Алфонс Доде
Порт-Тараскон (8) (Последни приключения на знаменития Тартарен)

VII
Продължавайте, Безюке… Измамник ли е херцог дьо Монс? Адвокатът Франкбалм. Verum enim vero — дотолкова, доколкото. Плебисцит. „Тютю-панпан“ изчезва в далечината

Зловеща беше одисеята на първите заселници в Порт-Тараскон, разказана в каюткомпанията на „Тютю-панпан“ пред съвета, на който присъстваха старейшините, губернаторът, директорите, висшите и по-нисшите чиновници, капитан Скрапушина и неговият генерален щаб, докато горе на палубата пътниците, изгарящи от трескаво нетърпение и любопитство, чуваха само сдържано бръмчащия бас на аптекаря и гръмките възгласи на прекъсващите го слушатели.

Преди всичко, щом натовареният кораб „Фарандол“ излязъл от марсилското пристанище, временно изпълняващият длъжността губернатор и водач на експедицията Бомпар внезапно се разболял от неизвестна болест, за която казал, че е заразителна, затова слязъл на сушата, като дал всички пълномощия на Безюке… Щастливецът Бомпар!… Сякаш той отгатвал какво ги чака.

В Суец заварили „Луцифер“ в много лошо състояние; той продължил пътя си, след като и без това предостатъчно претовареният „Фарандол“ го взел на борд.

А колко се намъчили от жегата на тоя проклет кораб! Излезели ли навън, слънцето ги изгаряло, влезели ли вътре, задушавали се — нали били наблъскани човек до човек.

Затова, като пристигнали в Порт-Тараскон, въпреки разочарованието, че не намерили нищо от обещаното, нито град, нито пристанище, нито каквито и да било постройки, толкова им се искало да се раздвижат на простор, да се поотпуснат, че изпитали истинска радост и облекчение да слязат на пустинния остров. Нотариусът Камбалалет, землемерът, дори ги развеселил с една смешна песничка как ще измери океана. След това се замислили за по-сериозни неща.

— Тогава решихме — продължи да разказва Безюке — да изпратим кораба в Сидни, за да ни донесе строителни материали и да ви изпрати отчаяната телеграма, която сигурно сте получили.

От всички страни се разнесоха недоумяващи възгласи:

— Отчаяна телеграма?…

— Каква телеграма?…

— Никаква телеграма не сме получавали…

Гласът на Тартарен се извиси над шума:

— Драги Безюке, щом става дума за телеграми, мога да ви кажа, че получихме само тази ваша телеграма, в която ни съобщавахте за великолепното посрещане на туземците и за молебена, отслужен в катедралата.

Аптекарят ококори изумено очи.

— Молебен в катедралата ли? Коя катедрала?

— Всичко ще се изясни… Продължавайте, Фердинан — подкани го Тартарен.

— Продължавам… — съгласи се Безюке.

Разказът му ставаше все по-страшен.

Заселниците храбро се заловили на работа. Тъй като имало земеделски инструменти, започнали да обработват земята, само че почвата била отвратителна, нищо не растяло. После плиснали дъждове…

Слушателите отново го прекъснаха с възклицания:

— Нима тук вали?

— Дали вали! Повече, отколкото в Лион, повече, отколкото в Швейцария… десет месеца в годината.

Всеобщо униние. Всички погледи се извърнаха към прозорчетата, зад които се влачеха гъсти мъгли, нездравословна влага, надвиснала над подгизналия тъмнозелен бряг.

— Продължавайте, Фердинан — подкани го пак Тартарен.

И Безюке продължи.

Постоянните дъждове, застоялите води, треската, маларията… много скоро открили гробищата. Към болестите се прибавили умората, отчаянието. Дори най-храбрите не намирали в себе си сили да работят, така се отпуснали всички в тоя влажен климат.

Хранели се с консерви, както и с гущери и змии, донесени им от папуасите, които се били разположили от другата страна на острова и които под предлог, че им продават своя улов и дивеч, се промъквали коварно в колонията, без никой вече да се бои от тях.

Така че в една хубава нощ диваците завладели бараката, нахлули като дяволи през вратата, през прозорците, през дупките на покрива, заграбили оръжията, избили всички, които се опитали да се съпротивляват, и отвели другите в своя лагер.

Цял месец безспир си устройвали страхотни пирове. Избивали един по един пленниците, като ги удряли с томахавка по главата, а после ги изпичали на нагорещени камъни като прасенца и безжалостните канибали ги изяждали…

Ужасен вик се изтръгна от целия съвет и стигна до палубата, а губернаторът едва събра сили да прошепне:

— Продължавайте, Фердинан!

Аптекарят видял как изчезват един по един всичките му другари, кроткият отец Вьозол, усмихнат и примирен, който повтарял до края „Хвала на Бога“, нотариусът Камбалалет, жизнерадостният землемер, комуто достигнала храброст да се смее дори на скарата.

— Тези чудовища ме принудиха да изям едно парче от нещастния Камбалалет — добави Безюке, все още тръпнещ при този спомен.

В последвалата тишина злъчният Косткалд, пожълтял като лимон, с разкривена от бяс уста, се обърна към губернатора:

— А пък вие ни разправяхте, писахте и накарахте и нас да пишем, че тук нямало людоеди!

И тъй като губернаторът наведе смазан глава, Безюке каза:

— Нямало людоеди ли!… Работата е, че тук всички са людоеди. За тях няма по-вкусно месо от човешкото и особено им харесва нашето, на белите от Тараскон, защото, след като изядоха живите, те изядоха и мъртвите, нали видяхте старото гробище. Там не остана нищо, дори една кост. Всичко ометоха, изблизаха, изглозгаха, както ние си облизваме чиниите, когато супата е хубава или когато ни поднесат месо с чесън.

— Ами вие, Безюке — запита един от висшите чиновници, — вие как се спасихте?

Аптекарят предполагал, че понеже е живял сред буркани и е бъркал най-различни лекарства с мента, арсеник, арника и ипекакуана, месото му сигурно било напоено с мириса на билки, които по всяка вероятност не са се харесали на диваците или обратно, поради миризмата на аптека са го оставили за десерт.

Когато той свърши разказа си, маркиз Де-з-Еспазет запита:

— Е добре, а какво ще правим сега?

— Как какво ще правите? — запита Скрапушина както винаги заядливо. — Да не би да останете тук?…

От всички страни се развикаха:

— О, не… разбира се, че не…

— Макар че ми платиха само за да ви доведа — продължи капитанът, — готов съм да отведа обратно тези, които желаят.

В този момент му простиха всички недостатъци на характера. Тарасконците забравиха, че за него те бяха само „кучета“, годни да ги разстреляш. Всички го обградиха, благодаряха му, протягаха му ръка. И изведнъж сред целия този шум се разнесе гласът на Тартарен, който с голямо достойнство заяви:

— Постъпете, както желаете, господа. На мен ми е възложена длъжността губернатор и аз трябва да изпълня задълженията си.

Скрапушина изрева:

— Губернатор на какво? Нали тук няма нищо?

Другите го подкрепиха:

— Капитанът има право, след като няма нищо…

Но Тартарен възрази:

— Господа, аз дадох дума на херцог дьо Монс.

— Вашият херцог дьо Монс е мръсен лъжец — каза Безюке, — аз винаги съм го подозирал, дори когато нямах доказателства.

— И къде ви са сега доказателствата?

— Не ги нося в джоба си.

И аптекарят загърна със срамежлив жест около тялото си наметката на висшия чиновник, която прикриваше татуираното му тяло.

— Неслучайно агонизиращият Бомпар ми каза, когато напускаше „Фарандол“: „Не се доверявайте на този белгиец… той е лъжец!“. Ако можеше да говори, сигурно щеше да ми каже повече неща, но болестта го беше омаломощила.

Впрочем какво по-голямо доказателство от този безплоден остров с лош климат, където херцогът ги беше изпратил да се заселят и да го обработват, и отгоре на това с лъжливите си телеграми…

В съвета се вдигна голям шум, всички заговориха изведнъж. Одобряваха думите на Безюке, обсипваха херцога с грозни епитети: „Лъжец… Измамник… Мръсен белгиец…“.

Единствен Тартарен храбро възразяваше на всички:

— Докато не получа всички доказателства, запазвам мнението си за господин дьо Монс.

— А ние вече си съставихме мнение… той е крадец.

— Може би е бил неблагоразумен или зле са го осведомили.

— Не го защищавайте, той заслужава каторга…

— Той ме назначи губернатор на Порт-Тараскон и аз оставам в Порт-Тараскон.

— Тогава останете си сам…

— Така да бъде, оставам, щом ме напускате. Не отнасяйте обаче земеделските инструменти…

— Ама нали ви казвам, че тук нищо не расте! — извика Безюке.

— Сигурно не сте обработвали земята както трябва, Фердинан.

Тогава Скрапушина удари с юмрук по масата, край която се беше събрал съветът:

— Тоя е луд!… Не знам защо не го отведа насила, ако упорствува, или пък да взема да го застрелям като куче.

— Опитайте се, дявол да го вземе!

Кипнал от гняв, със заплашителен жест, отец Батайе застана до Тартарен. Размениха се силни думи, тарасконски изрази като: „Вие съвсем оглупяхте… Плещите глупости… Говорите безобразия…“.

Кой знае докъде щяха да стигнат, ако не се беше намесил адвокатът Франкбалм, началник на правния отдел.

Този Франкбалм беше изкусен адвокат, всичките му доводи бяха изпъстрени с истински бисери като: „в този или онзи случай“, „от една страна, както и от друга страна“, с неоспорими приказки, солидни като римския цимент на акведукта на Гарския мост. Владеещ латинския, обучен в красноречие и цицероновска логика, неизменно достигащ до заключение verum enim vero, дотолкова, доколкото, той се възползува от първия миг на затишие, за да вземе думата и с дълги и красиви, широко разгърнати фрази, в края на краищата се изказа за плебисцит^[1].

Пътниците трябваше да гласуват с „да“ или „не“. От една страна, тези, които искаха да останат, щяха да останат, от друга страна, тези, които искаха да си идат, щяха да си отидат с кораба, след като дърводелците построяха отново къщата и блокхауса.

Това разумно предложение на Франкбалм, което задоволяваше всички, веднага бе прието, и тъй като нямаше какво повече да се колебаят, пристъпиха към гласуване.

Когато разбраха за какво става дума, на палубата и в кабините се вдигна страшна врява. Чуваха се жалби и вайкания. Горките хора бяха дали мило и драго, за да купят прословутите хектари; как сега да загубят всичко, каквото са имали, как да се откажат от земите, които бяха платили, от надеждата да останат в колонията. Материалните интереси ги подтикваха да останат, но един поглед към зловещия пейзаж ги караше да се колебаят. Голямата барака в развалини, тъмната влажна зеленина, зад която си представяха пустинята и канибалите, перспективата да бъдат изядени като Камбалалет, всичко това никак не ги насърчаваше и мечтите им отново ги отвеждаха към Прованс, към неразумно напуснатата земя.

Тълпата преселници шумеше като разбунен мравуняк. Старата вдовица Д’Егболид сновеше по палубата, без да изпуска грейката и папагала.

Сред разгара на споровете, които предшествуваха гласуването, се чуваха безкрайни проклятия срещу белгиеца, мръсния белгиец!… Ах, той вече не беше господин херцог дьо Монс!… Само мръсният белгиец!… Изричаха го със стиснати зъби и свити юмруци.

Въпреки това от хиляда тарасконци петстотин гласуваха, че ще останат с Тартарен. Трябва да се каже, че повечето от тях бяха висши чиновници, на които губернаторът беше обещал да запази длъжностите и титлите.

Нови спорове изникнаха за разделянето на припасите между онези, които заминаваха, и тези, които оставаха.

— Ще попълните запасите си в Сидни — казваха тези от острова на онези от кораба.

— А вие ще ходите на лов и риболов — отговаряха онези от кораба, — защо ви са толкова консерви?

Тараска предизвика още по-страшни спорове. Щяха ли да я върнат в Тараскон? Или да остане в колонията?…

Стана ужасна разправия. Скрапушина няколко пъти заплаши отец Батайе, че ще го застеля.

За да въдвори мир, адвокатът Франкбалм трябваше да употреби отново всичките си запаси от Несторова мъдрост и да прибегне до своите хитроумни verum enim vero. Но трябваше да употреби големи усилия, за да успокои духовете, възбудени до връхната си точка от този лицемер Екскурбаниес, който с всички сили се стремеше да налива масло в огъня.

Космат, настръхнал, ревящ, повтарящ своя девиз: „Айде да шмим! Хайде да шумим!“, лейтенантът от опълчението беше и южняк, и негър, и то негър не само поради черната си кожа и къдравите си коси, но също и поради душевното си малодушие и желанието да се хареса, като играеше винаги танца на победата пред по-силния: пред капитан Скрапушина и неговия екипаж, когато бяха на кораба, пред Тартарен и войниците от опълчението, когато се намираха на сушата. На всеки от тях той обясняваше по различен начин причините, които го принуждават да избере Порт-Тараскон. На Скрапушина казваше:

— Оставам, защото жена ми скоро ще ражда, иначе…

На Тартарен:

— За нищо на света не тръгвам пак на път с тоя варварин.

Най-сетне след дълги раздори делбата завърши и хубаво и лошо. Тараска оставаше на кораба в замяна на един чугунен топ и на една лодка. Тартарен беше измъквал парче по парче всяко оръжие, всеки сандък с инструменти.

Няколко дни непрекъснато сновяха лодки, натоварени с хиляди неща, пушки, консерви, кутии с риба тон и сардини, бисквити, запаси от лястовичи пастет и пампери.

В същото време в гората отекваха удари на брадви, сечаха дървета, за да поправят голямата къща и блокхауса. Звуците на тръбата се сливаха с ударите на брадвите и чуковете. През деня въоръжени войници пазеха работниците — страхуваха се да не ги нападнат диваците; през нощта те се разполагаха на бивак на брега.

— Нека привикнат на походен живот — говореше Тартарен.

Когато всичко беше готово, разделиха се малко хладно. Заминаващите завиждаха на оставащите. Това не им попречи да кажат малко подигравателно:

— Ако всичко потръгне, пишете ни, ще се върнем…

От своя страна въпреки бодрия си вид мнозина от заселниците биха предпочели да са на борда.

Вдигнаха котва. От кораба дадоха топовен залп, от сушата отговори чугуненият топ, зад който седеше отец Батайе, а в това време Екскурбаниес свиреше на своя кларнет: „Добър път, драги Дюмоле!“.

Няма защо да си кривим душата! Когато „Тютю-панпан“ заобиколи носа и изчезна напълно, много очи на брега се навлажниха, а заливът Порт-Тараскон внезапно стана огромен.