Алфонс Доде
Порт-Тараскон (19) (Последни приключения на знаменития Тартарен)

VI
Мемориал на Паскалон
Продължение и край

8 октомври. Заедно с длъжността в аптеката на Безюке аз си възвърнах уважението на моите съграждани и както преди заживях спокойно на малкия площад между жълтите и зелените буркани на витрината, само с тази разлика, че Безюке сега стои в дъното на аптеката, като че ли той е ученикът, и стрива гневно с чукалото си в мраморния хаван лекарствата! От време на време прекратява работата си, измъква малко огледало от джоба си и гледа татуировката си. Горкият Фердинан! Нито мазилки, нито припарки, нищо не помага, не свърши работа дори „супичката с чесън“ на доктор Турнатоар. Цял живот ще ги има тия дяволски шарки.

А аз свивам прахчета, слагам етикетчета, продавам алое и „ипекакуана“, казвам си по някоя дума с клиента, забавлявам се с градските клюки. В пазарен ден идват много хора; вторник и петък аптеката е вечно пълна. Откакто гроздоберът е добър, нашите селяни пак започнаха да се тъпчат с лекарства и разни очистителни. В околностите на Тараскон си умират за това. За тях вземането на очистително е истински празник.

В останалите дни е спокойно, звънчето на аптеката рядко звънва, прекарвам времето си загледан в надписите на големите шишета и порцелановите буркани, наредени по етажерките: sirupus gummi, assa foetida, и фармакопея, написано на гръцки над тезгяха между две змии.

След толкова тревоги и приключения приятно е да си поживееш така мирно и тихо. Подготвям едно томче провансалски стихове „Зинзифил“. На Север зинзифилът е известен само във фармацията; тук неговите плодове са като малки червени маслини, хрускави и вкусни, и растат на дърво със светли листа. В този том ще събера стиховете си за природата и за любовта.

Да му се не види макар! Виждам я понякога, като минава моята Клоринд, висока и гъвкава, подскачайки по острите камъни на малкия площад, походка, която на островите наричахме „походка на кенгуру“. Тя отива на следобедната служба с молитвеник в ръка, следвана от онази Алрик, която вечно „се катереше“ по покривите и която след завръщането ни в Тараскон премина на служба от госпожица Турнатоар при дамите Де-з-Еспазет. Клоринд не е погледнала към аптеката нито веднъж. Откакто се върнах при Безюке, аз не съществувам повече за нея.

Градът доби отново спокойния си вид и старите си привички. Всички се разхождат по Стъргалото, по Градската обиколка. Вечер отиват в клуба, на театър. Всички се върнаха с изключение на отец Батайе, който остана във Филипините, за да основе там нова община на белите братя. Тук манастирът „Памперигуст“ малко по малко се оживи, тъй като преподобният отец Вьозол (Хвала на бога!) се върна с още няколко преподобни отци и камбаните започнаха да бият тихо една по една; още не бият всички заедно, но и това ще стане скоро.

Кой би си помислил, че са се случили толкова събития! Колко далеч е всичко това и колко лесно забравят тарасконците! Достатъчно е само да видите нашите ловци, начело с маркиз Де-з-Еспазет, които всяка неделя сутрин тръгват облечени и излъскани със същия жар — „наслука“ — да хванат дивеч, който не съществува.

В неделя следобед отивам да засвидетелствувам уважението си на Тартарен. Ето го в края на Стъргалото дома със зелените капаци, със сандъчетата на ваксаджийчетата край оградата; но сега всичко е затворено, безмълвно. Бутам вратата… Заварвам героя в неговата градина, той я обикаля с ръце на гърба, минава край басейна с червените рибки или пък крачи из кабинета си сред своите ножове и отровни стрели. Само че сега не поглежда скъпите си колекции. Обстановката е същата, но колко много се е изменил той. Макар да го оправдаха, великият човек сам чувствува падението си, загубил е славата си, загубил е пиедестала си и е тъжен.

Разговаряме двамата. Понякога идва доктор Турнатоар. Той донася доброто си настроение и шегите си в духа на Пюргон^[1] в това тъжно жилище. Франкбалм също идва в неделя. Тартарен му е поверил защитата на своите интереси! Един процес в Тулон с капитан Скрапушина, който иска разноските за връщането от Порт-Тараскон, друг процес с вдовицата Бравида, като настойница на малолетните си деца. Ако моят нещастен учител загуби тези две дела, как ще се оправи? И без това той вече толкова много загуби с тази плачевна порттарасконска авантюра.

Защо не съм богат?… За съжаление това, което печеля при Безюке, не е достатъчно, за да му се притека на помощ.

10 октомври. „Зинзифил“ замина за Авиньон у книжаря Руманий. Много съм щастлив. Още една приятна новина. Организира се огромна кавалкада в чест на света Марта на деветнадесети този месец и в чест на завръщането на тарасконците на френска земя. Дурладур и аз, провансалски поети, ще трябва да представим на алегорична колесница провансалската поезия.

20 октомври. Вчера, неделя, се състоя празникът. Дълго шествие — колесници, от двете страни облечени в исторически костюми конници, в ръка с дълги върлини със закачени торбички за волни пожертвувания. Отвсякъде се стичаше тълпа, по всички прозорци бяха застанали хора. Но въпреки всичко оживлението, радостта не бяха напълно празнични. Цялата изобретателност на организаторите не можа да замени загубата на нашата майка-закрилница. Зееше голяма дупка, празнина, липсваше колесницата на Тараска. Събудиха се глухи омрази при спомена за злополучния изстрел срещу нея там, в Тихия океан. Недоволен ропот се надигна сред шествието, когато минахме край къщата на Тартарен. Тъй като бандата на Косткалд се опита да предизвика тълпата с няколко подвиквания, маркиз Де-з-Еспазет, в костюм на рицар от Ордена на тамплиерите, обърна своя кон и извика:

— Престанете, господа!…

Той действително имаше толкова величествен вид, че изведнъж се въдвори ред.

Задуха северен, снежен вятър. Дурладур и аз най-добре го усетихме под нашите плащове от времето на Шарл VI, заети от оперните артисти, гастролиращи в момента в Тараскон. Докато седяхме на една кула, защото нашата колесница, впрегната в шест бели вола, представляваше замъка на крал Рьоне от дърво и рисуван картон, проклетият вятър ни пронизваше и стиховете, които рецитирахме с големи лютни в ръка, зъзнеха като нас. Дурладур ми каза:

— Ай, дявол, направо станах на шушулка…

И нямаше никаква възможност да слезем, тъй като бяха отнесли стълбата, с която се бяхме изкачили там.

По Градската обиколка мъчението стана непоносимо… И за да се довършим съвсем, изведнъж ми хрумна мисълта — тщеславие на влюбен! — да караме напреко, за да минем пред къщата на маркиз Де-з-Еспазет.

И ето че тръгнахме по най-тесните улици, точно колкото да се сместят колелата на колесниците. Домът на маркиза беше затворен, мрачен и безмълвен зад старите черни каменни стени, всички щори бяха спуснати, за да подчертаят, че висшето общество презира развлеченията на простолюдието.

Изрекох няколко стиха от „Зинзифил“ с треперещия си глас, като протягах торбичката за волни пожертвувания, но нищо не помръдна, никой не се появи. Тогава казах на коларя да продължи. Невъзможно, колесницата не можеше да мръдне, задръстена от двете страни. Напразно я дърпаха отпред, отзад, тя се беше заклещила между високите стени и понеже бяхме нависоко, чухме зад спуснатите щори, съвсем близо до нас, приглушени смехове и бяхме принудени да стоим така, замръзнали от студ, смешно кацнали на картонените кулички.

Решително замъкът на крал Рьоне не ми носи щастие! Наложи се да разпрегнат воловете, да донесат стълби, за да слезем, и за всичко това беше необходимо страшно много време…

23 октомври. Каква е тази жажда за слава? Веднъж вкусим ли я, не можем да живеем вече без нея.

В неделя бяха при Таратарен. Разговаряхме в градината, докато се разхождахме по посипаните с пясък алеи. Над стената дърветата от Стъргалото ни изпращаха купчини сухи листа и понеже виждах тъга в неговите очи, припомних му дните на неговото тържество. Нищо не можеше да го разсее, дори и сходните черти между неговата съдба и съдбата на Наполеон.

— Ах! Какъв ти Наполеон!… Глупости!… Тропическото слънце добре беше напекло кратуната ми. Не ми говорете никога вече за това, моля ви, така ще ми доставите удоволствие!

Гледах го изумен.

— Дори и за съпругата на командора?

— Зарежи я! Тя, съпругата на командора, се подиграваше с мен през всичкото време.

Извървяхме мълчаливо още няколко крачки.

Виковете на ваксаджийчетата, заиграли се на орехи пред вратата, достигаха до нас заедно с вятъра, навяващ като вихрушка сухи листа.

Той ми каза още:

— Сега всичко вече ми е ясно. Тарасконците ми отвориха очите. Сякаш ме оперираха от перде.

Стори ми се странен.

На вратата изведнъж той ми стисна ръка.

— Знаеш ли, момчето ми, тук ще има разпродажба. Загубих делото срещу Скрапушина, срещу съпругата на Бравида също, въпреки защитата на Франкбалм… Той е славен човек и здраво изгражда всичко, неговият римски акведукт се стовари върху нас и ни смачка под тежестта си.

Срамежливо му предложих моите малки спестявания. Бих му ги дал от все сърце, но Тартарен ми отказа.

— Благодаря, мое дете, мисля, че оръжията, разните дреболии, редките растения ще дадат добра сума, ако и това не стигне, ще продам къщата. А после ще видя. Довиждане, момчето ми… Всичко това са глупости.

Каква философия!

31 октомври. Днес изживях тежка мъка. Обслужвах в аптеката жената на Трюфенюс с някакво лекарство, защото детето й го боляло глава, когато скърцането на колела по площада ме накара да вдигна очи. По звука бях познал, че е голямата карета на вдовицата Д’Егболид. Старата дама се беше разположила вътре с препарирания си папагал, а насреща й седяха моята Клоринд и друго едно лице, което не видях добре, тъй като светлината ми блестеше в очите, зърнах само синя униформа и везано кепе.

— Кой е този с дамите?

— Внукът на вдовицата, виконт Шарлексис д’Егболид. Офицер от егерския полк. Нима не знаете, че госпожица Клоринд и той ще се женят следващия месец?

Сякаш гръм ме порази! Сигурно пребледнях като смъртник.

А аз все още лелеех надежди!

— О, истински брак по любов — продължаваше като палач оная Трюфенюс, — но нали знаете приказката?… Брак по любов — хубави нощи, лоши дни.

Как бих искал и аз да се оженя така, да му се не види макар!

5 ноември. Вчера беше извършена разпродажба у Тартарен. Не присъствувах, но Франкбалм дойде вечерта в аптеката и ми разказа всичко.

Било страшно мъчително. Тартарен не получил нищо от разпродажбата. Продавали пред вратата според обичая в нашия край. Нищо. Нито су, а се бил стекъл много народ. Оръжията му от различни страни, отровни стрели, кинжали, ятагани, револвери, уинчестърът с тридесет и два патрона, всичко отишло на вятъра… На безценица отишли и великолепните кожи от атласки лъвове, на безценица алпенщокът, славният спомен от Юнгфрау, всичките тези богатства, тези редки вещи, истински музей на нашия град, продадени на смешни цени… Изгубена вяра!

И баобабът в малката саксия, който цели тридесет години предизвикваше възторга на окръга! Когато оценителят го поставил на масата и съобщил: „“Arbos gigantea" — цели селища могат да се скрият под неговата сянка", в отговор се разнесли безумни смехове. Тартарен чувал от дома си смеховете, обикаляйки малката градина с двама приятели. Той им казал горчиво:

— На моите мили тарасконци също им оперираха пердето. Сега и те виждат, но са жестоки.

И най-тъжното е, че от разпродажбата получили твърде малко пари, ето защо той трябвало да продаде къщата си на Де-з-Еспазет, които щели да я дадат на младото семейство.

А той, клетият велик човек, къде щеше да отиде той! Дали ще премине моста, както неясно споменал веднъж. Ще се приюти ли в Бокер при своя стар приятел Бомпар?

Докато Франкбалм прав посред аптеката, ми разказваше тези зловещи сцени, Безюке се подаде с неговите незаличими шарки от полуотворената врата в дъното и каза с демоничния си папуаски смях:

— Така му се пада!… Така му се пада!…

Като че ли сам Тартарен го беше татуирал.

7 ноември. Утре, неделя, моят мил учител ще напусне града и ще премине моста… Възможно ли е? Тартарен Тарасконски става Тартарен Бокерски… Послушайте как само звучи, каква голяма разлика!… Пък и този мост, този страшен мост за прекосяване! Знам много добре, че Тартарен е преодолявал толкова препятствия!… В края на краищата човек приказва в гнева си разни неща, но не ги прави. Все още се съмнявам.

10 декември, неделя. Седем часът вечерта е, върнах се вкъщи като убит. Едва имам сили да нахвърля тези редове.

Всичко е свършено, той си отиде, премина моста.

Бяхме си дали среща у него, трима-четирима души, Турнатоар, Франкбалм, Бомвией, както и Малбос, един стар войник, който ни настигна по пътя.

Сърцето ми се беше свило пред тъжната гледка на тези голи стени, на тази градина с окапали дървета. Тартарен дори не се огледа наоколо.

Това ни е хубавото на нас тарасконците, нашето непостоянство. Като си го имаме, ние не сме толкова тъжни, колкото другите народи.

Той подаде ключовете на Франкбалм.

— Дайте ги на маркиз Де-з-Еспазет. Не му се сърдя, че не дойде да се сбогува. Това е естествено. Както казваше Бравида:

Господарски бивш любимец,

вдигал нявга пълни чаши,

всичко те ти бяха дали,

днес не щат и да те видят.

И като се обърна към мен, добави:

— И ти ги знаеш тези неща, момчето ми!

Този намек за Клоринд ме развълнува. Да помисли за мен при такива тежки обстоятелства в живота си!

Когато се озовахме на Стъргалото, духаше страшен вятър. Поради това в града не се виждаше жива душа; срещнахме само музиката, която се връщаше от Градската обиколка, войниците, притеснени от инструментите си, се чудеха как да удържат полите на шинелите си, развявани от вятъра.

Тартарен говореше бавно, докато вървеше между нас, все едно на разходка. Както си имаше навик, говореше за себе си, само за себе си.

— Какво да ви кажа, аз бях болен от местната болест. Твърде много се увличах по пъстроцветни балони…

В Тараскон ние наричаме пъстроцветни балони всичко, което мами очите, всичко, за което копнеем, но не можем да го стигнем с ръка. Това е храната на мечтателите, на хората с въображение. И Тартарен казваше истината. Никой повече от него не бе вкусвал от тези пъстри балони.

Понеже аз носех чантата, кутията с шапките и палтото на моя герой, вървях малко по-назад и не чувах всичко. Вятърът отнасяше думите, и колкото повече се приближавахме към Рона, толкова по-силно духаше. Разбрах, че той не се сърди на никого и гледаше на своята съдба с примирението на философ.

— … Този безделник Доде писа за мен, че съм бил Дон Кихот в кожата на Санчо. Той е прав. Тоя тип Дон Кихот — надут, изнежен, затлъстял, винаги недостоен за своята мечта, много често се среща в Тараскон и в околностите.

Малко по-нататък, на една пресечка, видяхме гърба на тичащия Екскурбаниес, който, като минаваше пред магазина на търговеца на оръжие Косткалд, избран тази сутрин за общински съветник, викаше с пълно гърло:

— Ха-ха-ха! Айде да шмим! Да живее Косткалд!

— Дори и на него не му се сърдя — каза Тартарен. — При все че този Екскурбаниес представлява най-отвратителната страна на тарасконския Юг. Не говоря за неговите викове, макар че, право да си кажа, той реве за щяло и не щяло, но за ужасното му желание да се харесва, да бъде приятен, което го подтиква към най-подли низости. Пред Косткалд той вика: „Тартарен в Рона!“. За да се подмаже пред мен, ще извика същото за Косткалд, но въпреки това, мои деца, чудесно е тарасконското племе и без него Франция отдавна щеше да загине от педантизъм и скука.

Бяхме стигнали до Рона; пред нас тъжен залез, няколко облачета в небето. Вятърът сякаш се беше успокоил, но все пак мостът не беше сигурен. Спряхме се и той ни помоли да не отиваме по-нататък.

— И така, сбогом, мои деца!

Разцелувахме се. Той започна с Бонвией, най-възрастния, и свърши с мен. Аз плачех, обливах се в сълзи и не можех да ги изтрия, защото все още държах куфарчето и палтото, и мога да кажа, че великият човек изпи сълзите ми.

Самият той взе развълнувано вещите си, кутията в едната ръка, на която преметна палтото, куфарчето в другата и тъй като Турнатоар му каза:

— И най-вече, Тартарен, пазете се… Нездравословен е климатът в Бокер… Не забравяйте супичката с чесън.

Тартарен отговори, като смигна:

— Не се страхувайте. Нали знаете поговорката за онази старица: „Колкото повече стареела старицата, толкова повече поумнявала, толкова по не и се умирало“. Такъв съм и аз.

Видяхме го как се отдалечава под арките; малко натежал, но с уверена стъпка. Мостът страшно се люлееше. Два-три пъти той се спря, за да задържи шапката си. Ние му викахме отдалеч, без да смеем да направим крачка.

— Сбогом, Тартарен!

Той не се обръщаше, не казваше нищо, силно развълнуван, само ни махна с кутията за шапки, знак, който означаваше: „Сбогом… Сбогом…“

 

 

Три месеца по-късно. Неделя вечер. Отварям този „Мемориал“, прекъснат от дълго време, този стар зелен тефтер, който ще оставя на моите деца, ако някога имам деца, измачкан от прелистване, започнат на пет хиляди левги далеч от Франция, който бе с мен по море, в затвора, навсякъде. Още малко място имам и ще го използувам, за да запиша каква вест се разнесе тази сутрин в града — Тартарен вече не е жив!

Нямахме новини от него цели три месеца. Знаех, че живее в Бокер с Бомпар, че му помага да пазят панаира и замъка. И тези професии са общо взето пъстри балони. Много често се затъжвах за моя скъп учител и си обещавах да отида да го видя, но все ме възпираше дяволският му мост.

Един ден, загледан към Бокерския замък високо, много високо, стори ми се, че виждам един далекоглед, обърнат към Тараскон. Човекът зад него приличаше на Бомпар. Той изчезна, влезе в кулата и се върна с друг един по-дебел човек, който приличаше на Тартарен. Той също застана зад далекогледа, посочи нещо с ръка, сякаш разпознаваше някого, но всичко това беше толкова далеч, така дребно, така смътно, имах чувството, че по-скоро съм си въобразил всичко това.

Тази сутрин с тревожно сърце, без да знам защо, отидох в града да си подкъся брадата, както всяка неделя и бях поразен, като видях затъмненото ръждивочервено небе, небе без светлина, на което се очертаваха всички дървета, скамейки, тротоари, къщи. Казах, като влязох при Марк-Орел, бръснаря:

— Какво странно слънце! Не грее, не свети! Да няма затъмнение?

— Как, господин Паскалон, нима не знаете?… Съобщиха за затъмнението още в началото на месеца.

И в същия миг, улавяйки ме за носа и опирайки бръснача до него, той добави:

— А чухте ли новината?… Изглежда, че нашият велик човек не е вече на този свят.

— Кой велик човек?

Когато той назова Тартарен, едва не се порязах с бръснача му.

— Ето какво значи да напуснеш родината си!… Той не можа да живее без Тараскон…

Бръснарят Марк-Орел не съзнаваше каква истина казва. Без Тараскон и без славата, разбира се, той не би могъл да живее.

Горкият скъп учител! Горкият велик Тартарен!

И все пак какво съвпадение!… Слънчево затъмнение в деня на неговата смърт!

И колко странен народ сме ние! Обзалагам се, че в целия град новината причини болка на всички, но те се държаха така, сякаш това не ги засяга.

А работата е там, че след порттарасконската история, в която те се проявиха като хора, които лесно се палят и обичат да преувеличават, тарасконците сега искаха да покажат, че са хора трезви, овладени, поправени завинаги.

Е, добре, истината е, че ние абсолютно никак не сме се поправили, само че сега, вместо да лъжем на едната страна, лъжем на другата.

Ние вече не казваме: „Вчера на арената имаше поне петдесет хиляди души“, а обратното: „Вчера на арената, да имаше, да нямаше най-много шест души“.

Тъй или иначе, пак преувеличение.