Алфонс Доде
Порт-Тараскон (6) (Последни приключения на знаменития Тартарен)

V
Истинска легенда за антихриста, разказана от преподобния отец Батайе на палубата на „Тютю-панпан“

Отново ви въвеждам в рая, деца мои, в това лазурно преддверие, където стои апостол свети Петър с връзката ключове на кръста, винаги готов да отвори вратата пред душите на избраниците, когато те се представят. За беда от дълги години вече човешкият род беше станал тъй лош, че и най-добрите след смъртта си се спираха в чистилището, без да отидат по-високо, и добрият свети Петър нямаше друга работа, освен да лъска ръждясалите си ключове със стъклена хартия и да къса паяжините, лепнати на вратата му като съдебни печати. От време на време му се струваше, че някой чука и той си казваше: „Най-сетне идва някой, дочаках го…“. Но когато отваряше прозорчето, пред него се ширваше само необятният простор, вечното мълчание, застиналите планети или отронилите се от клончето узрели портокали, но нито следа от избраник.

Можете да си представите колко огорчен е бил добрият светец, който толкова ни обича, и колко тъжно му е било ден и нощ, как се е обливал в горещи, палещи сълзи, издълбали по бузите две дълбоки бразди, подобни на браздите, които се виждат по пътищата към каменоломните между Тараскон и Монмажур.

И ето един ден, когато при него дошъл да му прави компания свети Йосиф, защото горкият ключар много скучаел вечно сам в преддверието си, той се опитал да го успокои:

— В края на краищата какво толкова има, че разните хора от земята не идват вече да чукат на вратата ти?… Не си ли добре тук? Гален от най-дивна музика, облъхнат от най-благовонни миризми?

Докато той говорел така, седмото небе се отворило, подухнал топъл ветрец, наситен със звуци и ухания, каквито не можете да си представите, скъпи приятели, много по-хубави от лъха на лимони и на пресни малини, които морският ветрец навява в лицата ни откъм пищния букет розови острови.

— Ох — въздъхнал добрият свети Петър, — чудесно живея в благословения рай, но ми се иска и бедните мои чеда да бъдат с мен…

И изведнъж възнегодувал:

— Ах, глупците! Ах, негодниците… Да ти кажа ли, Йосиф, Господ е много милосърден към тези мерзавци… Ако бях на Негово място, добре щях да ги подредя.

— Какво щеше да направиш, драги Петре?

— Хе, с един ритник щях да разпръсна тоя мравуняк и нека човешкият род да гони оня, дето духа!

Свети Йосиф погладил сивата си брада… Все пак страшно силен трябваше да бъде тоя ритник, за да разруши цялата земя… За турците, за антихристите, за азиатските народи, които гният в поквара, както и да е, но християнският свят, изграден на здрави основи, солиден, създаден от Божия Син…

— Така си е — съгласи се свети Петър, — това, що е изградил Христос, сам Христос може да разруши. Аз щях да им изпратя втори път божия син на тия мръсници долу и преоблеченият в антихрист Христос би могъл хубаво да ги нареди.

Добрият светец говорел така, защото бил ядосан, без да обмисля думите си и най-вече без и през ум да му мине, че те ще бъдат повторени пред Господ Бог, затова страшно се слисал, когато пред него неочаквано застанал синът человечески, преметнал тояга през рамо с вързоп на нея и му заповядал благо, но властно:

— Да вървим, Петре… Ще дойда с теб.

По бледото Христово лице, по трескавия блясък на големите му очи със сенки под тях, които искрели по-ярко от ореола му, Петър веднага разбрал всичко и съжалил, че се е разбъбрил. Какво не би дал той синът человечески да не слиза втори път на земята и най-вече той да не го придружава! Завайкал се светията, закършил ръце отчаян:

— Ах, Боже мой, боже мой, ами какво да правя с ключовете?

Истина било, че тежката връзка ключове не била удобна за такъв дълъг път.

— А и кой ще ми пази вратата?

При тези думи Исус, който четял в душата му, се усмихнал:

— Остави ключовете в ключалката, Петре… Няма страшно, и без това никой няма да влезе у нас.

Той говорел кротко, но в същото време в усмивката и в гласа му се долавяло нещо неумолимо.

Както е предсказано в светото писание, небесни знамения известяват за идването на земята на сина человечески, но отдавна вече хората, превърнати в пълзящи твари, разпилени и погълнати от своите страсти, не усетили присъствието на учителя и на стария апостол, който го придружавал, още повече че двамата пътници си носели дрехи за преобличане и непрекъснато се дегизирали.

Не ги забелязали в първия град, където те пристигнали точно в навечерието, когато се канели да изпълнят смъртната присъда над един известен разбойник, наричан Кръвожадния, комуто тежали страшни злодеяния; работниците, които издигали дървената площадка на гилотината, се почудили, като видели през нощта да работят сред тях на светлината на факлите двама души, дошли неизвестно откъде, единият гъвкав и горд като незаконороден княжески син, с разперена брада, с очи, блестящи като скъпоценни камъни, а другият — вече попрегърбен, с добродушен и заспал вид, с две дълги смешни бразди от двете страни на сбръчканите бузи. Призори, когато ешафодът бил вдигнат, а народът и, властите се били събрали за изпълнение на смъртното наказание, двамата чужденци изчезнали, но гилотината била сякаш омагьосана, и когато проснали осъдения, острият стоманен нож паднал няколко пъти, но не направил нито резка на кожата му.

Представяте си картината: изплашените съдии, настръхналата от ужас тълпа, озверелия палач, скубещ мокрите от пот коси на помощниците си, и Кръвожадния — естествено този хитрец бил от Бокер и като капак на всичките си лоши деяния бил дяволски горделив, — който смутено въртял врат в отверстието като черен бик и говорел:

— Я!… Какво става?… Значи, аз не съм човек като другите хора и никой нищо не може да ми направи!…

В края на краищата стражите били принудени да го отведат насила и да го хвърлят пак в килията, докато край разбития на парчета ешафод сганта танцувала и ревяла, а към небето се издигали огнени езици, както в нощта срещу Ивановден.

От този ден не само в този град, но и по цялата цивилизована земя сякаш някой спуснал магия над смъртните наказания. Мечът на закона вече не отрязвал ничия глава тъй като убийците се страхуват само от смъртта, скоро над света се излели много престъпления, улиците и пътищата станали опасни за наплашените честни люде, а отгоре на това в централните затвори, които били натъпкани до покривите, разбойниците дебелеели от сочните меса и нарязвали лицата на пазачите с налъмите си, избождали очите им с кръст или от просто любопитство се забавлявали да им разбиват главите, за да видят какво има вътре.

Правосъдието било обезоръжено пред огромната напаст, надвиснала над човечеството, и на добрия свети Петър му се сторило, че това вече е прекалено и със сърце, изпълнено с жалост, казал с добродушен, угоднически смях:

— Добър урок им дадохме, учителю, мисля, че ще го запомнят… Хайде сега да си вървим… Пък и там е работата, че се безпокоя, горе, струва ми се, имат нужда от мен.

Синът человечески едва-едва се усмихнал.

— И помни — казал той, вдигайки пръст, — което Христос е изградил, единствено Христос може да разруши.

А Петър си мислел, навел глава: „Много се разбъбрих, клети чеда, много се разбъбрих“.

Докато разговаряли, те седели на плодородни склонове, на хълм, в подножието на който богат столичен град разстилал, докъдето поглед стига, куполи, тераси, везани камбанарии, кули, стрели на катедрали и най-различни кръстове от мрамор и злато, които искрели в тихия залез.

— Вижда ми се, че тук имат манастири и черкви — подхванал добрият старец, мъчейки се да смекчи гнева господен. — Това е хубаво.

Но вие сами знаете колко ненавиждал Исус лицемерната и показна почит на фарисеите, черквите, където ходят да отслужват молитви, и манастирите, където приготвят сладки шоколадови еликсири, ето защо той безмълвно ускорил крачка и докато те се спускали, над високите стъбла на житните класове се виждала само тоягата с вързопчето на страшния рушител на човечеството… И ето, те влезли в този град, а там живеел стар, много стар император, глава на всички европейски царе, тъй като той бил най-справедлив и най-могъщ и държал войната във вериги, на лафета на своите топове и със сила и думи възпирал народите да се изтребят помежду си.

Докато той царувал, там имало нещо като мълчаливо съглашение между кучето и вълка и овцете спокойно си пасели, а след това да се справя кой как може! Ето защо всички държали на живота на добрия император. Всяка майка била готова да разреже вените си, за да му даде най-червената и най-здрава кръв.

И изведнъж цялата тази любов се превърнала в омраза и из града плъзнал пъклен зов:

— Да го убием!… Този добър тиранин е най-ненавистен от всички, защото ни отне дори правото на бунт.

Оставям сами да отгатнете кой тайнствен непознат с искрящи очи ръководел разрушителната работа под императорския дворец, в чието подземие бил поставен динамит и където, до кръста във вода, действували заговорници. Сами ще се досетрите кой прогонил от сърцата страха и жалостта и кой изтръгнал от гърдите ликуващия вик „ура“, когато взривът избухнал.

Ах, горкият император, не намерили кой знае колко от неговите останки! Само някой и друг косъм от опърлената му брада и една справедлива ръка, сгърчена в пламък! И веднага освободената и разюздана война заревала, небето над границите почерняло от врани, голямата касапница започнала и никога вече не свършила.

Докато народите се изтребвали със страхотни оръжия, докато навред, докъдето поглед стига, превзетите с щурм градове горели като факли, по пътищата, претъпкани с подплашени животни, с коли без колари, по целините, по реките почервенели от кръв, из неумолимо изкоренените лозя и нивя с лека стъпка вървял Исус, все така с вързопчето на рамо, следван по петите от добрия стар апостол, който на пусто се мъчел да го умилостиви; така Христос стигнал една много далечна страна, където знаменит лекар на име Мов лекувал всички.

Този Мов, изкусен лечител на хора и животни, подчинявал на волята си всички природни сили и почти бил изнамерил средство за продължаване на човешкия живот. Почти бил достигнал целта, когато една нощ, поради несръчността на някакъв нов лаборант, много млад, много хубав, много блед, който по-рано никой не бил виждал, няколко бурканчета със страшно силна отрова били забравени непохлупени и на сутринта, като отворил вратата, господин Мов паднал вцепенен на земята.

Така човешкият живот не бил продължен, а обратното, тъй като ученият събирал при себе си, за да ги изучава, много бедствени болести, като например проказа от Египет и средновековието, чиито зародиши, освободени от колбите, се разпространили по целия свят и го опустошили. Както по времето на юдеите се появили безброй отвратителни чумни жаби, после жълта треска — злокачествена, повтаряща за четвърти, трети, втори път, чума, тифус, низ от изчезнали болести, а се появили и нови, непознати досега, които народът нарекъл „болестта на доктор Мов“.

Бог да ви пази от тази страшна болест, деца.

Костите се топели като стъкло, мускулите се разнищвали. Толкова страдали хората, че дори не викали; болните, преди да умрат, се разпадали на парчета, превръщали се на каша по пътищата и чистачите нямали достатъчно лопати и коли, за да ги съберат.

— Ай, да му се не види! Добра работа свършихме!… — говорел свети Петър с престорено весел глас, в който трептели сълзи. — А сега, учителю, да се приберем вкъщи… Започва да ми става досадно.

Исус знаел, че тази престорена скука прикрива голяма жалост за човешкия род, а той, макар да бил тъй добър, се бил заклел да го изтреби до последния човек. И дето се казва, вече го бил сторил. Всяко търпение има край.

Но ето че веднъж, докато вървял все тъй мълчаливо, той влязъл в едно село със своя стар апостол в ранно розово утро, когато петлите кукуригат, кравите мучат и всички животни поздравяват изгрева на слънцето, до тях долетял човешки вопъл, вик на жена, който като прилив и отлив се надигал толкова силен, че едва не разкъсвал хоризонта, а после затихвал в дълга кротка жалба, която не можела да излъже никой, който я чуел. В настъпващия ден едно малко същество идвало на света. Исус се спрял замислено. Щом щяха все да се раждат, за какво му беше да ги унищожава!… И обръщайки се към колибата, откъдето долитали виковете, той вдигнал бялата си ръка заплашително.

— Милост!… Милост, учителю, поне за най-малките! — изхлипал добрият апостол Петър.

Господ го успокоил с една дума.

На този младенец, както и на всички други, които щели да се родят отсега нататък на земята, той щял да направи дар за добре дошли. Петър не се осмелил да запита какъв ще бъде този дар, но аз мога да ви го кажа, приятели, Исус им дал опит на клетите агънца и това е страшен дар.

Припомнете си, че дотогава опитът си отивал навеки заедно с човека. Но след като Исус направил своя дар, опитът започнал да се натрупва на земята. Децата се раждали тъжни, старите — разочаровани; едва отворили очи, те откривали крайната цел и тогава в света се случило нещо ужасно: деца се самоубивали, още от съвсем малки искали да се самоунищожат, да се освободят от белезниците на отчаянието.

Но нещата не стигнали и дотук — прокълнатото човечество не искало да изчезне и въпреки всичко упорито продължавало да живее.

Тогава, за да завърши най-сетне своето дело, Христос отнел на мъжете и жените способността да обичат, отнел им чувството за красота. На земята не останала никаква радост, нямало плам ни в молитвите, ни в сладострастието. Всички търсели забрава от всичко, дишали само насън… о, да спят… да не мислят за нищо, да не живеят вече…

Както виждате, нещастният човешки род бил в много плачевно състояние и нямало да издържи дълго, тъй като неумолимият изтребител бързал да свърши колкото може по-скоро работата си. Той бродел по света като скитащ странник с вързопчето на рамо, а спътникът му вървял зад него много уморен, много прегърбен и колкото повече учителя освобождавал по своя път вулканите, циклоните, земетресенията, толкова по-дълбоко хлътвали двете бразди, издълбани от сълзите в бузите му.

И ето една хубава сутрин на Успение, когато Исус вървял по вълните, плъзгал се по морето, както се разказва в светото писание, той стигнал до островите на Океания точно в тази част на Тихия океан, която прекосяваме ние в този момент.

От китка цветущи острови с морския ветрец до него достигали гласове на жени и деца, които пеели провансалски песни.

— Я, гледай — извикал свети Петър, — това като че ли са тарасконски песни!

Исус се полуизвърнал:

— Сигурно тези тарасконци са лоши християни?

— Ах, учителю, те отдавна се поправиха — побързал да отговори добрият светец, страхувайки се да не би той да замахне с божествената си десница и островът, към който се приближавали, да бъде погълнат от вълните.

Вие сигурно се досещате, че този остров бил Порт-Тараскон, чиито жители били устроили тържествено шествие по случай празника Успение.

И какво шествие, чеда мои.

Отпред вървели покаялите се, най-различни: сини, бели, сиви, всички цветове, предшествувани от звънчета, които преливали в кристални и сребристи звуци. Сякаш каещите се идвали цели общини от жени, облечени в бяло, с дълги воали, като светиците от рая. После се полюлявали стари хоругви, подигнати толкова високо, че светците с изтъкани в копринения плат златни ореоли сякаш слизали от небето над тълпата. След това носели бавно, тържествено светите дарове под балдахин от червено кадифе с големи пискюли, а децата от черковния хор вървели с големи зелени фенери, в които горели свещици. И след тях идвал народът, млади и стари, всички пеели и се молели от все сърце и душа.

Шествието обикаляло целия остров, появявало се ту на плажа, ту на скатовете, ту по върховете на хълмовете, където от големите кадилници се виели към слънцето леки сини облачета.

Свети Петър прошепнал възхитено:

— Колко е красиво!…

Но не посмял да каже нито дума повече, защото вече не вярвал, че след толкова напразни опити може да умилостиви Исус. Но този път се лъжел.

Синът человечески, трогнат до глъбините на душата си от този порив на наивна вяра, гледал как се веят хоругвите на Порт-Тараскон и застанал неподвижно на гребена на вълните, за първи път се изпълнил със съжаление, че трябва да сее смърт.

Внезапно той вдигнал бледото си кротко лице и в тишината на притихналото море се разнесъл силният му глас, който изпълнил цялата вселена, чак до небето.

— Татко, татко, отсрочка!…

И през светлото пространство бащата и синът се разбрали без повече думи.

 

 

Отец Батайе беше стигнал тъкмо до това място на разказа си. Безмълвните слушатели не помръдваха от местата си, дълбоко развълнувани, когато изведнъж от капитанския мостик на „Тютю-панпан“ капитан Скрапушина извика:

— Господин губернатор, пред нас е Порт-Тараскон. След един час ще бъдем в залива.

Всички наскачаха, вдигна се страшна врява.