Алфонс Доде
Порт-Тараскон (4) (Последни приключения на знаменития Тартарен)

III
„Газет дьо Порт-Тараскон“. Хубави вести от Колонията. В полигамия. Тараскон се готви да вдигне котва. „Не тръгвайте! За бога не тръгвайте!“

Една сутрин Тараскон осъмна с разлепена по всички ъгли на улицата телеграма:

„Фарандол“, големият хиляда и двестатонен платноход отплува от Марсилия призори, отнасяйки на борда си заедно със съдбата на цял един народ най-различни вещи за дивите племена и товар от земеделски инструменти. Осемстотин преселници на борда, всички тарасконци, между тях Бомпар, временен губернатор на колонията, Безюке, лекар-аптекар, преподобният отец Вьозол, нотариусът Камбалалет, землемер в колонията. Лично аз ги изпратих в открито море. Всичко е наред. Херцогът сияе. Наредете да се публикува.

Тартарен Тарасконски

Тази телеграма, разлепена из целия град благодарение на Паскалон, до когото бе изпратена, зарадва страшно гражданите. Улиците добиха празничен вид, всичко живо наизлезе, хора се струпаха пред радостните вести, думите на телеграмата се носеха от уста на уста: „Осемстотин преселници на борда… Херцогът сияе…“. И нямаше тарасконец, който да не сияе като херцога.

Това беше втората група преселници — първата беше заминала преди месец с кораба „Луцифер“ — която Тартарен, приел високото звание и огромните задължения на губернатор на Порт-Тараскон, изпращаше от Марсилия към обетованата земя. И двата пъти една и съща телеграма, един и същ ентусиазъм, все тъй сияещ херцог. За нещастие „Луцифер“ не беше минал още през Суецкия канал. Трябваше да спре там поради злополука — старата ос на този купен на безценица кораб се счупи и се наложи да почака да го поправят и да го подпомогнат от „Фарандол“, за да продължи пътя си.

Тази злополука, която би могла да послужи като лошо предзнаменование, никак не охлади колонизаторския ентусиазъм на тарасконците. Впрочем на борда на първия кораб имаше само простолюдие; какво да ви обяснявам — тези хора винаги ги изпращат в първите редици.

На „Фарандол“ също пътуваха дребни хорица, но и няколко разпалени глави като например нотариуса Камбалалет, землемер на колонията.

Аптекарят Безюке, кротък човек въпреки страшните си мустаци, който обичаше удобствата си, страшно се боеше от жега и студ и никак не се палеше по далечни и опасни приключения, дълго се колеба, преди да реши да се качи ли на кораб.

Само дипломата на лекар, цял живот мечтаната диплома, която губернаторът на Порт-Тараскон днес му беше дал благодарение на голямата си власт, го накара да се реши.

Губернаторът раздаваше и на другите най-различни дипломи, свидетелства, удостоверения, с които назначаваше директори, заместник-директори, секретари, пълномощници, висши и нисши служители, като по този начин задоволяваше страстите на своите съграждани към титли, почести, отличия, мундири и галони.

Само отец Вьозол нямаше нужда от подобни поощрения. Той беше душа-човек, готов на всичко, доволен от всичко, каквото и да се случи, на устата му винаги бяха думите „Хвала на бога“, „Хвала на бога“, когато трябваше да напусне манастира. „Хвала на бога“, когато видя, че го натикаха в голямата платноходка заедно с простолюдието, заедно със съдбата на цял един народ и с джунджуриите за диваците.

След като „Фарандол“ отплува, в Тараскон останаха само благородниците и буржоазията. Те нямаше защо да бързат, бяха оставили на авангарда време да им изпрати оттам новини след пристигането си, та да са наясно как да постъпят.

Тартарен също, в качеството си на губернатор, организатор и осъществител на замислите на херцог дьо Монс, можеше да замине от Франция само с последния рейс. Но в очакване на този горещо желан ден той, както обикновено, влагаше цялата си енергия, целия си плам, с което винаги будеше възхищение.

Вечно на път между Тараскон и Марсилия, неуловим като метеор, отнесен от неведома сила, той се появяваше ту тук, ту там и веднага изчезваше.

— Много се уморявате, учи-чи-телю — заекваше Паскалон във вечерите, когато великият човек отиваше в аптеката с потно чело, превил рамене.

Но Тартарен веднага се изправяше.

— Там ще си почина. На работа, Паскалон, на работа!

Ученикът, натоварен да пази аптеката след заминаването на Безюке, заемаше освен това и други по-важни длъжности.

За да продължи успешно започнатата пропаганда, Тартарен издаваше вестник „Газет дьо Порт-Тараскон“, който Паскалон пишеше сам от първия до последния ред по указанията и под върховното ръководство на губернатора.

Тези разностранни задължения малко пакостяха на аптеката; да пише статии, да преглежда коректури, да тича до печатницата, наистина не оставаше много време за лекарствата, но преди всичко Порт-Тараскон!

Вестникът даваше всеки ден на читателите в метрополията новини от колонията. Той съдържаше статии за естествените богатства, за красотите й, за чудесното й бъдеще, имаше също така рубрики „Произшествия“, „Отвсякъде по нещо“, разкази за всички вкусове.

За любителите на приключения разкази за пътешествия, за откриване на острови, за завоевания, за битки с диви племена. За селските благородници — разкази за лов в горите, за невиждан улов в невероятно препълнените с риби реки, заедно с описание на методите и съоръженията за риболов на туземците.

Най-кротко настроените хора, търговците, славни буржоа домоседи, се опияняваха, като четяха описанията за приятна закуска на тревата край разпенени потоци, под сянката на големи екзотични дървета; те мислено се пренасяха там и просто усещаха как се лее в устата им сокът от вкусни плодове: манго, ананаси и банани.

„И нито една муха“ — съобщаваше вестникът, тъй като, както е известно, мухите отравят всеки излет на тарасконците.

Вестникът печаташе дори един роман — „Прекрасната тарасконка“, за дъщерята на един колонист, похитена от сина на папуаския крал; и подробностите на тази любовна драма разкриваха пред въображението на младежта безкрайни хоризонти. Във финансовия отдел се даваха съобщения за цените на колониалните стоки, обявления за пуснати в натура, които продължаваха да прииждат заедно с вечния „костюм за дивак“ на госпожица Турнатоар.

За да удържи и да изпраща редовно тези костюми, наложи се добрата госпожица да открие в дома си истински ателиета за конфекция. Впрочем тя не беше единствената, на която това близко отпътуване към неизвестните далечни острови беше създало такива необичайни грижи.

Един ден Тартарен си почиваше спокойно в своята малка къща, обут с удобните си пантофи, приятно загърнат в халата си, но все пак съвсем не в бездействие, защото до него на масата бяха разпръснати книги и книжа: описания на пътешествията на Бугевил, на Дюмон-Дюрвий, трудове върху колонизацията, ръководства за различни селскостопански култури. Сред своите отровни стрели, близо до баобаба, чиято сянка леко трептеше по щорите, той изучаваше „своята колония“ и тъпчеше главата си със сведения, почерпени от книгите. Междувременно подписваше някое и друго удостоверение, произвеждаше някой нисш началник във висш началник или измисляше писмено разни нови длъжности, за да задоволи, доколкото е възможно, безумните амбиции на своите съграждани…

Докато работеше така, широко разтваряйки очи и издувайки бузи, дойдоха да му съобщят, че една забулена в черно и не желаеща да каже името си дама искала да му говори. Отказала да влезе и чакала в градината, където той веднага изтича по пантофи и халат.

Денят гаснеше, здрач обвиваше всичко, но въпреки падащия мрак и гъстата воалетка, по горящите очи, бляскащи под тюла, Тартарен позна своята посетителка.

— Госпожа Ескурбаниес!

— Господин Тартарен, пред вас стои една безкрайно нещастна жена.

Гласът й трепереше, тя явно едва сдържаше сълзите. Добрият човек страшно се развълнува и заговори бащински.

— Клета моя Евелина, какво ви е?… Кажете…

Тартарен наричаше по малки имена почти всички дами в града, нали ги познаваше още от деца, беше ги омъжил като общински съветник и си оставаше за тях винаги доверен приятел, кажи-речи, чичо.

Той улови под ръка Евелина и закрачи с нея край малкия басейн с червените рибки, докато тя му разказа мъката си, семейните си тревоги.

Откакто станало дума да отидат да се заселят далеч, Ескурбаниес непрекъснато си доставял удоволствието да заплашва с шегаджийски тон:

— Ще видиш ти, ще видиш, когато отидем там, в Полигамия.

Страшно ревнива, но много наивна, почти глуповата, тя приемаше сериозно тази негова шега.

— Вярно ли е, господин Тартарен, че в тази ужасна страна мъжете могат да се женят няколко пъти?

Той кротко я разубеди.

— Нищо подобно, мила Евелина, лъжете се. Всички диваци от нашите острови са моногами. Имат много строги нрави, а под ръководството на нашите бели братя няма от какво да се страхуваме.

— И все пак, откъде е дошло името на страната? Тази Полигамия…

Чак тогава Тартарен разбра шегата на оня непоправим подигравчия Екскурбаниес и избухна във весел смях:

— Мъжът ви се подиграва с вас, моето момиче. Страната не се нарича Полигамия, а Полинезия, което означава група острови, така че няма място за тревоги.

Голям смях падна след това в цял Тараскон!

 

 

Междувременно седмиците се нижеха, а писма от преселниците нямаше. Идваха само телеграми от Марсилия, препратени от херцога. Кратки телеграми, писани набързо от Аден, от Сидни, от различните престои на „Фарандол“.

В края на краищата нямаше нищо чудно, като се има предвид тарасконският мързел.

Защо им е да пишат писма. Телеграмите бяха достатъчни, отпечатваха ги редовно във вестника и те съдържаха само хубави новини.

Прекрасно пътешествие, море като огледало, всички здрави.

Какво повече е нужно, за да се поддържа ентусиазмът.

Най-сетне един ден на първата страница на вестника се появи следната телеграма, изпратена пак през Марсилия:

Пристигане в Порт-Тараскон. Тържествено влизане. Дружба с туземците, дошли за посрещането на пристанището. Тарасконското знаме се развява над кметството. Молебен, отслужен в катедралата. Всичко готово, елате бързо.

Под телеграмата беше напечатана възторжена статия, продиктувана от Тартарен, за новото отечество, за младия току-що основан град, за явната божия милост, за знамето на цивилизацията, развяло се в девствената земя, за светлото бъдеще, открито пред всички.

Изведнъж всички колебания се изпариха. Новите облигации по сто франка хектара се разграбиха като топъл хляб.

Третото съсловие, духовенството, благородниците, цял Тараскон пожела да отпътува. Истинска треска, заселническо безумие обхвана града и дори мърморковците като Косткалд, студените и недоверчивите сега се запалиха по далечната колония.

Навсякъде от сутрин до вечер кипяха оживени приготовления. Ковяха сандъци направо на улиците, засипани със слама, със сено, навред се носеше звън на чукове.

Мъжете работеха запретнали ръкави, в чудесно настроение, пееха, свиреха, подаваха си инструменти от врата на врата, разменяха си весели закачки. Жените прибираха дрехите и накитите си, белите монаси — потирите, децата играчките си.

Корабът, определен да отведе висшето общество на Тараскон, наречен „Тютю-панпан“, народно име на тарасконски барабан, беше голям, облицован с желязо кораб под командата на капитан Скрапушина, стар тулузки морски вълк. Отплуването щеше да стане от самия Тараскон.

Водите на Рона бяха достатъчно дълбоки и корабът, който имаше голяма водоизместимост, можеше да се изкачи по реката до града, така че да натоварят от кея всичко, но подреждането на багажите зае близо месец.

Докато моряците сместваха в трюма неизброимите сандъци, бъдещите пътници се настаняваха предварително в кабините си и какво държане, какви обноски — всеки готов да услужи, да бъде приятен на другите.

— Добре ли се настанихте? Как е?

— Тази кабина повече ли ви харесва?

И така за всичко.

Тарасконското висше общество, обикновено толкова надменно, разните там семейства Егбулид, Ескюдел, хора, които обикновено ви гледаха отвисоко, навирили нос, сега се държаха по братски с буржоазията.

Една сутрин сред разгара на бъркотията по отпътуването, получиха писмо от отец Вьозол — първото писмо направо от Порт-Тараскон.

„Хвала на Бога, пристигнахме — пишеше добрият монах. — Липсват много неща, но все пак, хвала на Бога.“

Никакъв ентусиазъм в писмото, както и никакви подробности.

Преподобният отец се задоволяваше да говори за Негонко и за Ликирики, неговата дъщеря, очарователна девойка, на която той подарил мрежа за коса с перли. Той молеше също така да изпратят някои по-практични неща, отколкото обикновените пратки на дарителите. Това беше всичко. За пристанището, за града, за настаняването на колонистите нито дума. Отец Батайе ръмжеше ядосано:

— Голям мухльо е вашият отец Вьозол!… Ще го наредя аз, като пристигнем!

Действително това писмо беше твърде сухо за такъв благодушен човек, но лошото впечатление, което то можеше да направи, се стопи в суматохата по настаняването на кораба и в огушителния шум от преселението на цял един град.

Губернаторът — вече наричаха Тартарен само така — прекарваше всичките си дни на палубата на „Тютю-панпан“. С ръце на гърба, усмихнат, той крачеше нагоре-надолу сред струпаните купчини чудновати вещи, кутии за хляб, допълнителни масички за сервиране, грейки, на които не бяха успели да намерят място в трюма, даваше съвети с бащински тон.

— Много неща носите, деца. Там ще намерите каквото ви трябва.

Самият той беше оставил всичко — своите стрели, баобаба, червените си рибки, задоволи се да вземе само американската си карабина с пълнител за тридесет и два патрона, цял вързоп фланели и нищо повече.

И тъй като следеше всичко, виждаше всичко, не само на борда, но и на сушата, не му убягваха дори репетициите на църковния хор и строевите занятия на опълчението по Стъргалото.

Тази тарасконска военна организация, създадена при обсадата на „Памперигуст“, беше подсилена предвид защитата на колонията и сраженията, които се предвиждаха, за да я разширят. Тартарен, във възторг от войнското държане на бойците, често, почти всеки ден, изказваше със заповед благодарности към тях и към командира Бравида.

И все пак от време на време една тревожна бръчка браздеше челото на губернатора.

Два дни преди отпътуването Барафор, рибар от Рона, намерил в крайбрежните ракитаци празна херметично затворена бутилка, чието стъкло било прозрачно, така че вътре се виждало нещо като свитък хартия.

Всички рибари знаят, че подобни находки трябва да се предават в ръцете на властите и Барафор беше донесъл на губернатора Тартарен тайнствената бутилка, съдържаща това странно писмо.

ТАРТАРЕН

ТАРАСКОНСКИ

ЕВРОПА

Страшна катастрофа в Порт-Тараскон. Остров, град, пристанище, всичко погълнато от водата, изчезнало. Бомпар както винаги достоен за пример и както винаги жертва на своето себеотрицание. Не тръгвайте! За бога, не тръгвайте!

Тази находка приличаше на дело на някой шегаджия. Как би могла хвърлена в океана бутилка да стигне от вълна на вълна право в Тараскон.

Освен това думите „жертва както винаги“ не бяха ли истинска мистификация? Тъй или иначе, това предзнаменование помрачаваше триумфа на Тартарен.