Стив Мосби
50/50 убиец (22)

4 декември

4 часа и 50 минути до изгрева

02:30 часът

Марк

Декомпресия.

Беше два и трийсет след полунощ и аз отново обикалях коридорите на болницата. По-точно казано, опитвах се да възстановя в обратен ред левите и десните завои, които бях запомнил, за да се кача на асансьора за партера, но така и не успявах. Единственото ми желание в този момент бе да се отпусна на някоя носилка и да заспя. Или това, или да ритам някоя носилка, докато не се разпаднеше.

Открих препълнен асансьор, който отиваше надолу, пъхнах се вътре и въздъхнах дълбоко, когато вратата се затвори.

Бях вбесен от себе си, но вече започвах да се успокоявам. Отлично разбирах какво му е на Скот. Работата ми бе да подготвя доклад и да навляза в чувствата му — да опозная мислите му. Това го бях сторил, дори по-добре, отколкото трябваше. В резултат се опарих.

Лиз беше някъде дълбоко в главата ми и я усещах по-осезаемо от обикновено. Отчасти за това бе виновен денят — първият ми работен ден като детектив. Но аз отлично съзнавах, че има и нещо повече — самото разследване. Следобед, когато гледах разпита на Даниел Роузнийл, аз не го винях, че не желае да си спомни. Как бих могъл да го съдя? Сега, докато наблюдавах оцелелия Скот, рискувах да видя себе си.

Трябваше да се защитя от подобна опасност. В стаята бе нужно да убедя себе си, че Джоуди е все още жива, макар дълбоко в мен да бях сигурен, че не е. Ако проявях прекалено много съпричастност, мислите за Лиз… Не можех да ги допусна. Не само заради Скот, ами и заради себе си.

И така: декомпресия. Гледах на асансьора като на херметическа камера, представих си как всички чувства остават на горното ниво. Щях отново да взема някои от тях, когато се качвах за следващия разпит.

Партер.

Слязох заедно е останалите, тръгнах надясно, след това се върнах по същия път и завих наляво.

Следвах инструкциите на доктор Ли, за да открия Грег и Мърсър, скрити в стара гардеробна в задната част на болницата. Тук разчистваха и ремонтираха и много от коридорите бях затворени — застлани с найлони, потънали в прах. Светлините трептяха и жужаха малко по-шумно. Заболя ме глава.

Мебелите от гардеробната бяха наполовина изнесени. Старите високи шкафчета бяха демонтирани от стените и натрупани в далечния край. Лампите нямаха абажури и блестяха силно като на някое местопрестъпление.

Мърсър се бе отпуснал на стар пластмасов стол. Приличаше на ненужна вещ, която в скоро време щеше да бъде изхвърлена от стаята. От ярката светлина очите му изглеждаха още по-хлътнали, а кожата му — прежълтяла; всички недостатъци на възрастта личаха, стори ми се по-остарял. Гледаше право пред себе си с безизразно лице. Не можах да преценя дали се е съсредоточил над нещо, дали мислите му се реят, или просто се е отпуснал.

Затова пък Грег бе зает. От вана беше свалена електронна техника и разположена на три дълги маси. На всяка бе поставен по един монитор, свързан с три лаптопа, принтер, който можеше да бъде използван и като факс, и разнообразия записваща техника. Захранването се подаваше от кабел, който минаваше през цялата стая и продължаваше нанякъде по коридора. По стените нямаше контакти, виждаха се единствено сини тръби, които ми се сториха толкова яки, че биха издържали човек.

Лаптопът в центъра бе свързан с виртуална стая за съвещания. От лявата страна се виждаше образът — в момента тъмен; на десния екран, пред който работеше Грег, бе написано нещо. По изражението му личеше, че онова, с което се занимава, го затруднява.

— Първи разпит — заговорих аз и оставих записващото си устройство до него.

— Благодаря.

— Как върви?

Той кимна към екрана.

— Опитвам се да включа Пийт. В гората е, но не мога да осъществя връзка. Това са те, скапаните компютри.

— Дайте да ви разкажа какво стана досега.

Грег продължи да се занимава с връзката, докато аз им предавах накратко как бе минал разговорът със Скот — нападението у тях, пътуването с вана, торбата, нахлупена на главата му, и пътят през гората. Грег се стараеше да слуша, но бе очевидно, че непосредствената му задача го затруднява, докато Мърсър не откъсна от мен очи. Не мигна нито веднъж. Стори ми се много притеснително. Не бях сигурен дали чува и разбира онова, което му казвам, или всяка моя дума се плъзга покрай него.

Замълчах и не знаех дали да продължа, или не. Едва тогава той мигна и ме попита:

— Ами гаджето?

— Каза, че била във вана, когато убиецът го отвлякъл. Ако е прав за времето, тя е била отвлечена от работа.

Мърсър кимна.

— От документите за наем на апартамента става ясно, че работи за застрахователно дружество „Сейфсайд“. Трябва да събудим някой от дружеството и да разберем как стоят нещата там.

— Добре.

— Днес може и да не е била на работа — предположи той. — Не забравяй, че цял ден вчера е била у Симпсън.

— Да, разбира се.

Бях забравил или поне го бях изхвърлил от главата си.

Мърсър ми подаде нещо. Снимка.

— От портфейла му е.

Разгледах я много внимателно.

— Пасва на описанието, което ни даде съседката на Симпсън.

Момичето на паспортната снимка беше с кестенява коса и леко изкривена на една страна дружелюбна усмивка. Сякаш изражението й казваше: „Мразя да ме снимат.“ Не беше красива, но определено имаше чар. Може би и твърд характер. Това беше просто снимка, но сякаш бе уловила същността й.

Представих си как Скот чака пред кабинката, докато я снимат, приказва си с нея иззад пердето, докато светкавицата е проблеснала. Може би дори е шепнел нещо, на което тя се е усмихнала. После е изрязал снимка, за да си я сложи в портфейла. Показвал я е на хората — Това е Джоуди, нали е страхотна?

Ако надникнете в моя портфейл, ще откриете подобна фотография на Лиз.

— Сканирахме я и я качихме в компютъра — обясни Мърсър. — Това е Джоуди Макнийс. Това е момичето, чийто живот трябва да спасим през оставащите пет часа.

Това беше намек. Двамата с Грег не казахме нищо.

Аз обаче се разсеях. Мислех си за Кевин Симпсън. Макар да знаех как стоят нещата, не ми се искаше да вярвам, че Джоуди е имала връзка с друг. По време на разпита разбрах колко много я е обичал Скот. Пазеше нейна снимка в портфейла си, за да му напомня за живота им заедно, а Джоуди изглеждаше толкова щастлива, че не можех да допусна да не му е била вярна. Но пък всеки си придава щастлив вид, когато обективът се насочи срещу него, винаги е така. Спомних си за снимката на семейство Роузнийл, правена в деня на сватбата им, снимка, от която се излъчваше щастие. Не можех да съдя за тези хора единствено по фотографиите. Зад усмивките и смешните вицове, които човек разказва, винаги се крие по някой гаф или страх. Хората си имат тайни и ти позволяват да видиш единствено онова, което искат.

— Ще накарам някой да занесе копие и на Ивон Грегъри, съседката на Кевин Симпсън — предложих аз. — Да видим дали ще потвърди, че е тя.

— Добре. — Мърсър разтърка бузи и те поруменяха леко — сякаш току-що се бе събудил от кратък сън, — сетне стана и започна да крачи. — Добре. Нещо друго от разпита? Банкс може ли да ни каже повече за мястото, на което е държан?

— В момента не може да каже кой знае колко. Много е объркан. Уморен е, разстроен. Не помни много от случилото се. Изпитва болка, когато се опитва да си припомни.

Мърсър прокара ръка през косата си.

— Заради мъченията ли?

— Отчасти. Има още неща, които са блокирани, но причината не е болката, която му е причинена. Накрая, когато говореше за Джоуди, съвсем рухна. Затова реших да спра за кратка почивка.

— Не помни ли как е успял да избяга от гората?

— Не, не помни. Тези спомени са най-болезнените. Ако си възстанови как е тичал през гората, значи се доближава до случилото се преди това.

— Точно което ни трябва, нали? — Мърсър ми се стори учуден. — Знам, че не е приятно, но ако успее да се сети за нещо характерно от гората, много ще ни помогне да открием приятелката му.

Поклатих глава. Шефът имаше право, ала Скот беше жертва. Спомних си как се разплака, как се затвори и отново блокира. Ако го притиснех, за да постигна някакъв резултат, нямаше да доведе до нищо добро. А още по-вероятно бе, че нямаше да науча абсолютно нищо.

— При него трябва много внимателен подход — обясних аз. — Ако бързаме, можем да го изгубим завинаги.

— Да, но ако се забавим прекалено, ще изгубим нея.

Може би вече сме я изгубили.

— Ще направя каквото мога.

Мърсър кимна, сякаш се бях съгласил с него.

— Знам, че е неприятно — отвърна той. — Сигурно това е последното, което му трябва. Но е необходимо да се направи. Трябва да го попиташ и за Кевин Симпсън. Разбери дали знае кой е или каква е била връзката му с Джоуди.

Кимнах бавно. Като знаех колко е напрегнат в момента Скот, ако заподозреше, че Джоуди му е изневерявала, не бе ясно как ще реагира. Само че не можех да споря повече, защото щеше да излезе, че не вярвам в твърдението на Мърсър, че Джоуди е жива. За него най-важното в момента беше да я спасим.

Грег използва мълчанието ни и тихо се прокашля. Погледнах към него и забелязах, че третият лаптоп работи.

— Вече сме в гората — заяви той.

 

 

Един от начините, по които се подготвях за новата работа, бе да прочета колкото е възможно повече за града. Купих си тетрадка, пътеводител, няколко брошури с полезна информация за района, разучих картите подробно и можех да си представя разположението на всичко дори със затворени очи. Горите се простираха в продължение на шестнайсет километра в северна посока. Ако човек влезеше в тях от околовръстното шосе, следваха приблизително десет километра хълмове и дървета, докато стигнеш планината.

Шейсет и четири квадратни километра стари земи бяха оградени като природен резерват, макар там да нямаше нищо интересно. Горите бяха гъсти, дори непроходими на места. Две пътеки минаваха по края, близо до града, но нито едната, нито другата не бе по-дълга от километър и половина.

Има места по земята, на които отиваш заради тишината, да се отпуснеш и откъснеш от всичко. Има и други, които са опасни поради същите причини. Горите на север ми се бяха сторили от втория тип тихи места. Имаше хора, привлечени там поради лични причини. Бездомници, които нямаше къде другаде да отидат. Престъпници, които вършеха незаконни дела. Носеха се дори слухове, че близо до планините има сепаратисти, които живеят в малки комуни. Там със сигурност не се срещаха хора, които един беззащитен, цивилизован човек би искал да срещне. Бе все едно да отидеш в зоопарка и в последния момент да разбереш, че клетките са оставени без решетки.

На това място търсенето нямаше да е лесно дори по обед в някой слънчев ден. В два и трийсет след полунощ, в подобно време щеше да е почти невъзможно.

Когато видях Пийт на екрана, ми се стори, че се намира сред арктически ледници. Яката на палтото му бе вдигната, бе свил рамене, намръщен при обръщането на вятъра, с полепнал по лицето сняг. През целия си живот не бях виждал друг човек, който да изглежда толкова нещастен и премръзнал.

Грег се бе преместил на различен екран, където вървеше образ, приличащ на карта. Мърсър седна пред монитора. Застанах зад него.

— Здрасти, Пийт — започна Мърсър. — И Грег е тук. А отзад е застанал Марк.

— Ясно — изръмжа той.

— Как върви?

Леката промяна в изражението на Пийт подсказа, че това е най-тъпият въпрос, който някой можеше да му зададе.

— Бавно — отвърна той. — И студено.

— Някакъв напредък?

Пийт се огледа.

— В момента съм застанал на мястото, откъдето господин Банкс е изтичал на пътя. Сега се занимаваме с кордона. Поставяме по един човек на всеки сто метра или на завоите, за да могат да имат видимост. Ако някой излезе от гората, задължително ще го видим.

— Добре — отвърна Мърсър. — Откриха ли вана?

— Намерихме го — кимна Пийт. — На около осемстотин метра е. Паркиран, затрупан от сняг.

— Чудесно.

Макар да му личеше колко е уморен, Мърсър ми се стори малко по-ведър отпреди. След като ванът бе на местопрестъплението, значи и убиецът бе още там.

— Вземи сапьорите да проверят колата, преди да пуснеш криминолозите да оглеждат.

— Добре, Джон.

— Междувременно, да погледнем района, който ще се претърсва. Грег, докъде сме?

Грег се отпусна назад на стола. Очевидно не бе никак доволен от постигнатия досега резултат.

— По-добре от това не става. — Той завъртя лаптопа, за да виждаме и ние. — Не е върхът.

Бяла линия криволичеше в основата на монитора и аз реших, че това е околовръстното в северния край на града. Всеки от хората в кордона бе свързан със сателитната система на отдела; приличаха на малки кръгчета, които разширяват периметъра от определен център. На всеки няколко секунди екранът показваше новото им положение.

Яркият сигнал в средата на монитора показваше местоположението на Пийт, което съвпадаше с мястото, от което Скот бе изскочил от гората. Ярко кръгче малко наляво маркираше вана.

Над светлите точки се виждаше груба карта на горите — по-светли и по-тъмни петна в зелено, разделени от светли линии, с които бяха обозначени известните пътеки. Главната водеше няколко километра на север право от вана, след това отиваше надясно, завиваше плавно и се спускаше на юг обратно към околовръстното. Ванът бе открит в началото на пътеката, а Скот бе излязъл от десния й край.

Над всичко това се виеше синята ивица на реката и образуваше крива усмивка към върха на екрана. Тя не докосваше „п“-то, което образуваше пътеката.

Грег насочи мишката.

— По-голямата част е просто гора. А пътеките сигурно не са толкова ясни, колкото изглеждат тук. — Курсорът докосна дребни бели очертания, пръснати по екрана. — Това са стари каменни сгради, вероятно разрушени.

Пийт гледаше същия образ и с всяка дума личеше, че не успява да потисне съмнението.

— Браво, Грег — похвали той колегата си. — Ще го вземем с нас. Ти попълвай картата, докато ние се мъкнем напред.

Грег вдигна ръце.

— Няма нужда да убиваш вестоносеца.

— Няма такова нещо, просто на екрана изглежда чудесно. Само че от моето място дърветата приличат на дълга, черна, противна стена. Затова ми трябва малко повече помощ, стига да е възможно, преди да започна да пращам колегите полицаи навътре.

Мърсър се бе привел съсредоточено над екрана. Посегна към мишката и я дръпна от ръката на Грег. Курсорът се измести към жълтите кръгчета край вана на Карл Фармър.

— Ще ви кажа очевидното — заяви той. — Банкс и гаджето са били отведени в гората оттук. Минали са по тази пътека.

Помръдна леко и курсорът проследи бялата линия на монитора — левият крак на „п“-то.

— Ако изхождаме от мястото, където Банкс е излязъл от гората, значи са били някъде тук.

Той премести курсора и очерта район в средата на „п“-то.

Кимнах безмълвно. Беше само предположение, но съвсем обосновано. Скот бе избягал от мястото, където е бил заложник, и се е появил от гъстата гора между двата крака на пътеката. Ако не е бил в този район, значи по някое време е пресякъл един от тях. Препъвал се е в неравности и камъни, провирал се е през шубрака и ако в даден момент е попаднал на чист път, незабавно е щял да свърне по него.

Това бе просто предположение. Знаем, че е бил напълно дезориентиран, така че оставаше и възможността да е пресякъл пътеката, без да е разбрал. Дори убиецът все още да не бе ликвидирал Джоуди, нямаше гаранция, че не я е преместил на ново място, още по-навътре в гората. Но пък предположението бе добро, още повече че нямаше как да бъдат претърсени шейсет и четири квадратни километра за времето, с което разполагахме. Дори мястото, очертано от пътеките, да бе сравнително малко, пак щеше да ни е безкрайно трудно. Като стесни кръга, Мърсър превърна невъзможната задача в по-приемлива. Поне имахме отправна точка.

— Добре — въздъхна Пийт. — Да приемем, че си прав. Какво ни чака? Тринайсет квадратни километра.

— Горе-долу. Разполагате ли с хора?

— Да. Трийсет полицаи извън онези в кордона, но те не са наблизо. Дойдоха и доброволци от планинската спасителна служба. Десет цивилни и три кучета.

— Досега кучетата проследиха ли някаква миризма?

— Още не са. Водачите им ги закараха при вана. Само че кучетата са обучени да откриват загубени хора, не да проследяват откъде са се появили. Да не говорим, че снегът ги затруднява още повече. По земята няма следи и миризмата е покрита.

Мърсър не обърна никакво внимание на тези думи.

— Ами хеликоптерът?

— Оплакаха се, че времето не било подходящо, но вече обикаля.

— И това е нещо. Да съобщават незабавно, ако засекат източници на топлина в района; ще проверим абсолютно всичко. Междувременно трябва да проверим всички постройки.

Пийт се намръщи не толкова заради тежката задача, колкото заради множественото число, което шефът му употреби. Мърсър не показа с нещо, че е забелязал гримасата.

— По всяка вероятност я държи някъде на закрито. Едва ли ще стои навън в такова време.

— Не, разбира се — съгласи се Пийт. — Но това не означава нищо. Може да се е скрил къде ли не.

Може би вече е на другия край на града.

— Значи трябва да намерим начин да стесним кръга на търсене — отвърна търпеливо Мърсър. — В противен случай няма да постигнем нищо. Да предположим, че е в някоя от сградите, пръснати в гората. Ще проверим и тях за източници на топлина. За съжаление друго за момента не можем да направим.

За секунда Пийт остана загледан в снега. След това заговори отново.

— Значи досега не сме научили нищо от Банкс.

— Още не — отвърна Мърсър. — Губят му се много моменти.

Свих се, подразнен, че не съм съобразил накъде върви разговорът. Пийт бе ужасен, дори възмутен от работата, която му предстоеше да свърши, а пък аз не исках да притискам Скот. Мърсър беше противопоставил два проблема и сигурно вече бе преценил, че каквито и възражения да имам, те нямаше да издържат пред човека, на когото му предстоеше безкрайно дълго и трудно издирване. Беше прав, разбира се.

— Да, сигурно — отвърна Пийт. — Само че нали решихме, че животът на приятелката му виси на косъм. Дори да си спомни, че онзи го е държал на закрито, пак ще бъде от помощ.

Мърсър се обърна към мен. Погледнах картата, след това сърдитото лице на Пийт на екрана и снега. Всичките ми възражения се стопиха в миг и аз усетих, че нямам сили да обяснявам.

— Добре — въздъхнах тихо. — Ще говоря с него.