Стив Мосби
50/50 убиец (37)

4 декември

1 час до изгрева

06:20 часът

Джоуди

Внимателно.

Тя прехвърли слушалките между пръстите си. Усети, че са леко вдървени. Кожата й бе ледена, което щеше да й попречи дори да ги нямаше белезниците. Бе тъмно и почти не виждаше какво прави.

Поне знаеше какво прави.

Пулсът й се ускори. Някъде в дробовете й затрептя желание да се разкрещи, но тя го потисна. Не си позволи дори да се изсмее на глас.

Откакто се сети за тази възможност, Джоуди нямаше търпение да започне. Мъжът отвън щеше да се събуди всеки момент. Много й се искаше да върне времето назад и да се удуши с голи ръце. Как можа да се свива и да слуша музика, да се остави така на ужаса и на самосъжалението? Възможно бе да е спал часове наред. Бе изгубила толкова много време, предавайки се на чувството за вина, на безсилието и ужаса. Нямаше никакъв смисъл да се връща към изминалите часове.

Главата на микрофона приличаше на малък овален камък. Тя го прехвърли между пръстите си.

Обикновено го нагласяваше в ухото си и той си оставаше там. Кабелите образуваха буквата Y, като едното разклонение бе малко по-късо от другото. В основата бе щифтът, който влизаше в айпода.

Вече го бе разкачила и бе оставила тялото. Коленичи пред каменните плочи в задната част на склада, стисна по-късия кабел и го прокара по най-острия камък, който успя да напипа. Преряза тънката пластмаса и стигна до жичката вътре. Протри я, докато се откъсна от главата на микрофона.

Коленичи пред вратата, стиснала цял метър кабел с парченце пластмаса накрая.

Отново надникна през пролуката. Мъжът не беше помръднал. Продължаваше да лежи, където и преди. Очевидно спеше. Очевидно. Не бе сигурна, защото не виждаше лицето му. Може би огънят го хипнотизираше и мислите му бяха изгубени в пламъците. Възможно бе и да я чакаше да опита да избяга.

Майната му, помисли си Джоуди. По един или друг начин щеше да разбере.

Просто действай, нареди гласът.

Той й се стори много по-убеден в правотата си, отколкото преди, но сега вече и имаше право. Когато се отпусна на импровизираната каменна седалка, той я убеждаваше, че още нищо не е свършило. Повтаряше й да се насочи към онова, което знаеше. Макар Джоуди да бе убедена, че не разполага с нищо, може би грешеше. Дали пък нямаше някоя незначителна подробност, за която не се бе сетила? Дали в плана му нямаше някоя пукнатина, недостатък, който да й даде желаната възможност? Животът й можеше да бъде спасен или изгубен заради един маловажен детайл.

Преди години бе гледала предаване за серийните убийци. Имаше един, не му помнеше името, който отвличал жертвите си и ги държал дълго. С времето те ставали покорни и апатични. Били готови да направят всичко, само и само да остане похитителят им доволен, макар че резултатът накрая бил съвсем същият. Интервюираният полицай бе описал спокойно една от снимките, които бяха открили. Показвала жертвата — нито вързана, нито затворена, — седнала послушно, а пръстът на убиеца бил заврян в окото й. Подобно нещо нямаше да й се случи.

Затова Джоуди се върна назад доколкото й стигаха силите и се опита да систематизира онова, което знаеше.

Незастроеното петно.

Пътуването във вана.

Преходът през гората.

Подхлъзна се и за малко да падне.

Остана заключена тук.

Скот крещеше.

В този момент спря, убедена, че има нещо, което пропуска. Върна се отново.

Беше затворена тук. Това беше. Опита се, доколкото бе възможно, да си припомни всички усещания, но й хрумваха само общи впечатления. Гласът настояваше да наблюдава всичко и тя се бе постарала. Къде беше всичко, когато имаше нужда от него?

Премисли отново преживяното с надеждата да върне някой спомен.

Отговорът се появи секунда по-късно. Веднага се премести към вратата, коленичи на студения камък и опипа краищата. Дупката в дървото вече не я интересуваше, но тя продължи да опипва малко по-надолу.

Отговорът бе в онова, което не си спомняше.

Нямаше нито резе, нито верига.

А пък вратата бе затворена.

Ето. Не можа да достигне пролуката между вратата и рамката, но светлината от огъня я разкри. Тънката черна линия отвън представляваше заключалката.

Пулсът й се ускори.

Джоуди остана клекнала за кратко и отново се опита да извлече нещо от спомените си. Беше се навела и бе влязла в склада непохватно. Какво друго? Постепенно извика образите на онова, което бе видяла на влизане.

Ръждясала метална примка беше прикачена към камъка. Стара черна кука висеше на вратата.

Въодушевлението й полетя.

Погледна за последно през дупката, за да се увери, че мъжът не е помръднал. Той продължаваше да лежи. Дали наистина спеше? Моментът бе настъпил. Друг едва ли щеше да има.

Внимателно… много внимателно и бавно… Джоуди пъхна главата на микрофона в дупката. Вратата бе дебела, но дупката се оказа достатъчно широка, за да може да влезе показалецът й и да избута главата. Когато премина, тя промуши и кабела. Вървеше бавно. Главата се закачи на грубата повърхност на дървото отвън, кабелът се усука, но продължи да преминава, докато тежестта в самия край най-сетне го изтласка напред. Главата изтрака и Джоуди се намръщи.

Продължавай.

Пъхна още кабел.

Стискаше здраво щифта, който се свързваше с айпода. Когато почти целият кабел бе навън, тя отново надникна през дупката.

Мъжа го нямаше.

Не!

Не можеше да повярва на очите си. Пред нея бяха само огънят, който пукаше и щеше да угасне всеки момент, и смачканото одеяло, на което той бе лежал. Беше закъсняла.

Успокой се. Мисли.

Добре, каза си тя. Стъпки — би трябвало да види стъпките му в снега. В нейната посока нямаше следи, което означаваше, че той не беше забелязал кабела, докато го е прокарвала през вратата. Ако бе видял, защо още не бе дошъл?

Наскоро направени стъпки се отдалечаваха наляво — обратната посока на тази, в която държеше Скот. Доколкото си спомняше, това бе пътят през гората. Натам нямаше следи. Значи, накъдето и да бе тръгнал, посоката бе навътре сред дърветата.

Ослуша се. Не чу нищо.

Събудил се е и е влязъл навътре в гората.

Джоуди бавно изтегли кабела. Главата на микрофона бе овална, закривена, също като малка кукичка. След като можеше да се загнезди в ухото й, значи…

Кабелът се застопори. Тя си пое дълбоко дъх с надеждата паметта да не й изневери. Дано пред вратата да не бе пусната напречна летва. Дръпна по-силно.

В първия момент не стана нищо. След това, с тихо проскърцване на стар метал, куката се откачи от леглото си. Джоуди блъсна вратата и тя леко се открехна.

Страхотно!

Измъкна се с олюляване навън. Широкото пространство пред нея я обърка, но пък беше истинско удоволствие. Сърцето й бе готово да изскочи от гърдите. Беше свободна и трябваше да направи всичко по силите си, за да опази безценната си свобода.

Сечището бе по-малко, отколкото мислеше, имаше не повече от петнайсет метра до дърветата в далечния край. Огънят също се оказа близо. Топлината на угасващите пламъци я затопли веднага.

От дясната страна имаше още една каменна сграда. От лявата страна бяха стъпките, които водеха към гората. По-навътре, сред дърветата, се виждаше единствено тъмнина. В гората цареше тишина и спокойствие — не се чуваха почти никакви звуци. Усещаше се лек утринен полъх, който раздухваше пламъците и вледеняваше кожата й.

Огънят пропука.

Бягай.

Не можеше да хукне просто така. Може би Скот бе все още жив в другия склад, а дори да не беше, тя нямаше да го остави тук. Обичаше го, освен това той заслужаваше по-добра участ. Ако имаше как — вече можеше, — щеше да го потърси.

Джоуди се приближи до огъня. Почти всички дърва бяха изгорели, но цепениците в средата продължаваха да подхранват пламъците. Клекна и разрови пепелта по края. Грабна парче дърво, но го захвърли, след това посегна към ново.

Това щеше да стане. Бе широко почти колкото китката й, дълго около половин метър. Бе яко и заострено. Единият край бе почернял, а на места искреше в червено.

Течност за запалки, реши тя.

Видя и кутията — беше дръпната настрани от пламъците до една от каменните колони. Тя се приближи, наведе се и я взе.

Бе наполовина празна.

В същия момент Джоуди го видя. Застина на място.

Мъжът с дяволската маска бе застанал сред дърветата отляво, на не повече от десет метра. Стискаше нож и я наблюдаваше. Дори маската не успяваше да скрие, че е шокиран да я види навън.

Тя бавно се изправи на крака. Стисна течността за запалки в едната ръка и тлеещото дърво в другата. Налагаше се да ги държи близо едно до друго заради белезниците.

Той не каза нищо, но направи колеблива стъпка напред към сечището. В същия момент Джоуди отстъпи крачка назад към другата каменна сграда.

Бягай.

Няма. Прекалено късно беше, за да бяга. Никога нямаше да успее да му се изплъзне.

Каквото и да станеше, след всичко, което бе направила, нямаше намерение да изостави Скот.