Стив Мосби
50/50 убиец (30)

4 декември

2 часа и 40 минути до изгрева

04:40 часът

Марк

Главен инспектор Алън Уайт бе прекият началник на Мърсър, макар да бе малко по-млад от него. Понякога се случваха такива работи. Във всяка организация настъпва момент, когато вече не те повишават на добра воля и трябва сам да задействаш машината, за да се издигнеш. Сигурен бях, че Мърсър е бил в състояние да си издейства повишение, но постът, който заемаше, му харесваше, докато Уайт се занимаваше с политика и бе успял да се изкачи по-високо по стълбицата на успеха. От един кратък пасаж в книгата на Мърсър разбрах, че двамата бяха работили добре в миналото и се уважаваха. В момента обаче същото това минало не бе в състояние да успокои побеснелия Уайт. То успяваше единствено да притъпи донякъде гнева му със съжаление и тъга, които не бяха достатъчни, за да го спрат да си свърши работата.

Днес следобед, докато четях файла за 50/50 убиеца, чух, че Мърсър докладва на Уайт, но сега виждах началника за пръв път. Бе с черна пооредяла коса и странно лице, с изпъкнали скули и очертани мускули. Стори ми се, че тъмнокафявите му очи мятат гневни искри, въпреки че го виждах на монитора и той бе някъде далече. Ако бях до него, сигурно щеше да ме обгори.

— Джон — повтори той, — искам да знам какво става. Днес сутринта пое незаконно нахлуване в някаква къща. Цял ден ми говориш за незаконно нахлуване.

— Това е случаят, над който работим, Алън…

— Я стига глупости, Джон. В момента пред мен е файлът и виждам факти, за които е трябвало да бъда своевременно информиран. А защо файлът е пред мен? Защото току-що разговарях с Джеф Хънтър, по-точно Джеф Хънтър ми се разкрещя по телефона. Питам те отново — какво, мамка му, става?

Мърсър не откъсваше поглед от него. В първия момент лицето му бе като с желязна маска, ала след това по устните му трепна усмивка.

В този момент разбра, че е настъпил краят, осъзнаваше какво се е случило. Беше се доверил на някого и бе предаден. Значи Джеф Хънтър е звънял на Уайт. Одеве, когато Грег излезе от гардеробната, забелязах, че се отказа прекалено лесно, а сега ми бе ясно защо. Бе изгубил търпение и бе взел решение да действа през главата на Мърсър.

В много отношения не можех да го виня.

— Имах намерение да се свържа и с двама ви — отвърна Мърсър.

— Не може да бъде.

— Напротив. — Той подбираше думите си бавно и внимателно. — В началото имахме известни съмнения, но сега вече всичко е ясно. Мъжът, когото търсим, е отговорен за смъртта на Андрю, както и на други.

В началото имахме известни съмнения. Каква ирония, тъкмо Грег бе човекът, който отначало твърдеше, че между случаите няма връзка. Мърсър бе навел глава над клавиатурата и по устните му трептеше тънка усмивка.

— Доколкото си спомням, Джон, двамата с теб говорихме по този въпрос — напомни му Уайт. — Знаеш мнението ми. Джеф трябваше да поеме случая още от самото начало. Доколкото разбирам, сте открили връзка със случая на Хънтър. Така ли е?

Мърсър кимна:

— Точно така.

— Имаш ли някаква представа колко се усложняват нещата?

— Току-що прочетох неговия файл.

— Джон.

Мърсър разпери ръце.

— Връзката представлява ново развитие.

— Много те моля, Джон.

Уайт поклати глава и отвърна поглед. Имах чувството, че премята нещо в устата си, макар вкусът никак да не му харесва.

Мърсър чакаше мълчаливо.

— Така — рече Уайт. — Джеф е на път към околовръстното, където са повечето от хората. Той поема случая. Докато навлезе в проблемите, е наредил да изтеглят екипите от гората.

Мърсър вдигна стреснато поглед.

— Ама, Алън…

— Никакво „ама“, Джон. Шибаната нощ преваля, има снежна виелица. За бога! Къде ти е умът?

Е наредил, забелязах аз. Минало време. Значи Уайт бе взел решение да смени Мърсър, преди да му позвъни. Мърсър също забеляза. Започваше да се поддава на паниката.

— Алън, достигнали сме до много важен момент. Съвсем близо сме. Момичето ще умре, ако се откажем точно сега.

— Прекалено близо си — заяви Уайт. — Затова губиш точна преценка. Прегледах файла и ми е ясно, че онова, което правиш, е истинска лудост. Рискуваш живота на повечето хора, които си изпратил там. Нима не разбираш?

— Алън…

— И двамата знаем, че Джеф е много компетентен. Той ще поеме случая и ще го доведе докрай.

— По дяволите, Алън, трябва да я спасим.

Последва мълчание. Уайт не откъсваше поглед от него и по изражението му бе ясно, че в него се борят презрение и съжаление. Както и при предишното избухване на Мърсър, се засрамих заради него. Преди пет минути бе ведър и оптимистично настроен. Сега, след като всичко се разпадаше, беше болезнено човек да го наблюдава. Всички се притеснявахме как ще му се отрази развитието на случая и какво ще се стане с него, ако не успее. Сега вече лошото се случваше пред очите ми.

— Иска ми се да проявиш разбиране — прошепна Уайт.

— Нищо ми няма.

— Аз ще преценя дали е така. Разбира се, че не си добре; всеки момент ще рухнеш. Нареждам ти да се прибереш. В името на старото ни приятелство, това е единственото, което ти заповядвам в момента. Ще поговорим повече, след като се наспиш и успокоиш.

Мърсър си пое дълбоко дъх. След това го изпусна бавно.

— Разбра ли ме? — попита Уайт.

— Да, Алън.

— Искам да говоря с твоя човек.

Тъй като Мърсър не помръдна, аз включих уебкамерата на моя монитор и превключих монитора на образ, за да може Уайт да ме види.

— Детектив Марк Нелсън — представих се аз.

— Марк, предполагам, че си чул разговора.

— Чух го, господине.

— Подготви доклад за детектив Хънтър.

— Добре.

Той набеляза точките. Хънтър искал резюме на събитията от деня — какво се е случило, какво ни е известно, какво е положението към настоящия момент. Само фактите, подчерта Уайт.

Слушах, кимах когато трябваше и с всяка изминала секунда имах усещането, че предавам Мърсър. Искаше ми се да направя нещо — някой бунтарски жест, с който да покажа предаността си към него — ала знаех, че няма да постигна абсолютно нищо. Истината бе, че ми се плащаше да върша работата, която началниците ми подават. Не биваше да забравям този факт. Независимо от това чувството ми за вина се надигаше все повече и повече. Всички полицаи да се изтеглят от гората.

След като приключихме, в гардеробната настъпи тишина. Тихото жужене на компютрите създаваше чувство на обреченост; атмосферата бе нажежена, сякаш въздухът не издържаше повече и при следващия шум щеше да се разнесе писък.

Погледнах Мърсър.

През последните няколко часа свикнах да го гледам в определена поза — подпрял лакти на коленете си или на бюрото, покрил лице с длани, сякаш се опитваше да се съсредоточи или просто се бе отпуснал, за да си почине. Сега той се облегна назад на стола и отпусна ръце върху бедрата. По лицето му освен примирение се бе изписал и гняв. Също така забелязах и облекчение.

Напомни ми за баща ми. Когато бях дете и бизнесът му пропадна, той ме повика, за да ми обясни какво става. По онова време се чувствах неловко, защото бях млад и за пръв път баща ми се показа уязвим. Винаги бе като скала и затова не можех да понеса да го виждан притиснат от провала. Най-неприятното бе, че нямаше как да се прикрие. В момента у Мърсър наблюдавах същото съчетание от възраст, отчаяние и тъга.

Баща ми прие, че какъвто и удар да ти нанесе животът, трябва да го поемеш, да изтърпиш и да продължиш напред. Мърсър ми се стори сломен, а това бе много по-лошо.

— Много съжалявам, господине — промълвих аз. — Искаше ми се вие да докарате случая докрай.

Той ме погледна, сякаш ме преценяваше. Имах чувството, че този поглед прониква в мислите ми. След това се приведе напред и ми се стори, че се кани да заговори.

Преди да каже и дума, някакъв шум проряза тишината и ни стресна. Мърсър попипа джоба си. Звънеше неговият мобилен.

— По дяволите.

Извади го от джоба си, погледна дисплея и се поколеба дали да отговори. Зачаках. Телефонът продължаваше да звъни. Очевидно бе, че който и да беше, нямаше намерение да се откаже. Трийсет секунди по-късно Мърсър натисна копчето най-отгоре, за да изключи апарата. Звъненето прекъсна и той остави мобилния на бюрото при листовете и документите.

— Съпругата ми. — Затвори очи.

— Не искате ли да разговаряте с нея? — полюбопитствах аз.

— Няма да е точно в момента. След малко се прибирам.

Погледнах часовника си.

— Доста е късно, а тя не си е легнала. По-точно казано, рано е.

— Тревожи се за мен. Всички се тревожат за мен, така излиза.

Замислих се над думите му. Спомних си, че така и не отговорих на есемеса на нашите. Те също се безпокояха за мен, макар да нямаше нужда. Знаех отлично колко е дразнещо.

— Хората…

Почувствах се глупаво, защото той нямаше да приеме нещата по начина, по който на мен ми се искаше, не и в този момент.

— Хората просто са загрижени — довърших аз.

— Не, хората се притесняват. Ще ти кажа нещо. Аз самият се притеснявам понякога за себе си. Аз съм този, който трябва да се справя с тази работа. На другите това дори не им минава през ума. Минаха две години и трябва да се занимавам с нещо. Не мога вечно да си стоя вкъщи. И за това никой не се сеща. Ами… — Той погледна екрана. — Почти никой.

Понечих да отговоря, след това се възпрях. Почти никой, каза той. Думите ми се сториха странни и секунда по-късно ми хрумна необичайна мисъл.

Той е планирал цялата тази работа в продължение на две години.

Цели две години никой не бе чул за 50/50 убиеца, а беше минало точно толкова време, откакто Мърсър бе получил кризата. Той си мислеше, че има някаква връзка. Погледнах го, забелязах, че е затворил очи, и разбрах, че това е било в основата на подхода му към случая. Той си мислеше, че през двете години, в които не бе работил, убиецът не бе планирал следващия си удар. По-скоро бе чакал полицая, който е поел разследването, да се възстанови, да се върне и отново да започнат надлъгването.

Възможно ли бе да е прав? По-рано днес може и да ми изглеждаше прекалено, но сега, докато бяхме само двамата, ми се стори, че има основание.

— Знам какво разправят всички — продължи Мърсър. — Още от сутринта ми е ясно. Стъпват на пръсти около мен. Мислят си, че всичко се върти около Андрю, че не мога да понеса напрежението, че съм на ръба, че просто ще… не знам. Ще рухна, нещо такова.

Отвори очи и ме погледна.

— Знаеш ли от какво имам нужда, Марк?

— Не, господине.

— Не от какво имам нужда, а какво ми се иска? Повече от всичко на този свят ми се иска да не се чувствам като скапан инвалид.

Не можех да откъсна очи от него.

— И вяра — добави той. — Имам нужда от вяра. Малко вяра. Преди две години, независимо дали хората бяха съгласни, или не, нямаше да ми се опълчат. Докато днес през целия ден усещам, че съм подложен на изпитание, че никой не ми вярва. Наистина ли си мислят, че щях да бъда тук, ако не бях убеден, че това ми е мястото?

— Не знам, господине.

— Малко вяра. — Той поклати глава. — Иска ми се екипът ми да ме подкрепяше, както едно време. Вместо това аз съм сам цял ден, а останалите са прекалено заети да се притесняват. А сега всичко приключи, нали така?

— Не знам.

— Да, приключихме.

Подпря лакти на бюрото и отпусна глава в длани.

— Радвам се.

И двамата мълчахме. Той не трепваше. Имах чувството, че дори не диша, бе толкова неподвижен. Искаше ми се да се извиня тихо и да се изнижа от стаята. Вместо това заговорих.

— Господине?

Отговор не последва.

В този момент компютърът пред мен изпиука веднъж, мониторът оживя и аз се обърнах към него. Екипът в гората чакаше. Включих ги, защото предположих, че е Пийт, може би дори Хънтър.

Не бе нито един от двамата. Гледах в очите полицай, когото не бях виждал досега. Човекът ми се стори нервен, погледът му непрекъснато се стрелкаше настрани от камерата, тъй като не бе сигурен дали връзката е осъществена.

— Детектив Нелсън — представих се аз.

Той ме зяпна и аз забелязах, че в очите му се крие нещо много по-силно от нервност. Нещо не бе наред.

— Господине, тук се случи нещо непредвидено.

— Какво?

— Не знам. Имаме само радиовръзка с офицерите в гората. Наредиха ми да се свържа с вас. Случило се е нещо.

С крайчеца на окото си забелязах, че Мърсър бавно вдига поглед към екрана.

— Полицай — повиших глас аз. — Моля ви, успокойте се. Разкажете ми онова, което знаете.

— Става дума за детектив Дуайър, господине. Бил е нападнат.

Мамка му.

— Дайте ми подробности.

Мърсър се изправи неестествено бързо, също като пияница, който е заспал в някой бар. Столът му се прекатури на пода и той започна трескаво да навлича палтото си. По лицето му се изписа непоколебима решителност.

Обърнах се отново към екрана.

— Дайте ми подробности, полицай.

— Наръган е с нож, господине. В гората.

— Да докарат кола — нареди Мърсър.

— Какво е състоянието му?

— Не знам — призна полицаят. — Групата с детектив Дуайър току-що се свързаха с мен по радиото. Наложило се е да повикат хеликоптера да го вземе.

Усетих течението, когато Мърсър изфуча покрай мен.

— Казах ти да се обадиш да докарат скапаната кола — повтори той.

Втурна се навън и се провикна от коридора:

— Автомобилът да ме чака отпред.