Алфонс Доде
Порт-Тараскон (3) (Последни приключения на знаменития Тартарен)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тартарен Тарасконски (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Port-Tarascon (Dernieres aventures de l’illustre Tartarin), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Иван Пешев (2018)
Разпознаване, корекция и форматиране
Стаси 5 (2019)

Издание:

Автор: Алфонс Доде

Заглавие: Невероятните приключения на Тартарен Тарасконски

Преводач: Пенка Пройкова

Година на превод: 1980

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: Издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1980

Тип: роман; трилогия

Националност: френска

Печатница: ДПК „Д. Благоев“, ул. „Н. Ракитин“ № 2

Излязла от печат: XII. 1980

Редактор: Добринка Савова — Габровска

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Кирил Мавров

Коректор: Антоанета Петрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5780

История

  1. — Добавяне

II
Аптеката на площадчето. Появата на северняка. „Така пожела Бог, господин херцог“. Рай отвъд моретата.

Веднъж скоро след затварянето на манастира аптекарят Безюке стоеше на хладина пред вратата със своя ученик Паскалон и с преподобния отец Батайе.

Трябва да кажем, че след като разпръснаха монасите, те бяха приети от тарасконските семейства. Всяко семейство искаше да си има свой бял монах; заможните, търговците, буржоата бяха взели по един лично за себе си; занаятчийските семейства се сдружаваха, за да издържат заедно светите хора.

Във всяко магазинче можеше да се види бяло расо. При търговеца на оръжия Косткалд, сред пушките, карабините и ловджийските ножове, край тезгяха на Бомвией — галантерия, пасмантерия, зад редиците копринени макари, навред като опитомени пеликани се мяркаха големи бели птици! Присъствието на белите братя беше истинска благословия за всяка къща. Добре възпитани, благи, приветливи, дискретни те никак не пречеха, заемаха съвсем малко място в семейните огнища, внушаваха доброта и необичайна кротост.

Сякаш там беше влязъл добрият дядо господ: мъжете се въздържаха от ругатни и груби думи; жените вече не лъжеха или почти не лъжеха; децата стояха мирно изправени на високите си столчета.

Сутрин и вечер, на закуска и след вечеря, четяха молитвите „Благослови“ и „Благодарим ти“, а големите бели ръкави се разперваха като крила на ангел хранител над събраните семейства и с тази постоянна благословия над главите си тарасконците естествено можеха да живеят само благочестив и добродетелен живот.

Всеки от тях се гордееше със своя преподобен отец, хвалеше го, славословеше, най-вече аптекарят Безюке, комуто добрата съдба беше предопределила да прибере отец Батайе.

Пламенен, жив, надарен с истинско природно красноречие, преподобният отец Батайе беше се прославил с умението си да разказва притчи и легенди; беше голям веселяк, добре сложен, с мургав тен, очи като въглени, истински луда глава. Под гънките на дебелото му шаячно расо действително се отгатваше хубава осанка, макар едното му рамо да беше по-високо от другото и да вървеше малко на верев.

Но тези дребни недостатъци не се забелязваха, когато след проповед слизаше от амвона и минаваше през тълпата навирил нос, забързан да стигне в сакристията, все още тръпнещ и сам разтърсен от собственото си красноречие. Когато той минаваше, жените възторжено режеха с ножичките си парченца от бялата пелеринка на расото му, поради това го наричаха „монаха с фестончетата“, а расото му винаги беше толкова раздърпано и разкъсано, че все трябваше да го сменя и манастирът се беше видял в чудо как да го снабдява с нови дрехи.

И тъй, Безюке седеше пред аптеката с Паскалон, а срещу Тях отец Батайе, яхнал като кон стола си. Те блажено си почиваха, вдъхваха с наслада свежия въздух, защото в този час на деня, както и през нощта, за Безюке не съществуваха клиенти: болните можеха да се гърчат, да се вият — доблестният аптекар не би нарушил спокойствието си за нищо на света; часът за болести беше минал.

Безюке и Паскалон слушаха една от чудесните истории, които така умееше да разказва преподобният отец, а някъде отдалеч долиташе сигналът за вечерна проверка, който се сливаше с музиката на прекрасния летен залез.

Изведнъж ученикът скочи зачервен и развълнуван и заекна, като сочеше с пръст към другия край на площадчето.

— Ето го господин Тар-тар-тарен.

Известно е вече колко силно, необикновено възхищение изпитваше Паскалон към великия човек, чиято жестикулираща сянка се очерта в огнената вечерна мъгла; придружаваше го някаква личност със сиви ръкавици и изискано облекло; |лицето сякаш слушаше мълчаливо и сериозно спътника си.

Явно беше човек от Север, личеше си.

На Юг познават безпогрешно северняка по сдържаното държане, по стегнатата бавна реч, както на Сеаер южнякът веднага се издава с безкрайното си ръкомахане и словоизлияния.

Тарасконците бяха свикнали да виждат често Тартарен с чужденци, защото всеки, който минаваше през техния град, ходеше като на представление при прословутия изтребител на лъвове, знаменития алпинист, съвременния Вобан, прославил се отново с обсадата на „Памперигуст“.

Напливът на посетители беше открил за Тараскон непозната ера на благоденствие.

Собствениците на хотели забогатяха; книжарниците продаваха биография на великия човек; по витрините бяха изложени негови портрети в костюм на „турчин“, на алпинист, на кръстоносец, в най-различни пози, в най-различни моменти от неговото героично съществуване.

Но този път посетителят явно не беше кой да е, не беше случаен гост.

Нашият герой прекоси площадчето и с величествен жест посочи и назова придружаващия го:

— Драги Безюке, преподобни отче, позволете ми да ви представя господин херцог дьо Монс…

Херцог!… Хай да му се не види!

В Тараскон никога не беше идвал херцог. Бяха виждали камила, баобаб, лъвска кожа, колекция отровни стрели и почетни алпенщоци… но херцог, никога!

Безюке стана и се поклони малко смутен, че се е озовал така, без предупреждение в присъствието на подобна важна личност. Той пелтечеше:

— Господин херцог… господин херцог…

Тартарен го прекъсна:

— Да влезем, господа, имаме да говорим за важни неща.

Той влезе пръв, тържествено, със загадъчен вид, в малката гостна на аптеката, чийто прозорец към площада служеше за витрина, на която бяха изложени буркани със зародиши в спирт, дълги навити тении и пакетчета камфорови цигари.

Вратата се затвори зад тях като след заговорници. Паскалон остана сам в аптеката, Безюке му нареди да посреща клиентите и под никакъв предлог да не допуска никой да се приближи до гостната.

Силно заинтригуван, ученикът взе да подрежда по етажерките кутиите със зинзифил, шишенцата със sirupus gummi и други лекарства.

В долитащия от време на време до него говор той различаваше най-ясно плътния глас на Тартарен, който произнасяше странни думи: „Полинезия… Земен рай… захарна тръстика, спиртоварни… свободна колония“. А после възторженото избухване на отец Батайе: „Браво! Аз съм «за»!“ Колкото до човека от Север, той говореше така тихо, че нищо не се чуваше.

Напразно Паскалон беше долепил ухо до ключалката. Изведнъж вратата се отвори с трясък, блъсната manu militari[1] от енергичната ръка на отеца, и ученикът отскочи чак в другия край на аптеката. Но във всеобщото вълнение никой не му обърна внимание.

Застанал на прага, като сочеше с пръст букетчетата от главички на макове, които се сушаха по тавана на аптеката, Тартарен изрече с изражение на архангел, размахващ меч:

— Така пожела Бог, господин херцог! Предстои ни велико дело!

Последва бъркотия от протегнати ръце, които се търсеха, смесваха се, стискаха се — енергични ръкостискания, сякаш запечатващи поето завинаги задължение. Разгорещен от това последно излияние, Тартарен излезе от аптеката измъчен, едва ли не порасъл, заедно с херцог дьо Монс, за да продължи обиколката си из града.

Два дни по-късно двата тарасконски вестника „Форум“ и „Галубе“[2] се изпълниха със статии и реклами, отнасящи се до едно невиждано начинание. Заглавието беше написано с огромни букви „СВОБОДНА КОЛОНИЯ ПОРТ-ТАРАСКОН“. Следваха зашеметяващи съобщения: „Продава се земя по пет франка хектара, даваща няколко хиляди франка годишен доход… Бързо и сигурно забогатяване… Търсят се колонисти“.

После имаше историческа справка за острова, където трябваше да се основе колонията, остров, купен от херцог дьо Монс по време на неговите пътешествия от крал Негонко и заобиколен със земи, които по-късно можеха да се купят, за да се разшири територията на колонията.

Райски климат, температура умерена въпреки близостта с екватора, двадесет и пет до двадесет и осем градуса, колебания в рамките на два-три градуса; земя от плодородна по-плодородна, приказно зелена, прекрасно напоявана, на различна височина над морското равнище, тъй че всеки според темперамента си може да си избере най-подходящото място. Обилна храна, всякакви видове прекрасни дървета, пъстър дивеч в горите и в равнините, неизброими риби във водите. От гледна точка на търговията и мореплаването — великолепен залив, където би могла да се побере цяла флота, безопасно пристанище с вълнолом, с вътрешно пристанище, с ремонтни докове, с кейове, разтоварища, фар, семафор, парни кранове — всичко, каквото ти душата пожелае.

Китайски и канадски работници под ръководството и по проектите на вещи инженери и много добри архитекти били започнали вече работа. Колонистите щели да намерят при пристигането си комфортни помещения и дори с някоя и друга по-сложна комбинация и петдесет франка в добавка къщите щели да бъдат обзаведени по желание, според всеки вкус.

Можете да си представите как се развихри тарасконското въображение при прочита на всички тези чудеса. Във всички семейства крояха планове. Един мечтаеше за зелени щори, друг за хубава входна площадка; този искаше тухлена къща, онзи — каменна.

Рисуваха, оцветяваха, прибавяха подробности: хубаво ще е ако се направи гълъбарник, чудесно — ако има ветропоказател.

— О, татко, нека и веранда!…

— Дадено, и веранда ще има, деца. Колко му е!…

Докато богатата фантазия на славните жители на Тараскон им чертаеше идеални помещения, статиите на „Форум“ и „Галубе“ бяха препечатани във всички южняшки вестници, а градовете и селата бяха наводнени с дипляни с винетки, обграждащи обикновени и декоративни палми, кокосови и бананови дървета, цялата екзотична фауна; от край до край, над Прованс се разгръщаше необуздана пропаганда.

По прашните пътища на тарасконските предградия лично Тартарен караше в тръс кабриолета си; а до него на капрата седеше отец Батайе; притиснати един до друг двамата, тъй че гърбовете им служеха идеално за облегало на херцог дьо Монс, загърнат в зелен воал и ръфан от комарите, които го нападаха от всички страни бясно, на свирещи рояци, привлечени от кръвта на северняка, мъчещи се да го подуят с боцкането си.

Да, той беше истински северняк! Нито жест, нито дума, страшно хладнокръвие!… Не се палеше, гледаше на нещата трезво, такива, каквито са — можеха да му се доверят.

И на малките площади, засенчени от явори, в старите предградия, в гостилниците, пълни с мухи, в танцувалните зали, навсякъде се държаха речи, проповеди, провеждаха се конференции.

Херцог дьо Монс с ясни и точни думи, с простотата на съвсем очевидната истина разказваше за прелестите на Порт-Тараскон и за изгодите от това начинание; монахът произнасяше пламенни слова и призоваваше към емиграция като същински Петър Отшелника. Тартарен, напрашен от пътя като след битка, подхвърляше с кънтящия си глас гръмките думи: „Победа, завоевание, ново отечество“, а с енергичното си ръкомахане сякаш ги запращаше над главите на слушателите.

Правеха и друг вид събрания — с въпроси и отговори!

— Има ли отровни животни?

— Нито едно. Никакви змии. Нито комари. Няма дори помен от диви зверове.

— Ами разправят, че в Океания имало канибали.

— Глупости! Всички са вегетарианци…

— Вярно ли е, че диваците ходели голи?

— Има и такива, но не всички. Освен това ще ги облечем.

Статии, събрания, всичко има луд успех. Наивниците се надигаха на стотици, на хиляди, числото на емигрантите ставаше все по-голямо и по-голямо, и то не само от Тараскон, а и от целия Юг. Дойдоха дори от Бокер. Да, ако щете вярвайте! Страшно нахални бяха жителите на Бокер според тарасконците!

Векове наред между тези две съседни селища, разделени само от Рона, тътне глуха омраза, която заплашва да не угасне никога.

Ако се опитате да узнаете причините, и двете страни ще ви дадат отговор, който всъщност нищо не обяснява.

— Знаем ги ние тарасконците — казват бокерци със загадъчен вид.

А тарасконците отговарят, смигвайки лукаво:

— Не е тайна колко струват господа бокерците.

Тези два града нямат нищо помежду си и мостът, прокаран между тях, не служи за абсолютно нищо. Никой никога не минава по него. Преди всичко поради враждата, но също така и поради силния вятър и ширината на реката, които правят опасно преминаването на това място.

Макар обаче да не приемаха колонисти от Бокер, приемаха пари отвсякъде. Прословутите земи по пет франка хектара (годишен доход няколко хиляди франка) се разпродаваха в надпревара. Освен това получаваха откъде ли не дарове в натура, които разпалените привърженици на делото изпращаха за нуждите на колонията. „Форум“ публикуваше списъците и между даренията имаше най-странни неща:

От неизвестен дарител: кутия ситни бели перли

неизвестен дарител: пълно течение на „Форум“

● г. Бекуле: четиридесет и пет мрежи за коса от копринени конци и перли за индианките

● г-жа Дурладур: шест кърпички и шест ножа за църквата

неизвестен дарител: везано знаме за църковния хор

● Магелон от Андюз: препарирано фламинго

● семейство Марг: шест дузини нашийници за кучета

неизвестен дарител: дреха, обшита с галони

● набожна дама от Марсилия: риза, златна обшивка за носещия кадилницата и покривчица за потира

● същата: колекция твърдокрили насекоми под стъкло

И редовно във всеки списък имаше по една пратка от госпожица Турнатоар — „Пълен комплект облекло за дивак“. Така се грижеше за дивите племена добрата стара госпожица.

Всички тези чудновати и необикновени дарения, в които прозираха въображението и южняшката измислица, се изпращаха с каси в доковете и големите складове на Свободната колония, наети в Марсилия. Там беше центърът, където действуваше херцог дьо Монс.

Той уреждаше от своите разкошно подредени кабинети важни въпроси, учредяваше ту Дружество за производство на алкохол от захарна тръстика, ту Дружество за обработка на трипанг — особена разновидност на молюските, които китайците страшно обичали и които заплащали твърде скъпо, както се съобщаваше в дипляна. В главата на неуморния херцог всеки ден разцъфваше нова идея, измътваше се някое велико предприятие, което още същата вечер той претворяваше в дело.

Между другото организира комитет от марсилски акционери под председателството на гръцкия банкер Кагараспаки, а капиталите вложи в турската банка „Паменяи-бен-Кага“, чиято солидност не будеше ни най-малко съмнение.

Тартарен водеше сега трескав живот в пътешествия между Тараскон и Марсилия и Марсилия и Тараскон. Той разпалваше ентусиазма на своите съграждани, продължаваше местната пропаганда, а после политаше с експреса, за да присъствува на някой съвет или на някое събрание на акционери. Възхищението му от херцога нарастваше с всеки изминат ден.

Той даваше на всички за пример хладнокръвието на херцог дьо Монс, благоразумието на херцог дьо Монс.

— При него няма опасност от преувеличения! С него далеч от всякакви миражи, за които толкова ни одумва Доде!

За разлика от Тартарен херцогът се появяваше рядко, винаги завит със своя воал срещу комари, и приказваше съвсем малко. Севернякът просто се заличаваше пред южняка, когото той избутваше напред и оставяше на неговото неизтощимо красноречие грижата да дава обяснения, обещания, да поема задължения. Той само се задоволяваше да казва:

— Господин Тартарен единствен познава моя замисъл.

Можете да си представите колко горд беше от това Тартарен!

Бележки

[1] Страшен удар (лат.). — Б.пр.

[2] Свирка (фр.). — Б.пр.