убиец (29)

4 декември

2 часа и 50 минути до изгрева

04:30 часът

Ейлийн

Ейлийн отново сънуваше същото. Бе сънят, разтревожил я предишния петък и заради който говори с Джон, докато закусваха. Същият сън, в който той я изостави.

Надявам се, нямаш намерение да ме зарежеш.

В истинския живот той й бе казал, че е прекалено уморен, за да го направи, ала в съня бе открил достатъчно енергия, за да действа. Дрехите му ги нямаше в гардероба; книгите липсваха от полиците, картините бяха свалени от стените. Тя се луташе от стая в стая и погледът й попадаше на вещите й, останали самотни, след като неговите вече ги нямаше. Уютният дом, пълен с нещата на двама, се бе превърнал в полупразна къща. Останалите предмети изглеждаха не на място, грозно разпилени. Когато мъж и жена обединят живота си, не можеш просто така да изтръгнеш единия и да очакваш останалият в общия им дом да продължи както досега. Не се получаваше. Нещата до този момент са били внимателно балансирани, което означаваше, че липсата на равновесие ще ги съсипе.

Отначало шумът я изтръгна от съня. Събитията от него все още й се струваха напълно реални, когато се опомни и усети, че лежи по гръб в собственото си легло, покрита със завивките.

Алармата се бе включила.

Нещо не беше наред. Тя надигна глава от възглавницата и огледа стаята с подпухнали очи.

Завесите бяха черни, тоалетката бе обгърната в сянка. Погледна часовника. Четири и половина. А пък цифрите не мигаха като след спиране на тока.

Телефонът бе в кабинета.

В този момент си спомни подробностите — Джон щеше да работи до късно; бе уплашена и много ядосана; беше го накарала да й обещае, че ще й звъни на всеки два часа. Какво се бе случило? Имаше намерение да остане будна, за да види дали ще й се обади. Спомни си, че се отпусна на леглото, за да си почине, а след това очевидно бе заспала. Идиот, помисли си тя.

Добре поне че се бе обадил.

Спусна крака на пода и се изправи. Усети, че едва запазва равновесие. Виното бе размътило мозъка й и светът се бе килнал на една страна. Не успяваше да върви в права линия по коридора, защото беше тъмно, а и защото всичко се люшкаше. На няколко пъти се блъсна в стената, след това в парапета, накрая пропусна вратата към кабинета, но опипа студената стена и разбра, че я е подминала. Трябваха й три или четири отчаяни секунди, за да намери ключа за лампата. Присви очи, потри ги, за да смекчи болката от светлината.

Телефонът продължаваше да звъни.

— Ало?

— Ейлийн?

Гласът беше мъжки, но не звънеше Джон.

— Обажда се детектив Хънтър — представи се той. — Много се извинявам, че звъня толкова късно. Ако не се налагаше, не бих го направил.

Хънтър. Представи си противния колега на Джон и се намръщи. Естествено, че не би я притеснил, ако не се налагаше. Какво, по дяволите, искаше сега? Защо не се обаждаше Джон…

Застина на място. Нещо му се беше случило.

В гърдите й се надигна паника, загриженост; обичта към съпруга й много скоро измести гнева, че я е пренебрегнал, че е поел огромен риск. Ако бе ранен, ако нещо му се бе случило… Не, ако му се бе случило нещо, нямаше да й звъни Хънтър. Щеше да се обади човек от екипа. Значи ставаше въпрос за…

— Джеймс Риърдън — спомни си тя. — Открихте ли го?

— Още не.

— Какво тогава искате?

— Обаждам се заради съпруга ти.

В гласа му прозвуча нотка на задоволство. Ейлийн затвори очи и усети, че подът пропада под краката й. Нямаше представа какво ще чуе, но бе убедена, че няма да й хареса.

— Има нещо, което е редно да научиш — обясни Хънтър.