Стив Мосби
50/50 убиец (21)

4 декември

5 часа и 5 минути до изгрева

02:15 часът

Ейлийн

Ейлийн бе седнала в кабинета на Джон на втория етаж, на удобното кресло, където той прекарваше поне по един час вечер. Понеже съпругът й не можеше да се прибере, щеше да е жалко фотьойлът да остане неизползван. Обикновено мъжът й ставаше рано и тя се преместваше в неговата половина от леглото, за да се чувства по-близо до него, докато го няма. И сега бе същото, макар да изпитваше съвсем различни чувства.

В този кабинет съпругът й вършеше по-голямата част от работата си, докато беше вкъщи. Имаше две библиотеки, поставени една до друга на стената, и бюро срещу тях, на което стоеше компютърът му. Стената отзад бе украсена с поставени в рамки удостоверения, изрезки от вестници и снимки, които обхващаха цялата му кариера. Стаята се осветяваше от една-единствена лампа на стойка, която разпръскваше бледа, но приятна светлина.

Завесите не бяха дръпнати и тя се вгледа в отражението си, което приличаше на призрачна сянка. Бе стиснала телефонната слушалка.

Ейлийн чуваше как звъни и безсилието й се увеличаваше с всеки следващ звук.

Обади се, нареди му тя.

Домашният им номер бе програмиран на мобилния на Джон. Представи си го как поглежда екранчето, разбира, че е тя, и се пита дали да се обади, или не. Чувството на безсилие се смеси с гняв.

Обади ми се.

Отражението й посегна към чаша вино и отпи нова глътка.

— Здрасти — проехтя гласът му.

Слава богу. След като го чу, част от страха се стопи, ала гневът остана. Остави чашата на масата и тя издрънча.

— Не бързаш да се обадиш.

— Извинявай. Трябваше да изляза в коридора. На работа съм.

Джон по принцип не обичаше да говори по телефона и не знаеше как да реагира, когато отсрещната страна мълчеше. Затова тя млъкна, за да види какво ще направи. Усети колко неловко се чувства той, накрая промълви:

— Не трябва да се застояваш до толкова късно.

— Да, доста е късно.

На далечната стена имаше часовник — наближаваше два и двайсет след полунощ. На Ейлийн отдавна не й се бе случвало да поглежда към часовника в такъв час.

Когато беше млада, това ставаше по-често. Бе свикнала да стои колкото е възможно по до късно и да става рано, защото имаше прекалено много задачи. На смъртния си одър няма да се обърнеш назад и да съжалиш, че не си спал повече. И Джон бе същият. Той бе жизнен, деен и това бе едно от нещата, които навремето я бяха привлекли. Години наред във връзката им цареше хармония и това й помогна да го убеди, че двамата са равностойни партньори.

Странно, че се сещаше за това тъкмо сега — след като толкова много мразеше предаността му към работата, — ала то бе истина.

С течение на годините тази хармония се промени. Денят на Ейлийн стана по-кратък, докато денят на Джон се проточваше. Започна да си ляга след нея, а когато сутрин се будеше, неговата половина от леглото бе празна. Навремето нямаше голямо значение, но кризата на съпруга й я накара да премисли всички факти. Когато го изписаха от болницата, той започна да си ляга рано, а тя все мислеше за безбройните случаи, когато не бе до нея. Имаше чувството, че през изминалите години е топлела леглото му, чакала го е търпеливо, докато той я е пренебрегвал, за да преследва собствените си цели. Същите тези цели накрая бяха застрашили и двамата. Как само й се искаше миналото да е някъде далече зад тях.

— Късно е — повтори той. — Мислех, че си легнала.

— Затова ли не ми се обади? Не ти ли мина през ума, че искам да те чуя?

Че съм изпаднала в паника. Че не мога да си намеря място от страх.

— Не знам. Извинявай.

— Знаеш, че трябва да ми се обаждаш.

— Нямаше как.

Ейлийн стисна зъби, когато позна тона, с който съпругът й говореше. Представи си го. В момента гледаше на една страна, прокарваше пръсти през косата си, вече разсеян и замислен за нещо съвсем различно.

Очевидно имаше много други неща, които бяха по-важни от нея.

— Просто имаме много работа — обясни той. — Непрекъснато. Знаеш как е понякога.

— Много добре си спомням как е.

Тя едва се владееше. Чувството се бе появило напоследък, ала вече й беше познато. Докато Джон се възстановяваше, усещането избуяваше с такава сила, че тя се вбесяваше, сякаш той имаше извънбрачна връзка. В известен смисъл бе точно така — само че любовница му бе работата, не друга жена. Ейлийн бе успяла да прикрие гнева си, защото той беше неин съпруг и бе част от живота й. Каквито и грешки да бяха допуснали, двамата щяха да се справят заедно. Единствената й молба бе мъжът й да не ги повтаря или поне да не позволява да попадне в положение, когато е принуден да ги извърши отново. Да, много добре помнеше как е. По всичко личеше, че съпругът й си затваряше очите за риска, който поемаше.

Отпи нова глътка вино.

— Ти добре ли си? — попита той. — Имам чувството, че си пила.

— Пила съм. И продължавам да пия.

Той помълча.

— Два и половина след полунощ е.

— Следователно трябва да съм си легнала ли?

— Не, исках да кажа, че е прекалено късно, за да пиеш.

— Може и така да е.

Сестрата на Ейлийн каза абсолютно същото, когато се чуха малко по-рано, преди полунощ. Не би трябвало да дави мъката си в този късен час. Защо пък не? — бе отвърнала Ейлийн. Беше й писнало от отговорности и от задължения. Джон трябваше да бъде до нея — ето това бе едно от неговите задължения, — но него го нямаше. Защо винаги се падаше на нея да поема отговорността? Трябваше да стори нещо, за да се успокои.

Будна в два и половина, усети се тя. Изпила съм почти цяла бутилка вино. Все едно че отново бе млада. Липсваше само Джон, който да сподели преживяването с нея.

— Ще си лягаш ли скоро? — попита той.

— Не знам. Ти кога ще се прибереш?

— Имаме много работа, не мога да ти кажа със сигурност. Това е от случаите, в които, ако не се задействаме достатъчно бързо, ще изпуснем нишката и…

Думите му я подразниха още повече.

— Къде си?

— Къде ли? В болницата. Разпитваме един. Бил е ранен и го лекуват.

— Много добре знам какво се прави в болниците. Сигурно сте в „Рътландс“.

— Точно така, в „Рътландс“ сме.

Ейлийн кимна. След като Джон получи криза на погребението на Андрю Дайсън, тя го отведе в „Рътландс“. Болницата бе свързана с неприятни спомени; прекара цялата първа нощ, след това ходеше да го вижда всеки един от четирите дни преди да го изпишат. Свързваше дългите коридори на психиатричното отделение с чувството, че светът й се е прекършил и няма никога повече да бъде същият като преди.

За момент се запита какво ли е изпитал Джон, когато се е върнал там, и усети как загрижеността й към него се превръща в гняв. Потисна го бързо. Той сам бе преценил, че може да се върне. Фактът обаче я притесняваше. Мъжът й в никакъв случай не биваше да й причинява подобно нещо. Това беше основното. Сестрата на Ейлийн каза, че заради себе си трябва да е по-строга и неотстъпчива с него, и това бе самата истина. Време беше везните на отношенията им да се изравнят отново след всичко, което бе изтърпяла заради него. Джон би трябвало сам да разбере, че е така. Искаш ли да дойда да те взема? — бе попитала сестра й загрижено и Ейлийн се усмихна. Знаеше, че ако я помоли, Дебра ще пристигне за нула време, независимо дали това би объркало плановете й. Не, благодаря, бе отвърнала тя. Ще се справя сама. Всичко е наред.

Ейлийн заговори твърдо:

— Искам да се прибереш вкъщи. При мен.

Последва момент тишина.

— Точно сега не мога.

— Само че аз го искам.

Каза го прекалено бързо и сопнато, порица се тя. Показа раздразнителност. Опита се да се овладее, след това повтори:

— Чух те какво ми каза, Джон, но аз искам да се прибереш. Моля те, върни се.

— Не мога. Много ми се иска, но това е работата ми.

Тя едва сдържа смеха си.

— Типично по мъжки, трябва да действам.

— Какво?

— Нищо.

Тя отпи вино, след това й хрумна някаква мисъл и отново остави чашата.

— Кажи ми, че не става въпрос за Андрю. — Отражението й неочаквано се приведе напред. — Господи, Джон. Кажи ми, че не преследваш отново онзи тип.

— Не — отвърна той. — Няма нищо общо с него.

Да не би под въздействието на виното да се превръщаше в параноичка? Каквато и да беше причината, тя не му вярваше.

— Закълни се — настоя тя.

— Кълна се. Случаят е на влизане с взлом. Много е неприятно, но няма нищо общо с Андрю.

— След като е толкова „неприятно“, защо не го оставиш на някой друг и не се прибереш?

— Денят наистина се проточи, но аз се чувствам добре.

Само че аз не се чувствам добре! — й се прииска да изкрещи. Не става въпрос единствено за теб.

Насили се да замълчи. Истината бе, че можеше да побеснее и да се разкрещи и тогава имаше вероятност Джон да размисли и да се прибере. Само че по този начин нямаше да постигне нищо. Ако го принудеше да се завърне, нямаше да има никакъв смисъл.

Независимо от онова, което каза на Дебра, на Ейлийн й трябваха два часа, за да събере сили да му се обади. Вместо да грабне телефона веднага, тя се залъгваше, че той ще се върне всеки момент. Ако не, ще позвъни. Давам му десет минути, мислеше си тя; давам му време до един час, след това до един и половина. В действителност се страхуваше от разговора не само защото можеше да предпочете работата си пред нея. Вече бе ставало така и знаеше, че пак ще стане. Джон се държеше като всеки нормален мъж, който имаше нормална работа; отнасяше се към нея като към прекалено грижовна жена, която непрекъснато натякваше и се месеше.

Винаги се стигаше до това. Можеше ли да хвърли истината в лицето му, да я изрече направо? Да изтъкне пред съпруга си слабостта му, начина, по който я караше да се чувства, и да го притисне да признае истината? Загрижеността и гневът изтласкаха думите до устните й, ала любовта й към него ги възпря. Безсилието и объркването сякаш я разкъсваха отвътре.

— Ще се върна веднага щом успея…

— Точно така, Джон. Върни се веднага щом е възможно. И аз искам така. Междувременно ми звънни. Обаждай ми се на всеки два часа.

— Да ти се обаждам ли?

Още щом го каза, Ейлийн усети, че има нещо детинско в молбата й. Обаждай ми се. Докладвай. Я стига, поне това можеше да направи, нали. От него се искаше един нищожен компромис. Това щеше да бъде незначителен жест, след като отказваше всичко друго.

— На всеки два часа. Така ще знам, че си добре.

— Ще се постарая, но…

Преди той да успее да измисли още нещо, Ейлийн затвори.

В първия момент тишината в стаята й се стори оглушителна. Леко разтреперана, тя остана загледана в отражението си в прозореца и пропъди мислите. Може би не трябваше. В гърлото й заседна възел от чувства — съчетание от гняв и болка, от страх и любов, — а опитът я бе научил, че като ги скрие, няма да се справи с тях. Можеш да ги удавиш в алкохол, но рано или късно трябва да посегнеш и да разплетеш усуканите възелчета.

Тази вечер умът й не бе достатъчно пъргав, за да разнищи собствените й емоции. Ако все пак опиташе, сигурно щеше да се получи още по-зле. Нямаше смисъл да се тормози повече. Утре сутринта, на чиста глава… Ръката й трепереше, докато допиваше последните глътки вино.

Всичко ще бъде наред. Той ще се справи, ще се справиш и ти.

След това стана и заслиза към долния етаж.

Не бе много умно да продължи да пие, но щеше да се справи и с това. Само още една чаша — или колкото й се искаше, — после щеше да си легне и да вземе телефона до себе си. Господ да му е на помощ, ако не й се обадеше. Гледай само. Междувременно Ейлийн трябваше да се успокои. Нуждаеше се от някакво лекарство, за да уталожи мислите си.

Имаха богати запаси от червено вино. С течение на годините бяха събрали ненадмината колекция. За специални дни купуваха скъпи бутилки, а също и когато канеха гости, на всяка почивка избираха по някое типично за района вино. Когато Ейлийн отвори вратата към мазето, тя знаеше, че от четиридесетте или петдесетте бутилки долу ще си спомни поне за половината откъде са. Това я успокои донякъде. В известен смисъл виното бе като дневник на живота им заедно. Беше съвсем разбираемо, че тази вечер ще намери известна утеха сред бутилките.