Стив Мосби
50/50 убиец (24)

4 декември

4 часа и 20 минути до изгрева

03:00 часът

Марк

След като Пийт тръгна да ръководи претърсването, аз се свързах с екипа си, който провеждаше разпитите на съседите до местопрестъпленията. Подразних се, защото и тримата изглеждаха така, сякаш можеха да продължат в същия ритъм още дни наред, докато аз едва си държах очите отворени. Бях толкова уморен, че почти не можех да мисля. Но пък те прослушваха записите от разпитите в удобен топъл офис, където имаха достатъчно кафе и можеха да пият чаша след чаша.

Обясних им какво се иска от тях. Събудете съседката на Кевин Симпсън — извинете й се и й покажете снимката на Джоуди Макнийс за идентификация. След това открийте някой от службата на издирваната и проверете дали е била в офиса през последните няколко дни. По-късно ще има още работа, подхвърлих аз, макар да не им казах никакви подробности. Двете задачи бяха достатъчно неприятни, а в скоро време ги очакваха нови. Екипът изглеждаше готов. Завидях им за енергията. Каквито и извинения да си търсех, не можех да отдам всичко на кофеина.

Докато се качвах към стаята на Скот, умората ме притисна с пълни сили. Вървях по коридора, всичко пред мен беше като размазано, от време на време имах чувството, че нямам представа къде съм. Същевременно се стараех да изтласкам мислите си. Когато спрях, ми се стори, че всичко около мен се върти. Бях пиян от умора.

— Извинете, полицай.

— Извинете.

Долу не беше чак толкова зле. Едни от хората на първия етаж се движеха на малки групи, други разнасяха папки или бутаха колички, трети чистеха. Един етаж по-нагоре никой не се мотаеше безцелно. Там лекарите спасяваха човешки живот, всичко се вършеше на бързи обороти. Трябваше да се дръпна настрани, да се престоря на незабележим, за да не се пречкам. Да не говорим, че не знаех как ще успея да изпълня задачата си. Чувствах се нестабилен, трябваше да си възвърна поне част от спокойствието, преди да продължа разпита на Скот.

Две минути по-късно се усещах по абсолютно същия начин и не бях помръднал от мястото си.

Бях забравил колко тиха е стаята. Меката светлина навяваше спокойствие, подсилено от равномерното пиукане, което отбелязваше пулса на Скот. Намерих го в същото положение, в което го оставих — с глава, извита към пуснатите на прозореца щори. Реших, че се чувства удобно, и ми се стори, че е заспал. Само че той ненадейно се обърна към мен.

— А, вие ли сте? — Почти веднага се врътна отново към прозореца. — Мислех, че е лекарят.

Затворих тихо вратата.

— Имаш ли нужда от лекар? Мога да го викна, ако кажеш. Повярвай ми, тук е пълно с лекари.

— Всъщност, надявах се да сте вие. Съжалявам за одеве.

— Няма за какво да съжаляваш.

Седнах на стола до леглото с леко разтреперани крака и включих апаратурата за запис.

— Колко е часът?

— Минава три — отвърнах аз.

— Още ли не сте я открили?

— Още не — признах аз. Въпросите му бяха интересни. Дали имаше представа, че имаме краен срок? — Но ще я намерим. Екипи от полицията я търсят в гората. Набелязали сме някои места, където може да я държи.

За времето, през което бях навън, бях забравил колко ужасно изглежда Скот. Макар скрити зад превръзки и марля, раните му имаха ужасен вид.

— Само че районът е доста голям — продължих аз. — Затова се нуждаем от всичката помощ, която можеш да ни окажеш. Знам, че ти е безкрайно трудно, но на всяка цена трябва да си спомниш колкото може повече от случилото се.

Дали светлината ми играеше номера, но ми се стори, че сенките по лицето му станаха по-наситено сиви. Болката му сякаш бе по-изразена, заровила се още по-дълбоко в сърцето. Имах усещането, че се измъчва. Все едно мъртвите спомени, които избягваше, бяха оставени някъде в гората и сега призраците им придобиваха плът и кръв под меката светлина. Скот изглеждаше така притиснат от тъга, че физическата му болка бе притъпена.

Най-сетне се обърна към мен, прекалено уморен, за да се срамува от потискащото го нещастие. Нито поклати глава, нито потърси извинение.

— Спомних си нещо. Странно е.

— Какво?

— Ванът. Помните ли, че ви казах, че сме спирали два пъти.

— Разбира се.

— Може и да ви се стори странно, но ми се струваше, че във вана има дете.

Не успях да прикрия изненадата си.

— Дете ли?

— Бебе — уточни той, сякаш така нещата щяха да си дойдат на мястото. — Онзи с дяволската маска непрекъснато шепнеше нещо на бебето на предната седалка. Все едно го успокояваше. Освен това чух плача на детето. После, след като спряхме, бебето повече не се чуваше.

Погледнах го за момент, за да преценя казаното. Не знаех дали да му вярвам, но не биваше да забравям преживяната травма и лекарствата. Може би умът му се опитваше да си обясни нещо, което не бе свързано с отвличането.

Но пък, от друга страна, може и да беше истина. Това означаваше, че е прав: наистина беше странно. Записах си, за да го обсъдя с останалите, когато сляза при тях.

— Помниш ли какво каза мъжът?

— Не. По това време не каза почти нищо.

Замълчах за миг.

— Ами после?

— Да — кимна бавно той. — Всъщност той много говореше. Имам чувството, че съм се събудил със страшен махмурлук. Знаеш, че си приказвал с някого, но какво точно, си остава загадка. Говорили сме за нещо важно, но така и не е ясно за какво.

Той се замисли, напрегна се, след това поклати глава. Не ми се стори потиснат, просто объркан и аз реших, че предпочита да му задавам въпроси.

— Човекът — започнах предпазливо аз — преследва хората дълго. Научава много за тях. Онова, което разбере, го използва срещу жертвите си.

— Нищо не разбирам. Какво означава това?

— Знам, че те е наранил. Работата е там, че той наранява хората не само физически. Сигурно ти е казал неща, които са те разстроили дълбоко. Може да ти е споменал нещо за Джоуди например.

Скот ме погледна.

— Това напомня ли ти нещо? — попитах аз.

Мислите му се залутаха нанякъде.

— Скот?

Отговорът му долетя съвсем тих:

— Кевин.

Опитах се да скрия вълнението си, както и че името ми е познато.

— Това ли помниш?

— Така мисля. Разказваше ми за Кевин.

— Кой е Кевин?

Той понечи да отговори, ала спря и извърна глава настрани.

Внимавай, предупредих се аз. Не го насочвай. Нека ти каже сам, когато му дойде времето.

Той гледа дълго към прозореца. Аз седях тихо и слушах пиукането на апарата. През всичкото време се питах дали търси думи, или се опитва да си припомни повече, или пък просто не е решил дали да говори с мен.

Най-сетне каза:

— Джоуди ми беше изневерила.

— И какво?

— Нямаше връзка. Просто флирт за една нощ.

— Кога се е случило?

— Преди две години. Кевин беше неин приятел от университета. Когато завършили, двамата решили да направят заедно фирма. Започнали от нищо. Беше тръгнала доста добре и веднъж, когато били в командировка, отседнали в хотел.

Пое си дълбоко дъх, след това зареди фактите бързо, сякаш бе на самия край на физическо упражнение:

— Тя се напила. Накрая го изпукала. Обади ми се на следващия ден и ми призна. Сега вече няма значение, но човекът с маската говореше за тази случка.

Облегнах се на стола.

Не очаквах подобно признание и ми трябваше малко време, за да осмисля казаното. Той ми казваше не само, че Джоуди е положила основите на ККЛ заедно с Кевин Симпсън, че е спала с него преди две години, а и че 50/50 убиецът е знаел. Бе напълно възможно дяволът да е преследвал двойката през цялото това време, но ми бе трудно да го приема. Но пък ние не бяхме чули нищо за него през този период. Както каза Мърсър, той е планирал нещо през изминалите две години.

— Какво стана след онази нощ? — попитах аз.

— Поговорихме, обсъдихме нещата. Разделихме се. Но пък ставаше въпрос за грешка, допусната от пиян човек. Не исках да се разделя с нея заради това.

Спомних си какво обсъждахме, докато бях долу — Джоуди работела в застрахователна фирма.

— Тя напуснала ли е?

— Тя сама реши — не съм я молил. — Не успя да прикрие разочарованието си. — Не я спрях, но ако беше останала, от връзката ни нямаше да излезе нищо. Беше вляла толкова от себе си в тази фирма. Да не говорим, че с него се виждаше много по-често, отколкото с мен, а аз нямаше да мога да продължавам по този начин. Сигурно е разбрала. Накрая избра мен.

— Добре.

Ами после? — питах се аз.

Скот говореше за нещо, случило се преди две години. Да не би Джоуди да е имала връзка със Симпсън през всичкото време? Да не би 50/50 убиецът да му е казал точно това? Сигурно е било така.

Веднага пролича, че Скот е разстроен.

— Тя избра мен — повтори той.

Подборът му на думи бе достатъчно красноречив. Тя избра мен. Очевидно се насочваше към случилото се, обзет от страх, че няма да му хареса онова, което знаеше.

— Всичко е наред — успокоих го аз. — Вече ти казах, че непознатият ти е казал всичко това единствено за да те нарани.

— Това ли е „играта“?

Погледнах го и се поколебах какво да отвърна. Той чакаше отчаяно някакъв отговор, ала истината можеше да му дойде много.

— Какво помниш за „играта“?

— Просто думата. Спомена нещо за игра. Каза, че съм щял да му благодаря накрая. — Половината от лицето му, която не бе бинтована, ми се стори изпълнена с решителност. — Разкажете ми.

Зяпнах го. Изражението му не се бе променило. Както бях сигурен, че е дошъл моментът да сменя темата, така и знаех, че ни е необходима информация. Би трябвало да го притисна, доколкото е възможно. След като питаше, защо да не му кажа?

— „Играта“ — отвърнах тихо — включва набелязани двойки. Единият трябва да умре на сутринта и партньорите са тези, които решават кой от двамата. Престъпникът избира единия и използва емоционални и физически мъчения, за да го принуди да предаде другия. Това е играта.

Звучеше грубо и потискащо, но нямаше друг начин, по който да му обясня. Разкажете ми, настоя той. Ето, разказах му. Облегнах се назад и го погледнах.

На пръв поглед решителността му все още си бе същата, ала се бе появило още нещо. Изплуваха спомени или може би той разбираше какви ще бъдат последствията, ако си възстанови фактите. Смелостта му се стопи. Започна да го обхваща паника.

— Значи съм я предал, така ли?

— Не го знаем със сигурност.

— Така излиза.

— Каквото и да се е случило — прекъснах го внимателно аз, — ти не си могъл да направиш абсолютно нищо.

Той преглътна. Гласът му потрепери.

— Защо?

Наведох се към него.

— Защо го прави? — попита Скот.

Точно това бе въпросът.

Този въпрос е винаги същият, нали? Бях си го задавал безброй пъти през последните шест месеца и отговорът нито веднъж не ми бе по вкуса. Защо се удави тя? Заради събитията на плажа. Заради физиката на вълните. Заради биологичното състояние на тялото, когато е във водата. Това са единствените причини. Исках нещо по-задълбочено, ала истината бе, че светът не се интересуваше от нещата, важни за мен.

Защо убиецът причиняваше толкова болка и мъка на тези хора? Дали го правеше, за да съсипе любовта между тях, да ги накара да си обърнат гръб? Той бе вълк единак, каквото и да означаваше това. Той бе дяволът. Само че тези отговори събуждаха нови въпроси. Когато попиташ „Защо“, отговорът е съчетание от стотици различни причини. Нито една не ти носи удовлетворение, а всички, взети заедно, те объркват. Също като мен, Скот не желаеше да знае отговорите. Питаше „защо“ на едно по-различно ниво, там, където ясни отговори не съществуваха.

— Не знаем — признах аз. — Можем единствено да интерпретираме фактите и да градим теории. Когато го хванем, може би ще успеем да му зададем лично въпросите. Най-важното в момента е да го спрем, преди да нарани Джоуди.

Повече, отколкото я е наранил в момента.

По лицето на Скот все още личеше паника, ала поне чувствата не го бяха задушили.

Посегнах към папката, която бях донесъл, извадих снимката на Карл Фармър и я показах на Скот. Той я взе от мен, погледна я и лицето му замръзна. Ръцете му се разтрепериха.

— Той ли е? — попита Скот.

— Надявах се ти да ми кажеш.

Той се бе съсредоточил и оглеждаше внимателно образа.

— Виждал съм го по-рано. Сигурен съм. Бил е в къщата. Преди няколко месеца. Той провери електромера ни.

— Добре.

Помислих си: най-сетне. Вече разполагахме с две следи от два независими източника. Макар и малко вероятно, 50/50 убиецът ни бе позволил да видим лицето му.

— Само че не съм сигурен дали това е мъжът от гората. — Върна ми снимката. — Спомням си само, че приличаше на дявол. Не само заради маската. Човекът, за когото мисля… той дори не беше човек.

Банкс се обърна към щорите, а аз продължих да мълча. Даниел Роузнийл бе казал нещо много подобно.

Беше дяволът.

Не е бил дяволът, разбира се. Няма такова нещо като дявол. Просто има объркани хора, които се поддават на внушение. Макар да знаех, че е така, не бях сигурен дали Даниел и Скот грешат. В студения ни свят на причина и следствие, в който има отговори, които не ни удовлетворяват, думите им може би бяха съвсем точни.

— Каменни стени — прошепна Скот.

Все още бе извърнат настрани, към прозореца. Независимо от всичко се развълнувах.

— Каменни стени ли?

— Беше ме натъпкал в… помещението беше с каменни стени. — Преглътна. — Това го помня. Беше тясно, много тясно. Зидът почти допираше раменете ми.

— Добре, Скот. Това е много добре.

Значи е бил държан в някаква сграда в гората. Така се ограничаваше районът на търсене. Доколкото помнех картата, постройките бяха пръснати на няколко места. Това бе възможност. Може би имахме шанс да открием Джоуди преди изгрева.

— Помниш ли нещо друго?

— Само каменните стени. Той беше клекнал пред мен и ми говореше.

Банкс кимаше непрекъснато. Нещо го измъчваше, ала той се опитваше да изтърпи доколкото може.

— Шепнеше в тъмното. Беше съвсем близо. Много ме беше страх.

Бях измъкнал всичко, което ми бе необходимо от втория разговор. Инстинктът ми нашепваше да отделя Скот от пътя, по който го водеха спомените. Само че нямаше да е справедливо. Прекалено едностранчиво щеше да се получи. Той бе готов да говори, а аз бях готов да слушам.

— Непрогледен мрак ли беше? — попитах аз.

— Не, имаше малко светлина.

— Огън, може би?

— Да, струва ми се. Той го използваше, за да…

Спомените му нахлуха без всякакво предупреждение.

Престана да кима, спря да говори и притихна. След това бавно вдигна ръка към лицето си. Едва се удържах да не направя същото.

— Всичко е наред, Скот — успокоих го аз. — Всичко е наред.

— Стените бяха каменни.

— Благодаря ти. Справи се блестящо.

— Стари каменни стени.

Този път не се разплака, но задържа ръка върху раненото си око, сякаш изведнъж бе попаднал в непонятен свят. Сам му бях причинил всичко това. Искаше ми се да остана, за да му помогна да се справи с върналите се спомени. Вместо това трябваше да го оставя за кратко. Налагаше се спешно да отнеса новата информация долу и да съобщя на Пийт накъде да се насочи заедно с екипа си.

— Трябва да отскоча до долу, Скот.

Чувството за вина нахлу в мен, докато се навеждах за звукозаписното устройство и се отправях към вратата. На прага се обърнах назад.

— Благодаря ти — промълвих аз.

Той, изглежда, не ме чу. Все още гледаше към прозореца, а ръката му докосваше превръзките на лицето.